(Служба на 20 декември, стихира от
преп. Роман Сладкопевец).

До явяването на Сина Божий в плът всички Божии слизания на земята са били само подготовка за най-съвършеното и най-великото слизане. Следпадението на човека Господ слязъл в рая, за да му възвести съда на правдата и заедно с това - съда на милостта и обещанието за бъдещото победоносно “Семе на жената”; слязъл във водите на потопа, за да унищожи овехтялото в беззакония човечество и да възроди след него Църквата; слязъл, за да смеси езиците, за да отдели Своята Църква от единомислието на гордите кулостроители; слизал в знамения и откровения при праотците; слязъл в гръмове и мълнии на Синай; и всичко това - за да подготви пътя пред Христа. “Законът - казва апостолът - бе възпитател в Христа”. “Онова са били Негови явявания - отбелязва свети Амфилохий, - а не общуване с хората; а тук се възвестява общуването Му с човеците, а не просто явяване”.

И в какво време Небесният Отец благоволил да изпрати на земята Единородния Си Син! През ония дни (Лук. 2:1) - по времето на световното господство на езическия кесар, когато човешкият род тънел в бездната на нечестието и беззаконията, а грехът се увеличил и се разпространил по лицето на цялата земя. Реки от беззаконие се разливали по земята и гордостта надигала главата си до небесата; хората служели на дявола, като забравили и изоставили своя Творец. Навсякъде димели идолски жертви и изглеждало, че самият въздух бил осквернен от дима на тези жертви. Чертите, с които апостол Павел изобразява езическия свят преди пришествието на Господ Иисус Христос (Рим. 1:21-32), са поразителни. Господ сякаш изчаквал да се допълни мярката на злото, та чрез въплъщението Си да изцели всичките негови разновидности в страдащото човечество.

Докато езическият свят, тънейки в пороци, от опит се убеждавал в своето безсилие да се изправи от бездната на нравственото падение, на Израил - избрания Божи народ, от време на време му били давани пророчества и обещания за Изкупителя, Който ще дойде. В тези пророчества, между другото, били предварително посочени времето и мястото на пришествието Му.

Седемдесет седмици са определени за твоя народ и за светия твой град, - казал Архангелът на свети Пророк Даниил, - за да бъде покрито престъплението, да бъдат запечатани греховете и загладени беззаконията, за да бъде доведена вечната правда, да бъдат запечатани видение и пророк и да бъде помазан Светият на светиите (тоест Месия, Христос). И тъй, знай и разбери: от времето, кога излезе заповед за възстановяване на Иерусалим, до Христа Владика са седем седмици и шейсет и две седмици; и ще се върне народът , и отново ще се съградят улици и стени, но в усилни времена. И подир шейсет и двете седмици Христос ще бъде предаден на смърт (...) И една седмица ще утвърди завета за мнозина, а в половината на седмицата ще престане жертва и принос (Дан. 9:24-27). Разбирайки под седмици седмѝци от години, получаваме от времето на излизането на заповедта до явяването на Месия 486 и половина години. След вавилонския плен са били издадени три указа за построяването на Иерусалим: от персийския цар Кир през 217 година от основаването на Рим, от персийския цар Артаксеркс през 295 година от основаването на Рим и от същия Артаксеркс през 308 година от основаването на Рим. По този начин внимателните израилтяни са могли приблизително да знаят времето на пришествието на Месия, като към споменатите числа прибавят годините на Данииловите седмици.

Свети пророк Михей е предрекъл родното място на Месия в следните думи: И ти, Витлееме Ефратов (слав.: Ефрата)^[1] , малък ли си между хилядите Иудини? От тебе ще Ми излезе Оня, Който трябва да бъде владика в Израиля и Чийто произход е от крайвреме, от вечни дни (Мих. 5:2). Пророкът ясно посочва, че Владиката израилев ще се роди във Витлеем, в Иудиното коляно. Древните иудеи са отнасяли това пророчество към Месия, както се вижда от евангелската история.

Тези и много други пророчества ясно са сочели към Месия. От тях най-здраво вкоренилото се в паметта на източните народи е пророчеството на Валаам, произнесено по желание на моавитския цар Валак: Изгрява звезда от Иакова и се издига жезъл от Израиля (Числ. 24:17). Древните иудейски тълкуватели, обяснявайки това пророчество за Месия, му придават следния смисъл: “Ще се издигне княз от дома на Иакова и ще бъде помазан Месия от дома на Израиля”. И тъй като в това пророчество раждането на Месия е представено под образа на поява на звезда, то в източните народни очаквания на Месия е могло да се появи предание и за звездата на Месия. От най-древни времена пришествието на Спасителя е било поставяно в някаква тайнствена връзка с периодичните изменения в движението на небесните светила и с основните цикли на времето. Така например е съществувало поверие, че пришествието на Месия ще стане не по-рано от изтичането на определен период, към края на великата година, която се формирала от множество лунни години, и че заедно с това на небето ще се появи необикновена звезда, като небесно знамение, възвестяващо раждането на Месия. Трудно е да се каже къде е източникът на тези предания на Изтока, но иудейските равини смятат, че първоначалните откровения за това са били съобщени от Бога още на древните патриарси, които обичали да се потапят с мисълта си в съзерцание на величествена гледка на звездното небе, а от тях, според преданието, преминали към други народи. Но тези народи на древния свят приписвали предсказанията за Спасителя на свои бележити и учени мъже: персите и халдеите - на Зороастър, китайците - на Конфуций, и т.н. Впрочем, на когото и да са приписвали предсказанията за бъдещия Избавител, неоспоримо е, че при различни народи на света, разделени от огромно пространство, е било в сила очакване на пришествието на Изкупителя.

Когато наближило времето на Христовото Рождество, предсказано от пророк Даниил, не само иудеите, но и всички жители на Изтока били развълнувани от очакването на необикновени промени в света. Светоний казва, че “по целия Изток се носело древно и постоянно предание, че уж в някакви пророчества било казано, че по това време иудеите ще завладеят всички”. С почти същите думи се изказва и римският историк Тацит: “Общо убеждение било, че в древните свещени писмени извори се говори, че уж по същото това време Изтокът щял да придобие сила и иудеите щели да завладеят всички”.

И за мястото на появата на очаквания Изкупител знаели не само иудеите, но и други народи, макар и доста смътно и неопределено. Забележително в това отношение е, че нито един народ, с изключение на иудеите, не се осмелявал да отнесе славата на явяването на Месия към себе си, въпреки народната гордост, поради която някои дори твърдели, че произхождат от боговете. Европейците и американците очаквали пришествието на Спасителя от изток, а индийците и китайците - от запад; но всички неясно разбирали под това Иудея^[2].

Съединението на всички народи под властта на Рим било по онова време особено знамение от страна на Божия Промисъл. Ако не всички управници на тези народи могли да изповядат, подобно на Кир, че Небесният Господ Бог им е дал земните царства, и още по-малко - да разбират, че това удивително съединение на народите в едно царство е било подготовка и преход към образуване на “едно стадо” в духовното царство на мира и любовта, “което” не ще се разпадне во веки”, то все пак те ясно виждали, че събитията водят света към някакво единство и че величието на Рим се устройва по решение на неизповедимите Божии съдби. Единоначалието на римския император - според бележка на светата Църква - още по-силно способствало за премахване на многобожието на идолите и за утвърждаване на единното владичество на Божеството.

Човекоугодническите мъдреци и ласкатели напразно се стараели да прилагат преданията и пророчествата за явяването на Изкупителя към различни римски царе и велможи. Погледите на всички били насочени към Иудея, откъдето очаквали Царя, Който щял да завладее вселената. В самия Рим някой си Марат малко преди Рождество Христово казал, че “природата ражда цар, на когото римският народ трябва да се покори”. Уплашен от това заявление, римският сенат забранил да бъдат възпитавани децата, родени през тази година.

Вследствие на различни промени в летоброенето, още през древността вече не било възможно да бъде определена съвсем точно годината на Рождество Христово. Настоящата година се счита за 1904 след Рождество Христово. Това летоброене, прието от всички християнски народи, дължи произхода си на римския монах от VI век Дионисий Млади. Той изчислил, че Рождество Христово е станало през 754 г. от основаването на Рим. Но напоследък, след доста прецизно изследване на германския астроном Иделер (починал през 1846), се счита, че Рождество Христово е станало през 747 година от построяването на Рим. По този начин, за да се поправи летоброенето на Дионисий, би трябвало към настоящата година да се прибавят седем години и сегашната да се смята не за 1904, а за 1911 година след Рождество Христово.

Месецът и денят на Рождеството на Господ Иисус Христос се определят от следните съображения. Евангелист Лука казва, че когато Спасителят се кръстил, бил на около 30 години. Древно предание казва, че кръщението Му е станало на 6 януари^[3]. И така, ако Иисус Христос е бил на 30 години през януари, при кръщението, то и денят на раждането Му не е могъл да бъде далеч от тази дата. Още по-точно може да се определи този ден от друго указание на евангелист Лука, от което се вижда, че по човешко естество Иисус Христос е бил с 6 месеца по-малък от Иоан Кръстител. А времето на раждането на Иоан е свързано с времето на явяването на Архангел Гавриил на Захария в храма. Точните изчисления показват, че чредата на Захария в храма е била между 2 и 9 октомври 746 година от построяването на Рим; на 10 октомври свети Захария вече е могъл да се върне у дома си. Ако започнем да броим от този момент бременността на Елисавета, то времето на зачеването на Пресвета Дева Мария с Господ станало на шестия месец след това събитие, трябва да се предполага, че е станало след 10 март, а именно, въз основа на много древно предание, на 25 март 747 г. от основаването на Рим. Ако продължим от този ден изчислението напред, то 25 декември 747 година от построяването на Рим е денят на раждането на Христа. И според иудейското предание, Месия трябва да се роди през месец кислев, деветия през годината според еврейския календар, а според нашия - през декември.

Служба на 21 декември, седален след втора
катизма.

В евангелския разказ на свети Лука се казва, че преди Христовото Рождество излязла императорска заповед за преброяване на населението на Римската империя и че това преброяване било първото при Август, по времето, когато Кириний управлявал Сирия. Без съмнение, господарят на Рим се е ръководил в този случай от мотиви, основани на политически разчети, финансови потребности и така нататък, но не можем да не се удивим как тези мотиви са съдействали за това - древното пророчество за раждането на Спасителя във Витлеем да се изпълни с цялата си сила, без ни най-малко нарушаване на човешката свобода. Благоговеейки пред неизповедимостта на пътищата на Божия Промисъл, не можем същевременно да не признаем голямото самоунижение на въплътилия се изкупител, на което Той трябвало да се подложи вследствие на това преброяване. Името на Иисус, пресладкото и достойно за поклонение име, пред чието величие, по думите на апостола, прекланя колене всичко небесно, земно и подземно (Фил. 2:10), още от раждането трябвало да бъде вписано в числото на поданиците на езическия владетел, наред с имената на най-последните измежду израилевите синове.

Гордият кесар, който неволно съдействал за изпълнението на Боговдъхновеното пророчество и не знаел, че вписаният в числото на поданиците му ще впише всички вярващи в книгата на вечния живот, може би не е удостоил и с поглед списъците с имената, изпратени от Иудея; но тези, на които било поверено да извършат преброяването, разбира се, неведнъж са чели сред имената на Давидовите потомци преславното име на Иисус. Ето първата титла - “слуга и раб”, която на Сина Божий Му било благоугодно да приеме върху Себе Си след раждането, за да направи свободни нас, робите на греха!

Тъй като при евреите съществувал обичай народните преброявания да се правят по колена, племена и родове, и всяко коляно, племе и род имали свои определени градове и праотечески места, то заповедта на цезаря раздвижила цяла Иудея: отиваха - казва евангелистът - всички да се записват, всеки в своя град. Витлеем, който се намирал в Иудиното коляно и поради това бил наричан (за разлика от Завулоновия) Иудин, бил родното място на Давид и бил считан за фамилен град на неговите потомци: там и трябвало да бъде Иосиф, като потомък на Давид, за да бъде регистриран. А Мария, като жена, неподлежаща на народното преброяване, изглежда можела да си остане у дома, което дори и положението Й изисквало. Но Тя, според свидетелството на преданието, била единствена в рода си и нямала нито братя, нито сестри, а такива жени, като наследнички на името и на цялото родово имущество, подлежали на преброяване наравно с мъжете. И затова благодатната Дева, като произхождаща също от Давидовия род, въпреки че била в последните дни на бременността, трябвало да напусне мирния домашен покрив и да тръгне към родовия Си Витлеем, за да запише и Своето име в списъка на поданиците на цезаря. Тръгна и Иосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за града Давидов, наречен Витлеем, понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна.

С последните думи евангелистът сякаш казва, че Пресветата Мария, макар и да била непразна (поради което за Нея би било по-добре да си остане у дома, още повече, че пътуването до Витлеем, в продължение на няколко денонощия, би могло да бъде свързано с крайно неудобство и трудности за Нея), при все това тръгнала, подчинявайки се на указа на римския владетел, тъй като “няма власт, която да не е от Бога”. Светият обручник вероятно се е утешавал с мисълта, че престоят им във Витлеем ще бъде кратък и че след като въздаде кесаревото кесарю, ще успее да се върне у дома си, за да въздаде Божието Богу. Но ще може ли скоро да дойде редът на бедния назаретски дърводелец, който, макар заедно с годеницата си да произхождал по права линия от цар Давид, сега нямал други отличия, освен старческите си побелели коси и вътрешната чистота на душата, известна само на Бога?

За обикновено пътуване от Назарет до Витлеем са необходими повече от три денонощия; а при посочените обстоятелства на светата съпружеска двойка тя е могла да извърши това пътуване значително по-бавно. И затова не е чудно, че в края на това толкова продължително пътуване по планинската местност и в положението, в което се намирала Светата Дева, Тя се уморила и приближавайки се до Витлеем, почувствала нужда от почивка. Преданието разказва, че недалеч от Витлеем уморената от пътуването Преблагословена слязла от магаренцето, но което седяла само при крайна умора, и като видяла встрани от пътя един голям камък, легнала на него и си починала, а след почивката отново тръгнала към Витлеем^[4].

А когато бяха те там, дойде Й време да роди. Едва светата съпружеска двойка пристигнала в града, и на Мария Й дошло време да роди. Иосиф усърдно търсил удобно помещение в града, но не успял да намери никакво убежище. Градът бил малък; а множеството хора, дошли за преброяването, до такава степен били препълнили всички къщи, че в тях нямало свободно кътче за светите пътешественици. Всички обществени странноприемници, колкото и шумни и лишени от спокойствие да били помещенията в тях, също били обходени от светия старец; но в нито една от тях не се намерил подслон. А и кой от жителите на града при подобни обстоятелства е могъл радушно да приеме под покрива си бедния старец и Девицата? Нямаше за тях място в странноприемницата. Оставало само едно: да търсят какъвто и да е подслон в околностите на града. Недалеч от витлеемските порти, на изток от града, близо до Давидовия извор, в скалистата планина се намирала една пещера. В тази пещера по време на буря прибирали добитъка, а в часове на жега или на лошо време пастирите можели да намерят в нея подслон. В съседство с нея имало ниви, а вътре, в стената ѝ, била изсечена ниша, която служела вместо ясла за животните. Светата Дева и Иосиф били принудени по необходимост да се възползват от тази пещера и там да търсят подслон и убежище от зимния студ за себе си и за очаквания Младенец.

Но провидението на Небесния Отец видимо бдяло над съдбата на възлюбения Си Син, защото, ако преди раждането на Иисус Христос в някоя от витлеемските странноприемници би се намерило свободно място за светото семейство, то в замяна на тази изгода колко неприятности би имало от хорския шум, от любопитството на суетни хора, от мълвата и постоянното наблюдение! Докато тук - в тази пещера, извън града, Светата Дева и Иосиф били сами, сред пълна тишина и свобода, далеч от суетното общество на хората, само в невидимото присъствие на Бога и на свети Ангели.

В тази пещера на 25 декември Благодатната Приснодева сама, без чужда помощ и безболезнено родила въплътеното Слово - нашия Господ Иисус Христос. Свети Андрей Критски свидетелства за безболезненото раждане на Господа от Пресветата Дева така: “Майката не усетила родилни болки, свойствени за раждащите... Девата, като родила Заченатия безсеменно, си останала непорочна Дева и запазила ключовете на девството невредими”. Съгласно с това и свети Иоан Дамаскин отбелязва: “Христос се ражда в обичайното време, след изминаването на девет месеца, в началото на десетия, съгласно обичайния закон на естественото протичане на бременността, но безболезно, свръхестествено по отношение на закона на раждането... и след раждането не последвали болки”. И нашият светител Димитрий Ростовски говори прекрасно за Пречистата Майка: “Тази, Която зачена без мъж и сласт, роди без болка и без повреждане на девическата Си чистота... Христос се роди от Нея, както плодът се ражда от дървото... Христос премина през Нея, както слънчевият лъч преминава през стъкло или през кристал; преминаващият лъч не счупва, нито пък осквернява стъклото или кристала, а още по-чисто го просветлява; Слънцето на правдата Христос не увредил девството на Пречистата Си Майка, а още повече увеличил чистотата Й, като Я осветил с пришествието Си”^[5]. След раждането на Спасителя, също както и преди раждането Му, Пресветата Божия Майка си останала Дева, поради което светата Църква Я изповядва за Приснодева^[6].

Евангелистът казва: “Пресветата Дева роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли”. Това означава, че Светата Дева Сама е взела в пречистите Си ръце Божествения Младенец, Сама Го е повила с пелени и Го е положила в яслите и пак Сама, без съмнение, първа е паднала на колене пред Този, Който Я удостоил да стане Негова Майка. Свети Атанасий Александрийски, разсъждавайки върху цитираните по-горе думи на евангелиста, казва: Виж колко тайнствено ражда Девата - Сама ражда и Сама повива с пелени. При обикновените жени това става по друг начин - те раждат с помощта на други хора и други хора повиват младенците им. А при Пресветата Дева не е така; Тя е Майка без усилия и без мъки; Тя е и акушерка Сама на Себе Си, без да е обучена от никого; не позволила на никого да докосне с нечистите си ръце родения Й Пречист Младенец и Сама служи на Родилия се от Нея и По-високия от Нея; Сама Го повива с пелени и Го полага в ясли”.

Една църковна песен, припомняйки събитието в пещерата, изразява чувствата на Божията Майка така: “Държейки на ръце въплътилия се и облеклия се в човешки образ Господ и целувайки Го, като Майка, Тя Му казваше: “Пресладко Чедо! Как Те държа на ръце - Теб, Който държиш в ръката Си цялото творение?”. С трепет и в благоговейно безмълвие се преклонил Иосиф пред Пречистата Майка и Божествения Й Син и съзерцавайки с радостно изумление свръх-естественото чудо, напълно се убедил, че Родилият се наистина е от Светия Дух. “Виждам странно и преславно тайнство! Пещерата е небе; Девата е херувимски престол; яслите са вместилище, в които легна невместимият Христос Бог” - такива са благоговейните мисли на вярващата душа при вида на витлеемското събитие! “Иосиф не познавал още напълно Пресветата Дева - отбелязва свети Атанасий, - докато Тя не родила Своя Син Първенец. А когато Тя родила, тогава Иосиф разбрал каква е била Тя и каква била удостоена да стане. Разбрал това, като видял Девата, Която кърмела с мляко и същевременно била запазила нетленен цвета на девството Си; видял Девата родила, но неизпитала обичайните родилни болки. И тогава разбрал, че именно за тази Дева Исаия написал: Ето, Давицата ще зачене в утробата Си!

“Ангелите - пее светата Църква - наобиколиха яслите като херувимски престол и като гледаха лежащия в тях Владика, виждаха в пещерата небе”. Изяснявайки мисълта на светата Църква, свети Григорий Неокесарийски казва: “Този, Който изпълнил съвсем точно тайното Божествено решение, взето на небето, легнал в пещерата, в майчината утроба и в яслите; сонмове ангели Го заобикаляли... Той седял на небето отдясно на Отца и в същото време почивал в яслите, сякаш над херувими... Но наистина и тук, в яслите, тогава съществувал херувимски престол, царски престол, Светая светих, единственият славен на земята престол, пресвят престол, защото на него почивал Христос, нашият Бог”.

Но какво правела в това време останалата част от осияната от Божията слава земя? Какво правели останалите чеда на Израиля, Иерусалим и езическият свят? Всички те били потънали в дълбок сън - и нравствен, и физически. Никой не знаел, че се е случило превелико и прерадостно събитие, никой не бързал да се поклони на родилия се Спасител! Иудеите с техните книжници и фарисеи, които почивали върху закона, очаквали Месия, заобиколен от слава; а езическият свят тънел в пороци в подножието на мнимите си богове.

Във Витлеем и в околностите му също спели, но не всички спели: във витлеемската долина, заобиколена от всички страни от планини и намираща се на разстояние половин час ходене от пещерата, имало една кула, където, според обичая, пастирите оставали да нощуват със стадата си. Тук по това време пастирите стоели на нощна стража до стадата си.

И ето, яви се пред тях ангел Господен, и слава Господня ги осия. Появата на Ангел, блестящ с лъчезарна светлина, сред полунощния мрак, покриващ околностите на Витлеем, сигурно е представлявало доста величествена гледка. При вида на това дивно събитие пастирите се изплашиха - казва евангелистът - твърде много. Те отдавна вече били свикнали със земните, шумни явления на природата и дори с опасностите; но явилото им се сега явно излизало извън пределите на всичко земно; простата им душа била по-близо до небесното, но немощната плът се разтреперила - и затова, преди да им бъде съобщена радостната вест, трябвало да бъде премахнат страха им. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци. Не бойте се! Аз съм вестител не на гняв и скръб, а на веселие и радост - на такава радост, която сега се възвестява само на вас, а с времето трябва да изпълни с веселие всички и всекиго. Защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ. Същият обещан Месия, Когото всички очаквали и само името на Когото е способно да успокои и да развесели духовно всеки истински израилтянин, вече се е родил във Витлеем, толкова славен със спомените за Давид. “Но къде да намерим новороденото и родилката в града, напълнен с множество народ?” - мислели изумените и зарадвани пастири. Ангелът ги изпреварил, като казал: и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. Едва небесният вестител свършил благовестенето си, когато внезапно се яви с Ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!

Поразителна гледка! Благодатна песен! Но защо идват те пред пастирите? Защо е това многобройно небесно войнство, когато е бил достатъчен и един мирен вестител? Небесните жители се явили тук, защото и самото небе не побирало възторга им по повод на случилото се. Те видели Началника на света, слязъл на земята, за да въдвори мир. До него на земята нямало мир нито вътре в човека, нито извън него, нито на повърхността на земята, нито в отношенията ѝ с небето; навсякъде имало само вражда и човешкият род бил отчужден от Бога. Облаци от Божий гняв надвиснали над него; и какво? Бог, толкова оскърбен от хората, внезапно Сам идва при тях, донася им мир и излива върху тях поток от любов и милосърдие! Ангелите виждат всичко това; виждат, удивляват се, радват се - и с благоговение възкликват: Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!

По този начин Господ открил спасителната Си тайна отново не на законоучителите и мъдреците, не на велможите и на силните на Израиля - те спели; а бодърствали само простите пастири. Пастирите стават първите благовестители за рождеството на Спасителя; и това рождество се слави не в Иерусалимския храм, не между стените на синагогите, а под открито небе, в знак на това, че радостта на спасението е изгряла не само за иудеите, но и за цялата вселена.

След като Ангелите си отишли, пастирите тръгнали към Витлеем: И дойдоха бързешком, и намериха Мариам и Иосифа, и Младенеца да лежи в яслите. Както там, при явяването на Ангелите, всичко било величествено, така тук, обратно, пастирите били посрещнати само от простота и нищета. Но след ангелското видение и благовестие, божественото Отроче, сред заобикалящата Го нищета, им изглеждало още по-свято и още по-достойно за почит.

След като се поклонили на Своя Спасител и на Неговата Преблагословена Майка, пастирите, сякаш като възнаграждение за това, което външно не достигало на новородения Цар Израилев, побързали да разкажат всичко видяно и чуто от тях от Ангелите. Тези разкази били отрада за безневестната Майка и за светия старец, които в толкова важни за тях минути, на пръв поглед (за външния наблюдател), били изоставени от всички на произвола на случайността. Мариам - отбелязва евангелистът - спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си, тоест сравнявала чутото от Нея от Ангела при Благовещението със случилото се сега и виждайки, че събитията потвърждават думите му, се радвала духовно. Но и при тази радост Тя не изменила на Своето смирение и докато слушала разказите на пастирите, пречистият Й възторг бил проникнат от предишното дълбоко чувство на предаността Й към Божията воля.

Наши пътешественици съобщават доста сведения както за пътя от Иерусалим към Витлеем, така и за самото място на Христовото Рождество.

Като се изкачи от Иерусалим по пътя към Витлеем, пътешественикът вижда пред себе Ретаимската равнина и пред нея - възвишенията Свети Илия. През библейските времена Ретаимската долина е била покрита от теревинтови дървета, поради което се наричала също и теревинтова; но сега тя е в запустение. Тук-там покрай пътя се виждат древни развалини от огради, стражеви кули и стълбове, принадлежали към лозята; наричат развалините на една от тях “Домът на Симеон Богоприемец”. Недалеч от пътя показват издънка от теревинтово дърво, под което - според преданието - Пресвета Богородица е почивала по време на пътуването Си от Витлеем към Иерусалим.

Недалеч от възвишенията Свети Илия, в подножието им, вдясно от пътя, се вижда древен кръгъл кладенец и до него - чешма с корита за водопой. Той е наречен “Кладенецът на тримата влъхви”. Казват, че благовестната звезда, довела влъхвите в Иерусалим, отново засияла за тях на това място, когато те вървели към Витлеем. Съдейки по останките, които се виждат около този извор, може да се предполага, че той е бил украсен с архитектурни елементи, и дори казват, че тук е имало църква. Арабите винаги спират край този извор, за да пийнат светена вода.

От височината, в далечината вече се вижда манастирът “Свети пророк Илия”; а зад манастира се открива изгледът на Витлеем, разстилащ се по планинския хребет, спускащ се на юг към долината. Голяма сграда, укрепена с подпори и възвишаваща се над околната местност, покрива свещената точка от земното кълбо, над която се спряла благовестната звезда на нашето изкупление. На хоризонта зад Витлеем се очертава планина, имаща форма на пресечен конус. Наричат я “планината на франките”, защото кръстоносците построили тук укрепление, служещо им за отбрана от мюсюлманите. Вляво, зад дълбока долина, се виждат планините край Мъртво море. А вдясно Витлеемската планина се слива с веригата на Иудейските планини. На склона на долината се намира мюсюлманска джамия, покриваща гробницата на Рахил, и непосредствено зад нея недалеч се показват останки от развалини от дома на патриарх Иаков; а зад оврага се виждат руините на древната Рама, родното място и мястото на погребението на пророк Самуил.

Витлеемският храм, издигнат над пещерата на Христовото Рождество, датира, както се смята, от времето на Иустиниан. Първите християни са имали неголям храм на това място; отнасят първия такъв паметник дори към тримата влъхви, дошли да се поклонят на Богомладенеца. Известно е, че римският император Адриан направил тук капище и забранил на иудеите да живеят в Иерусалим и Витлеем. Но света царица Елена съборила идолите и съградила църква над мястото на Христовото Рождество.

Храмът, издигнат над пещерата на Христовото Рождество, е посветен на Пресвета Богородица и е построен под формата на кръст. Фасадата има тесни врати, преправени от по-големи, за по-лесна защита от нападения на араби и за да се попречи на неверните да вкарват в храма животни, каквито случаи, за съжаление, е имало. При влизане в храма се открива обширен притвор, съединен с дълъг коридор, от двете страни на който в две редици се издигат мраморни колони. Тези колони впоследствие били изографисани по подобие на нашите (тоест руските - б. пр.) съборни храмове и върху някои от тях и досега още се виждат изображения на светии. Таванът е направен от огромни греди от кедрови и кипарисови дървета от върховете на Ливан. Стените отначало са били облицовани с мрамор и мозайка, останките от които се виждат и досега. Но по-голямата част от мрамора е свалена за дворците на халифите в Кайро и за Омаровата джамия в Иерусалим. Мраморният под на места е запазен, а на места е заменен с каменни плочи. Главният олтар, посветен на Рождество Христово и принадлежащ на Гръцката църква, образува горната част на кръста, със закръглени краища, и е издигнат на няколко стъпала; от двете му страни, срещу мястото за слизане в пещерата, са направени два престола, посветени на Обрезание Господне и на тримата влъхви. Мозайките на стените на този олтар на много места са още добре запазени, макар да съществуват вече около 700 години.

От двете страни на главния олтар по 15 мраморни стъпала слизат в подземната църква, в пещерата на Христовото Рождество. Там в полукръгла вдлъбнатина в мраморния под е вградена сребърна звезда, осветена от кандила, която отбелязва мястото на раждането на Изкупителя. Около нея се намира надпис: “Тук се роди Христос от Дева Мария”. На подиума на пещерата на Рождеството, също в полукръг, са окачени шестнадесет скъпи кандила, над които мраморна плоча служи за престол, върху който се извършва литургия. Служителите на храма са поставили в нишата над престола икона на Рождество Богородично.

На няколко крачки от мястото на Рождеството на спасителя, вдясно от него, се намира отделна пещера “ясли”, в които е почивал Предвечният Младенец и където за първи път Му се поклонили пастирите; към тях се слиза по две или три стъпала. Яслите са изсечени в природната скала и имайки форма на продълговат сандък, са облицовани с бял мрамор. Това свято място, също както и пещерата на Рождеството, е осветено от скъпоценни кандила. Срещу люлчините ясли на Спасителя в същата пещера е построен престол, на мястото, където Пресвета Богородица, с Младенеца Иисус в скута Й, приела поклонението на мирните пастири. Всички стени на пещерата, както тук, така и в светилището на Рождеството, са покрити с тъкани, и множество сребърни и позлатени кандила висят по протежение на натуралния свод и отстрани. Преди време всички стени са били украсени с византийски мозайки. Цялата пещера е дълга пет сажена^[7] и е широка сажен и половина.

Според преданието на светите Отци, Пресветата Дева прекарала с Богомладенеца и Иосиф 40 дни във витлеемската пещера. Тук, по силата на древния завет, сключен някога от Бога с Авраам, над Младенеца, като произхождащ по плът от Авраамовото племе, на осмия ден след раждането Му, било извършено обрязване, при което Той Бил наречен Иисус - името, което Архангелът благовестил на Пресветата Дева и което съобщил на Иосиф насън при разсейването на тревожните му съмнения.

Този свещен обред се състоял от обрязване с камък или с каменен нож на крайната плът на младенеца, което представлявало знака на вечния Божий завет с потомството на Авраам, подобно на кръщението в християнската Църква. Поради високото си значение, обрязването било вменявано в задължение на всички постъпващи в обществото на Божия народ, без да се изключват слугите и домочадието. Всеки евреин можел да го извърши, но предимство имал главата на семейството. В случай на нужда имали право да го извършват дори и жените. А неспазването му заплашвало с лишаване от живот. Обрязването служело като отличителен белег на избрания Божий народ, отграничавайки го от всички други народи, и било дълбоко уважавано от евреите като знак на народно превъзходство. Заедно с това този обред имал и друго, нравствено значение, посочвайки вътрешната потребност от духовна чистота и святост, които трябва да отличават избрания народ от другите народи. Като получил началото си чрез Авраам, законът за обрязването бил потвърден на Синай; и самият Моисей от собствен опит бил убеден в необходимостта от него, защото Бог заплашил и него със смърт заради необрязаността на сина му^[8].

Името, получено от Божествения Младенец при обрязването, означавало, че роденият е Спасителят или Изкупителят на грешния човешки род, както изяснил Ангелът. По този начин - както пее светата Църква - “Всеблагият Бог (не изпита срам да се обреже с плътско обрязване, но даде Самия Себе Си като образец и пример на всички към спасение; защото Творецът на закона изпълнява законното”, и “Господ на всички търпи обрязване и като Благ, обрязва човешките прегрешения”.

След настъпването на четиридесетия ден, Пресветата Дева, съпроводена от Иосиф, тръгнала с Божествения Си Син от Витлеем към Иерусалим, за да изпълни там в храма всичко предписано от закона. Според Моисеевия закон, майка, родила младенец от мъжки пол, в продължение на 7 дни била считана за нечиста, и освен това 33 дни не можела да идва в храма, да участва в обществено Богослужение и да се докосва до каквото и да било свещено нещо; а след като мине четиридесетдневният период на очистването, идвала в храма и принасяла очистителна жертва: достатъчно заможната жена - едногодишно агне за всесъжение и млад гълъб или гургулица в жертва за грях; а бедната - две гургулици или два гълъба. Ако младенецът е бил първороден, то, освен този обред на очистване над майката, бил извършван и обред над младенеца за представянето му пред Бога. Тази заповед за първородните синове била дадена на иудейския народ в памет на Божиите благодеяния, явени пред него при извеждането му от Египет, когато Ангел Господ погубил за една нощ всички египетски първородни, без да докосва еврейските.

Посветените по този начин на Бога първородни били определени да Му служат в храма, ставайки сякаш Негова собственост. Но тъй като за служение в скинията и храма били определени левитите, които Господ приел от израилевите синове вместо първородните, то за последните, донасяни от всички други колена, бил определен откуп, който се състоял от пет свещени сикли сребро^[9].

Божията Майка дошла в Иерусалимския храм, за да изпълни тези обреди, макар, като неизкусобрачна и Пречиста Девица - според бележка на свети Василий Велики - “не подлежала на закона за очистване”. Както Сам Господ казал, че не е дошъл да разруши закона, а да го изпълни и да го издигне до по-добро разбиране, така и Пречистата Му Майка благоволила да се подчини на обредните предписания от уважение към закона. Без да се превъзнася с чистотата Си, Тя, поради чувството Си на високо смирение, включила Себе Си в числото на обикновените жени и като дошла пред портите на храма, застанала на мястото, определено за родилки. Донесла със Себе Си и жертва, но не такава, каквато донасяли богатите хора; Нейната жертва била сиромашка; и това, което не достигнало на жертвата откъм материална ценност, с излишък било допълнено от чувствата на пречистата душа на Божията Майка. Свети Димитрий Ростовски Я представя като обръщаща се към Бога със следните думи: “Ето Сина Ти, Предвечни Отче! Ето Сина Ти, Когото Ти изпрати да се въплъти от Мен за спасение на човеците! Ти си Го родил преди вековете без майка; а Аз, по Твоето благоволение, Го родих без мъж! Ето единствения Ми плод, заченат в Мен от Твоя Свети Дух, и само Ти знаеш как Той произлезе от Мен! Той е Моят първороден; но Той е и Твой първороден, единосъщен и събезначален на Теб, слязъл от Теб, но неотдалечил се от Твоето Божество! И тъй, приеми Твоя Първороден, чрез Когото си сътворил вековете и си заповядал на светлината да бъде! Приеми въплътилото се от Мен Твое Слово, чрез Което си утвърдил небесата, поставил си земята и си събрал водата на моретата! Приеми Сина Си от Мен, земната Му Майка! Устрой Него и Мен според святата Ти воля и нека целият човешки род да бъде изкупен с Неговата плът и кръв!”.

В същото време, когато Пречистата Дева Мария дошла в храма, за да изпълни това, което следвало според закона за очистването и откупуването на първородния, дошъл тук и побелелият старец Симеон, който сякаш олицетворявал Стария Завет, който толкова пламенно очаквал пришествието на Месия.

Евангелието не посочва към кое звание е принадлежал Симеон; но основавайки се на това, че той приел в храма младенеца Иисус в ръцете си и при това възхвалил Бога и благословил Мария и Иосиф, някои считат, че той е бил един от свещениците в Иерусалимския храм^[10]. В църковните песнопения той е наречен “свещенодеец”, “свещеник”, дори “светител”, който “принасял законови жертви и очиствал с кръвни жертви израилевия народ”. Но Евангелието, премълчавайки званието на Симеон, изобразява нравствените му качества, като казва, че той бил “праведен и благочестив” човек, изпълнявал всичките си задължения по отношение на Бога и на ближния и имал жива вяра в идващия Избавител, очаквайки с нетърпение дните на пришествието Му; затова и станал избран съсъд на Светия Дух: и Дух Светий беше върху него. Подобно на други старозаветни праведници, Симеон се готвел да умре с вяра в непременното изпълнение на Божиите обещания; но Светият Дух му възвестил, че той ще получи по-добър жребий и няма да види смърт, докато не види Христа Господен. След това откровение той живеел с надеждата да види Спасителя и с радост съзерцавал продължаването на дългите си дни.

В деня на донасянето на Предвечния Младенец в храма Светият Дух заповядал на Симеон да отиде там и му дал да разбере значението на всичко случващо се. Като се приближил до Благодатната, Симеон взел Новородения от ръцете Й и като благословил Бога, със свещен възторг възкликнал: Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром! “Дълго Те чаках - сякаш казал той, - желаейки да видя Твоето пришествие; и ето, настъпи блаженият час, за който Ти ми предсказа, Владетелю на живота и на смъртта! Сега вече няма повече причини да ме държиш на земята; също както и за мен отсега нататък няма повече цели в живота, тъй като вече постигнах най-главната: видях Те и сега мога да се успокоя! Зарадван, отивам да благовестя радостта на праотците и отците ми, защото очите ми видяха Твоето спасение! Видях Този, Когото патриарсите и царете ни така пламенно желаеха да видят, видях не образ и не сянка, а самото Твое спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи! Спасението Ти не само за иудеите, а за целия човешки род. О, всеблаги Отче на светлините! Преди настъпващия за мен мрак на смъртта виждам спасителната Ти светлина; Тя възсия тук, но ще се разлее по целия свят и ще осияе всички народи. Това е светлина за просвета на езичниците, която ще разпръсне гибелната им тъмнина, ще им яви Теб, истинския Бог и Спасител, и произлизайки от средата на пазения от Теб народ, ще послужи за слава на Твоя народ Израиля! От изток до запад народите от всички страни и колена, отсега и довека, ще облажават нашите патриарси, които вярваха в идващия Изкупител, ще прославят пророците, които предсказваха пришествието Му, ще прославят и облажават Пресветата Ти Майка, боголепно ще почетат и Твоята, о Иехова, Божествена вечна слава! Така, Владико Господи, виждам сега и усещам живота и светлината на целия свят, славата на Израиля и утехата на всички вярващи. Чувствам, че като приближих това съкровище до сърцето си, аз се съединих с Него духом и затова за мен земният живот вече не съществува, а е открит нов, безкраен живот! И тъй, отпусни, Владико, Твоя раб, според думата Си, смиром!”.

След това Симеон, връщайки Младенеца в ръцете на Майка Му и благославяйки Нея и Иосиф, виждайки прозорливо, чрез силата на същия всеозаряващ Божий Дух, кръстните страдания на Богочовека и сълзите и скръбта на Пречистата Му Майка, Й предрекъл бъдещето, което Я засягало непосредствено: Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия - и на самата тебе меч ще прониже душата, - за да се открият мислите на много сърца. “Не всички ще се възползват от спасението, донесено на земята от Божествения Ти Син: за тези, които повярват в Него и Го последват, Той ще бъде ставане от падането; а за тези, които, поради упорството си в злото, Го отхвърлят, Той ще послужи като повод за крайното им падане и гибел. През целия Си живот Той ще бъде предмет на противоречия. Едни ще казват за Него: “Добър е”, а други: Не, но заблуждава народа (Иоан. 7:12). Едни ще кажат: “Този е Христос”, а други: “Нима от Галилея ще дойде Христос?” (Иоан. 7:41). Едни ще започнат да доказват: Кога дойде Христос, нима ще направи по-малко чудеса от тия, що Тоя направи? (Иоан. 7:31); а други ще твърдят, че Той не изгонва бесовете освен чрез Веелзевула, бесовския княз (Мат. 12:24). Едни с твърдост ще изповядват: Господ мой и Бог мой! (Иоан. 20:28); други ще възразят: Повярвал ли е в Него някой от началниците или от фарисеите? (Иоан. 7:48). Неверието на последните ще стигне дотам, че те ще предадат на смърт своя Спасител; Ти ще бъдеш скърбяща свидетелка на това и на Сама Тебе меч ще прониже душата. Тръните на венеца Му, гвоздеите, копието, което Го пробожда, раните Му, болезненият Му вопъл и умиращият Му взор ще пронижат дълбоко майчиното Ти сърце. Не по-малко силно ще Те наранят безбройните безотрадни мисли, бързо сменящи се в измъчената от скръб душа”. “Симеон пророкува - казва свети Василий Велики - за Мария, стояща при кръста, виждаща и чуваща случващото се; след думите на Гавриил, след разбирането на тайната на Божественото зачатие, след многото чудеса, и известно съмнение ще посети душата Ти”. “ Меч, пронизващ душата - казва свети Амфилохий, епископ Иконийски - са наречени тук безбройните нерадостни помисли, разсичащи и поразяващи душата и сърцето и превърнали се в радост и веселие едва след Възкресението”.

В това време, докато праведният Симеон беседвал така с Пречистата Дева, към тях се приближила света Анна и също започнала, под внушението на Светия Дух, да провъзгласява хваления за Младенеца и да благодари на Бога за Него от името на всички, които очаквали Неговото пришествие. Евангелистът казва за нея: “Анна Пророчица... в това време, като се приближи, славеше Господа и говореше за Него на всички, които очакваха избавление в Иерусалим”. Анна - според свидетелството на Свещеното Писание - била дъщеря Фануилова, от коляно Асирово, което се отличавало с богатство и сила и заедно с това - с кротост и миролюбие. Като загубила мъжа си след седем години съпружески живот, тя изцяло се посветила на служение на Бога в Иерусалимския храм и прекарвала цялото си време там в пост, молитва и трудове. Сред тези подвизи на благочестие тя достигнала до 84 години и Господ ѝ дарил великото щастие да види и да прослави Божественото Му въплъщение.