ПЪТЯТ КЪМ СПАСЕНИЕТО

(Кратък очерк по аскетика)

Светител Теофан Затворник Вишенски

Издава се с благословението на славянобългарския манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.

Светителят Теофан (Говоров), Затворник Вишенски (1815-1894), е истински светилник на Православието. Трудовете му по тълкуване на Свещеното Писание, аскетическите съчинения, духовните писма, наставленията и проповедите и до днес просвещават душите на хората и ги насочват към спасение.

Във втория том от трилогията “Изложение на християнското правоучение”, която светителят съставил още приживе въз основа на свои трудове, публикувани в списание “Домашная беседа”, са включени книгите “Пътят към спасението”, “Писма за християнския живот” и “Поучения”.

В “Пътят към спасението” се разглеждат степените на развитие на християнския живот в нас, “които по свойствата си могат да бъдат наречени така: обръщане към Бога, изправяне на себе си, очистване и освещаване” - е написал светителят. Книгата представлява едно задълбочено изследване и много ценно ръководство за духовен живот - това е плод на духовния опит, който архипастирят щедро дарява на ревнуващите за спасение.


Въведение
Част I. За началото на християнския живот чрез Светото Кръшение с указание как да се запази благодатта в годините на възпитанието
Как започва християнският живот в нас?
а) Как започва християнският живот в тайнството кръщение
Част II. За началото на християнския живот чрез покаяние или за покаянието и обръщането на грешника към Бога
Как започва християнският живот в тайнството покаяние?
Състояние на грешника
Действието на Божията благодат
Пробуждане на грешника от греховния сън
Извънредни действия на Божията благодат при пробуждането на грешниците от греховния сън
Обичаен ред за придобиване на дара на пробуждащата благодат
Издигане до решимостта да изоставим греха и да се посветим на угаждане на Бога
а) Издигане до решимостта да изоставим греха
б) Издигане до обета да посветим себе си на Бога
Обличане със сила свише за делото на Богоугаждането в тайнствата покаяние и причастие
А) Каещият се получава всеопрощение в тайнството покаяние
Б) Каещият се пристъпва към тайнството свето Причастие
Част III. За това, как протича, зрее и крепне в нас християнският живот или, което е същото, за реда на Богоугодния живот
Как протича, зрее и крепне в нас християнският живот
1. За опазването на духа на ревност по Бога
а) Пребиваване в себе си
б) Виждане на другия свят
в) Пребиваване в чувствата, които са ни довели до решимост.
2. Упражнения, спомагащи за укрепване на душевните и телесните сили на човека в доброто
1. Упражнения, спомагащи за формирането на душевните сили в съответствие с духа на християнския живот
2. Държане на тялото в съответствие с духа на новия живот
3. Порядък на външния живот според духа на новия живот
4. Благодатни средства за възпитание и укрепване на духовния живот
Приближаване към непрекъснато говеене
а) Относно говеенето
б) Относно изповедта
в) Относно причастието
3. Правила на борбата със страстите или принципи на самопротивенето
4. Начало на издигането към живо Богообщение
Издигане към Бога
Живото Богообщение се извършва в състояние на безмълвие, довеждащо до безстрастие

Въведение

В “Изложение на християнското нравоучение” са описани задължителните за нас чувства и разположения, но с това далеч не е казано всичко необходимо за извършването на нашето спасение. Главната ни работа е действителен живот в Христовия дух. Само се докосни до това - и колко недоумения ще възникнат, и поради това, колко указания ще бъдат нужни, и при това - почти на всяка крачка!

Наистина, там е посочена крайната цел на човека - общуване с Бога, описан е и пътят към нея: вяра и спазване на заповедите, с помощта на Божията благодат. Остава само да се добавят думите: “Това е пътят! Върви!”.

Лесно е да се каже: “Това е пътят, върви!”. Но как да направим това? В повечето случаи не ни достига желание да вървим. Увлечена от някоя страст, душата упорито отхвърля всяка принуда и всеки призив, отвръща очите от Бога и не иска да Го гледа. Христовият закон не ѝ е по сърце; не иска и да чуе за него - той не ѝ е, както се казва, по вкуса. Пита се, как да стигнем до това, че у нас да се роди желание да вървим към Бога по Христовия път; как да направим така, че законът да се запечата в сърцето и човек, действайки съгласно този закон, да действа сякаш от себе си, непринудено, така, сякаш този закон не лежи върху него, а излиза от него?

Но да допуснем, че някой се е обърнал към Бога, да допуснем, че е обикнал закона Му. Ще бъде ли самото шествие към Бога, самото ходене по пътя на Христовия закон със сигурност успешно само поради факта, че сме пожелали това? Не. Освен желание е необходимо още да имаме сили и умение да действаме; нужна е дейна мъдрост. Този, който поеме по истинския път на Богоугаждането или започне при благодатна помощ да се стреми към Бога, по пътя на предначертания Христов закон, неминуемо ще бъде застрашаван от опасността да се отклони на кръстопътищата, да се заблуди и да погине, въобразявайки си, че се спасява. Тези кръстопътища са неизбежни поради оставащото, дори и в обърнатия, греховно влечение и разстройство на силите, които и в това състояние са способни да представят нещата в изопачен вид - да прелъстяват и да погубват човека. Към това се присъединява измама от сатаната, който неохотно се разделя с жертвите си, и когато някой тръгне от неговата област към Христовата светлина, хуква след него да го гони и залага всякакви мрежи, за да го улови отново; и често действително го улавя. Следователно и на този, който вече има желание да върви по посочения път към Господа, е необходимо да му бъдат посочени всички отклонения, възможни по този път, за да бъде предварително уведомен за това, да вижда евентуалните опасности и да знае как да ги избягва.

Тези общи за всички неизбежности по пътя на спасението правят необходимо изработването на специални ръководни правила в християнския живот, чрез който трябва да бъде определено: как да стигнем до спасителното желание за общуване с Бога и до ревност да пребиваваме в него и как безпроблемно да вървим към Бога, сред всички кръстопътища, възможни на всички етапи по този път, или казано по друг начин - как да започнем да живеем по християнски и как да се усъвършенстваме в този живот. Това ръководство трябва да поеме човека, който живее извън Бога, да го обърне към Него и след това да го заведе пред лицето Му; трябва да проследи християнския живот в неговите прояви, на дело, от началото до края, тоест как той се заражда, развива, зрее и достига до пълнота, или - което е същото - да напише история на деятелния живот на всеки християнин с указание как трябва да действа той в даден случай, за да устои в своя чин.

Зараждането и развитието на християнския живот съществено се различава от зараждането и развитието на естествения живот. Това зависи от специфичния характер на християнския живот и от отношението му към нашата природа. Човек не се ражда християнин, а става такъв след раждането си. Христовото семе пада върху земята на вече биещото сърце. Но тъй като естествено роденият човек е повреден и противоположен на изискванията на християнството, то - докато например в растението началото на живота е възбуждане на зародиша в семето, пробуждане сякаш на спящите сили - началото на истинския християнски живот в човека е своеобразно ново сътворение, даряване на нови сили, на нов живот. По-нататък, да предположим, че християнството е прието като закон, тоест, че е проявена решимост да се живее по християнски; това семе на живота (решимостта) в човека не е обградено от благоприятни за него стихии; и при това целият човек, неговите тяло и душа, остават неприспособени към новия живот, непокорни на Христовото иго; затова от този момент в човека започва уморителен труд - да формира целия себе си, всичките си сили по християнски. Ето защо, докато растежът например при растенията е постепенно, леко и непринудено развитие на силите, при християнина е много трудна, напрегната и скръбна борба със самия себе си и той трябва да настройва силите си към това, към което те нямат разположение: трябва като воин да отнема от враговете чрез война - с двуострия меч на самопринуждението и самосъпротивата - всяка педя земя, макар и негова. Накрая, вече след дълги трудове и усилия, християнските принципи стават победоносни, господстващи без съпротива, проникват в целия състав на човешкото естество, изтласкват от него враждебните спрямо себе си изисквания и стремежи и го поставят в състояние на безстрастие и чистота, удостоявайки го с блаженството на чистите по сърце - да вижда в себе си Бога в най-близко общуване с Него.

Такова е положението на християнския живот в нас. Той има три степени, които, според свойствата си, могат да бъдат наречени така: първа - обръщане към Бога, втора - очистване или самоизправление, трета - освещаване. При първата човек се обръща от тъмнината към светлината, от областта на сатаната към Бога; при втората очиства жилището на сърцето си от всички нечистоти, за да посрещне идващия в него Христос Господ; при третата Господ идва, вселява се в сърцето и вечеря с него. Това състояние на блажено общуване с Бога е целта на всички трудове и подвизи!

Да опишем всичко това и да го определим с правила ще означава да посочим пътя към спасението. Пълното ръководство по този въпрос взема човека от кръстопътищата на греха, превежда го по огнения път на очистването и го издига до възможната за него степен на съвършенство, до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13). Казано по друг начин, то трябва да покаже:

1. как започва в нас християнският живот;

2. как се усъвършенства - зрее и крепне;

3. какъв става той при пълното си съвършенство.

Част I.
За началото на християнския живот
чрез Светото Кръшение
с указание как да се запази благодатта
в годините на възпитанието

Как започва християнският живот в нас?

Трябва да си изясним кога и как започва истинският християнски живот, за да видим поставено ли е в нас началото на този живот, и ако не е поставено, да знаем как да го поставим, доколкото това зависи от нас.

Това, че някой се нарича християнин и принадлежи към Христовата църква, още не е сигурен признак на истински живот в Христа. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! Ще влезе в царството небесно (Мат. 7:21). И не всички, които са от Израиля, са израилтяни (Рим. 9:6). Можеш да се числиш към християните и да не бъдеш християнин. Всеки знае това.

Има един момент, и момент - добре забележим, рязко изпъкващ в хода на живота ни, когато някой започва да живее по християнски. Това е моментът, в който в него започват да се забелязват отличителните черти на християнския живот. Християнският живот е ревност и сила да пребиваваме в деятелно общуване с Бога, поради вяра в нашия Господ Иисус Христос с помощта на Божията благодат, чрез изпълняване на святата Му воля, за слава на пресвятото Му име. Същността на християнския живот се състои в Богообщение в нашия Господ Иисус Христос - в Богообщение, в началото обикновено скрито не само от другите, но и от себе си. А видимото или осезаемо вътре в нас свидетелство за него е пламът на деятелната ревност, изключително за християнско Богоугаждане, с пълно самоотричане и омраза към всичко противоположно на това. Така, когато този плам на ревността се появява, се поставя началото на християнския живот; и този, в когото той действа постоянно, живее по християнски.

Да се спрем по-подробно на тази отличителна черта.

Огън дойдох да туря на земята - казва Спасителят, - и колко бих желал да беше вече пламнал (Лук. 12:49). Той казва това за християнския живот и го казва поради това, че видимо свидетелство за него е разпалваната в сърцето от Божия Дух ревност за Богоугаждане, приличаща на огън, защото както огънят поглъща веществото, в което се внедрява, така и ревността за живот според Христа поглъща душата, която я е възприела. И както при пожар огънят обхваща цялата сграда, така и възприетият огън на ревността ще обхване и ще изпълни цялото същество на човека.

На друго място Господ казва: всеки с огън ще се осоли (Марк. 9:49). И това е указание за огъня на духа, проникващ чрез ревността в цялото ни същество. Както солта, прониквайки в лесно разлагащото се вещество, го предпазва от гниене, така и духът на ревността, прониквайки в цялото ни същество, изгонва греха, покваряващ природата ни и по душа, и по тяло, от всички, дори и най-малки, негови вместилища и хранилища и с това ни спасява от нравствена развала и изгниване.

Апостол Павел заповядва: Духа не угасяйте (1 Сол. 5:19), в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни (Рим. 12:11) - заповядва това на всички християни, за да помнят, че горенето на духа или неленостното усърдие е неотменимо свойство на християнския живот. На друго място той казва за себе си: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса (Фил. 3:13, 14); и на другите внушава: Така тичайте, за да постигнете целта (1 Кор. 9:24). Следователно в християнския живот, вследствие на плама на ревността, има своеобразна духовна бързина и активност, с която християните се захващат с богоугодни дела, потъпквайки себе си и охотно принасяйки в жертва на Бога трудове от всякакъв вид, без жалене на себе си.

Изхождайки от това разбиране, лесно можем да направим извода, че студеното изпълнение на уставите на Църквата, а така също и коректността в делата, установена от пресметлив разсъдък, точността, сериозността и честността в поведението още не са категорични признаци, че в нас е налице истински християнски живот. Всичко това е хубаво, но щом не носи в себе си духа на живота в Христа Иисуса, няма никаква цена пред Бога. Тогава дела от този род ще бъдат като бездушни истукани. И добрият часовник върви точно; но кой ще каже, че в него има живот?! Така е и тук: (“християните”) често носят име, че са живи, а всъщност са мъртви (срв.: Откр. 3:1). Тази добропорядъчност на поведението може най-много да ни заблуди. Истинското му значение зависи от вътрешните разположения, при които са възможни значителни отклонения от същинска правда при правилни дела. Както, въздържайки се външно от греховни дела, е възможно да изпитваме към тях привързаност или съуслаждане в сърцето, по същия начин, вършейки праведни дела външно, е възможно да нямаме сърдечно разположение към тях. Само истинската ревност както иска да извършва доброто в цялата му пълнота и чистота, така и преследва греха до най-малките му оттенъци. Търси първото като насъщен хляб, постъпва с второто като със смъртен враг. Воюващият мрази врага си не само лично, но и роднините и познатите му, дори вещите му, любимия му цвят и общо взето, всичко, което поне малко му напомня за него. По същия начин и истинската ревност за Богоугаждане преследва греха и в най-малките напомняния или намеци за него; защото ревнува за решителна чистота. Ако не би било това, колко нечистота би се залежала в сърцето!

И какъв успех може да се очаква, когато липсва стремителна ревност за християнско Богоугаждане? Това, в което няма трудности, взе още ще бъде изпълнявано; но щом за нещо потрябва усилен труд или някаква саможертва, веднага ще последва отказ, поради невъзможност на човека да се справи със себе си. Защото тогава няма да има на какво да се опре, за да се подвизава в доброто дело - самосъжалението ще подкопае всичките му опори. А ако се добави и някой друг мотив, освен посочения, той ще направи и доброто дело недобро. Съгледвачите при Моисей се уплашили поради това, че жалели себе си. Мъчениците отивали с желание на смърт поради това, че ги изгарял вътрешен огън. Истинският ревнител прави не само законното, но изпълнява и всеки съвет и добро внушение, тайно отпечатвано в душата; прави не само това, което възниква като задачи за изпълнение, но и е избретателен по отношение на доброто, целият в грижи само за здравото, истинското, вечното добро. “Навсякъде ни е необходимо” - казва свети Иоан Златоуст (“Беседа 31 на “Деяния на светите апостоли”) - усърдие и голямо разпалване на душата, готово да се опълчи дори против смъртта; защото е невъзможно да получим по друг начин небесното царство”.

Делото на благочестието и на общуването с Бога е много трудно и болезнено, особено в началото. Откъде да вземем сили, за да се справим с всички тези трудове? С помощта на Божията благодат - от одушевената ревност. Търговецът, военният, съдията, ученият практикуват професии, изпълнени с много трудности и грижи. От какво се поддържат те в трудовете си? От въодушевлението и любовта към работата си. И по пътя на благочестието не можем да се поддържаме от нищо друго. А без въодушевление и любов ще намираме в служението на Бога умора, досада, скука, вялост. И охлювът върви, но с мъка, докато за бързата сърна или за пъргавата катерица движението и преходът са удоволствие. Ревностното Богоугаждане е отрадно, окриляващо духа шестване към Бога. Без него можем да развалим цялото дело. Трябва да вършим всичко за Божия слава, напук на живеещия в нас грях; а без това ще изпълняваме всичко само по навик, поради изискване на благоприличието, защото така се прави отдавна и така правят другите. Трябва да правим всичко; а в противен случай ще направим едно нещо, а друго - не, и при това - без никакво съкрушение и дори спомен за пропуски. Трябва да вършим всичко с внимание и предпазливост, като главна работа; а в противен случай ще го вършим както и да е.

И така, ясно е, че без ревност християнинът е лош християнин - вял, отпуснат, безжизнен, нито топъл, нито студен - и такъв живот не е живот. Като знаем това, да се постараем да се проявим като истински ревнители за добри дела, за да бъдем истински угодни на Бога, нямайки сквернота или порок, или нещо подобно.

И така, сигурно свидетелство за християнски живот е огънят на дейната ревност за Богоугаждане. Сега се пита, как се запалва този огън? Кои са неговите производители?

Тази ревност се произвежда от действието на благодатта, но не и без участието на свободната ни воля. Християнският живот не е естествен живот. Такова трябва да бъде и началото му или първото му пробуждане. Както в семето растителният живот се пробужда тогава, когато до скрития в него зародиш проникнат топлина и влага, а чрез тях - всевъзстановяващата сила на живота, така и в нас Божественият живот се пробужда, когато в сърцето проникне Духът Божий и постави там началото на живота по дух, очиства и събира в едно помрачените и разбити черти на Божия образ. Пробужда се желание и свободно търсене (под действие отвън), после слиза благодат (чрез тайнствата) и като се съчетае със свободата, ражда гореща ревност. И никой да не мисли, че сам по себе си може да роди тази жизнена сила: трябва да се молим за нея и да бъдем готови да я приемем. Огънят на ревността със сила - това е Господня благодат. Божият Дух, слизайки в сърцето, започва да действа в него не само с поглъщаща, но и с вседействаща ревност.

Някои си мислят: “Защо е нужно това действие на благодатта? Нима не можем сами да вършим добри дела? Ето, направихме това или онова добро дело. Ще поживеем и ще направим още нещо”. Може би рядко някой не си задава този въпрос. Други казват: “Сами не можем да вършим “нищо добро”. Но тук става въпрос не за отделни, добри дела, а за прераждане на целия живот, за нов живот, за живот в цялата му пълнота - такъв, който води до спасение. В отделни случаи не е трудно да направим нещо даже много добро, както са правели и езичниците. Но нека някой твърдо да се реши на постоянно добротворство, да определи реда му по указание на Божието слово - и това - не за един месец или година, а за цял живот - и да реши да пребивава неотклонно в този ред, и после, когато остане верен на това, нека да се хвали със силата си; а ако не може да направи това, не е ли по-добре да си мълчи? Малко ли опити за самоделно започване и устройване на християнски живот е имало и има? И всички те са завършвали и завършват с нищо. Постои малко човек в новоизбрания ред - и го зарязва. И как да стане другояче? Няма сили. Само за вечната Божия сила е свойствено да ни поддържа неизменни в разположението сред непрекъснатите приливи на временни изменения. Затова трябва да се преизпълним с тази сила, да я измолим и приемем според чина - и тя ще ни повдигне и извлече от временното вълнение.

Обърнете се към опита и вижте кога идват такива помисли на самодоволство? Когато човек е в състояние на покой, когато нищо не го смущава, нищо не го прелъстява и не го влече към грях, той е готов на най-свят и чист живот. Но само да се появи леко движение на страст или съблазън - къде отиват всички обети?! Човек, водещ невъздържан живот, не си ли казва често: “Няма повече да правя така”? Но насищането на страстта е преминало, надига се нов позив и той пак се озовава в грехове. Добре ни е да разсъждаваме за търпене на обиди, когато всичко върви по наша воля, не напреки на самолюбието. Тогава чувството на оскърбеност или сърдитост, на което се предават другите, може би ще ни се стори странно. Но ако се случи ти самият да попаднеш в подобна ситуация, тогава не само дума, но дори и един поглед ще те накара да излезеш извън себе си. Така, когато духът е в покой, можеш самонадеяно да мечтаеш за възможността сам, без помощ свише, да водиш християнски живот. Но щом злото, напластило се на дъното на сърцето, се вдигне като прах от вятъра, тогава всеки ще намери в собствения си опит осъждане на своята самоувереност. Когато помисъл след помисъл, желание след желание - едно от друго по-лоши - започнат да тревожат душата, тогава всеки ще забрави за себе си и неволно ще възкликне заедно с пророка: Водите стигнаха до душата (ми). з атънах в дълбоко блато (Пс. 68:2, 3). О, Господи, спаси! о, Господи, спомогни! (Пс. 117:25).

Не се ли случва често така: някой самоуверено мечтае да пребивава в доброто. Но ето, представя си лице или предмет, ражда се желание, възбужда се страст; човекът се увлича и пада. След това му остава само да се погледне и да каже: “Колко е лошо това!” Но ето, появява се удобен случай за развлечение, и той отново е готов да се увлече. По-нататък някой го оскърбява: започва кавга, укори, осъждане; появява се възможност за неправедна, но изгодна сделка - залавя се и за нея; унижава един, заяжда се с друг, блъска трети, и всичко това - след като се е хвалил с възможността сам, без особена помощ свише, да се държи свято. Но къде е силата? Духът е бодър, а плътта - немощна (Мат. 26:41). Виждаш добро и вършиш зло: кога искам да върша доброто, злото стои до мене (Рим. 7:21). Ние сме в плен; изкупи ни, Господи!

Едно от първите вражески нападения срещу нас е помисълът на самонадеяността, тоест, ако не отхвърляне, то нечувстване на нужда от благодатна помощ. Врагът сякаш казва: “Не ходи там - към светлината, където искат да ти дадат някакви нови сили! При мен и така ти е добре!”. И човек се отдава на покой. А врагът междувременно - тук подхвърли камък (на неприятност), там те заведе на хлъзгаво място (прелестта на страстите), на друго място обсипе с цветя маскирани примки (светла обстановка). Без да се оглежда, човек отива все по-нататък и по-нататък и не се досеща, че пада все по-надолу и по-надолу, докато накрая не се спусне до самото дъно на злото - пред преддверието на ада. Не е ли необходимо в такъв случай да му извикаме като на първия Адам: “Човече, къде си? Къде си отишъл?” Ето този призив е действието на благодатта, което кара грешника за пръв път да се вгледа в себе си.

И така, ако желаеш да започнеш да живееш по християнски, намери благодатта. Моментът, в който благодатта слезе и се съчетае с твоята воля, ще бъде момент на раждането на християнския - силен, твърд, многоплоден - живот.

Къде да намерим и как да получим благодат, зачеваща живот? - Придобиването на благодат и освещаването на нашето естество от нея се извършва в тайнствата. Тук ние предлагаме на Божието действие или поднасяме на Бога своята негодна природа - и Той с действието Си я пресъздава. На Бог Му е било угодно, за да порази гордия ни ум, в самото начало на истинския живот да скрие силата Си под покрива на просто вещество. Не разбираме как става това, но опитът на цялото християнство свидетелства, че това не става по друг начин.

Тайнствата, отнасящи се предимно към началото на християнския живот, са две: кръщение и покаяние. Затова и едни от правилата относно началото на истинския християнски живот се съсредоточават около кръщението, а други - около покаянието.

а) Как започва християнският живот
в тайнството кръщение

Кръщението е първото тайнство в християнството, правещо човека християнин, достоен да бъде удостояван с даровете на благодатта и чрез другите тайнства. Без него човек не може да влезе в християнския свят - да стане член на Църквата. Предвечната Премъдрост си е построила дом на земята; вратата на този дом е тайнството кръщение. През тази врата хората не само влизат в Божия дом, но при нея се обличат и с достойна за него дреха получават ново име и знак, отпечатващ се в цялото същество на кръщавания, по който после и небесните, и земните го разпознават и различават.

Който е в Христа, той е нова твар (2 Кор. 5:17) - учи апостолът. Християнинът става такава нова твар при кръщението. Човек излиза от купела съвсем не такъв, какъвто влиза в него. Както светлина е противоположна на тъмнината и животът - на смъртта, така и кръстеният е противоположен на некръстения. Заченат в беззакония и роден в грехове, човек до кръщението носи в себе си цялата отрова на греха, с цялата тежест на последствията от него. Той е в немилост пред Бога, по естество е чедо на греха; повреден е, разстроен е в самия себе си, в съотношението между частите и силите и в тяхната насоченост предимно към размножаване на греха; подчинен е на влиянието на сатаната, който властно действа в него поради греха, живеещ в него. В резултат на всичко това след смъртта си той неминуемо е оброчник [1] на ада, където ще трябва да се мъчи заедно със своя княз и с неговите съучастници и слуги.

Кръщението ни избавя от всички тези злини. То снема клетвата със силата на Христовия кръст и връща благословението - кръстените са Божии чеда, както Сам Господ им даде възможност да се нарекат и да станат (Иоан. 1:12). Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа (Рим. 8:17). Небесното царство принадлежи на кръстения вече поради самото кръщение. Той бива извзет от владичеството на сатаната, който сега губи властта над него и силата да действа самоволно в него. С влизането в Църквата - дома за убежище - за сатаната се затварят входовете към новокръстения. Той е тук като в безопасен двор.

Всичко това са външни духовни предимства и дарове. Какво се случва вътре? - Изцеление на греховната болест и повреда. Силата на благодатта прониква вътре и възстановява тук Божествения ред в цялата му красота, лекува разстройството както в състава и отношението на силите и частите, така и в главната насоченост от себе си към Бога - за Богоугаждане и увеличаване на добрите дела. Затова кръщението е възраждане или ново раждане, поставящо човека в обновено състояние. Апостол Павел сравнява всички кръстени с възкръсналия Спасител, давайки да се разбере, че те имат също такова светло в обновяването си същество, каквото се яви човечеството (човешкото естество) в Господ Иисус, чрез възкресението Му в слава (Рим. 6:4). Това, че и насоката на дейността в кръстения се променя, се вижда от думите на същия апостол, който на друго място казва, че те живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна (2 Кор. 5:15). Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога (Рим. 6:10). Ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта (Рим. 6:4), и: ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха (Рим. 6:6). Така чрез силата на кръщението цялата дейност на човека се обръща от себе си и греха към Бога и правдата.

Обърнете внимание на думите на апостола: да не бъдем вече роби на греха (Рим. 6:6), и: Грехът не бива да господарува над вас (Рим. 6:14). Те ни дават да разберем, че това, което в разстроената паднала природа представлява сила, теглеща към греха, не бива напълно унищожено при кръщението, а само се поставя в такова състояние, в което няма власт над нас, не господарува над нас и ние не сме му роби. То се намира, живее и действа в нас, само че не като господар. От този момент нататък главенството принадлежи вече на Божията благодат и на духа, който съзнателно ѝ се предава. Свети Диадох, обяснявайки силата на кръщението, казва, че преди кръщението грехът живее в сърцето, а благодатта действа отвън; а след него благодатта се вселява в сърцето, а грехът привлича отвън. Той бива изгонен от сърцето като враг от укрепление и се заселва навън, в частите на тялото, откъдето и действа чрез откъслечни атаки. Затова и е непрестанен изкусител, съблазнител, но вече не е властелин - безпокои и тревожи, но не повелява [2].

Така се заражда новият живот при кръщението! Какво се изисква при това от страна на човека или как той достига до това, че се обновява при кръщението - е описано в “ Изложение на християнското нравоучение”, особено в статията “Норма на християнски живот”. Тук не повтаряме това, защото възрастният, пристъпващ към кръщение, е също като грешника, обърнал се към Бога с покаяние; а за последното ще стане дума подробно по-нататък, ще има втори раздел. Тогава любознателността на всеки по този въпрос ще бъде напълно задоволена.

Тук обръщаме внимание на това, как християнският живот започва чрез кръщението в тези, които ще се кръстят като младенци, както се случва предимно при нас. Защото тук началото на християнския живот има една характерна особеност, произтичаща от отношението на благодатта към свободата.

Вече знаете, че благодатта слиза върху свободното желание и търсене и че само от взаимното им съчетаване се зачева съответстващ на благодатта и на свойствата на свободната твар нов благодатен живот. Господ дава благодатта даром; но изисква човек да я търси и да я възприема с желание, посвещавайки се изцяло на Бога. Изпълнението на това условие при покаянието и кръщението на възрастни е очевидно. Но как се изпълнява то при кръщението на младенци? При младенеца няма употреба на разум и свобода, следователно той не може да изпълни условието за християнски живот, тоест желанието да се посвети на Бога. А това условие непременно трябва да бъде изпълнено. Поради това християнският живот при кръстените младенци започва с една особеност. А именно:

Благодатта слиза върху душата на младенеца и сама извършва всичко в нея така, сякаш при това участва и свободата на единственото основание, че в бъдеще този несамосъзнаващ се и недействащ лично младенец, когато почне да води съзнателен живот, сам охотно ще се посвети на Бога, с желание ще възприеме благодатта, щом открие в себе си нейните действия, ще се радва, че я има, ще благодари, че е направено така за него, и ще изповядва, че ако в момента на кръщението му бяха дадени разум и свобода, той не би постъпил по различен начин и не би поискал нищо друго. Заради това бъдещо свободно посвещаване на себе си на Бога и съчетаване на свободата с благодатта, Божествената благодат се дава цялата на младенеца и без него извършва в него всичко, което е характерно за нея, само поради уверението, че изискваното желание и предаване на себе си на Бога несъмнено ще бъде факт - уверение, което дават кръстниците, гарантирайки на Бога пред Църквата, че този младенец, щом започне да води съзнателен живот, ще покаже именно такава употреба на свободата, каквато се изисква за благодатта, като поемат задължението действително да доведат кръщелника си младенец до това.

По този начин чрез кръщението в младенеца се посява семето на живота в Христа и съществува в него; но животът още сякаш не е негов - действа като формираща го сила. Духовният живот, зароден от благодатта на кръщението в младенеца, ще стане собствен за човека, ще се яви в пълния си вид, съответстващ не само на благодатта, но и на свойствата на разумната твар, едва когато той, след като у него се появи съзнание, със свободната си воля се посвети на Бога и с желаещо, радостно и благодарно възприемане усвои намерената в себе си благодатна сила. Истинският християнски живот действа в него и до този момент, но някак без негово знание, действа в него, а още сякаш не е негов; а от момента на осъзнаването и избора той става негов собствен, не само благодатен, но и свободен.

Поради този по-кратък или по-продължителен промеждутък от време между кръщението и посвещаването на себе си на Бога, началото на християнския нравствен живот чрез благодатта на кръщението в младенците се разширява, така да се каже, до неопределено пространство от време, през което младенецът зрее и се формира като християнин в светата Църква сред християни, както преди това се е формирал телесно в утробата на майка си.

Запомнете добре тази мисъл, читателю. Тя ще ни бъде крайно необходима при определянето на това, как родителите, кръстниците и възпитателите трябва да се държат с кръстения младенец, който им се поверява от светата Църква и Господа.

От само себе си се разбира, че след кръщението на младенеца пред родителите и възпитателите стои много важна задача - така да ръководят кръщелника, че той, като почне да води съзнателен живот, да осъзнае в себе си благодатните сили, да ги приеме с радостно желание заедно със свързаните с тях задължения и изисквания от тях начин на живот. Това ги изправя лице в лице с въпроса за християнското възпитание или за възпитанието според изискването на благодатта на кръщението с цел запазване на тази благодат.

За да стане по-ясно как трябва да се държим с кръстения младенец, за да бъдат постигнати посочените цели, трябва да си припомним споменатата по-горе мисъл, че благодатта осенява сърцето и обитава в него, когато там е налице обръщане от греха и себе си към Бога. Заради тази нагласа, проявявана дейно, по-нататък се дават и всички други дарове на благодатта и всички предимства на облагодатените, Божие благоволение, сънаследство с Христа, поставяне извън областта на сатаната, извън опасността да бъдеш осъден в ада. А щом тази нагласа на ума и сърцето се притъпи или изгуби, грехът веднага отново започва да властва над сърцето, а чрез греха върху човека се поставят оковите на сатаната и му се отнемат Божието благоволение и сънаследството с Христа. Благодатта в младенеца укротява и заглушава греха; но той може отново да оживее и да се надигне, ако му бъдат дадени храна и свобода. И така, цялото внимание на тези, върху които лежи задължението да пазят в цялост приетото от купела дете-християнин, трябва да бъде насочено към това, по никакъв начин да не допуснат грехът отново да почне да властва над детето, по всякакъв начин да потискат и обезсилват греха, и да подбуждат и укрепват насочеността към Бога. Трябва да направят така, че това настроение в растящото дете да расте заедно с него, макар и под ръководство, но в същото време и самостоятелно, така че то все повече и повече да свиква да господарува над греха и да го побеждава заради Богоугаждането, да свикне така да употребява силите на духа и тялото, че това да бъде не робство на греха, а служение на Бога. Че това е възможно, се вижда от факта, че роденият и кръстеният целият е семе на бъдещето или земя, изпълнена със семена. Влятата от благодатта на кръщението нова нагласа не е само мислена или привидна, а е действителна, тоест също е семе на живота. Щом всяко семе се развива според вида си, то и семето на благодатния живот може да се развива в кръстения. Ако в него бъде поставено семе на побеждаващо греха обръщане към Бога, то също може да бъде развито и отгледано, както и другите семена. Трябва само да употребим действени средства за това или да определим целесъобразен начин за въздействие върху кръстения младенец.

При това целта, към която трябва да бъде насочено всичко, е този нов човек, като започне да води съзнателен живот, да се самоосъзнае не само като човек, като разумно, свободно същество, но заедно с това и като лице, поело задължение към Господа, с Когото е неразривно съединена вечната му участ; и не само да се осъзнае като такъв, но и да бъде способен да действа според това задължение и да вижда в себе си преобладаващо влечение към него. Пита се, как да постигнем това? Как да постъпваме с кръщелника, та като порасне, да не желае нищо друго, освен да бъде истински християнин. Или - как да възпитаваме по християнски?

В отговор на това няма да разглеждаме всичко подробно. Ще се ограничим само с общ преглед на цялото християнско възпитание, като целим да посочим как в даден случай да подкрепяме и укрепваме добрата страна в децата и как да обезсилваме и потискаме лошата.

Тук вниманието се спира най-напред върху младенеца в люлката, до пробуждането в него на каквито и да било способности. Младенецът живее, следователно може да се влияе върху неговия живот. Тук са приложими светите Тайни, след тях - цялата църковност; и заедно с тях - вярата и благочестието на родителите.

Всичко това в съвкупност ще формира спасителна атмосфера около младенеца. С всичко това тайнствено се поддържа благодатният живот, заченат в младенеца.

Честото причастяване със светите Христови Тайни (може да се добави: колкото се може по-често) живо и действено съединява с Господа новия Му член чрез пречистите Му Тяло и Кръв, освещава го, умиротворява го и го прави непристъпен за тъмните сили. Постъпващите по този начин забелязват, че в деня, в който причастяват детето, то се потапя в дълбок покой, без силни движения на всички естествени потребности, дори на тези, които при децата действат по-силно. Понякога то се изпълва с радост и игривост на духа и е готово да прегърне всекиго като близък роднина. Нерядко светото причастие се съпровожда и с чудеса. Свети Андрей Критски през детството си дълго време не можел да говори. Когато съкрушените му родители се обърнали към молитвата и благодатните средства, по време на причастяване Господ с благодатта Си освободил от оковите езика на този, който по-късно напоил Църквата с потоци от сладкоречие и премъдрост. Един лекар въз основа на свои наблюдения засвидетелствал, че в повечето случаи на детски болести децата трябва да се носят за приемане на свето причастие, и много рядко е имало нужда след това да се употребяват медицински средства.

Голямо влияние върху децата има честото носене на църква, поднасянето им към и целуването на светия Кръст, Евангелието, икони, покриване с покровци; също и вкъщи - често поднасяне под икони, често прекръстване, поръсване със светена вода, прикадяване с тамян, прекръстване на люлката, на храната и на всичко, влизащо в контакт с него, благословение от свещеник, носене вкъщи на икони от църквата, молебени. Общо взето, всичко църковно по чуден начин разпалва и храни благодатния живот на детето и винаги е най-сигурната и непреодолима защита против опитите на тъмните сили, които отвсякъде са готови да проникнат в едва започналата да се развива душа, за да я заразят с дъха си.

Под тази видима охрана има невидима - Ангелът Пазител, поставен от Господа до младенеца още от момента на кръщението. Той го пази, невидимо му влияе с присъствието си и при нужда внушава на родителите какво трябва да направят с намиращото се в опасност детенце.

Но неверието, небрежността, безчестието и лошият живот на родителите могат да разрушат и да лишат от плод всички тези толкова здрави огради, тези мощни и истински защити. Това става и защото тези средства или не се употребяват, или се употребяват не както трябва; но най-вече - поради вътрешно влияние. Наистина Господ е милостив, особено към невинните, но съществува непостижима за нас връзка между душите на родителите и душата на детето и не можем да определим докъде се простира влиянието на родителските души върху детската душа; и същевременно, докъде, при наличието на заразно влияние от страна на първите, се простира Божието милосърдие и снизходителност към душата на детето. Случва се то да се прекрати и тогава приготвените вече причини дават своя плод. Затова духът на вяра и благочестие на родителите трябва да бъде считан за най-мощното средство за запазване, възпитание и укрепване на благодатния живот в децата.

През първите дни, месеци и дори години духът на младенеца сякаш още не се движи. Невъзможно е да му предадем нещо по обичайния начин, за да го усвои. Но можем да му въздействаме косвено.

Съществува един специален начин на общуване между душите чрез сърцето. Един дух влияе на друг чрез чувството. Това влияние върху душата на младенеца е толкова по-лесно, колкото по-пълно и по-дълбоко родителите са обърнати със сърцето си към младенеца. Бащата и майката чезнат по детето и както се казва, го обожават. И ако духът им е проникнат от благочестие, то е невъзможно то да не въздейства по свой начин върху душата на детето. Най-добрият външен посредник при това е погледът. Докато при другите сетива душата остава скрита, окото я разкрива пред погледите на другите. Това е точката на среща на една душа с друга. Нека душите на майката и на бащата да преминават със свети чувства през това отвърстие до душата на детето. Те не могат да не я помазват с този свят елей. В погледа им трябва да свети не само любов, която е така естествена, но и вяра, че в скута си държат нещо повече от обикновено дете, и надежда, че Този, Който им е дал да надзирават това съкровище като някакъв съд с благодат, ще ги снабди и с достатъчно сили, за да го опазят, и накрая, непрекъснато извършвана в духа молитва, подбуждана от надеждата според вярата.

Когато родителите оградят по този начин люлката на своето детенце с този дух на истинско благочестие, когато, заедно с това, от една страна, Ангелът Пазител, а от друга - светите Тайни и цялата църковност действат върху него отвън и отвътре, около зараждащия се живот ще се образува сродна на него духовна атмосфера, която ще прелее в него и своя характер, подобно на това, както и свойствата на кръвта - началото на телесния живот - зависят много от околния въздух. Казват, че съдът запазва за дълго, ако не и завинаги, миризмата на веществото, което наливат в него веднага след изработването му. Същото трябва да се каже и за посочената обстановка около децата. Тя ще прониква благодатно-спасително в изграждащите се форми на детския живот и ще поставя печата си върху тях. Това е непреодолима преграда за влиянието на духовете на злобата.

Когато се започне с такъв порядък от люлката, трябва след това да я продължават и през цялото дреме на възпитанието - и през детството, и през юношеството. Църквата, църковността и светите Тайни са като скиния за децата, под която те трябва да пребивават неотлъчно. Примерите (св. пр. Самуил, св. Теодор Сикеот - 22 април, и други) показват колко спасително и многоплодно е това. Дори само с това могат да бъдат заменени, както и не без успех се заменят всички средства за възпитание. Древният начин на образование се е състоял предимно в това.

Когато силите на детето започнат една след друга да се пробуждат, родителите и възпитателите трябва да повишат вниманието си, защото, когато под влияние на посочените средства влечението към Бога у тях започне да нараства, да се усилва и да ги увлича след себе си, в същото време и живеещият в тях грях не дреме, а се мъчи да завладее същите сили. Неизбежната последица от това е - вътрешна борба. Тъй като децата са неспособни да я водят сами, то родителите разумно заемат мястото им. Но тъй като тя трябва да бъде водена все пак, от силите на децата, то родителите трябва строго да пазят първите наченки на пробуждането им, така че още от първия момент да им дадат склонност, съответстваща на главната цел, към която трябва да бъдат насочвани.

Така започва борбата на родителите с греха, живеещ в детето. Макар този грях да е лишен от опорна точка, все пак действа, и за да се спре на нещо здраво, се старае да завладее силите на тялото и душата. Не бива да допускаме това и трябва сякаш да изтръгнем силите от ръцете на греха и да ги предадем на Бога. Но за да действаме, при това не без основание, а с разумно познаване на правилността на избрания метод, трябва добре да си изясним какво търси останалият грях, с какво се храни, чрез какво точно ни завладява. Основните подбудители, теглещи към грях, са своеумието (или любопитството) в ума, своеволието - във волята, самонаслаждаването - в чувството. Затова трябва така да ръководим и насочваме развиващите се сили на душата и тялото, че да не ги предаваме в плен на плътоугодието, любопитството, своеволието и самонаслаждението - защото това ще бъде греховен плен, - а напротив, да ги приучваме да се отчуждават от тях и да господстват над тях и по този начин, колкото се може, да ги обезсилваме и довеждаме до безвредност. Това е главният принцип. След това трябва да съобразим с него и цялото възпитание. За тази цел ще прегледаме най-важните действия на тялото, душата и духа.

Най-напред се събуждат и след това постоянно са в активна дейност чак до смъртта потребностите на тялото. Затова е още по-необходимо да ги поставим в необходимите предели и да ги закрепим с навик, та после да има по-малко безпокойства от тях. Тук най-важната за телесния живот функция е храненето. В нравствено отношение то е седалище на страстта за греховно удоволствие на плътта или място за неговото развитие и хранене. Затова трябва така да храним детето, че като развиваме живота на тялото и като му доставяме сила и здраве, да не разпалваме в душата му плътоугодие. Не бива да гледаме, че детето е малко - трябва още от първите години да започнем да вкарваме в разумни граници желанията на склонната към грубото вещество плът и да приучваме детето да властва над нея, така че и през детството, и през юношеството, и след тях, да може да се справя лесно и свободно с тази потребност. Първата закваска е много ценна. От детското хранене зависят много неща в бъдеще. Неусетно могат да се развият сластолюбие и неумереност в храненето - два вида чревоугодие, гибелни за тялото и душата склонности, асоцииращи се с храненето.

Затова дори лекарите и педагозите съветват: 1) да избираме здрава и годна храна, в зависимост от възрастта на възпитавания: защото една храна е подходяща за кърмачето, а друга - за детето и юношата; 2) да подчиним употребата ѝ на определени правила (пак в зависимост от възрастта), с които да се определят времето, количеството и начина на хранене и 3) след това да не отстъпваме без нужда от установения по този начин ред. Така детето няма да иска храна винаги щом му се прииска да яде, а ще чака установения час - това са първите опити за упражняване в отказване от своите желания. Там, където дават да бозае на кърмачето всеки път, щом заплаче, и после го хранят всеки път, щом поиска да яде, до такава степен го разглезват, че по-късно то вече не може да се отказва от храна по друг начин, освен с болка. Заедно с това то привиква към своенравие поради това, че успява да измолва или да изпросва с плач всичко желано. На същата мярка трябва да подчиним и съня, и температурата на околната среда, и другите удобства, естествено необходими в процеса на хранене, като непрекъснато имаме за цел да не разпалваме страст към чувствените удоволствия и да приучваме детето да си отказва. Трябва строго да спазваме това през цялото време на възпитанието, като променяме, както се разбира от само себе си, правилата в приложенията, а не по същество - дотогава, докато възпитаваният, като укрепне в тях, сам се вземе в ръце.

Втората дейност на тялото е движението. Органът му са мускулите, в които се намират силата и крепкостта на тялото - инструменти на труда. По отношение на душата то е седалище на волята и е доста склонно да развива своеволие. Умереното, благоразумно развитие на тази функция, придавайки на тялото тонус и жизненост, приучва към труд и формира сериозност. Обратно, неправилното развитие, оставено само на себе си, развива у едни прекомерна палавост и разсеяност, а у други - вялост, безжизненост, леност. Първото укрепва и превръща в закон своенравието и непокорността, във връзка с които се намират страстната разпаленост, гневливостта, неудържимостта в желанията. Последното потапя човека в плътта и го предава на чувствени удоволствия. И така, трябва да имаме предвид, че като укрепваме силата на тялото, не бива чрез това да усилваме своеволието и не бива заради плътта да погубваме духа. Главното тук е - умереност, предписание, надзор. Нека детето да е палаво (да лудува) - но през времето, на мястото и по начина, които са му заповядани. Волята на родителите трябва да подпечатва всяка негова крачка, разбира се, най-общо. Ако това не е така, характерът на детето лесно може да се изкриви. След като се налудува на воля, детето губи готовност да слуша дори за дребни неща. И това - само при едно лудуване. А какво да кажем за случаите, при които към тази част се проявява пълна небрежност? Колко трудно е да унищожим своенравието, след като то се настани в тялото като в крепост. Шията не се навежда, ръката и кракът не се движат и окото дори не иска да гледа, както му заповядват. Обратно, там, където от самото начало не дават свобода на движенията на детето, то е преподвижно при всяка заповед. Освен това е невъзможно по по-добър начин да накараме детето да свикне да владее тялото си, освен като го принуждаваме да се напряга по указания.

Третата телесна функция се изпълнява от нервите. Сетивата, като част от тях, са оръдия за наблюдение и храна за любопитството. Но за това после. А сега - за друго общо предназначение на нервите, като седалище на чувствителността на тялото или като способност да се приемат приятни и неприятни за него външни впечатления. В това отношение трябва да поставим за правило да приучим тялото да понася безболезнено всякакви външни влияния - от въздуха, водата, промени на температурата, повишена влажност, жега, студ, наранявания, болки и други. Който е придобил такъв навик, той е най-щастливият човек, способен на най-трудни дела, по всяко време и на всяко място.

Душата в такъв човек е пълна господарка на тялото, не отлага, не променя, не изоставя делата, боейки се от телесни неприятности; напротив, обръща се с подчертано желание към това, което може да изнурява тялото. А това е много важно. Главното зло по отношение на тялото са любовта към него (телолюбие) и жаленето на тялото. Те отнемат от душата всяка власт над тялото и я правят негова робиня. Обратно, този, който не жали тялото си, в начинанията си няма да се смущава от страхове от страна на сляпата любов към живота. Колко щастлив е приученият към това още от детството си! Тук се отнасят медицинските съвети относно къпането, времето и мястото за разходка, дрехите; главното е да държим тялото не така, че то да приема само приятни впечатления, а обратно, да го държим повече под обезпокояващи впечатления. Първите изнежват тялото, а вторите го укрепват; при първите детето се бои от всичко, а при вторите е готово на всичко и е способно да стои търпеливо в започнатото.

Този вид поведение спрямо тялото се препоръчва от педагогиката. Тук се показва само как тези съвети са подходящи и за развитието на християнския живот именно с това, че ревностното им изпълняване пречи на влизането в душата на непотребната смес от чувствени удоволствия, своеволие, любов към тялото или самосъжаление, формира противоположни на тях нагласи и общо взето приучва детето да владее тялото си като инструмент и да не му се подчинява. А това е много важно в християнския живот, който по самата си същност е отчужден от чувствеността и от всякакво угаждане на плътта. И така, не бива да оставяме развитието на тялото на детето на произвол, а от самото начало трябва да го държим под строга дисциплина, та след това да го предадем в ръцете на самия възпитаван вече приспособено за християнски живот, а не враждебно на него. Истински обичащите децата си родители християни не бива да жалят нищо, нито даже родителското си сърце, за да доставят това благо на децата си. Защото в противен случай всички последващи дела на тяхната любов и грижа ще бъдат или малоплодни или дори безплодни. Тялото е седалище на страсти, и в по-голямата им част - най-свирепи, каквито са похотта и гневът. То е и инструментът, чрез който демоните проникват в душата или се заселват край нея. От само себе си се разбира, че при това положение не бива да се пропуска нищо от църковността, и от нея - нищо такова, което може да влезе в контакт с тялото, защото с него тялото ще се освещава и жадното животинско начало ще се усмирява.

Тук не излагаме подробно всичко, а само посочваме главния тон за въздействие върху тялото. Подробностите ще ги покаже практиката на когото е нужно. Този план важи и за това, как трябва да се отнасяме с тялото и през цялото останало време на живота, тъй като работата ни с него е една.

Заедно с появата на телесните потребности, и в душата не се забавят да се проявят нисши способности в естествената им последователност. Детето започва да спира погледа си на един или друг предмет, и на един - повече, на друг - по-малко, сякаш един му харесва повече, а друг - по-малко. Това са първите наченки на употреба на сетивата, след които веднага следва пробуждане на дейността на въображението и паметта. Тези способности стоят на прехода от телесна към душевна дейност съвместно, така че направеното от едната веднага се предава на другата. Съдейки по важността, която имат те в нашия живот, колко хубаво и спасително е да осветим първите им наченки с предмети от областта на вярата. Първите впечатления остават дълбоко в паметта. Трябва да помним, че душата се появява на този свят като гола сила; чак след това расте, богатее по вътрешно съдържание и се разнообразява в дейността. Първият материал, първата храна за формирането си тя получава отвън, от сетивата, чрез въображението. От само себе си е очевидно какви трябва да бъдат по характер първите обекти на сетивата и въображението, така че не само да не пречат, но и още повече да подпомагат формиращия се християнски живот. Защото е известно, че както първата храна има значително влияние върху темперамента на тялото, така и първите предмети, с които се занимава душата, имат силно влияние върху характера на душата или тона на живота ѝ.

Развиващите се сетива доставят материал на въображението; представеният във въображението предмет се съхранява в паметта и представлява, така да се каже, съдържание на душата. Нека сетивата да получават първи впечатления от свещени предмети: икона и светлина от кандило - за очите, свещени песни - за слуха и така нататък. Детето още не разбира нищо от онова, което е пред очите му, но очите и слухът му свикват с тези предмети и те, занимавайки предварително сърцето, с това поставят далеч другите предмети. След сетивата и първите упражнения на въображението ще бъдат свещени; ще му бъде по-лесно да си представя тези предмети, отколкото другите - такива ще бъдат първите му гънки. След това, в бъдеще, изящното, което, от една страна, е същностно свързано с формите на чувствата и въображението, ще го привличат не по друг начин, а само като свещени форми.

И така, нека родителите да обграждат детето със свещени предмети от всякакъв вид и да отдалечават от него всякакви примери, изображения и вещи, които могат да го развратят. Но после и през цялото следващо време трябва да се спазва същият ред. Известно е колко силно въздействат на душата покваряващите образи, в какъвто и вид да се докосват до нея! Колко нещастно е детето, което, щом затвори очи или остане само и се вглъби в себе си, бива потискано от множество гнусни, суетни, съблазнителни, дишащи страсти помисли. За душата това е същото, каквото е пушекът за главата.

Не бива да изпускаме от вниманието си и начина на действие на тези сили. Работата на сетивата е да виждат, да чуват, да осезават, с една дума, да изпитват, да изследват. Затова те са първите възбудители на любопитството, което после поради тях преминава във въображението и паметта и като заживее там за постоянно, става несъкрушим тиранин за душата. Невъзможно е да не употребяваме сетивата, защото единствено чрез тях научаваме нещата, които трябва да знаем заради Божията слава и за наше добро. Но при това е неизбежно и любопитството, което е неудържима склонност, без цел да се гледа и да се слуша къде какво се върши и какво как става. Как да постъпим при това? Изследването по необходимост вече е любопитство. При любопитството хората се опитват да разузнаят всичко безпорядъчно, безцелно, без да различават нужно ли е това, или не. И така, при упражняването на сетивата трябва да спазваме мярка и ред и да ги насочваме само към нужното и след осъзнаване наличието на нужда - тогава за любопитството няма да има храна; тоест трябва да приучим детето да изследва това, което се счита за необходимо за него, а от всичко друго да се въздържа и да страни. После в самото действие на изследването да спазва постепенност - да не скача от предмет на предмет или от черта на черта, а като разглежда предметите един по един, да се старае след това да си представи предмета както трябва. Този вид занимания ще избавят детето от нагласата да се разсейва дори сред позволени неща, ще го приучи да владее сетивата, а чрез тях и въображението. И няма да скача без нужда от предмет на предмет, следователно, няма да мечтае и да се разсейва с образи и с това да не дава покой на душата, размътвайки я на приливи и отливи с безпътните си видения. Неумеещият да владее сетивата и въображението неминуемо е разсеян и непостоянен, бидейки измъчван от любопитство, което ще го гони от един предмет към друг до отслабване на силите, и всичко това - без плод.

Едновременно с тези способности у детето възникват страсти и почват да го тревожат от ранна възраст. Детето още не говори, не ходи, току-що се е научило да седи и да хваща играчки, но вече се сърди, завижда, присвоява, важничи и така нататък, казано най-общо, проявява действия на страстите. Това зло, коренящо се в биологичната природа, е вредно; затова трябва да противодействаме още от първите му прояви. Трудно е да се определи как да се направи това. Всичко зависи от благоразумието на родителите. Може да постановим следното: 1) по всякакъв начин да предотвратяваме възникването им; 2) после, ако се е проявила някаква страст, трябва да бързаме да я угасим с изобретени и изпитани средства. Така ще бъде предотвратено вкореняването им или предразположението към тях. Трябва да лекуваме с голямо внимание страстта, която се проявява най-често, защото тя може да стане господстваща разпоредителка на живота. Най-благонадеждният начин за лекуване на страстите е употребата на благодатни средства. Трябва да се обръщаме към тях с вяра. Страстта е душевно явление, а в същото време родителите отначало няма как да въздействат върху душата... Затова преди всичко трябва да молят Господ да извърши Своето дело. По-нататъшен ръководител в това за ревностния баща или майка, или дойка ще бъде опитът. Когато детето започне да води съзнателен живот, тогава вече могат да бъдат употребявани и общите средства против страстите. По всякакъв начин трябва в началото да се опълчваме против тях и после да ги преследваме през цялото време на възпитанието, така че детето да умее и да свикне да ги владее; защото смущаващите им набези не ще престанат до края на живота.

Ако предписаният ред за въздействие върху тялото и нисшите способности бъде спазван строго, душата ще получи от това прекрасна подготовка за истински добра нагласа. Но само подготовка. А самата нагласа трябва да се изгражда чрез положително действие върху всичките му сили: ум, воля и сърце.

Върху ума. При децата скоро се появява смисленост. Тя се развива заедно с говора и расте едновременно с неговото усъвършенстване. Затова образоването на ума трябва да започне заедно със словото. Главното, което трябва да се има предвид, това са здравите разбирания и разсъждения според християнските принципи за всичко срещнато или появило се пред вниманието на детето: какво е добро и зло, какво е хубаво и лошо. Това е много лесно да се направи при обикновени разговори и въпроси. Родителите сами разговарят помежду си; децата се заслушват и почти винаги възприемат не само мислите, но даже и изразите и маниерите им. Нека родителите, когато говорят, винаги да назовават нещата със собствените им имена. Какво означава например истински живот, с какво ще свърши той, от кого се получава всичко, какво представляват удоволствията, какво достойнство имат едни или други обичаи и така нататък. Нека да говорят с децата и да им обясняват или направо, или, най-добре, чрез разкази, добре ли е например да се гиздят, щастие ли е, когато получиш похвала, и така нататък. Или нека да питат децата какво мислят по един или друг въпрос и да поправят грешките им. За кратко време чрез това просто средство могат да се предадат здрави принципи на разсъждение за нещата, които после няма да се заличат задълго, ако не и за цял живот. По този начин светското мъдруване и злото, ненаситното любопитство ще бъдат потиснати в самия корен. Истината връзва ума с това, че го насища. А светският начин на мислене не насища и с това разпалва любопитството. Като ги избавят от него, ще направят голямо добро на децата. И това - още преди те да са се заловили за книгите. По-нататък е достатъчно само да не дават на децата книги с развращаващи понятия и умът им ще се запази цял, в свята и Божествена здравина. Напразно родителите не се грижат да упражняват по този начин детето под претекст, че още е малко. Истината е достъпна за всеки. Това, че малкото християнче е по-мъдро от философите, го е показал опитът. Той се повтаря и сега, но по-рано е бил повсеместен. По времето на мъченичеството например малките деца са разсъждавали за Господа Спасителя, за безумието на идолопоклонството, за бъдещия живот и така нататък; това се дължало на факта, че майката или бащата са им обяснявали това в обикновен разговор (с прости думи). Тези истини се сродявали със сърцето, което почвало да ги цени до готовност да отиде на смърт за тях.

Върху волята. Детето има множество желания; всичко го занимава, всичко го привлича и ражда желания. Не умеейки да различава добро от зло, то желае всичко и е готово да изпълни всичко, което желае. Детето, оставено само на себе си, става неукротимо своеволно. Затова родителите трябва строго да пазят тази част на душевната дейност. Най-простото средство за затварянето ѝ в необходимите предели се състои в това - родителите да научат децата да не вършат нищо без позволение. Нека децата да ги питат за всяко свое желание: “Може ли да направя това?” Да ги убедят от собствен и чужд опит, че за тях е опасно, без да са попитали, да изпълняват желанията си; да ги настроят така, че те дори да се боят от волята си. Тази нагласа ще бъде най-щастливата, но същевременно тя е и най-лесната за създаване, тъй като децата и без това в повечето случаи се обръщат към възрастните и ги разпитват, осъзнавайки незнанието и слабостта си; достатъчно е само това да се издигне и да им бъде поставено като задължителен закон. Естественото следствие от тази нагласа ще бъде пълното послушание и покорност във всичко спрямо волята на родителите, противно на своята, предразположение, навик и умение на детето да си отказва по отношение на много неща, и най-важното , опитна убеденост, че за нищо не бива да слуша себе си. За децата е най-разбираемо от опитите им, че те желаят много неща, а всъщност тези желани неща са вредни за тялото и душата им. Отучвайки го от собствената му воля, трябва да приучваме детето да прави добро. За тази цел нека родителите сами да представят истински пример за добър живот и да запознават децата с хора, чиято главна грижа не е за удоволствия и отличия, а за спасението на душата. Децата обичат да подражават. Колко отрано те умеят да копират майка си или баща си! Тук се случва нещо подобно на това, което става с еднакво настроени инструменти. Заедно с това родителите трябва да призовават и самите деца към добри дела и отначало да им заповядват да ги вършат, а после да им внушават сами да ги вършат. Най-обичайните дела при това са: милостиня, състрадание, милосърдие, отстъпчивост и търпение. Изобщо не е трудно детето да бъде приучено към всичко това. Удобните случаи са ежеминутни, трябва само да се захванем. Оттук ще произлезе воля с нагласа за вършене на различни добри дела и с влечение към доброто. Трябва да го научат и на добротворство, както и на всичко друго.

Върху сърцето. При такова действие на ума, волята и нисшите сили, и сърцето от само себе си ще се настрои към това, да има здрави истински чувства, да придобива навик да се наслаждава на това, което доставя истинска наслада, и ни най-малко да не съчувства на онова, което под прикритието на сладост влива отрова в душата и тялото. Сърцето е способност да се вкусва и да се чувства насищане.

Когато човекът бил в съюз с Бога, харесвал Божествените и осветените от Божията благодат неща. След падението изгубил този вкус и жадува за чувствени неща. Благодатта на кръщението го е отчуждила от това, но чувствеността е готова да напълни отново сърцето. Не бива да допускаме това, трябва да оградим сърцето. Най-действеното средство за възпитаване на истински вкус в сърцето е църковността, в която възпитаваните деца неотлъчно трябва да бъдат държани. Съчувствието към всичко свещено, сладостта на пребиваването сред него, заради тишината и топлината, отчуждаването от блестящото и привлекателното в светската суета не могат да бъдат формирани по по-добър начин в сърцето. Храмът, духовното пеене, иконите са най-изящните предмети по съдържание и по сила. Трябва да помним, че според вкуса на сърцето ще бъде определено и бъдещото вечно жилище, а вкусът на сърцето там ще бъде такъв, какъвто го образуват тук. Очевидно е, че театрите, благаните [3] и други подобни са негодни за християните.

Усмирената и организирана по този начин душа няма да пречи с характерната за нея хаотичност на развитието на духа. Духът се развива по-лесно от душата и проявява преди нея своята сила и дейност. Към него се отнасят: страхът Божий (в съответствие с разума), съвестта (в съответствие с волята) и молитвата (в съответствие с чувствата). Страхът Божий ражда молитва и просветлява съвестта. Няма значение, че всичко това се насочва към друг, невидим свят. Децата са предразположени към това и бързо усвояват тези чувства. Особено молитвата се усвоява много лесно и действа не с езика, а със сърцето. Затова те с желание и без умора участват в домашните молитви и църковното богослужение и са радостни от това. Затова не бива да ги лишаваме от този аспект на образованието, а трябва малко по малко да ги въвеждаме в това светилище на нашето същество. Колкото по-рано се вкорени страхът Божий и се възбуди молитвата, толкова по-здраво ще бъде благочестието през цялото следващо време. При някои деца този дух се проявява от само себе си, дори при наличието на видими пречки за проявяването му. Това е съвсем естествено. Духът на благодатта, получен при кръщението, ако не е угасен от неправилно развитие на тялото и душата, не може да не оживява духа ни, а щом е така - какво може да му попречи да се проявява в силата си? Съвестта изисква пряко ръководство. Здравите разбирания и добрият пример на родителите и други начини на обучение в доброто, и молитвата ще осветят съвестта и ще заложат в нея достатъчни основи за последваща добра дейност. Но най-важното е, че у тях трябва да се формира нагласа за съвестност и съзнателност. Съзнателността е изключително важно нещо в живота; но както е лесно да я формираме, така е лесно и да я заглушим в децата.

За малките деца волята на родителите е закон на съвестта и закон Божий. Нека родителите, когато се разпореждат да използват цялото си благоразумие, за да не би със заповедите си да поставят децата в положение, при което по необходимост да станат нарушители на волята им; а ако вече са станали такива - колкото се може да ги предразполагат към разкаяние. Каквото е студът за цветовете, това е и отстъплението от родителската воля за детето; то не смее да погледне баща си или майка си в очите, не желае да го обсипват с ласки, иска да избяга и да бъде само, а същевременно душата загрубява, детето започва да подивява. Колко е добре предварително да го предразположим към разкаяние, да направим така, че то без страх, с доверие и със сълзи да дойде и да каже: “Направих еди-каква си беля”. Само по себе си, това ще се отнася само за обикновени неща; но хубавото е, че тук ще се положат основите на бъдещия постоянен истински религиозен характер - веднага да се става след падане, ще се формира умение за скорошно покаяние и очистване на себе си или обновяване чрез сълзи.

Това е редът. Нека детето да расте в този ред и духът на благочестието все повече ще се развива в него. Родителите трябва да следят всички движения на разкриващите се сили и да насочват всичко към едно. Законът е да се започне още от проплакването на новороденото, да се започне с всичко наведнъж, а не само с едно отделно нещо, всичко това да се извършва непрекъснато, равномерно, сериозно, без импулсивни действия, с търпение и чакане, спазвайки мъдра постепенност, забелязвайки кълновете и използвайки ги, като нищо в толкова важното дело не бива да бъде считано за маловажно. Не разкриваме подробности; защото имаме за цел да посочим само главната посока на възпитанието.

Невъзможно е да се определи кога човек се самоосъзнава като християнин и достига до самостоятелна решимост да живее по християнски. На практика това се случва на различна възраст - на 7, 10, 15 години или по-късно. Възможно е преди това да настъпи времето за училищно обучение, както и става по-често. В такъв случай задължително правило е - през цялото време на обучение да се спазва целият предишен ред без изменение, тъй като той същностно произтича от природата на силите ни и от изискванията на християнския живот. Характерът на обучението в никакъв случай не бива да бъде противоположен на посоченото настроение, в противен случай ще бъде разрушено всичко, което е създадено там; тоест трябва да заобиколим и децата - ученици, както и младенците, с благочестието на всички околни, с църковност, с тайнства, и по същия начин трябва да въздействаме върху тялото, душата и духа им. При това, в зависимост от учебния процес, трябва само да добавим: нека обучението да бъде подредено така, че да се вижда кое е главното и кое - второстепенно. Най-лесно е мисълта за това да се вкорени чрез разпределението на предметите, по които се води обучението и на времето. Нека за главно бъде считано изучаването на вярата, нека най-доброто време да се отрежда за благочестиви дела и в случай на стълкновение, последните да бъдат предпочитани пред научността. Нека одобрение да получава не само успехът в науките, но и вярата и добронравието. Казано най-общо, родителите трябва така да настроят духа на учениците, че у тях да не угасне убеждението, че главната ни работа е Богоугаждането, а учеността е само добавъчно качество, случайност, годна само за времето на настоящия живот. И затова в никакъв случай не бива да я поставяме толкова високо и в такъв блестящ вид, че тя да заема цялото внимание и да поглъща цялата грижа на детето. Няма нищо по-отровно и по-гибелно за духа на християнския живот от тази ученост и от изключителната грижа за нея. Тя директно хвърля детето в охладняване и след това може да го задържи завинаги в него, а понякога може да добави и разврат, ако възникнат благоприятни обстоятелства за това.

Друго нещо, на което трябва да обръщаме внимание, е духът на преподаване или възгледите, свързани с учебните предмети. Трябва да бъде прието като неотменим закон всяка преподавана на християнина наука да бъде пропита с християнски, и при това - православни, принципи. Всяка наука е способна на това и дори ще бъде истинска наука само тогава, когато изпълни това условие. Християнските принципи са несъмнено истинни. Затова, без да се съмняваш, ги прилагай като универсална мярка за истина. Най-опасната заблуда у нас е, че преподават учебните предмети без никакво внимание към истинската вяра, като си позволяват волност и дори лъжа в предположението, че вярата и науката са две области, категорично нямащи нищо общо помежду си. Духът ни е един. Той приема и науките и се пропива с техните принципи, както приема вярата и бива проникнат от нея. Как е възможно, те да не влязат в благоприятен или неблагоприятен контакт тук? А при това и сферата на истината е една. Защо тогава да тъпчем в главата това, което не е от тази сфера, или с което не можеш да се покажеш в светлия ѝ дом? Ако обучението бъде провеждано така, че и по начин на занимание, и по дух на преподаване вярата и животът в духа на вярата се извисяват над всичко във вниманието на обучаемите, то няма съмнение, че положените в детството начала не само ще бъдат запазени, но и ще се издигнат, ще укрепнат и ще достигнат до хармонична зрялост. А колко благодетелно е това!

Ако от първите години провеждаме в този ред възпитанието на човека, то характерът, който би трябвало да има животът му, малко по малко ще почне да се разкрива пред него, той все повече ще свиква с мисълта, че е натоварен от нашия Бог и Спасител със задължението да живее и действа според Неговите предписания, че всички други дела и занимания стоят по-долу от тях и имат място само в настоящия живот, и че има друго място за живеене, друго отечество, към което и трябва да устремяваме всичките си мисли и всичките си желания. При естествен ход на развитие на силите всеки естествено достига до съзнанието, че е човек. Но ако още в първия момент на събуждане на силите му и на тяхното движение към естеството му е присадено ново благодатно-християнско начало (при кръщението) и ако след това във всички моменти на развитието на тези сили това ново начало не само не е отстъпвало първенството си, а напротив, винаги е доминирало, давало е сякаш форма на всичко, то щом започне да води съзнателен живот, човек заедно с това ще се самоосъзнае като действащ според християнските принципи, ще се самоосъзнае като християнин. А тъкмо това е и главната цел на християнското възпитание - човек в резултат на това да си каже, че е християнин. А ако, след като достигне до пълно самосъзнание, той каже: “Аз съм християнин, задължен от Спасителя Бог да живея по този и този начин, за да бъда удостоен в бъдещия живот с блажено общуване с Него и с Неговите избраници”, то щом достигне до самостоятелност или до самостоятелно разумно уреждане на живота си, той ще си постави като първа и най-важна задача - самостоятелно да пази и да разпалва духа на благочестие, в който е ходил по-рано под чуждо ръководство.

По-рано припомнихме, че трябва да има специален момент, в който човек трябва целенасочено да възобнови в съзнанието си всички задължения на християнството и да поеме върху себе си тяхното иго като неотменим закон. При кръщението те са били поети несъзнателно, после са били спазвани повече по чужд ум и чужда нагласа, с простота. Сега съзнателно трябва да поеме върху себе си благото Христово иго, да избере християнския начин на живот, да се посвети изключително на Бога, за да Му служи после с въодушевление през всички дни на живота си. Едва тук човек наистина сам започва християнски живот. Той е съществувал в него и преди това, но може да се каже, че е произлизал не от автономна дейност, сякаш не от негово име. Сега той сам, от свое име, ще започне да действа в духа на християнин. Тогава Христовата светлина е била в него като светлината на първия ден, неконцентрирана, разлята. Но както на светлината било нужно да бъдат дадени центрове, като била привлечена към слънца, средоточия на планети, така и тази светлина трябва сякаш да се събере около изходната точка на нашия живот, нашето съзнание. Човек става напълно човек, когато достигне до самопознание и разумна самостоятелност, когато стане пълен господар и разпоредител на своите мисли и дела, придържа се към някакви мисли не защото другите са му ги предали, а защото той сам ги намира за правилни. Човекът и в християнството си остава човек. Затова и тук трябва да бъде разумен, само че трябва да насочи тази разумност в полза на светата вяра. Нека разумно се убеди, че изповядваната от него света вяра е единствено верният път към спасението и че всички други пътища, различни от него, водят към гибел. За човека е чест да бъде не сляп изповедник, а осъзнаващ, че постъпвайки така, той действа както трябва. Той ще направи всичко това, когато съзнателно поеме върху себе си благото Христово иго.

Едва тук неговата лична вяра или добрият живот в съответствие с вярата получават твърдост и непоколебимост. Той не ще се съблазни от пример, не ще се увлече от празни мисли, защото ясно осъзнава задължението си да мисли и да действа вече по определен начин. Но ако не е осъзнал това, то както по-рано нечий добър пример го е настроил да постъпва добре, така сега нечий лош пример може да го предразположи към лошото, да го увлече към грях; и както добрите мисли на другите по-рано са владеели ума му лесно и без възражения, така сега ще го завладеят лоши мисли. И от опита се вижда колко колебливи са изповядването на вярата и добротата на живота на този, който по-рано не се е осъзнал като християнин. Който срещне малко съблазни, той по-дълго ще продължи да гледа с простота на сърцето. Но този, за когото е невъзможно да ги избегне, стои пред лицето на голяма опасност. Виждаме в житията на всички, запазили благодатта на кръщението, че при тях е имало момент, в който те решително са се посвещавали на Бога. Това се отбелязва с думите: “пламнал духом”, “възпламенил се с Божествено желание”.

Нека този, който се е самоосъзнал като християнин или съзнателно е решил да живее по християнски, сега сам да пази с цялото си усърдие приетото от предишната възраст съвършенство и чистота на живота, както преди това са я пазили другите. Не е нужно да му предлагаме специални правила за ръководство. На този етап той съвпада с покаялия се, който, след като се отрече от греха, добива въодушевена решимост да живее по християнски. Затова от този момент нататък той трябва да се ръководи от едни и същи правила с него, за които ще бъде казано в трети раздел.

От само себе си ще се изясни каква е разликата между него и покаялия се по отношение на издигането към съвършенство.

Сега е нужно да направим само няколко, но доста важни предупреждения относно юношеската възраст, отнасящи се изключително за нея. Колко добре и спасително е човек не само да бъде настроен във възпитанието по християнски, но и после да се самоосъзнае като християнин и да реши да бъде такъв - преди навлизането в юношеските години. Това е необходимо поради големите опасности, на които юношата неизбежно се излага: 1) поради характера на възрастта си и 2) поради големите съблазни през юношеството.

1. Реката на живота ни се пресича от вълнистата област на юношеството. Това е време на кипеж на телесно-духовния живот. Детето и момчето живеят тихо, малко са бързите пориви у мъжа, почтените побелели коси клонят към покой; само младостта кипи от живот. Човек трябва да има доста здрава опора, за да устои през това време на напора на вълните. Самата безпорядъчност и поривистост на движенията е опасна. Започват първите му собствени движения - наченки на пробуждане на собствените сили, за него те са пълни с прелест; със силата на влиянието си изтласкват всичко, което преди това е било поставено в мисълта и сърцето. Предишното ще стане за него мечта, предразсъдък. Само сегашните чувства са истински, само те са реални и имат значение. Но ако той преди пробуждането на тези сили се е обвързал със задължението да изповядва (православната вяра) и да води християнски живот, тогава всички подбуждания като вторични, ще бъдат по-слаби и ще отстъпят по-лесно пред изискването на първите поради това, че са по-стари, изпитани са и са избрани от сърцето по-рано, и най-важното - скрепени са с обет. Младежът категорично иска винаги да държи на своята дума. Какво да кажем за онзи, който не само не е обичал християнския живот и истина, но дори никога не е чувал за тях?

В този случай той е къща без ограда, предадена на разграбване, или сухи клонки, хвърлени в огън. Когато своеволието на младежката мисъл хвърля сянка на съмнение върху всичко, когато подбуждания на страсти го тревожат силно, когато цялата душа се изпълва с изкусителни помисли и движения - младежът е в огън. Кой ще му даде капка роса за прохлада или ще му подаде ръка за помощ, ако от сърцето не излезе глас за истина, за добро и чистота? А той няма да излезе, ако преди това в него не е била посята любов към тях. В този случай дори съветите не ще помогнат. Тогава те няма да имат към какво да бъдат присадени. Съветът и убеждаването са силни, ако, слизайки чрез слуха в сърцето, събудят там чувства, които са налице и имат стойност за нас, само че в настоящия момент са изместени от други, а самите ние не намираме начин как да ги освободим и да им придадем характерната за тях сила. В този случай съветът е скъпоценен дар за младежа от съветващия. Но ако в сърцето липсват наченки на чист живот, той е безполезен.

Младежът живее сам по себе си и кой ще постигне всички движения и отклонения на сърцето му? Това е все едно да изследваш пътя на птица във въздуха или движението на кораб във водата! (срв.: Притч. 30:19) Каквото е кипежът на вкисваща течност, каквото е движението на стихиите при разнородното им смесване, това е сърцето на младежа. Всички потребности на така наречената природа са възбудени, всяка надава глас, иска да бъде задоволена. Тъй като в природата ни е налице разстройство, тези гласове приличат на безредните викове в шумна тълпа. И какво ще стане с младежа, ако той предварително не е приучен да слага в някакъв ред движенията си и не си е наложил задължението да ги държи в строго подчинение спрямо определени висши изисквания. Ако тези принципи са дълбоко вкоренени в сърцето при първоначалното възпитание и после съзнателно са приети за правило, то всички вълнения ще стават сякаш на повърхността, преходно, без да помръдват основите, без да поклащат душата.

Какви ще излезем от юношеските години, твърде много зависи от това, какви влизаме в тях. Водата, падаща от скала, долу кипи и се завихря, а после вече тече спокойно по реката. Това е образ на младостта, в която всеки се хвърля като вода във водопад. От нея излизат два вида хора - едни сияят от доброта и благородство, други са помрачени от безчестие и разврат; а трети (средната класа) са смесица между добро и зло, подобие на главня от огън, които са склонни ту към добро, ту към зло, както повреденият часовник ту върви точно, ту избързва или изостава.

Който предварително се е обвързал със задължение, той сякаш се е скрил в здраво, непропускащо вода, корабче или е прекарал улей през водовъртеж, по който водата тече спокойно. А ако това липсва, и доброто възпитание невинаги ще спаси човека. Дори някой да не падне в груби пороци, все пак, ако не е затворен в себе си, сърцето му, неотчуждено от всичко чрез обет, ще бъде разпокъсано от увлечения, и той неминуемо ще излезе от годините на юношеството охладнял, не намерил пристанище нито тук, нито там.

Спасително е преди годините на юношеството човек не само да получи добро настроение, но и да се обвърже с обет да бъде истински християнин. Решилият се нека да се бои от младостта като от огън и затова да избягва всички случаи, при които младостта лесно се развързва и става неукротима.

2. Юношеството и само по себе си е опасно. Но към това се присъединяват още две характерни за тази възраст влечения, от които юношеските подбуждения се разгарят по-силно и придобиват голяма сила и опасност. Това са: а) жаждата за впечатления и б) склонността към общуване. Затова като средство за избягване на опасността на юношеската възраст можем да посъветваме тези влечения да бъдат подчинени на правила, за да не би вместо добро да донесат зло. Добрите разположения, подбудени по-рано, ще останат в цялата си сила, ако не ги угасяваме и не ги стесняваме.

а) Жаждата за впечатления придава известна стремителност, непрекъснатост и разнообразие на действията на юношата. Иска му се всичко да изследва сам, всичко да види, всичко да чуе, навсякъде да отиде. Търсете го там, където има блясък за очите, хармония за слуха, простор за движението. Той иска да бъде под непрекъснат поток от винаги нови и поради това разнообразни впечатления. Не му се седи вкъщи, не му се стои на едно място, не му се внимава в едно нещо. Неговата стихия са развлеченията. Но това му е малко; той не се задоволява с действителното, личното изследване, а иска да усвои и сякаш да пренесе върху себе си впечатленията на други хора, да узнае какво са чувствали, как са действали те при техните или при подобни на неговите обстоятелства. След това се нахвърля върху книгите и започва да чете; прелиства книга след книга, често, без да разбира съдържанието им; главното при него е да намери така наречения ефект, от какъвто и вид да е той и за каквото и да се отнася. За него новото, яркото, острото е най-добрата препоръка за книга. Тук се проявява и се формира склонност към леко четене - същата жажда за впечатления, само че в друг вид. Но и това още не е всичко. На юношата често му дотяга това, което сякаш му натрапват отстрани; то го връзва и го затваря в прекалено тесни граници, а той търси някаква свобода. След това той често се откъсва от действителността, затваря се в свой измислен свят и там започва да действа чудесно. Фантазията му създава цели истории, в които в повечето случаи герой е самият той. Юношата едва навлиза в живота. Пред него е съблазнително, примамливо бъдеще. С течение на времето и той трябва да отиде там; и какъв ще стане? Не е ли възможно някак си да приповдигне тази завеса и да надзърне? Фантазията, много подвижна през тези години, не се бави да задоволи това желание. Тук се проявява мечтателност, която се възпитава с действия от този род.

Мечтите, лекото четиво, развлеченията, всичко това почти еднакво по дух - са деца на жаждата за впечатления на жаждата за нови, разнообразни неща. И вредата от тях е еднаква. С нищо друго не могат да бъдат така съсипани добрите семена, посети преди това в сърцето на юношата, както с тях. Малкото цвете, посадено на място, където от всички страни го духат ветрове, ще поживее малко и ще изсъхне; тревата, по която ходят често, не расте; частта от тялото, която подлагат на продължително триене, изтръпва. Същото става и със сърцето и с добрите разположения в него, ако се отдаде на мечти, и на празно четене, или на развлечения. Който е стоял дълго на вятър, особено на влажен вятър, като попадне на тихо място, чувства, че всичко в него сякаш не си е на мястото; същото става и в душата, разсеяла се по какъвто и да е начин. Щом дойде на себе си от разсейването, юношата намира всичко в душата си в извратен вид; и най-важното - всичко добро се забулва с някакво покривало на забравата и на преден план стоят само прелести, оставени от впечатленията, следователно вече не е това, което е било и което винаги трябва да бъде - добрите разположения вече не са водещи. Защо, когато дойде на себе си след някое разсейване, душата започва да тъгува? Защото се вижда окрадена. Разсеяният е направил душата си широк път, по който чрез въображението като сенки преминават съблазнителни предмети и я примамват след себе си. Но щом тя се откъсне по този начин, сякаш от себе си, дяволът се приближава тайно, отмъква доброто семе и слага зло. Така учи Спасителят, когато обяснява, кой грабва посятото край пътя и кой е поселият плевелите. Врагът човешки върши едното и другото.

И така, момко! Желаеш ли да съхраниш без укори чистотата и невинността на детството или обета за християнски живот? С всички сили и с цялото си благоразумие се въздържай от развлечения, хаотично четене на съблазнителни книги и мечтания. Колко хубаво е да се подчиниш в този случай на строга и престрога дисциплина и през цялото време на юношеството да бъдеш под чуждо ръководство. Юношите, на които не им позволяват да се разпореждат сами със своето поведение, докато възмъжеят, могат да бъдат наречени щастливи. И всеки юноша трябва да се радва, ако е поставен при такива обстоятелства. Юношата, очевидно, едва ли може да стигне сам до това; но той ще покаже много разум, ако повярва на съвета да си стои повече вкъщи над домашни занимания, да не мечтае и да не чете празни неща. Нека да отклонява разсейването с трудолюбие, мечтателността - със сериозни занимания под ръководство, на което особено трябва да бъде подчинено четенето - и при избора на книги, и относно начина на четене. По какъвто и начин някой да направи това, важното е да го направи. Страстите, съмненията, увлеченията се разгарят именно в това, така да се каже, неустойчиво вълнение на ума на юношата.

б) Втората също толкова опасна склонност на юношата е склонността към общуване. Тя се проявява в потребността от другарство, дружба и любов. Всички те в своя истински порядък са добри, но не юношата трябва да ги постави в този порядък.

Юношеската възраст е време на ярки чувства. Те са в сърцето му като прилив и отлив на морския бряг. Всичко го занимава, всичко го удивлява. Природата и обществото са разкрили пред него съкровищата си. Но чувствата не обичат да бъдат скрити в себе си и юношата иска да ги сподели. За тази цел има нужда от лице, което да би могло да споделя чувствата му, тоест от другар и приятел. Благородна потребност, но може да бъде и опасна! На този, на когото доверяваш чувствата си, ти даваш в известен смисъл власт над себе си. Колко предпазлив трябва да бъдеш при избора на близко лице! Може да срещнеш такъв, който ще те отведе далеч, далеч от правия път. От само себе си се разбира, че добрият естествено се стреми към добрия и се отклонява от недобрия. Сърцето има определен вкус за това. Но пък и колко често се случва простосърдечието да бъде измамено от хитростта! Затова справедливо съветват всеки юноша да внимава при избора на приятел. Добре е да не завързваш дружба, докато не изпиташ приятеля си. Още по-добре е да имаш за пръв приятел баща си или човек, който в много отношения заменя баща ти, или пък някого от роднините - опитен и добър. За решилия да живее по християнски първият даден от Бога приятел е духовният отец; с него беседвай, на него поверявай тайните си, преценявай и се поучавай. Под негово ръководство Бог ще ти изпрати, ако е нужно, и друг приятел. Впрочем опасността е не толкова в дружбата, колкото в приятелството. Рядко виждаме другари, а повече виждаме познати и приятели. А колко зло е възможно тук и колко зло действително се случва! Има приятелски кръгове с доста лоши правила. Като се присъединиш към тях, няма да забележиш как ще се обединиш с тях по дух, както неусетно ще се напоиш със смрад на някое смрадно място. Те самите често губят съзнание за неморалността на поведението си и спокойно закоравяват в него. Дори в някого да се събуди това съзнание, той няма сили да прекъсне отношенията си с тях. Всеки се страхува да каже на глас това, очаквайки, че след това навсякъде ще го преследват с язвителни и злобни подигравки и ще казват: “Е, добре, може би ще ти мине”. Лоши беседи развалят добрите нрави (1 Кор. 15:33). Избави, Господи, всички от тези сатанински дълбини. За решилия да служи на Господа е подходящо приятелство само с благочестиви, търсещи Господа хора; а от другите трябва да се отдалечава и да не поддържа близки контакти с тях, следвайки примера на Божиите светии.

Върхът на опасностите за юношата е от общуването с другия пол. Докато при първите съблазни юношата само се отклонява от правия път, тук освен това той се изгубва. При първото си пробуждане този инстинкт се смесва с потребността от прекрасното, която от времето на пробуждането си кара юношата да търси начин да я задоволи. Междувременно прекрасното малко по малко започва да приема в душата му образ, и обикновено - човешки, защото не намираме нищо по-красиво от него... Създаденият образ се носи в главата на юношата. От този момент нататък той търси уж прекрасното, тоест идеалното, неземното, а междувременно се среща с дъщерята човешка и бива наранен от нея. Тъкмо това нараняване юношата трябва да избягва най-много от всичко, защото то е болест, и болест - още по-опасна с това, че на болния му се иска да боледува до безумие.

Как да предотвратиш тази рана? Не ходи по пътя, по който хората стигат до нараняване.

Ето как е описан този път в една психология. Той се състои от три етапа.

1. Отначало в юношата се пробужда някакво горестно чувство неизвестно за какво и от какво, оплакващо се обаче особено от това, че той уж е самотен. Това е чувството за самота. От това чувство веднага се ражда друго - някаква жал, нежност и внимание към себе си. Преди това той е живял сякаш без сам да забелязва себе си. Сега той се обръща към себе си, оглежда се и винаги намира, че не е лош, не е от последните, има заслужаващо внимание лице; започва да чувства своята красота, приятността на формите на тялото си или - да се харесва. С това свършва първото движение на съблазънта към себе си. От този момент нататък юношата се обръща към външния свят.

2. Това излизане във външния свят се въодушевява от увереността, че той трябва да се харесва на другите. С тази увереност той смело и някак като победител излиза на арената на действието и може би за първи път си поставя за закон да бъде спретнат, чист, издокаран до наконтеност; започва да снове нагоре-надолу или да търси запознанства, като че ли без определена цел, но по тайното влечение на търсещото нещо сърце, и при това се старае да блести с ум, приятни обноски, любезно внимание, с една дума с всичко, с което се надява да се хареса. Заедно с това дава пълна свобода на главния орган за общуване между душите - очите.

3. В това настроение той прилича на барут, поставен под искра, и скоро се среща със своята болест. Поразен или прострелян сякаш със стрела от поглед на очи или от особено приятен глас, той отначало стои известно време в екстаз и вцепенение, от което като дойде на себе си и като се опомни, открива, че вниманието и сърцето му са насочени към един обект и се стремят към него с непреодолима сила. От този момент сърцето му започва да се топи от тъга; юношата е унил, потънал в себе си, зает е с нещо важно, търси, сякаш е изгубил нещо, и каквото и да прави, го прави само за едно лице и сякаш в негово присъствие. Той е като отнесен, за сън и храна изобщо не му идва на ум, обичайните занимания са забравени и занемарени, нищо не му е мило. Болен е от люта болест, която стяга сърцето, притиска дишането, пресушава изворите на живота. Това е постепенното развитие на нараняванията! И от само себе си се вижда от какво трябва да се пази юношата, за да не го сполети тази беда. Не ходи по този път! Прогонвай предвестниците - неопределената тъга и чувството за самота. Постъпвай напук на тях: станало ти е тъжно - не мечтай, а започни да вършиш с внимание нещо сериозно - и ще ти мине. Почнало е да ти става жал за теб или да се заражда чувство, че си много добър - побързай да се отрезвиш и да прогониш тази снизходителност към себе си с някоя суровост и без щадене на себе си, особено - с изграждане на правилно разбиране за нищожността на това, което ти се върти в главата. Случайното или умишленото унижение в този случай би било като вода върху огън. Трябва да се погрижиш да потиснеш и да прогониш това чувство най-вече поради това, че тук е началото на движението. Спри тук - и не ще отидеш по-далеч: не ще се роди нито желание да се харесваш, нито търсене на хубави дрехи и наконтеност, нито желание за посещения. Ако последнитези желания се промъкнат - бори се и с тях. Каква надеждна ограда в този случай са строгата дисциплина във всичко, телесният и още повече умственият труд! Увеличи заниманията, седи си вкъщи, не се разсейвай. Ако е нужно да излезеш - пази сетивата, избягвай другия пол и най-главното - моли се.

Освен тези опасности, произтичащи от свойствата на юношеската възраст, има още две. Първо - настроението, според което разсъдъчното знание или личният успех се превъзнасят до небесата. Юношата счита за предимство да поставя върху всичко сянка на съмнение и да оставя настрана всичко, което не съвпада с неговите разбирания. С това той отсича от сърцето цялото настроение на вярата и Църквата, следователно, отпада от нея и остава сам. Търсейки замяна на изоставеното, се нахвърля върху теории, построени без съобразяване с Откровената истина, оплита се в тях и изгонва от ума си всички истини на вярата. Още по-голяма беда е, ако повод за това му даде преподаването на учебни предмети в училище и ако подобен дух стане преобладаващ там. Мислят да завладеят истината, а придобиват мъгляви, празни, мечтателни идеи, в повечето случаи противоречащи дори на здравия разум, които обаче увличат неопитните и стават идол за любознателния юноша. Второ - светскостта. Дори да може да представлява нещо полезно, преобладаването ѝ в юношата е пагубно. Тя се характеризира с живот според впечатленията от сетивата, със състояние, при което човек малко стои в себе си, а почти постоянно е навън - или с дело, или с мечта. Хората с такова настроение мразят вътрешния живот и онези, които говорят за него и живеят такъв живот. Истинските християни за тях са мистици, с объркани представи или лицемери и т. н. Духът на света, доминиращ в сферата на светския живот, им пречи да разберат истината и те позволяват на юношите и дори ги съветват да се докосват без забрани до светския живот. Чрез това докосване светът, с всичките си покварени разбирания и обичаи, нахълтва във възприемчивата душа на юношата, който не е защитен, не е настроен по обратния начин, а все още формира мирогледа си, и се отпечатва в нея като на восък - и той неволно става негово чедо. А това синовство е противоположно на Божието в Христа Иисуса.

Това са опасностите за юношите от възрастта! И колко е трудно да устоиш! Но за добре възпитания и решилия преди годините на юношеството да се посвети на Бога то не е толкова опасно - потърпи малко и после ще настъпи пречист и преблажен покой. Само спази и през това време обета за чист християнски живот; а после ще живееш с известна свята непоколебимост. Който е преминал безаварийно юношеските години, той сякаш е преплувал бурна река и като се обръща назад, благославя Бога. А друг със сълзи на очи, с разкаяние, се обръща назад и се окайва. Никога не ще си върнеш това, което изгубиш през юношеството. Който е падал, ще се сдобие ли с това, което притежава непадалият?

От казаното дотук лесно ще разберем къде е причината за това, че пазещите благодатта на кръщението са толкова рядко. Причината за всичко - и за доброто, и за лошото - е възпитанието.

Благодатта на кръщението не се запазва поради това, че не се спазват редът, правилата и законите, пригодени към това възпитание. Най-важните причини са: а) Отдалечаване от Църквата и от благодатните ѝ средства. Това съсипва кълна на християнския живот, като прекъсва връзките му с изворите и той увяхва, както увяхва цвете, поставено на тъмно място; б) Невнимание към телесните функции. Хората мислят, че тялото може да се развие по всякакъв начин без вреда за душата, а в същото време в неговите функции се намират седалища на страстите, които заедно с неговото развитие се развиват, вкореняват и завладяват душата. Прониквайки в телесните функции, страстите получават в тях място за постоянно живеене или построяват от тях някаква непристъпна крепост и с това заздравяват властта си за цялото следващо време; в) Безразборно, ненасочено към една цел развитие на силите на душата. Не виждат целта отпред - не виждат пътя към нея. Оттук, при цялата грижа за съвременното образование (хората от сферата на образованието), не правят нищо друго, освен да раздуват любопитството, своеволието и жаждата за удоволствия; г) Пълно забравяне за духа. Молитвата, страхът Божий, съвестта рядко се вземат под внимание. Достатъчно е да е налице видима изправност, а пък тези вътрешни състояния винаги се предполага, че съществуват, и затова винаги биват оставяни юношата сам да се справя с тях; д) По време на обучението - затрупване на най-важното нещо със странични неща, изместване на едното от множество други; е) Накрая, навлизаме в юношеска възраст без предварително усвояване на добри принципи и решимост да се живее по християнски, и по-нататък - несдържане на влеченията на юношеския живот в нужния ред, отдаване на цялата жажда за впечатления чрез развлечения, четене на леки четива, разгорещяване на въображението чрез мечти, безразборно общуване с подобни на теб хора и особено - с лица от другия пол, изключителна ученост и отдаденост на духа на света, на светски мисли, правила и обичаи, които никога не са благоприятни за благодатния живот, а винаги враждебно се опълчват против него и се стремят да го потиснат.

Всяка една от тези причини дори и сама е достатъчна, за да угаси благодатния живот в човека. Но в повечето случаи те действат съвместно и една неминуемо привлича друга; а всички те в съвкупност така заглушават духовния живот, че понякога не се забелязват и най-малки следи от него - сякаш човек няма дух, създаден е не за общуване с Бога, няма предназначени сили за това и не е получавал съживяваща ги благодат.

Защо не се спазва целесъобразният ред на възпитанието? Причината за това е или в непознаването на този ред, или в небрежното отношение към него. Възпитание, оставено без внимание на юношата към самия себе си, закономерно се насочва в извратени, лъжливи и вредни посоки, отначало - в домашния бит, а после - по време на обучението. Но и там, където на пръв поглед възпитанието се осъществява не без внимание и се подчинява на известни правила, то нерядко се оказва безплодно и отклоняващо се от целта, поради лъжливите идеи и принципи, върху които е построен редът му. Няма се предвид това, не се поставя като главно това, което трябва; а именно - не Богоугаждането, не спасението на душата, а нещо съвсем друго - или усъвършенстване само на естествените сили, или приспособяване към (обществени и професионални) длъжности, или годност за живот в света и така нататък. Но когато основополагащият принцип е нечист и лъжовен, по необходимост и изграждащото се върху него не може да води към добро.

Като главни отклонения може да посочим: 1. Отстраняване на благодатните средства. То е естествена последица от забравянето на това, че възпитаваният е християнин и притежава не само естествени, но и благодатни сили. А без тези средства християнинът е разградена градина, тъпкана от ревящи бесове и опустошавана от бурята на греха и света, които няма кой и с какво да усмирява и прогонва. 2. Преобладаваща подготовка за щастие във временния живот, със заглушаване на мисълта за вечния живот. Затова говорят вкъщи, това обясняват в училище, това се изтъква като най-важно при обикновени разговори. 3. Преобладаване на външната страна във всичко, без да се изключва дори свещенослужението.

Неподготвеният вкъщи, възпитаният по този начин, неминуемо е със замъглено съзнание, гледа всичко не с такива очи, с каквито трябва; представя всичко в изкривен вид, като през счупени или лъжливи очила. Затова не иска и да чуе нито за крайната си истинска цел, нито за средствата за постигането ѝ. Всичко това при него е нещо странично, сякаш на шега.

След това не е трудно да определим какво именно е нужно, за да поправим този лош ред на нещата? Необходимо е:

1. Добре да разберем и усвоим принципите на истинското християнско възпитание и да действаме според тях преди всичко вкъщи. Домашното възпитание е коренът и основата на всичко последващо. Превратното училищно възпитание не ще отклони много лесно от правия път юноша, който е добре възпитан и ръководен вкъщи.

2. След това да преустроим по нови, истински принципи училищното възпитание, да внесем в него християнски елементи, да поправим неизправното; главното е - през цялото време на възпитанието да държим възпитавания под обилното влияние на светата Църква, която с цялото си устройство действа спасително на изграждането на духа. Това не би позволявало на греховните възбудители да се разгарят, би отвявало духа на света и би прогонвало духа от бездната. Заедно с това трябва да насочваме всичко от временното към вечното, от външното към вътрешното, да възпитаваме чеда на Църквата, членове на небесното царство.

Най-необходимо от всичко е:

3. Да се подготвят възпитатели под ръководството на такива лица, които познават истинското възпитание не от теория, а от опит. Изграждайки се под надзора на много опитни възпитатели, те също ще предадат своето изкуство на други, на следващи и така нататък. Възпитателят трябва да премине през всички степени на християнско съвършенство, та впоследствие да умее да се държи, да бъде способен да забелязва насочеността на възпитаниците и после да им въздейства с търпение, успешно, силно, плодотворно. Това трябва да бъде съсловие от изключително чисти, Богоизбрани и свети лица. Възпитанието е най-святото от всички свети дела.

Плод на доброто възпитание е съхраняването на благодатта на светото кръщение. Светото кръщение възнаграждава с излишък всички трудове след първото. Защото този, който е съхранил благодатта на кръщението и от най-ранна възраст се е посветил на Бога, притежава някои високи предимства.

1. Първото предимство - сякаш основата на всички други, е целостта на естествено благодатния състав. Човекът е предназначен да бъде вместилище на необикновено високи сили, готови да се излеят върху него от Извора на всички блага, стига само да не разстройва себе си. И каещият се може да бъде изцелен напълно; но на него като че ли не му се дава да знае и да чувства това, което се дава на непадалия, или пък не може да се наслади на целостта и да притежава дръзновението, което е нейно следствие.

2. Оттук от само себе си произтичат енергичност, лекота, непринуденост на добротворството. Той ходи в доброто като в единствено сроден на себе си свят. На каещия се му е необходимо дълго да се напряга и да се приучва към това добро, за да го извършва с лекота, но и след като постигне това, постоянно трябва да се държи в напрежение и страх. Обратно, първият живее в простота на сърцето, в някаква облажаваща го увереност в спасението, и то - неизмамна увереност.

3. След това в живота му се устройва известна равномерност и неспирност. В него няма нито устреми, нито спадове. И както дишането при нас в повечето случаи се извършва равномерно, така е при него и ходенето в доброто. И при покаялия се може да се случи същото, но не се придобива скоро и не се появява в такова съвършенство. Ремонтираното колело често дава да се знае за неговия порок; и ремонтираният часовник вече не е така точен, както неремонтираният и новият.

4. Непадалият е винаги млад. В чертите на нравствения му характер се отразяват чувствата на дете, докато още не е станало виновно пред баща си. То е първото чувство на невинност - детство в Христа, своеобразно непознаване на злото. Колко помисли и мъчителни вълнения на сърцето отсича то у него! След това - необикновена радушност, искрена доброта, тихост на нрава. В пълната им сила посочените от апостола плодове на Духа: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22, 23)! Той сякаш е облечен в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение (Кол. 3:12). След това той запазва непресторен весел нрав или духовна радост; защото в него е царството Божие, което е мир и радост в Светия Дух. След това, за него е характерна известна прозорливост и мъдрост, виждаща всичко в себе си и около себе си и умееща да се разпорежда със себе си и с делата си. Сърцето му придава такава нагласа, че веднага му казва какво и как трябва да направи. Накрая, може да се каже, за него е характерна липса на страх от падения, чувство на безопасност в Бога. Кой ще ни отлъчи от любовта Божия? (Рим. 8:35). Всичко това в съвкупност го прави и достоен за уважение, и много приятен. Той неволно привлича към себе си. Съществуването на подобни лица в света е велика Божия благодат. Те заменят апостолските мрежи. Както около силния магнит се събират множество метални стърготини или както силният характер увлича слабите, така и живеещата в тях сила на Духа привлича към тях всички, и особено - онези, у които има наченки на дух.

5. А най-важното нравствено съвършенство, принадлежащо на съхранилия се цял през годините на юношеството, е подчертаната непоколебимост на добродетелта през целия живот. Самуил остава твърд при всички изкушения на съблазънта - в дома на Илий и сред народните вълнения в обществото. Иосиф еднакво запазил душата си непорочна сред лошите си братя, в дома на Потифар, в тъмницата и в славата. Наистина, добре е човеку, кога носи иго на младини (Плач Иер. 3:27). Синко, от младини се предай на учение, и тогава до седини ще намериш мъдрост. Малко време ще се потрудиш за обработването ѝ, и скоро ще ядеш плодовете ѝ. (Сир. 6:18, 20). Затова в Чети Минеите (Житията на светиите) като светии намираме в повечето случаи такива хора, които през юношеството са запазили нравствената чистота и благодатта на кръщението.

Освен това този, който, запазвайки чистотата, се посвещава на Бога от ранна възраст:

1. Извършва най-угодното на Бога дело, принася Му най-приятна жертва: а) защото съгласно закона за оправданията на Бог Му е най-угодно всичко първо въобще: първите плодове, първородните рожби на хората, на животните, и следователно първите години на юношеството; б) защото се принася чиста жертва - непорочна младост, което най-вече и се е изисквало от всяка жертва; в) защото извършват това с преодоляване на немалко препятствия и в себе си, и навън - с отказване от удоволствия, към които, особено на тази възраст, чувстват стремеж.

2. Той извършва най-благоразумното дело. Трябва да се посветим на Бога, защото само в това е спасението. Стига само някой да не се отдаде на отчаяние. Но няма по-добро и по-надеждно време за това от първото, в което сме се самоосъзнали - защото кой знае какво ще се случи през утрешния ден? Но ако някой се надява да живее по-дълго, като все не посвещава това време на Бога, той само ще се затрудни, свиквайки с противоположен живот, и Бог знае дали после ще надвие себе си. Но дори и да надвие - що за жертва Богу е болната, изтощена, с увредени членове, нецяла жертва? Впрочем всичко това се случва, но колко рядко! Колко рядко изгубилият невинността успява да си я върне! В своите “Изповеди” блажени Августин живо описва от собствен опит колко е трудно за непозналия, добрият живот от детството да се обърне. “Прекарах детството” - казва той - в лудории и закачки, даже непозволени, в непослушание и непокорност към родителите. С навлизането в юношеството започна развращаване и за три години се развратих дотолкова, че след това в продължение на дванадесет години все си поставях за цел да се поправя - и не намирах сили да изпълня това. Дори след като направих завой към решителен прелом на волята, се давих още две години, като отлагах обръщането от ден на ден. Така се бе обезсилила волята ми от първите страсти! Но след решителното обръщане и приемане на благодат при светото кръщение какво трябваше да претърпя, борейки се със страстите си, които силно ме теглеха към предишния път?”

Учудващо ли е, че сред неизправно прекаралите юношеството има толкова малко спасяващи се?! Този пример изключително ясно показва в каква голяма опасност се намира лице, което не е получило добри правила през юношеството и не се е посветило отрано на Бога. Затова пък, какво щастие е да получиш добро, истински християнско възпитание, да навлезеш с него в годините на юношеството и после в същия дух да навлезеш в годините на зрялост.



[1] Оброчник - крепостен селянин, който плаща данък на помешчика в Царска Русия. - Б. пр.

[2] Блажени Диадох, епископ Фотикийски. Подвижническо слово за деятелния живот / Добротолюбие, т. 3. Славянобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон, 2000 г., с. 55-65.

[3] Благан - театрално представление по панаири.

Част II. За началото на християнския живот
чрез покаяние
или за покаянието
и обръщането на грешника към Бога

Как започва християнският живот в тайнството покаяние?

Началото на благодатния християнски живот се поставя при кръщението. Но рядко някой запазва тази благодат; повечето християни я губят. Виждаме, че някои се появяват в реалния живот повече или по-малко развратени, с недобри ръководни принципи, на които е било позволено да се развият и вкоренят в тях. В други може би и да са заложени добри принципи, но през ранната възраст юношите, било поради собствено влечение, било поради съблазън от други хора, ги забравят, започват да свикват с лошото и накрая затвърждават този навик. Всички те вече нямат в себе си истински християнски живот; трябва да го започнат отново. Светата ни вяра предлага за тази цел тайнството покаяние. Ако някой съгреши, то пред Отца имаме ходатай Иисуса Христа Праведника (1 Иоан. 2:1). Ако си съгрешил, разпознай греха и се покай. Бог ще ти прости греха и пак ще ти даде ново сърце и нов дух (Иез. 36:26). Вече няма друг път - или не греши, или се кай. Даже ако съдим по многочислеността на падащите след кръщението, трябва да кажем, че за нас покаянието е станало единствен източник на истински християнски живот.

Трябва да се знае, че в тайнството покаяние при едни само се очиства и отново съгрява дарът на благодатния живот, вече възприет и действащ в тях; а при други само се поставя началото на този живот или този живот отново се дарява и приема. Ще разгледаме втория случай.

В посоченото второ отношение тайнството покаяние е решително изменение към по-добро, прелом на волята, отвръщане от греха и обръщане към Бога, или разпалване на огъня на ревността единствено за Богоугаждане, с отричане от себе си и от всичко друго. Най-добре го характеризира болезненият прелом на волята. Човекът е свикнал с лошото; сега трябва сякаш да се раздере. Оскърбявал е Бога; сега трябва да гори в огъня на нелицеприятния съд. Каещият се изпитва родилни болки и с чувствата на сърцето се докосва до мъченията на ада. Господ заповядал на плачещия Иеремия да разрушава и пак да изгражда и насажда (виж: Иер. 1:10). И плачливият дух на покаянието е изпратен от Господа на земята с цел, като разделя душа и дух, стави и мозък (Евр. 4:12), да разрушава ветхия човек и да полага основи за изграждане на новия. В каещия се сменят ту страх, ту лека надежда, ту болка, ту леко утешение, ту ужаси почти до отчаяние, ту полъх на отрада на милосърдие и го поставят или държат в състояние на разпадане и на разделяне с живота, но с надежда за получаване на нов.

Това е болезнено, но спасително, и е така неизбежно, че който не е усещал такъв болезнен прелом, още не е започнал да живее чрез покаяние. И няма надежда, че човек ще може и да почне да се очиства във всичко, ако не е преминал през това горнило. Решително и енергично противопоставяне на греха е възможно само при омраза към него; омраза поради чувство за зло от него; а това чувство се изпитва в пълната му сила при болезнения прелом при покаянието. Само тук човек усеща с цялото си сърце колко голямо зло е грехът; затова след това ще бяга от него като от геенски огън. А без това болезнено изпитание, дори някой да почне да се очиства, ще се очиства само леко, повече външно, отколкото вътрешно, повече в делата, отколкото във вътрешните нагласи; и затова сърцето му ще си остава нечисто като непретопена руда.

Това изменение се извършва в човешкото сърце от Божествената благодат. Само тя може да въодушеви човека да вдигне ръка срещу себе си, за да се заколи и да се принесе в жертва на Бога. Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил(Иоан. 6:44). Сам Бог дава ново сърце и нов дух (Иез. 36:26). На човека му е жал за себе си. Като се е слял с плътта и греха, той е станал едно с тях. Само странична, висша сила може да го раздвои и да го опълчи против себе си.

Така че благодатта осъществява промяната на грешника, но не без свободното му желание. При кръщението благодатта ни се дава в момента на извършването на това тайнство над нас; а свободната воля идва след това и усвоява даденото. А при покаянието свободното желание трябва да участва в самия акт на изменението.

Изменението към по-добро, обръщането към Бога, сякаш трябва да бъде мигновено, както и се случва. Но то преминава през няколко подготвителни етапа, отбелязващи степента на съчетаване на свободата с благодатта, където благодатта завладява свободата и свободата се подчинява на благодатта - необходими етапи при всеки човек. Едни ги преминават бързо, а при други това продължава години. Кой може да изследва всичко, което става тук, особено когато начините за благодатно въздействие върху нас са доста разнообразни и състоянията на хората върху които тя започва да действа, са безбройни? Трябва обаче да очакваме, че при цялото разнообразие съществува един общ ред на измененията, който никой не може да заобиколи. Всеки каещ се е живеещ в грях - и благодатта го претворява. Затова въз основа на разбирането за състоянието на грешника и на отношението на свободата към благодатта сега можем да опишем този ред и да определим правила.

Състояние на грешника

Божието слово в повечето случаи описва грешника, пред когото стои необходимостта да се обнови чрез покаяние, като потънал в дълбок сън. Отличителният белег на такива лица невинаги е явна порочност, а по-скоро отсъствието на въодушевената, самоотвержена ревност за Богоугаждане и силно отвращение към всичко греховно - това, че при тях благочестието не представлява главният предмет на грижите и трудовете им, че те, загрижени за много други неща, са напълно равнодушни към спасението си, не чувстват в каква опасност се намират, нехаят за добрия живот и водят студен към вярата, макар понякога външно изправен и безукорен, живот.

Това са общите белези. В частност безблагодатният е следният.

След като се отвърне от Бога, човек спира вниманието единствено на себе си и поставя себе си за главна цел на своя живот и дейност. Това вече е и поради факта, че след като е изоставил Бога, за него не съществува нищо по-висше от него самия, и особено поради това, че след като по-рано е получил от Бога всяка пълнота, а сега е опустял от Него, той бърза и се грижи как и с какво да се изпълни. Образувалата се в него чрез отпадането от Бога, пустота непрестанно разпалва незадоволима с нищо, неопределена, но непрестанна жажда. Човекът е станал бездънна пропаст; с всички сили се мъчи да запълни тази бездна - но не вижда и не чувства напълване. Поради това през целия си живот той е в пот, труд и големи подвизи, зает е с разнообразни неща, в които очаква да намери утоляване на изгарящата го жажда. Тези неща поглъщат цялото му внимание, цялото му време и цялата му дейност. Те са първото благо, в което той живее със сърцето си. Оттук се разбира защо човек, поставяйки си за изключителна цел себе си, никога не е в себе си, а постоянно е извън, в сътворените или изобретени от суетата неща. Отпаднал е от Бога, Който е пълнота на всичко; сам е пуст; останало му е като че ли да се разлее по безкрайно разнообразните неща и да живее в тях. Така грешникът жадува, грижи се, суети се за неща извън себе си и извън Бога, за много и разнообразни неща. Затова характерната черта на греховния живот е, при безгрижие относно спасението, грижа за много неща, многогрижие (Лук. 10:41).

Оттенъците и нюансите на това многогрижие зависят от свойствата на образувалите се в душата пустоти. Пустотата на ума, забравил за Единия, Който е всичко, ражда грижа за многознаене, разследване, изследвания, любопитство. Пустотата на волята, лишила се от притежаване на Единия, Който е всичко, ражда желание за много неща, стремеж към притежаване на много неща или притежаване на всичко, така че всичко да бъде в наша воля, в наши ръце: това е любов към притежаването. Пустотата на сърцето, лишило се от наслаждаването на Единия, Който е всичко, формира жажда за много и разнообразни удоволствия или търсене на онези безбройни предмети, в които очакваме да намерим наслада за вътрешните и външните си сетива. Така грешникът, намирайки се непрестанно в грижи за много знаене, много притежаване и много наслаждаване, се наслаждава, придобива, любопитства. Това е кръговрат, в който той се върти през целия си живот. Любопитството примамва сърцето, очаква да вкуси удоволствие и увлича волята. Че това е така - всеки може да провери сам, като извърши наблюдение над движенията на душата си в продължение поне на един ден.

Грешникът би пребивавал в този кръговрат, ако бъде оставен сам - такава е природата ни, когато се намира под робството на греха. Но този кръговрат се увеличава и усложнява хилядократно поради това, че грешникът не е сам. Съществува цял свят от лица, които само това и правят - любопитстват, наслаждават се, придобиват, които за тази цел са систематизирали всички начини за това, подчинили са ги на закони, поставили са ги като необходимост за всички, принадлежащи към тяхната сфера, които при взаимния съюз, достигайки неизбежно до съприкосновение, се трият един в друг и при това търкане само повдигат на десета, стотна и хилядна степен любопитството, любовта към притежаването и самонаслаждаването, като поставят в тяхното разпалване цялото си щастие, блаженство и живот. Това е суетният свят, чиито занимания, обичаи, правила, връзки, език, увеселения, развлечения, разбирания - всичко, от най-малкото до най-голямото, е пропито от духа на тези три изчадия на многогрижието, за които вече бе казано, и представлява безотрадно крушение на духа на светолюбците. Намирайки се в жив съюз с целия този свят, всеки грешник се оплита в хиляди пъти сплетената му мрежа, омотава се дълбоко, дълбоко в нея, така че и самият той не се вижда. Тежко бреме лежи върху цялата личност на грешника светолюбец и върху всяка негова част, така че той няма сили да шавне дори мъничко не по светски, защото тогава ще трябва да повдигне сякаш многотонна тежест. Затова и никой не се захваща и никой не мисли да се захваща с такава непосилна работа, но всички живеят, движейки се по релсите, в които са попаднали.

За още по-голяма беда, светът си има свой княз, уникален по лукавство, злоба и опитност в измамите. Чрез плътта и материалността, с които душата се е смесила след падението, той има свободен достъп до нея и като се приближи, разпалва по различни начини в нея любопитство, любов към притежаване, сластолюбива самоутеха; с различните си съблазни я държи постоянно в тях, с различни подучвания ѝ внушава планове за задоволяването им и после или ѝ помага да ги осъществи, или ги осуетява с посочването на други, по-силни планове, все с една цел - да удължи и да задълбочи пребиваването в тях. Това представлява всъщност редуването на светските неуспехи и успехи, неблагословени от Бога. Този княз има цяло пълчище слуги, подчинени на себе си духове на злобата. Всеки миг те се носят бързо по всички краища на обитаемия свят, за да посеят тук едно, там - друго, да омотаят по-дълбоко оплетените в мрежите на греха, да подновят изтънелите и скъсаните нишки и най-вече - за да бдят да не би на някого да му хрумне да се освободи от техните вериги и да излезе на свобода. В последния случай те бързо се стичат около своеволника, отначало - по един, после - на отряди и легиони, а накрая - цяло пълчище, и това - в различни видове и по различни начини, за да затворят всички изходи, да ремонтират нишките и мрежите и, според друго сравнение, пак да блъсне в бездната започналия да се измъква от нея по стръмнината. В това невидимо царство на духовете съществуват специални тронни места, където се съставят планове, получават се разпореждания приемат се отчети с одобрение или укор към извършителите. Това са така наричаните дълбини сатанински, по израза на свети Иоан Богослов (Откр. 2:24). На земята, сред царството им от хора, тези места са съюзи на злодейци, развратници и най-вече неверници кощунници, които на дело, с думи и писания разливат навсякъде греховен мрак и закриват Божията светлина. Органът, чрез който те изразяват тук своята воля и власт, е съвкупност от светски обичаи, пропити от греховни стихии, които винаги замайват човека и го отвличат от Бога.

Това е устроението на греховната сфера! Всеки грешник е целият в нея, но бива държан предимно от едно нещо. И това едно нещо понякога може да бъде доста сносно на външен вид и дори заслужаващо одобрение. Сатаната има една-единствена грижа - това, с което човек целият е зает, където са неговите съзнание, внимание, сърце - да бъде не единствено и изключително Бог, а нещо извън Него, та като се привърже към него с ум, воля и сърце, да го има вместо Бога и само за него да се грижи, от него да се интересува, на него да се наслаждава и него да притежава. Тук не само плътските и душевните страсти, но и благовидни неща, като например склонност към науката, изкуството, обществено-политическия живот, могат да служат като вериги, с които сатаната държи ослепените грешници в своя власт и не им дава да се опомнят.

Ако погледнем грешника, вътрешното му състояние и нагласа, ще се окаже, че той понякога знае много, но е сляп по отношение на Божиите дела и по отношение на делото на своето спасение; че макар непрестанно да е в грижи и безпокойства, той е пасивен и безгрижен по отношение на устройването на своето спасение; че макар непрестанно да изпитва тревоги или наслади на сърцето, е напълно безчувствен към всичко духовно. В резултат на това, всички сили на съществото са поразени и в грешника преобладават ослепяване, нехайство и безчувственост. Той не вижда състоянието си и поради това не чувства и опасността на положението си; не чувства опасността, а поради това не се старае и да се избави от нея. И през ум не му минава, че трябва да се промени и да се спаси. Той е напълно и непоклатимо убеден, че при него всичко е наред, че няма какво да желае, че всичко трябва да остане така, както си е. И затова счита за излишно всяко напомняне за друг начин на живот, не му обръща внимание и дори не може да разбере за какво му е - страни от него и го избягва.

Действието на Божията благодат

Казахме, че грешникът е същото, каквото е човек, потънал в дълбок сън. Както дълбоко спящият, каквато и опасност да надвисне, не ще се събуди сам и не ще стане, ако не дойде някой и не го събуди, така и този, който е потънал в греховен сън, не ще се опомни и не ще стане, ако Божествената благодат не му дойде на помощ. По безпределното Божие милосърдие тя е готова за всички, посещава всички и ясно призовава всеки: Стани ти, който спиш, и възкресни от мъртвите, и ще те осветли Христос (Еф. 5:14).

Това сравнение на грешниците със спящи хора дава отправна точка за всестранно разглеждане на обръщането им към Бога. А именно: спящият се събужда, става, приготвя се да отиде на работа. И обръщащият се и каещ се грешник се събужда от греховен сън, стига до решимост да се промени (става) и накрая се облича със сила за нов живот в тайнствата Покаяние и Причастие (готов е за работа). В притчата за блудния син тези моменти са посочени така: дойде в себе си - опомнил се; ще стана и ще отида - решил да прекрати предишния живот; и стана, та отиде; при което казва на баща си: Съгреших - покаяние, а баща му го облича с премяна (оправдаване и опрощаване на греховете) и му приготвя трапеза (св. Причастие).

Така че при обръщането на грешниците към Бога има три момента: 1) пробуждане от греховния сън; 2) издигане до решимост човек да остави греха и да се посвети на Богоугаждане; 3) обличане със сила свише за това дело в тайнствата Покаяние и Причастие.

Пробуждане на грешника от греховния сън

Пробуждането на грешника е такова действие на Божията благодат в сърцето му, вследствие на което той, като събуден от сън, вижда своята греховност, чувства опасността на положението си, почва да се страхува за себе си и да се грижи как да се избави от своята беда и да се спаси. Преди това той е бил сляп, безчувствен и безгрижен по отношение на спасението, а сега и вижда, и чувства, и се грижи. Но това още не е промяна, а само възможност за промяна и призив към това. Тук благодатта само казва на грешника: “Виждаш ли къде си се отклонил? Гледай да вземеш мерки за спасение”. Тя само го измъква от постоянните му окови, поставя го и го държи извън тях, давайки му по-този начин възможност да избере съвсем нов живот и да реши да го води. Ако се възползва от това - добре за него; ако не се възползва, пак ще бъде хвърлен, пак ще се потопи в същия сън и същата бездна на гибелта.

Божията благодат постига това, като разкрива пред съзнанието и чувствата на човека нищожността и срамотата на онова, на което е отдаден и което толкова много цени. Както Божието слово прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък (Евр. 4:12), така и благодатта прониква до разделяне на душата от греха и разваля незаконния им съюз и съчетание. Виждали сме, че грешникът пада с цялото си същество в област, в която принципите, понятията, мненията, правилата, обичаите, наслажденията, порядките и всичко друго са диаметрално противоположни на истинския духовен живот, за който е предназначен човекът.

И като попадне в нея, не стои отделен, изолиран, а бива проникнат от всичко, смесва се с всичко; целият е във всичко. Оттук за него е естествено да не знае и да не мисли за онова, което е противоположно на този ред и да няма никакво съчувствие към него. Духовната област е напълно скрита за него. При това положение е ясно, че вратата към обръщането може да се отвори само ако порядъкът на духовния живот бъде разкрит в цялата му светлост пред съзнанието на грешника, и не само бъде разкрит, но и се докосне до сърцето му; а порядъкът на греховния живот бъде посрамен, отхвърлен и разрушен - също пред неговото съзнание и чувство. Само тогава може да се роди грижата да напусне единия и да влезе в другия. Всичко това се осъществява в акта на благодатно събуждане на грешника.

В начина си на действие пробуждащата Божия благодат винаги се съобразява не само с оковите, в които е свързан грешникът, но и със специфичното му състояние. По отношение на второто трябва да се има предвид разликата в действието на благодатта, която тя проявява, когато въздейства върху тези, които никога не са били пробуждани, и върху тези, които вече са преживявали такова пробуждане. На този, който нито веднъж не е имал такова пробуждане, тя се дава даром, като всеобща предварителна и призоваваща благодат. От самия него предварително няма какво и да се изисква, тъй като той целият е настроен по друг начин. Но на онзи, който вече е бил пробуждан, узнал е и е усещал какво е живот в Христа, и пак се е отдал на греха, пробуждането не се дава даром. Предварително се иска нещо и от него. Той сякаш е длъжен да заслужи и да измоли; не само да желае, но и да върши нещо над себе си, за да привлече благодатното пробуждане. Такъв, като си спомня предишното си пребиваване в доброто християнско устроение, честичко отново го желае, но не получава власт над себе си; би искал да се поправи, но не може да се справи със себе си и да се надвие. Той е в безнадеждно безсилие, оставен на самия себе си за това, че по-рано сам е оставил дара, укорил е Духа на благодатта и е потъпкал смъртта на Сина Божий (Евр. 10:29). Сега вече му се дава да усети колко велика е тази благодатна сила с това, че вече не се дава скоро. Потърси и се потруди, и чрез трудността на придобиването се научи да я цениш. Такъв човек се намира в някакво мъчително състояние: жаден е и не може да пие, гладен е и не се храни, търси и не намира, напряга се и не получава. Някой бива оставян в това състояние много, много дълго, дотолкова, че чувства изоставяне от Бога, сякаш Бог го е забравил и отхвърлил, предаден на проклятие като земята, която многократно е била напоявана от дъжд и е останала безплодна (виж: Евр. 6:7, 8). Но това забавяне на докосването на благодатта до сърцето на търсещия е само изпитващо. Срокът на изпитанието свършва, пробуждащият дух отново слиза върху него заради труда му и търсенето с пот, както слиза даром върху други. Този начин на действие на спасителната благодат ни посочва: а) извънредните действия на Божията благодат при пробуждането на грешника и б) обичайния ред за придобиване на дара на пробуждащата благодат.

Извънредни действия на Божията благодат при пробуждането на грешниците от греховния сън

За живеещите благодатен живот е душеспасително да знаят за тези действия, та като виждат Божията многогрижовност за грешниците, да прославят неизказаната Божия благодат и да се въодушевяват от добра надежда за помощ свише за всяко добро дело. А за търсещите Божествената благост е особено необходимо да ги познават поради това, че в тях по-ясно, откъдето и да било, проличават свойствата на благодатното пробуждане, които трябва добре да осъзнаваме и изясним, за да определим благодатно ли е пробуждането, което изпитваме, и ако някой вече действа, то по благодатно възбуждане ли действа или по самодейно въодушевление. Истинският християнски живот е благодатен живот. Самодейният живот, колкото и да е красив на външен вид и колкото и да се придържа към формите на християнски живот, никога няма да бъде християнски. Началото на истинския християнски живот се поставя при благодатното пробуждане, и който се е отнесъл с внимание не се лишава след това от благодатно ръководство и общуване през цялото време, докато е верен на внушенията му. Ето защо трябва добре да си изясним има ли и имало ли е в нас благодатно пробуждане. В отговор на това изискване можем да кажем: преценявай себе си по свойствата на благодатното пробуждане, разкриващи се в извънредни случаи, тъй като те са еднакви както в извънредните случаи, така и при обичайния ред, само че при първите се разкриват по-ярко, по-отчетливо и по-контрастно.

При благодатното пробуждане, както вече бе посочено, се извършва мигновено разрушаване в съзнанието на целия установил се там порядък на самоугоден греховен живот, и разкриване пред него на друг, по-добър, Божествен порядък, единствено истински и облажаващ. В съкратен вид този порядък може да бъде описан така: Бог, покланяем в Света Троица, Който е сътворил света и промисля за него, спасява нас, падналите, в Господа Иисуса Христа, чрез благодатта на Светия Дух, под ръководството и пазителството на светата Църква, чрез кръстен, изпитателен живот тук, превеждайки ни към вечно, безкрайно блаженство в бъдещия живот. Той съвместява и лицата, и събитията, и институциите, и самите принципи, по които се движи всичко. Целият този порядък под действието на благодатта се запечатва живо в духа на човека грешник и го поразява поради рязката противоположност на него, и на самия човек с неговите настроения, и на всичко, с което преди това той е живял, на което се е наслаждавал и с което е бил длъжен да бъде в пълно съгласие и в подобно настроение. Всяка негова черта издава изобличение и укор към човека за предишното му неразумие и недобросъвестност, които изпъкват още по-ярко поради това, че в същото време в духа се вижда цялата достойна за презрение нищожност на предишния грешен порядък. Под това действие сърцето се освобождава от предишните окови и стои свободно, и затова е свободно да избере нов вид живот. Това е пределът на действието на благодатното пробуждане. То разрушава в съзнанието и чувството всичко предишно - по-лошото, и живо представя само новото - по-доброто, оставяйки поразения човек в това положение свободен да избере новото или отново да се обърне към старото. За отбелязване е, че благодатното пробуждане винаги се съпровожда с поразяване и своеобразна уплаха - дали поради това, че то внезапно, сякаш изневиделица, хваща грешника по кръстопътищата на живота като престъпник и го представя пред неизбежното Божие съдилище, или пък поради това, че новият порядък, разкриван в съзнанието, е напълно противоположен на предишния - и не само е нов, но е съвършен във всичките си части, и дава блаженство, докато при първия, нищожния, има само тъга на сърцето и крушение на духа.

Все пак изходният пункт на всички добри действия на благодатното пробуждане е живото осъзнаване на новия Божествен порядък. Като изхождаме от това разбиране, да си припомним всички минали опити на това благодатно действие. Съзнанието за новия ред на битие и живот се изгражда по два начина: аа) понякога самият ред, целият или на части, се представя в действителност на подлежащия на наказание грешник; бб) а понякога духът на човека бива въвеждан в него и го усеща вътрешно.

аа) Милосърдният Господ по различни начини разкрива пред съзнанието на обръщания Божествения Си свят, в който на нашия дух му е отредено да живее. 1. Нерядко за тази цел Той се явява Сам, видимо, под някакъв образ, в състояние на бодърстване на човека или насън. Така Той се явил на апостол Павел по пътя към Дамаск, на Константин Велики, на Евстатий Плакида (20 септември), на Неаний, който отивал да мъчи християни (това е мъченик Прокопий , 8 юли), на Патермутий (насън, 9 юли), и на мнозина други. 2. Понякога благоволи да изпраща от отвъдния свят различни лица, също наяве или в съновидения, в техния вид или под някакъв друг образ. Така многократно се е явявала Божията Майка, сама или с Предвечния Младенец, или придружена от светии; великомъченица Екатерина например е обърната, след като Божията Майка ѝ се явила насън заедно с Предвечния Младенец, Който си я избрал за невеста (24 ноември). Многократно са се явявали ангели, по един или на цели сонмове; например на свети Андрей Юродиви насън му се явил целият събор на светите ангели, в противовес на пълчището на тъмните сили (2 октомври); многократно са се явявали светии; например, светителят Митрофан се явил на лекар лютеранин, на болна девойка и на мнозина други. 3. Понякога самият отвъден свят и особено неговият чин и като че ли основните му принципи се явяват ярко пред незнаещото съзнание в някакъв поразителен образ, както се вижда от посочения вече случай със свети Андрей Юродиви и от много други примери, при които на обръщаните лица са им били представяни или блажените селения на праведниците, както на индийския цар и брат му, след като свети апостол Тома раздал на бедните дадените му за строеж на дворец пари (6 октомври), или страшните мъчения на грешниците, както на Исихий Хоревит (3 октомври, Пролог), или провеждането на съда след смъртта, както на Петър хлебаря, който хвърлил хляб по един сиромах, или е била запечатвана дълбока мисъл за смъртта и за участта след нея, както у княз Иоасафат (19 октомври), свети Климент (25 ноември) и у един разпътен младеж, чийто умиращ баща му завещал непременно всяка вечер да ходи в стаята, в която умира. 4. Понякога на човек му се дава да усети осезаемо някаква невидима сила, действаща сред видимите сили и явления, но коренно различна от тях и произлизаща от друг свят. Тук се отнасят всички чудеса, станалите с чиято помощ обръщания е невъзможно да се преброят. И Спасителят е казал, че невярващите няма да повярват, ако не видят знамения. По-голямата част от тях е явена след Христа Спасителя, през първите времена на християнството от апостолите, а след тях - от светите мъченици. Поразителността на присъствието на невидимата Божия сила тук често е обръщала цели села и градове, но никога не е оставала съвсем безплодна. Кръвта на мъчениците действително лежи в основите на Църквата... Имало е и такива случаи, при които Божията сила се е явявала сама, без посредничеството на човек, както при обръщането на Мария Египетска, или с посредничеството на свети предмети, икони, мощи и други. Така обръщането на евреите във Вирит станало в резултат на чудни явления от иконата на Господнето Разпятие. При всички тези явления съзнанието, оплетено от различни предмети и измами на света и държано безизходно във видимия, осезаем, външен порядък - чрез смайващо, неочаквано и мигновено представяне пред него на висши лица и сили от някаква невидима област, мигновено се изтръгва от своите окови и се вмъква в друг чин на битие и живот, и поразено, стои в него.

бб) Духът ни, както видяхме, е покрит и затрупан с много покривала. Но по природата си той е зрител на Божествения порядък. Способността за това е готова да се прояви и действително проявява силата си веднага щом бъдат отстранени свързващите я препятствия. Затова, с цел събуждане на дремещия в човека дух и въвеждането му в съзерцание на Божествения порядък, Божията благодат или а) действа непосредствено върху него и изпълвайки го със сила, му дава възможност да разкъса оковалите го вериги, или б) действа непряко, отърсвайки от него покривалата и мрежите и давайки му чрез това свобода да бъде в своя чин.

а) Божествената, вездесъща и всепроникваща благодат слиза непосредствено върху духа на човека, отпечатвайки в него мисли и чувства, откъсващи го от всички крайни неща и обръщащи го към другия, по-добър, макар и невидим и непознат свят. Общата черта на тези подбуждения е недоволство от себе си и от всичко свое и тъга за нещо. Човек не може да бъде удовлетворен от нищо, което го заобикаля - нито от своите съвършенства, нито от това, което притежава, пък било то и несметни съкровища, и ходи като съсипан от мъка. Не намирайки отрада в нищо видимо, той се обръща към невидимото и го приема с готовност и искрено го прави свое и себе си - негово. Мнозина с въпроса: “С какво ще свърши всичко това и до какво ще доведе?” са изоставяли всичко и са променяли не само чувствата и поведението си, но и начина на живот. В някои случаи това недоволство се е изразявало предимно в познавателната част, както при Иустин Философ, който търсел преди всичко светлината на познанието на Божественото Същество; в други - в сърдечната част, както при Августин, който търсел преди всичко покой за неспокойното си сърце; а в трети, впрочем, те са най-много, в деятелната част, в съвестта, както при разбойниците Моисей и Давид. Имало е множество случаи, в които вътрешното жилище на духа се е озарявало внезапно, било е посявано влечение, което е устремявало духа в друга посока. Не знаеш, отде иде и накъде отива (Иоан. 3:8) - е казал Господ по този въпрос. Духът често се пробужда от припомняне на миналото. Така е обърната Мария, племенницата на Авраамий Затворник; погубващият се в разбойничество ученик на свети Иоан Богослов; Теофил, църковен иконом. Отнякъде влизат вътре и разбираемо за съвестта се произнасят думите: “Спомни си, откъде си паднал” - и силно поразяват заспалия. Тук могат да бъдат отнесени всички обръщания след юношески падения. Няма съмнение, че и тези изменения биват подготвяни от Божия промисъл отдалеч чрез различни случаи, предразполагащи към възприемане на благодатното въздействие; затова и тук непосредствеността е само относителна. Но, от друга страна, трябва да се знае и това, че и всяко благодатно пробуждане се проявява в подобни на това влечения и пробуждания на духа ни. Благодатта, макар и чрез посредничеството на нещо видимо, винаги невидимо и непосредствено докосва духа и от измъчващите го окови го извлича на Божия светлина, в областта на Божествения живот.

б) Всички посреднически неща, отнасящи се тук, са насочени към строшаване на оковите, които свързват духа. Развържи духа, дай му свобода и той сам ще се затича натам, откъдето е взет - към Бога. Веригите на духа, както видяхме, са триплетни, съставени от: аа) себеугаждане, bb) света, сс) дявола. Против тях и се насочват разрушителните действия на събуждащия дух на благодатта.

аа) Най-близките окови на духа са оковите на всестранното самоугаждане, присъстващо в биологичната ни душевност. Те са допирна точка и за другите окови, тези, които идват от света и дявола. Затова разкъсването им е много важно, макар да е доста трудно и твърде сложно. Защото, тъй като необърнатият изцяло живее с биологичната си душевност, то оковите откъм тази страна се разширяват, сплитат се много и разнообразно толкова далеч, докъдето достига биологично-душевният живот. За да разберем как се разкъсват тези окови, трябва да вземем под внимание, че това, до което се допира този живот, се храни с това, в което предимно се изразява, представлява твърда опора за него, крепейки се на която, той стои и не се бои от поражение, не мисли за него и не го очаква. Когато някой например се е пристрастил към изкуството или политиката, или дори науките и целият живее в някоя от тях, то той се опира и се крепи на нея с всичките си сили, помисли и надежди. Тъй като след това оттук произлиза целият самоугоден живот, който връзва духа, то тази опора на самоугаждането естествено става основа на твърдостта и здравината на оковите, поставяни от него на духа, като точка, към която се прикрепят тези окови. Затова, обратно, за да освободи духа от оковите на самоугаждането, пробуждащата Божествена благодат обикновено разрушава опорите, на които се крепи самоугодническото самомнение. Като разклати тези опори в основата, тя разхлабва оковите и дава възможност на измъчения и изтерзан дух да понадигне глава.

Опорите на самоугаждането ни са много; има ги и в съществото ни, тоест в тялото и душата, и във външния ни живот, и общо в целия ни бит. Такова е 1) плътоугаждането в различните му разновидности, тоест сластолюбие, разкош, похотливост, любов към безделието, страст към развлечения, житейско многогрижие, честолюбие, властолюбие, видими успехи в професията, заможност, бляскав външен бит, ценност на връзките, 2) на външните отношения, пристрастие към изкуството, учеността, предприемачеството. Всичко това, в неговите разновидности, представлява здрава опора за нашето самомнение, което с увереност в нейната надеждност и здравина, спокойно почива на плътоугодничеството и хранейки се обилно, расте с всеки изминал ден, при един - предимно в един вид, а при друг - в друг.

За да пробуди грешника от сън, спасителната божествена благодат, като насочва силата си към разрушаване на опората, на която той се крепи и почива със своето самомнение, прави следното:

Хвърля в болести този, който е вързан от плътоугодие, и като отслабва плътта, дава на духа свобода и сила да дойде на себе си и да изтрезнее. Лишава от красота прелъстения от своята красота и сила и го държи в постоянна изнемощялост. Подлага на робство и унижение този, който разчита на своята власт и сила. Отнема богатството на този, който много разчита на него. Посрамва като малко знаещ този, който високоумничи. Прекъсва връзките на този, който разчита на тяхната здравина. Разрушава чрез смъртта на лица или чрез загубата на необходими неща порядъка около този, който си мисли, че установилият се около него ред е вечен. С какво друго да отрезви държаните от външното щастие в оковите на безгрижието, ако не със скърби и нещастия? И не е ли целият ни живот преизпълнен с бедствия именно заради това - да помогне на Божието намерение да ни държи в трезвеност?...

Всички разрушавания на опорите на безгрижното самоугодничество от този род представляват житейски обрати, които, поради това, че винаги са неочаквани, действат поразяващо и спасително. Най-силно в това отношение действа чувството за опасност за живота. Това чувство разхлабва всички окови и убива самомнението в самия му корен; човек не знае къде да се дене. Същото свойство имат и стресовите ситуации и чувството за всеобща изоставеност. И едното, и другото оставя човека сам със себе си и от своето нищожество веднага го препраща към Бога или го обръща.

bb) Вторите окови на духа се поставят от света и лежат по-повърхностно от първите. Светът със своите разбирания, принципи, правила, общо с целия си ред, издигнат до неотменим закон, слага тежка, господарска ръка върху всичките си чеда; вследствие на което никой от тях не смее и да помисли да въстане против него или да отхвърли властта му. Всички благоговеят пред него, придържат се с някакво страхопочитание към неговите правила и считат нарушаването им едва ли не за криминално престъпление. Светът не съществува като личност, но духът му съществува по своеобразен начин, влияе ни и ни връзва сякаш с вериги. Очевидно е, че властта му е мислена, въображаема, а не реална, не физическа. Следователно достатъчно е само да разпръснем тази въображаема сила на света - и ще бъдем близо до възможността да изтрезнеем от неговата омая. Така действа Божият спасителен промисъл за нас. За тази цел той

a) Постоянно държи пред лицето на света и пред нас два други свята, свети, Божествени, и чрез тях предлагайки на вниманието ни и дори давайки ни да усетим по-доброто, непрестанно показва, че светският живот и светските надежди са суетни. Тези Божии светове са видимата природа и Божията Църква. Опитът показва как нерядко ум, замъглен от светския дим, е изтрезнявал от съзерцаване на Божиите творения или от влизане в Църквата. Един човек през зимата наблюдавал дървото, растящо пред прозореца си, и се пробудил; друг след шумен разговор почувствал сладостта на душевния покой в храма, изоставил е предишните си навици и се посветил на служене на Бога. Видимата природа и Божият храм не само често са вразумявали и отрезвявали и грешни християни, но са обръщали дори единици към истинско Богопознание и Богоугаждане. На една жена много ѝ харесала думата осанна и това я привлякло към християнството. Обръщането на нашите прадеди се утвърдило окончателно чрез въздействието на храма върху тях. Съзерцаването на красотата на видимите Божии творения обърнало великомъченица Варвара от идолите към Бога. Силата и влиянието им зависят от това, че ярко и осезаемо представят пред уморения, изнурен, обезсилен, измъчен от суетата на света дух по-добър, по-блажен ред на живота, и изливайки мигновено в него отрадата на този живот, вразумяват човека с това, че предавайки се на властта на света, той само се терзае и се мъчи, че щастието е скрито в съвсем друг свят и ако приятелството със света е толкова мъчително сега, то какво трябва да очакваме после? Така възникват призив към Божия свят и откъсване от суетния свят, които, понякога под формата на силен порив, а понякога постепенно, накрая съвсем изтръгват духа на човека от оковите на света. По този начин природата и Църквата прогонват, разпръскват и заличават омаята на суетния и изпълнен с прелести свят. Те затова и са поставени от Господа в такава връзка с нас, за да ни въздействат по-често и непрекъснато, като по най-поразителен начин представят противоположността между двата вида живот.

β) Вторият начин за благодатно изтръгване от оковите на света се състои в това, че по благодатта на Бога Всепромислител пред очите на даден човек се представя на дело живот, коренно противоположен на водения от него. Тук се отнасят в частност всички обръщания посредством мъченичество и примерите за това са безброй. Понякога мъченическият подвиг на един човек е обръщал цели градове и села. Тук очевидно е налице присъствие на нравствена сила от друг свят, не нашия. Понякога изглежда, че би трябвало да има сигурно поражение, а такова няма; мъченикът остава непобеден, в добро настроение, незнайно от какво и как. Мигновеното осмисляне на това удря ума и разпръсва в него омаята на предишните порядки на живота. Тук се отнася обръщането на разбойника от цар Маврикий, който вместо да го предаде на смърт, се отнесъл към него милостиво, като към уважаван човек; обръщането на блудницата, която била умолявана от една майка да се помоли и да върне към живот починалия ѝ единствен син, и на една друга блудница, която стигнала до разкаяние от едно поглеждане към монаси, които смирено се занимавали с молитва и Богомислие, докато тя в същия дом живеела в разкош и се отдавала на разврат. И всички обръщания чрез примери от живота се отнасят пак тук. Силата на действието им се състои в това, че човек вижда очи в очи доволни и спокойни хора, без удоволствия и успокояващи предмети, в които друг, притежавайки в изобилие, не намира нито задоволство, нито покой. Оттук следват разочарование и промяна на живота.

g) Третият начин за отклоняване от света е посрамването му в лицето на неговите чеда. Юлиян се превъзнася над всички, свирепо се опълчва против християните и заплашва, че ще ги потисне със силата си - но после ненадейно се проваля. Това не само укрепило вярващите, но обърнало към истинския Бог и мнозина невярващи. По лъжесвидетелство цяло селище се вдига против свети Макарий, бие го, измъчва го, налага му наказание - светът възтържествувал; но по-късно истината излиза наяве, посрамва всички и ги връща към благоговението и страха Божий. Тук се отнасят всички вразумявания чрез падения и внезапна смърт на силни и велики от света. Посрамването на света тук го унижава пред лицето на неговите привърженици, изобличава безсилието му, и по този начин, от една страна, ги отвръща от него, а от друга - им дава смелост да му се противопоставят.

δ) Накрая, светът често сам изтиква и прогонва от себе си, именно с това, че не задоволява или посрамва очакванията. Търсим щастие; в света има само слава, чест, власт, богатство, утехи - но нищо такова не задоволява търсещия. Разсъдливият скоро забелязва измамата и идва на себе си. При Божиите светии виждаме, че мнозина от тях, след като съзирали суетата и метежността на света, са се отдалечавали от него и решително са се посвещавали на Бога. Блудният син от притчата казал: Пък аз от глад умирам (Лук. 15:17).

сс) Третите окови на духа идват от сатаната и от неговите духове. Те са невидими и в повечето случаи съвпадат с оковите на самоугаждането и на света, които сатаната укрепва с влиянието си и чрез тях държи ума в помрачение. Но има и нещо непосредствено излизащо от сатаната. От него произлиза някаква неопределена плахост и боязън, смущаваща душата на грешника по всяко време, а още повече тогава, когато той се замисли за доброто. Това е почти същото, когато господар заплашва слугата си, щом започне да върши нещо не в съответствие с неговата воля и планове. От него произлизат различни духовни измами, като например: при някои - прекомерна, без правилни основания, надежда на Божието милосърдие, не отрезвяваща, а все повече и повече утвърждаваща в грехолюбието; при други, обратно, отчаяние; при един - съмнение и неверие; при друг - самоувереност и самооправдание, заглушаващо всяко чувство на разкаяние. Да, много, много неща зависят пряко от сатаната, макар да е трудно да бъдат определени. Но и всичко греховно трябва да бъде отнесено към него като към източник, тъй като той е царят на грешния свят. Една от хитрите му уловки е да се крие, тоест да вдъхва в грешника убедеността, че той не съществува, вследствие на което самоволничи свирепо в грешната душа, приписвайки внушаваните от него греховни стремежи на природата и настройвайки към ропот против Бога, забраняващ уж нещо естествено и заповядващ това, за което не му стигат силите да го понесат. Вразумяващата Божествена благодат често е измъквала грешници от челюстите на ада за посрамване на сатаната. Тя го е изкарвала на позор и го е правила за посмешище, като е разголвала безсилието и глупостта му и е разсъбличала хитростите му. Така той е посрамен в лицето на Симон влъхв, в лицето на Киприян Антиохийски и на мнозина други. Всички подобни случаи са били придружавани от обръщане и вразумяване на немалък брой ослепени. През дните на Господа на земята бесовете, източник на неверие и съмнения, ставали проповедници на вярата. И светите мъченици чрез силата на всемогъщия Бог често принуждавали и бащата, и децата на лъжата да говорят истината чрез идолите в капищата. Това разкриване на козните на лукавия довежда грешника до убеждението, че се намира в злобни и вражески ръце, че го мамят за негово зло, че измамно го водят по някакъв тъмен път към гибел и искат да ѝ се порадват. Това неминуемо ражда чувство на опасение за собственото благо, предпазливост, подозрение, отвращение и към хитреца, и към изобретенията му - пороците и страстите, и към целия предишен живот. Оттук вече не е далеч преминаването към източника на истината, доброто и блаженството - Бога.

Това са пътищата и начините, по които Божията благодат въздейства върху духа на човека, изтръгва го от оковите на несвойствения му живот и лице в лице му показва другия, по-добрия, онзи, в който са радостта и покоят му. Но очевидно всички те, сами по себе си, са непълни, сякаш не доизказват всичко. Например родила се е жажда за нещо по-добро; но къде е то и как да го постигнеш? Или те е разтърсил страх от смъртта и съда - но какво да сториш, за да се избавиш от бедата? Така е и във всички други случаи. Те са неми. Към всички тях трябва да бъде добавено още едно завършващо средство. Това е словото или проповедта. Божието слово в различните му видове действително съпровожда всички посочени средства, пояснявайки ги и указвайки крайната им цел. Без него те все още оставят човека в някакво неопределено състояние и следователно не правят всичко, което е необходимо. Така апостол Павел бил вразумен от небесно явление. Но тук Господ не извършил всичко в него, а му рекъл: “Иди при Анания и той ще ти каже какво да правиш”. Иустин Философ, великомъченица Варвара, княз Иоасаф видели лъжата, но за да познаят истината, имали нужда от специални ръководители и тълкуватели. Затова Господ Промислител е поставил за закон: вредом на всички човеци да се проповядва да се покаят (Деян. 17:30). Вярата иде от слушане, следователно от слово Божие (Рим. 10:17). И това слово, от апостолите, чрез техните приемници се разгласява досега по всички краища на земята. И ето съществената нужда от катехизирането - обясняване на общия, спасителен Божи ред, необходимост от общоизвестност на лицата и местата, където събуденият трябва да се обърне за обяснения, за да не пропилее напразно събуждането или за да не се лута с него по кръстопътищата, пилеейки безплодно силите и времето си. Катехизисът непрестанно трябва да се чува (и наистина се чува) в Църквата. Чрез това верните, които стоят, все повече ще се утвърждават, а падналите и пробудените веднага ще имат нелъжлив пътеуказател. Колко скъпоценен е дългът на свещениците да възвестяват на време и не на време (2 Тим. 4:2) спасителните Божии пътища, без да разчитат на тяхната общоизвестност, в повечето случаи, предполагаема!...

Но Божието слово не само допълва всички посочени способи, но и ги заменя. То пробужда по-пълно и по-ясно. Поради родството му с нашия дух, също произлизащ от Бога, то прониква вътре, до раздяла на душа и дух, съживява духа и го осеменява за плодоносене на дела на духовен живот (откъдето словото се нарича семе). Пробуждащата му сила е много голяма поради това, че то действа едновременно върху целия човек, върху целия му състав - тяло, душа и дух. Звукът или членоразделната реч на словото поразява слуха, мисълта занимава душата, а невидимата, скрита в него енергия докосва духа, който, ако внимава, след като словото успешно проникне и в тялото, и в душата - тези груби застави [4], - се пробужда и като се напрегне, разкъсва държащите го окови.

Божието слово пробужда по посочените начини, а именно - или чрез живо представяне на Божествения порядък пред съзнанието, или чрез въвеждане на духа ни в този Божествен порядък чрез разрушаване на държащите го прегради. Например: един възрастен слуга казал простодушно на болния си господар: “Колкото и да се бориш, батюшка, накрая все ще умреш” - и с това го подбудил към покаяние. Друг прочел под изображението на разпнатия Господ: “Ето какво направих за тебе; а ти какво направи за Мен?” - и се пробудил от сън. Света Пелагия чула за смъртта, съда и горчивата участ на грешниците и скъсала с грешния живот. Равноапостолният княз Владимир е обърнат от описание на целия Божествен порядък като се започне от сътворението на света и се стигне до края на всички неща, страшния съд и вечната участ на добрите и лошите. А и проповедта на апостолите, и след тях - и на всички проповедници на Евангелието, се е състояла общо взето в просто, без умувания, представяне на истината. Свети апостол Павел казва за себе си, че словото и проповедта му били не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в прост разказ за делото на спасението чрез нашия Господ Иисус Христос, разпнат на кръст (1 Кор. 2:2-4). И това е, може да се каже, най-естественият начин за действие чрез слово - да опишем истината такава, каквато е, без да я заграждаме с умствени съображения и особено с предположения за вероятности. Истината е сродна на духа. Изказана просто и искрено, тя ще го намери; а смесена с образи, натруфена и разкрасена, ще остане във фантазията - затрупана от съображения и доказателства, ще се задържи в разсъдъка или душата, без да стигне до духа и оставяйки го празен. Може да се каже, че цялото безплодие на проповядването зависи от умуванията, с които го тъпчат. Но разясни истината просто, разкрий в какво се състои тя - и духът ще бъде победен. Един евреин чел Евангелието и се обърнал, тъй като съзрял истината в простия евангелски разказ. Общо взето, множество свободомислещи са се обърнали чрез ярко осъзнаване на божествените неща, по указание на живо или писано Божие слово: Истината разпръсва мрака на суетните помисли, освежава душата, просвещава духа. Би могло с голяма полза да се употребява по-често, в общи разговори, кратък преглед на това, как е започнало всичко, как ще свърши и защо.

От друга страна, със силата на словото нерядко се разрушават преградите на духа и му се дава свобода. Така свети Антоний Велики чул слово за нищожността на земните блага - и изоставил всичко. Един младеж чул проповед за блудния син - и се покаял. С описване на житейската и светската суетност мнозина светии, вече на брачното ложе, са склонявали съпругите си към непорочен, чист живот. Накратко казано, представянето на божествения порядък - от една страна, и разкриването на различни омайващи измами - от друга, изпълват душата с пълнотата на спасителното познание или с ясно и убедително знание за спасителния път, против което упоритостта на сърцето рядко може да устои. Ако доста хора не действат както трябва, с напрежение, а си остават в сън и безгрижие, това се дължи на факта, че не знаят спасителните истини или ги познават непълно. Пълнотата на знанието е побеждаваща, защото тогава лукавото сърце няма къде да се скрие.

По силата на тази всеобхватна обща способност за пробуждане на грешниците Божието слово обхожда земята и по различни начини достига до слуха ни. То се чува незамлъкващо в храмовете, на всяко богослужение, и извън храмовете, по време на всеки църковен чин; то е в църковните химни и песнопения; то е в отеческите проповеди и във всяка душеполезна книга; то е в душеспасителните беседи и често употребяваните назидателни изречения; то е в училищата, в картините и във всеки видим предмет, представящ духовни истини. Обгърнати сме от Божието слово, огласяни сме от него от всички страни.

Отвсякъде към нас идват звуци от тръби за разрушаване на крепостите на греха подобно на иерихонските стени. Във всички тези свои разновидности Божието слово вече е показало и постоянно показва победоносната си над човешкото сърце сила. Трябва само да се грижим пътищата, по които се разпространява Божието слово, да бъдат пазени и непресичани - за да не замлъква искрената проповед, богослужението да се извършва според чина и за назидание, рисуването на икони да бъде здраво и свято, пеенето - трезво, просто и благоговейно. Служителите на олтарите носят отговорността за изпълнението на това. Затова те са най-необходимите и най-мощните инструменти в ръцете на Божия Промисъл за обръщането на грешниците. Те трябва да осъзнаят това и да не мълчат не само в храмовете, но и по домовете, като използват всеки удобен случай - било за да опишат с думи Божия свят, било за да разкрият заблуждаването на нашия дух от призраците на душевно-телесността.



[4] Застава - преграда и стража, контролно-пропускателен пункт при входа в град.

Обичаен ред за придобиване на дара на пробуждащата благодат

Вече бе отбелязано, че сред разнообразието от действия за благодатно пробуждане, особено заслужава да бъде отбелязан начинът на действие, използван от благодатта по отношение на грешника, който вече е изпитал такова пробуждане и отново е паднал в грях чрез извършване на обичайните си смъртни грехове. Колкото по-често се повтарят тези падания, толкова по-слабо става подбуждането, защото сърцето сякаш привиква към него и то преминава в групата на обичайните явления в душевния живот. Заедно с това отслабването от енергично чувство, каквото е в истинския си вид, все повече и повече се доближава до мисъл и накрая преминава в един прост помисъл и спомен. Този помисъл до определен момент се приема със съгласие, после само се търпи, макар и без неудоволствие, но студено, без особено внимание; а след това вече става досаден, грешникът бърза да се отърве по-бързо от него, и накрая чувства неприязън и отвращение към него; вече не го обича, а го мрази, преследва, гони. Съответно отпада убеждението в необходимостта от по-добър духовен живот; отначало тази необходимост се представя само като вероятна, след това бива покрита със съмнения под формата на въпроси за различни нейни страни; след това ненужността и излишността ѝ стават повече от вероятни; накрая вътре се взема решение: “Живей както ти се живее, и така може да прекараш живота си; всичко друго са излишни безпокойства”. Тук човек достига до бездната на злото и нехае - състояние, както при онзи, който нито веднъж не е стигал до осъзнаване, събуден от благодатта.

Очевидно спасението при този случай е в голяма опасност. Божието милосърдие е велико, но и то може би вече не ще може да направи нищо с него, както със земя, многократно приемала падащия върху нея дъжд и останала неплодородна, която е станала близка до проклятие (Евр. 6:8). И тъкмо това последствие от неустояването в начина на живот, изискван от благодатното събуждане, трябва силно да запечатат в паметта си тези, които се нуждаят от него. Наистина, Божествената благодат не се свързва в действията си с подобни измервания и определения, но понякога се съгласува с тях. Затова, макар да не бива да се отчайваме относно възможността за обръщане и спасение, колкото и слаб да е призивът за завръщане към добър живот, винаги при наличието на такава слабост трябва с плахост и боязън да мислим за положението си. Не сме ли паднали до последната възможност да приемаме благодатни възбуждения? Не сме ли преградили всички пътища пред всежеланата за нашето спасение Божествена благодат, за да действа върху нас? Не са ли това последните ѝ доближавания до нас с цел да ни вразуми и да постави край на безобразието на живота ни? Затова, щом чуем подобни слаби призиви, трябва да побързаме да се възползваме от тях с цялата твърдост на намерението си, макар и повече разсъдъчно, и да ги усилим, доколкото това е дадено на свободата на човека. Очевидно това усилие няма да бъде нищо друго, освен разтваряне на себе си за призоваваната и търсена благодат - разтваряне, тъй като при предишните падения ние все повече и повече сме закоравявали и сме се затваряли за благодатта, ту в една, ту в друга част. То ще се осъществява чрез предаване на себе си на благодатта по начин, който ще бъде посочен сега, за издигане до енергията на първосъбудения, тъй като трябва да се предполага, че тази енергия ще расте в зависимост от това, как ще се приема един или друг начин за раздвижване на приспаните духовни движения. Така че, докато при първосъбудения всичко се извършва пламенно, бързо, огнено, при този, който отново е падал в обичайните си смъртни грехове, процесът върви студено, бавно, трудно. Благодатта ще го оставя сам, за да му даде да почувства колко скъпоценно е неизменното послушание към зовящия Бог и да посее в него нагласа да цени Божиите помощни средства. При това Господ пази желанието, но не дава веднага отчуждаване от света, а държи човека по средата, в мъчително състояние, без да го склонява нито към едната, нито към другата посока, за да изпита усърдието и да породи желание и обещание за постоянство. След това вече отчуждава изпитания от света.

С тези няколко щриха имахме намерението да различим двата начина на действие на Божията благодат, за единия от които Господ казва: Ето, стоя пред вратата и хлопам (Откр. 3:20), а за другия: Търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори (Лук. 11:9). Описахме първия начин. Относно втория пред нас стои въпросът : как да търсим и по какво да хлопаме?

В извънредни случаи Божията благодат проявява действието си бързо и решително, както виждаме например при апостол Павел, Мария Египетска и други, но обикновено в повечето случаи обръщането става така: на човека само му минава мисълта да промени живота си и да стане по-добър в делата си и вътрешните си нагласи. Минава му мисъл - но колко много трябва да прибави той към нея, за да се възцари тя над душата! По-голямата част от добрите помисли от този род остават безплодни, но не по своя вина, а поради неподобаващото отношение към тях на душата, която са посетили.

Първата и главна грешка по отношение на тях е, че хората ги оставят неизпълнени, отлагат ги от днес за утре. Отлагането е общ недъг и първата причина за непоправимостта. Всеки казва: “Има време” - и си остава в старите порядки на привичния недобър живот. И така, хрумнала ти е добра мисъл да се поправиш - хвани се за нея, заеми се с това, заради което тя ти е била изпратена; и за тази цел най-напред гони отлагането.

Прогонвай отлагането. Не си позволявай да кажеш: “Утре или някой друг ден ще се заема с това”, а веднага се залови за работа. Вземи си за инструмент здравото разсъждение и с негова помощ:

а) Представи си по-живо неразумието, безобразието и опасността от отлагането. Казваш: “после”, но после ще бъде по-трудно да направиш това, защото с времето ще привикнеш повече към греха и обстоятелствата и греховните ти връзки ще станат още по-заплетени. Но какъв е смисълът омотаният да се омотава все повече и при това да си мисли, че после ще му бъде също така лесно да се размотае, както сега? Щом осъзнаваш, че не бива да останеш такъв, какъвто си сега, защо се бавиш? Защото, най-после, и Бог може да каже: “Ти си бреме за Мене” (срв.: Ис. 1:14), и може да преминеш зад чертата, от която няма връщане. А това е такава беда, че за избягването ѝ няма труд, който да би могъл да бъде пожален. Ако добросъвестната мисъл се погрижи да представи отчетливо и живо всичко това, то всички главни дейци на душата ще се отвърнат от отлагането, вътре няма да има застъпник за него. Ще видиш, че то се отнася вражески към теб, и сам ще го погледнеш с неприязън.

б) Отлагаме поради това, че добрата мисъл, която ни е посетила, стои в нас още само като мисъл, още не е привлякла съчувствието, не движи желанието. Тя се е появила сред другите ни интереси като чужда гостенка, маха с ръка отдалеч, не действа впечатляващо. Да я преведеш по-нататък в дълбините на душата и да посочиш нейната ценност и привлекателност - е вече твоя работа. И така, постави я на преден план, представи си нейната правота, посочи радостта и висотата, които обещава тя, увери се в лекотата на изпълнението ѝ. Добрата мисъл действа слабо и не привлича сърцето поради това, че в главата има други планове, има интересни неща, по указание на занимавалите те преди това влечения. Така че, извикай всички пред духовния взор и ги сравни безпристрастно. Нищо не ще може да устои в сравнение с това, което представлява добрата мисъл; всичко ще се отмести на далечен, заден план. Показаното от добрата мисъл ще остане самт и като единствено ценно и прекрасно, ще те привлече.

в) Боледуваме от отлагане най-вече поради това, че в този момент си позволяваме да отслабваме в себе си енергията, проявяваме снизходителност към леността, вялостта, сънливостта, нерешителността и в мисълта, и в деятелните сили. Така че можеш да се заемеш със себе си и откъм тази страна. Представи си по-живо колко е унизително да допускаш това в обикновените дела, а какво остава за най-нужното - делото на спасението; че във всичко трябва да бъдеш енергичен и бързодействащ, че е срамно да допускаш обратното, срамно е да отлагаш за утре това, което може и трябва да свършиш днес.

Прогонвай отлагането с тези и с други подобни методи. Няма значение как ще съумееш да направиш това, само го направи. Дошла е добра мисъл - склони себе си да не отлагаш изпълнението ѝ, настрой се и се самопринуди веднага да започнеш да действаш по нейно указание. На този, който е отложил работата за следващите дни, сега няма смисъл да му предлагаме по-нататъшни съвети.

Но да предположим, че добрата мисъл е приета и е привлякла изцяло вниманието. Сега трябва да бързаме да я доведем до такава степен на подбуденост, при която тя ще има силата да стане като лост, който лесно и силно да задвижи цялата ни вътрешност. За тази цел трябва да ѝ дадем простор да проникне навътре, а пък за това се налага да извършим над себе си, да речем така, някои операции, като най-необходима и най-действена подготовка за пробуждането.

Тези операции трябва да бъдат противоположни на фините мрежи или на онзи вид разположения, с които човек бива задържан в греха. Грехът оплита душата с много мрежи или се скрива от нея с множество покривала, защото сам по себе си е безобразен и веднага би я отблъснал от себе си. Най-дълбокото и най-близко разположено до сърцето покривало е съставено от самоизмама, безчувственост и безгрижност; над него, по-близо до повърхността, лежат разсеяността и загрижеността за много неща, най-главните дейци, скриващи и хранещи греха и греховните навици и порядки; най-горното покривало е надделяването на плътта - покривало, по-видимо от другите, но не по-малко силно и значимо от тях.

Съществено е първото покривало. То прави така, че човек не вижда опасността на положението си и не желае да го промени. Последните две са само инструменти; чрез тях греховното състояние само се проявява и поддържа. Щом дойде, Божествената благодат, прониквайки до раздяла на душа и дух, удря пряко първото покривало и го разкъсва. Под нейно действие грешният човек веднага става гол и стои пред съзнанието си в цялото си безобразие. Но когато човек все още сам търси благодатно подбуждане, той трябва да започне да действа отвън и да напредва навътре.

И така, ако искаш да се заемеш както трябва с обзелия те помисъл за промяна на недобрия живот, започни да смъкваш от себе си греховните покривала, както някои махат чимове пръст, за да открият скритото под тях.

а) Най-напред се заеми с тялото. Откажи му наслади и удоволствия, ограничи задоволяването дори на естествените потребности; удължи времето за бдение, намали обичайната мярка на храната, прибави към трудовете нов труд. И най-важното - както искаш и както можеш, - олекоти плътта, направи по-фина нейната грубост. По този начин душата ще се освободи от свързаността с материята, ще стане по-подвижна, по-лека, по-възприемчива за добри впечатления. Вещественото тяло, когато господства над душата, ѝ предава своята неподвижност и студенина. Телесните подвизи разхлабват тези окови и отстраняват последиците от тях. Наистина, не всеки грешник живее невъздържано и глези тялото си, но едва ли ще се намери човек от живеещите по обичайния начин, който да няма какво да откаже на тялото си, щом в сърцето му се вреже желание за спасение. А целта означава много; тя напълно променя действията. Каквото си правил по-рано по навик или в полза на своите занимания, започни сега да го правиш с някои промени и добавки на строгост заради спасението - и осезаемо ще усетиш разликата.

б) Тялото обременява душата отвън; грижите и разпиляването на мислите я измъчват отвътре. Да допуснем, че плътта вече е смирена - с това е направена първата крачка. Но две прегради отделят душата от самата нея.

Грижите не ти оставят време да се заемеш със себе си. При тях една работа е в ръцете, а десетки в главата. Поради това те гонят човека все по-напред и по-напред, като не му дават възможност да се огледа и да погледне към себе си. И така, отложи за известно време грижите, всички без изключение, отложи ги само временно; после пак ще се заемеш с обичайните си дела, само сега (за момента) ги прекрати, изхвърли ги от ръцете си, изхвърли ги и от мисълта си.

Но и тогава, когато делата, създаващи грижи и безпокойства са прекратени, смущението остава още за дълго време в ума: мисъл след мисъл, ту - в съгласие, ту - една против друга; душата е разсеяна, умът блуждае в разл