Един човек от простолюдието в Чернигов на име Тома по Божие допущение за греховете му, така изгубил ума си от бесовското нападение, че искал сам да се погуби. Веднъж той скочил в кладенеца и паднал на дъното му, опитвайки се да се удави във водата. Като видели това, намиращите се там хора насила го извлекли за косите, изскубвайки кичури от тях. Но той се изтръгнал от ръцете им и отново се затичал към водата да се дави. Пазен постоянно, няколко дни и нощи не можел никак да заспи - плашели го бесовски мечтания и приведения.

Този Тома, когато бил доведен в Илиинския манастир при чудотворната икона на Света Богородица, веднага се изцелил: приел мисъл, разум, здраве и крепкост.

Както застигнатите от буря в морето, този човек бил затънал в немощта си и щял съвсем да потъне, като олово в дълбоката вода, ако не беше достигнал тихо пристанище - Пресветата Дева...

Някой, след като е избягнал вълнението и бурята, се хвали: Стигнах до едно място, наречено Добри Пристанища (Деян. 27:8). Но къде има пристанище, по-добро от Мария? Тя, ако някой само се обърне към Нея, ще го запази цял и невредим от всяко потъване.

Някога Израил преминал през Червено море със сухи нозе и какво го запазило от потъването във водата (вж. Изх. 14)? Може би искаш да кажеш, че го е запазил Моисеевият жезъл, разделил водата с начертаване на кръст? Но не без Богородица, защото Нейният образ бил предвъзвестен там. Чуваш ли какво пише за това сладкогласата църковна лястовица, свети Дамаскин: “В Черно море се изписа някога образът на Неизкусената от брак Невеста” (Догматик, глас 5)? И това пазело Израил от морските вълни, които потопили фараона. Мисля, че водите не са искали да пощадят и еврейския род, като такива, които щели в бъдеще да станат неблагодарни и роптаещи отстъпници от Бога, Негови врагове, а накрая и убийци на Сина Божий, но като видели върху себе си (начертано) предзнаменование на Мария, морските вълни се изплашили: Морето видя и побягна (Пс. 113:3).

Виждаш ли как още във Ветхия Завет Мария, само със Своя предобраз, вече е била тихо Пристанище? Да размислим и за оставането на Иона невредим: как в морската дълбина и в утробата на водния звяр, сред такъв смрад и теснота, не е умрял три дена и никак не се е повредил там, където човек не може да остане жив и половин час? Какво го е запазило там цял? Само Преблагословената Дева Мария и в това се е открило предзнаменование за Нея. Така казва Църквата: “Морският звяр избълва Иона от утробата си, като младенец, без да му навреди; вселилото се в Девата Слово, приело плът, се роди, като Я запази нетленна” (Канон на Рождество Христово, песен 6, ирмос). И това запазило Иона три дена жив и невредим, защото Словото искало Нетленно да се въплъти от Дева. Образ на това нетление бил Иона в кита.

О, колко добро пристанище е Пречистата Дева! Как извежда живи и невредими Своите и от морското дъно!

Който е без Нея, той и в локва вода ще потъне, а който се държи за Нея, даже и сред морето да е, няма да намокри ходилата на нозете си.

Пази и мене, о, Мария! Да ме не завлече водното течение, да ме не погълне бездната (Пс. 68:16).

Потъваме и ние в дълбоките води, защото този окаян свят е море, така са го наричали мнозина.

Свети Амвросий: “Кое море е така непредсказуемо като света, който е толкова неверен, толкова метежен, толкова плашещ с пропастите си, толкова развълнуван от ветровете на нечистите духове!”.

Свети Иоан Златоуст: “Различни грехове и многообразни изкушения заливат този свят, като някакви вълни, за него е писано: Това велико и пространно море! (Пс. 103:25)”.

Касиодор ^[12]: “Светът наистина е подобен на море: горчив е от лъжи, разлюлява се от бесовски вълни, смущава се от ветровете на прегрешенията”.

И свети Дамаскин се жалва: “Отидох в морските дълбини (тоест в страстите на света) и ме потопи бурята на многото ми прегрешения” (Октоих, гл. 4, песен 6, ирмос).

Наистина светът - това е второ море. Както в морската бездна, така и в света има многообразни смърти, потъвания, лишаване от надежди, беди, както е казал апостолът: Цял свят лежи в злото (1 Иоан 5:19).

Животът в него е изпълнен повече с горчива смърт, отколкото с живот. Блаженият Августин го описва така: “Нима можем да наречем живот живота, който виждаме в света? Него ветровете го завъртат, болките го изтощават, треска го изсушава, въздухът го изпълва с немощ, храните го обременяват, постите го смиряват, подигравките го съблазняват, скърбите го стопяват, грижите го съкрушават, бедите го гнетят, богатствата го удебеляват, нищетата го поваля на земята, младостта го възнася, старостта го прекланя, болестите и злочестините го измъчват - и след толкова много зло накрая настъпва смъртта”.

Като се намираме в това изпълнено със зло море на този свят, сред толкова беди, скърби и напасти, защо не търсим пристанище? Защо още се придържаме към суетата? Защо пием ненаситно солената вода на пристрастието? Защо обичаме гибелта си? Не чуваме ли свети Григорий Назианзин, който проповядва: “Ето че светът, който обичаме, се изгубва, вече сам в себе си е изсъхнал, а в сърцата ни още процъфтява! Навсякъде е смърт, навсякъде е плач, навсякъде е пагуба. Отвсякъде ни бият, но ние, ослепени от похотта на плътта, обичаме самите негови скърби. Гоним бягащия, връхлитаме върху падащия, и като нямаме сили да подкрепим падащия сами падаме с него”. Като се вслушаме в тези думи и видим с очите си тяхната истина в света, нека да отхвърлим всяка житейска печал и бързо и усърдно да се притечем към небесното пристанище, към Бога и Божията Майка, като зовем: “Ти, причина на добрините, опора на верните, насочи ме към твоето пристанище, едничка Всевъзпявана!” (Параклис на Пресвета Богородица)..

“Обичащите света като в морето ги застигат отвсякъде много беди.

Този, който е намерил Бога, намира пристанището на доброто”.

През царстването на Юстиниан живяла една жена от благородно потекло, първа патриция в двореца на царя на име Анастасия: вдовица, почитана от всички, и от самия цар за разума си и за целомъдрения си живот. Но добродетелта винаги има врагове: когато царица Теодора видяла, че царят почита и хвали Анастасия, се разгневила и от омраза замислила да извърши зло. Като разбрала за това и размислила за метежната суета, за празната и даже пагубна чест на обичащите света, Анастасия оставила всичко. Тя тайно наела кораб и избягала, като взела само малка част от имуществото си. Стигнала до Александрия, заселила се там и създала манастир, който и досега се нарича Патрициин. Когато царица Теодора умряла, царят изпратил да намерят Анастасия, защото желаел заради премъдростта, красотата и целомъдрието й да я направи царица, понеже тя била надарена от Бога с всички дарове. Като научила за това, блажената отново се впуснала в бягство, без да вземе нищо със себе си като една от най-бедните.

Тя стигнала през нощта в скита при преподобния отец Даниил, подробно му разказала всичко за себе си и с плач паднала в нозете му, като го умолявала да й даде килия някъде извън скита, в пустинята и да я скрие така, че никой да не узнае за нея до самата й смърт. Преподобният отец Даниил, удивен от топлотата на духа й и ревността й по Божественото, я облякъл в монашески образ в мъжки дрехи, преименувал я, като я нарекъл Анастасий скопеца, и й дал пещера на осемнадесет поприща от скита.

В тази пещера преподобната, след като се избавила от бурното море на света и презряла цялата царска слава, чест и богатства, прилепена към Бога като към тихо пристанище, преживяла двадесет и осем години в трудове и подвизи, които кой може да преброи? Само единствен Всевиждащият Бог. И никой не знаел, че тя е жена, а я смятали за евнух.

Всяка неделя отец Даниил казвал на ученика си: “Вземи, чедо, малко хляб и вода и ги отнеси на отец Анастасий скопеца в пустинята, нищо не му говори, само почукай с молитва, сложи при вратата каквото носиш и веднага си тръгни мълчешком”. Ученикът вършил това много години, но като отишъл веднъж, намерил при вратата дъсчица с надпис: “Отче, ела скоро и вземи всичко, което е нужно”. Ученикът занесъл дъсчицата на стареца, а той, като я прочел, заплакал и казал: “Горко на нашата вътрешна пустиня, какъв стълб загубихме днес!”.

Отец Даниил взел Божествените Тайни и тръгнал веднага заедно с ученика си. Когато отворил пещерата, намерил преподобната, сякаш обхваната от огън. Той паднал на колене на земята и, като плакал много, казал: “Блажен си ти, отче Анастасие, защото се погрижи за този час, като презря земното царство и човешката слава”. А мнимият Анастасий му отговорил: “Блажен си ти, нови Аврааме и странноприемниче Христов”. Отец Даниил казал: “Кажи молитва, отче Анастасие”. Анастасий отвърнал: “Повече моля за молитвите ти в този час”. А старецът казал: “Ако аз бях изпреварил този час, щях да се помоля за теб”.

Тогава Анастасий се подигнал малко от одъра си, прегърнал главата на светия отец и като го целунал, казал: “Нека Бог, Който ме настави и ме доведе на това място, да направи старостта ти, като на Авраам”. Старецът хванал ученика си и го накарал да коленичи в нозете на Анастасий с думите: “Благослови, отче, чедото си!”. “Бог, Който стои пред мен, за да ме разлъчи от тялото ми, и който знае колко стъпки си направил ти към тази килия, Той да те упокои със светиите Си, чедо; както е упокоил духа на Илия върху Елисей, така да се нарече името на Отците ти на теб”. След това мнимият Анастасий се обърнал към стареца: “Не ми сваляйте дрехите, но както съм, така и ме погребете, нека никой да не научи за мен”.

След това светата се причастила с Божествените Тайни, като се обливала с топли сълзи и казала: “Сега ме отпускаш”. И добавила: “Молете се за мен”. Като казала това, тя легнала на одъра, погледнала на изток и като се обърнала надясно, казала: “Добре. Дойдохте. Да вървим”. Лицето й станало като огън, прекръстила устата си и казала: “Боже на силите, в Твоите ръце предавам духа си”. И предала душата си на Бога.

Много плакали отецът и ученикът му над мощите, изкопали гроб пред килията и старецът, като свалил от себе си горната си дреха, наредил на ученика си да облече с нея честното тяло, направо върху дрехите, с които тя била. Но когато братът обличал светите мощи, забелязал женските гърди като две изсъхнали листа и узнал, че по природата си това била жена. И казал на стареца: “Авва, отец Анастасий е бил жена”.

Като видял, че това не останало скрито от ученика, старецът му разказал за преподобната Анастасия: как облякъл в мъжки дрехи избягалата от метежния свят, как я преименувал в Анастасий и я нарекъл скопеца, за да се скрие тя от онези, които я търсели, защото царят изпратил мнозина да я открият. И не само царят, но и Александрийският патриарх. И така, като целунали честните мощи, пустинниците ги погребали, възхвалявайки Бога, дивен в Светиите Си.

Виж как преподобната, като оставила морето на света, намерила добро пристанище.