ВЕЛИКИ РУСКИ СТАРЦИ

Жития, чудеса, духовни наставления
(част 3)

Издава се с благословението на славянобългарския манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.


РАДОНЕЖКИ СТАРЦИ
Преподобният старец Антоний (Медведев) (1792-1877)
Духовни поучения на стареца Антоний
Старецът Александър, затворник от Гетсиманския скит (1810-1878)
Из духовните наставления на стареца Александър
Преподобният старец Варнава (1831-1906)
Из духовните поучения на стареца Варнава
Старецът Захария (1860-1936)
Духовни поучения на стареца Захария
Старецът Зосима (Верховски) (1767-1833)
Из духовните наставления на стареца Зосима
Старецът Агапит Задонски (1750-1825)
Наставления на стареца Агапит Задонски
Старецът Агапит (Воинов), игумен на Нило-Столобенската пустиня
Наставления на стареца Агапит Нило-Столобенски
Старецът Адриан, иеромонах от Югската Доротеева пустиня (1800-1853)
Из духовните наставления на стареца Адриан
Старецът Амфилохий (1748-1824)
Духовни наставления на стареца Амфилохий
АТОНСКИ СТАРЦИ
Старецът Арсений (Минин) (1823-1879)
Из духовните поучения на стареца Арсений
Старецът иеросхимонах Аристоклий (1838-1918)
Разкази за стареца Аристоклий
Старецът Кирик
Из духовните поучения на стареца Кирик
Някои монашески опити (които не са чужди и на миряните)
Преподобният старец Силуан Атонски (1866-1938)
Из духовните наставления на преподобни Силуан
Велика наука

РАДОНЕЖКИ СТАРЦИ

Преподобният старец Антоний (Медведев)
(1792-1877)

Преподобни Серафим Саровски е предсказал на преподобни Антоний, че ще стане игумен на Троице-Сергиевата Лавра: “Божият Промисъл ти поверява обширна Лавра”.

Преподобни Антоний е бил духовен отец на светителя Филарет Московски.

Известно е, че ректорът на Московската духовна академия професор протоиерей Александър Горски, който дълбоко го уважавал, обикновено наричал преподобни Антоний самороден талант заради изобилието на познания и авва - заради строгия му монашески живот.

Светителят Филарет не само изпращал на преподобни Антоний някои от проповедите си за проверка, но и обсъждал с него свои лични въпроси, и въпроси, свързани с управлението на епархията. По съвет на преподобни Антоний светителят Филарет отказал да освети Триумфалните порти в Москва, на които имало изображения на езически богове. Това е могло да предизвика недоволството на императора, но преподобният казал на духовния си син: “Помнете, че сте християнски епископ, пастир на Христовата Църква, за когото е страшно едно - да се отклони от волята на Иисус Христос”.

Преподобни Антоний бил назначен за игумен на Сергиевата Лавра на 23 февруари 1831 година. За 46-годишното си игуменство той довел обителта на преподобния Сергий до разцвет. Но главното, за което се грижел, било духовната страна на монашеството.

Той построил Гетсиманския скит, където по-късно просияли велики старци. Уставът за скита е бил взет отчасти от атонски, отчасти от молдовски манастири, и за ръководители на монашеския живот били поканени възпитаници на манастири, основани от преподобния Паисий (Величковски).

Обгрижвайки монасите, преподобни Антоний им давал съвети и наставления. С цел възбуждане и поддържане на духа на истинското монашество, преподобни Антоний е събирал преводи на аскетически съчинения на преподобния Паисий (Величковски). Помагал е и на оптинските монаси в издаването на полезни за монашеството книги. По поръчение на светителя Филарет преподобни Антоний прегледал превода на творенията на преподобните Исаак Сирин и Иоан Лествичник, когато ги подготвяли за издаване от Московската духовна академия. Като получил бележки за живота и наставленията на игумена Назарий Валаамски, той помолил професор Петър Симонович Казански от Московската духовна академия да ги редактира за печат.

Привличайки богомолците с богослужението си, преподобният духовно привързвал към себе си тези, които търсели беседа с него. Притежавал голям дар слово и в беседите си проявявал обширни знания и мъдрост в разсъжденията. Когато беседвал с него, ако не знаел миналото му, човек би могъл да си помисли, че той е получил образованието си в някое висше учебно заведение. Изключително силната му памет съхранявала получените сведения и одухотворената му беседа се леела като неспирен поток. При впечатлителната му душа, при живото му въображение често и сухите факти, обличайки се в живи образи, са били обрисувани с най-детайлни подробности. Ако съчувствал на темата на разказа, сам сякаш ставал действащо лице, оживявайки повествованието с мимиката си.

Под ръководството на отец Антоний под Трапезната църква била построена кухня и столова за странници богомолци. През лятото там всеки ден се хранели по хиляда и повече души. Там идвали и преселници от Псковска губерния, войници. При болест са ги приемали в лавърската болница на пълна издръжка. Други получавали кръстчета, икони, били са снабдявани с продукти и ако било нужно, с топли дрехи.

Преподобни Антоний обгрижвал и затворници. При едно от посещенията си в затвор той е бил поразен от мръсотията, влагата и теснотията в помещенията. “Та нали това също са хора” - казал той и решил да построи за тях по-добро помещение. Организирал проектирането на сграда за десет хиляди рубли, но една благотворителка - негова духовна дъщеря - поела всички разходи, които отец Антоний счел за необходимо да бъдат направени по този проект. И той изразходил не по-малко от седемдесет хиляди рубли за затвора, към който построил църква в чест на иконата на Божията Майка “Утоли моята печал”.

Преподобният помагал много и на частни лица. Собствените му средства били ограничени, но негови духовни чеда давали значителни суми под негово лично разпореждане. Нуждаещите се получавали от него постоянни парични помощи във вид на пенсии. Както разказвали очевидци, той винаги ходел с кесия, пълна с дребни сребърни монети, и раздавал монети на всички, които го молели за подаяние.

Преподобният бил духовен отец на мнозина. Светителят Филарет, който сам го избрал за духовен отец, нерядко изпращал при него хора, нуждаещи се от назидание или утешение, и после го уведомявал, че тези лица се завръщали утешени.

Духовното общуване между преподобни Антоний и преподобни Серафим, “най-милия на сърцето му”, не прекъснало чак до кончината на великия старец. Веднъж, като вървял из лавърската борова гора, отец Антоний намерил плосък и гладък камък, подобен на плочица за писане, и наредил да нарисуват на него явяването на Божията Майка на преподобни Сергий, осветил иконката над мощите на Божия угодник и я изпратил като благословение на преподобни Серафим. Седмица преди смъртта си преподобни Серафим връчил тази икона на един монах с думите: “Сложете върху мен тази икона, когато умра, и ме положете с нея в гроба. Тя ми е изпратена от уважавания архимандрит Антоний, игумен на светата Лавра, от мощите на преподобни Сергий”. Завещанието на стареца било изпълнено.

Дълбокото уважение към подвизите и наставленията на преподобни Серафим, от което по-късно е бил проникнат светителят Филарет Московски, му е било внушено най-вече от разказите на преподобни Антоний за великия старец.

Още по-ярко свидетелство за това, как преподобният почитал паметта на преподобни Серафим и какво благоговение към паметта му е успял да внуши на светителя Филарет, са общите им грижи за издаването на съставеното от архимандрит Сергий първо “Житие на преподобни Серафим”, което е излязло от печат през 1841 година.

Преподобни Антоний, при активното съдействие на светителя Филарет, изпълнил завета на преподобни Серафим - да не забравя неговите дивеевски “сироти”. Грижата на единия и на другия за сестрите от обителта започнала само две години след кончината на стареца.

Кончината на светителя Филарет на 19 ноември 1867 година, точно в деня, който той бил предвидил, поразила преподобни Антоний. От момента на кончината на митрополит Филарет станало забележимо, че преподобни Антоний вече не притежавал предишната бодрост на духа и онази работоспособност, които представлявали отличителна черта на неговата натура.

През 1872 година преподобният помолил митрополит Инокентий да го освободи от длъжност. Архипастирът отклонил молбата, а на посочения от архимандрит Антоний мотив - неговата немощ, която го заставяла да лежи на легло, отговорил с поговорката: “Макар и лежешком, останете при корена си”. Като се върнал в килията си, старецът паднал на колене пред иконата и казал със сълзи: “Да бъде Твоята воля, Господи!” - и решил да остане до края на живота си на мястото на служението си.

През 1873 година той получил инсулт, след който отслабнал още повече и останал прикован към леглото. Било му трудно не само да ходи, но и да седи. Рядко се решавал да служи Литургия, но при такива случаи било необходимо постоянно да го придържат двама дякони. Управлението на Лаврата било предадено на духовен събор. Към отец Антоний се обръщали за съвет само по най-важни въпроси. На отец Антоний, който свикнал ежедневно да бъде на служба, му било тежко да понася това лишение. Затова митрополит Инокентий благословил в килиите му да бъде устроена домашна църква. Преподобният винаги понасял благодушно физическите си страдания, но често казвал със сълзи, че няма сили за продължително внимание в молитвата.

Известно е явяването на вече починалия по това време светител Филарет на преподобния. Светителят се приближил до лежащия на болнично легло старец и го попитал: “Трудно ли ти е?” - “Трудно ми е, Владико свети” - отговорил преподобният. “Кажи пет пъти “Христос воскресе” и един път “Отче наш” - казал светителят и станал невидим.

Силите на преподобния постоянно намалявали. Но винаги посрещал с любов и ласкав поглед тези, които идвали да го навестят, и продължавал да прави лични благодеяния на когото можел.

Когато отец Антоний лежал вече на смъртно легло, братята по негово желание, редувайки се, непрекъснато му четели Евангелието.

На 12 май 1877 година, след като приел преди заминаването си светите тайнства Причастие и Маслосвет, архимандрит Антоний тихо починал в Господа.

Духовни поучения на стареца Антоний

За всичко трябва да благодарим на Бога. Всеки полъх на душевен мир е Негова милост.

Човешкият живот се състои от множество скръбни неща. А Господ, като източник на любовта, понеже Бог е любов (1 Иоан. 4:8), прекарва човека през скръбния живот, помагайки му и тайно, и явно, и посредством човек, и без посредничеството на човек, изпращайки умиротворение и оживление на скръбната душа, като утринна роса върху увехнало цветче.

Не бързай в нищо да бъдеш щедра в подаянията, а винаги бъди смирена и любвеобилна. Давай, макар и малко, на просещия, но винаги с любов и смирение.

Заради благото на твоите деца трябва да се учиш на внимателност. Неправилно мисли този, който счита, че жената не може да се занимава с обществена дейност. Количеството разум, което Господ дава на мъжа и на жената, е еднакво. Само че жената е по-малко разположена да го прилага на практика.

В нас има много помисли, желания и чувства, по отношение на които е необходимо търпение.

Търпение е нужно за всичко, което ни заобикаля. По отношение на най-прекрасното и най-скъпото за майката - децата, и по отношение на тях е необходимо много благоразумно търпение.

Ненапразно Божието слово казва: С търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19).

Необходимо е, както би казал някой в търговията, да придобиеш капитал. Пожелавам ти, приятелю мой, духовен капитал за обогатяване на душата ти - търпение.

Към Господа викнах в скръбта си, и Той ме чу (Пс. 119:1) - учи царят пророк. И ти, приятелю мой, се присъедини към изпълняващите това наставление и ще получиш полза.

Всяка скръб докарва върху душата известна тъмнина, а Бог е истинската Светлина. Достатъчно е човек само да се обърне към Господа - и обгръщащата го тъмнина ще започне да се разсейва и да се отдалечава. Затова по-често заедно с пророка казвай на Господа: “ Радост моя, избави ме от онези, които ме обременяват!” (сравни с Пс. 31:7 - слав.) И Господ ще ти помогне.

Като изпълняваш задълженията си, не охкай и не се смущавай, ако е налице възможност да ги изпълниш. А и Господ не ще изиска от нас невъзможното.

Като свършиш това, което си длъжен, не се хвали в мислите си и не очаквай благодарност. Любовта към истината съдържа в себе си висша благодарност, изразявана не чрез думи на хора, а реално съществуваща в съвестта на постъпващия правилно.

Не се залъгвай с фантазии, след като в действителността на този живот има добри и прекрасни положителни неща.

Благодари на Бога за миналото и настоящето! Най-често и повече от всичко фалшивият слой мисли ни прави нещастни в самите себе си и вместо песен на славей, ние пеем кукувича песен.

Ако не успяваш да овладееш мислите си, обърни се към четенето. Можеш да направиш добър избор сред историческите книги, но най-полезно е да обуздаваш мислите чрез четене на Свещеното Писание, и най-вече - чрез молитвено четене на псалми. Тази книга е подобна на великолепна градина с паркове и цветни лехи. Не се лени, и ще избереш четиво, което ти е по сърце и по разум - и помислите ще стихнат.

Бог е светлина и живот. По-често обръщай лицето си към Него и мракът и умъртвяващата тъга ще изчезнат.

Пророкът казва: Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти (Господи) си с мене (Пс. 22:4). Господ е и с всеки, който Го призовава.

И така, не се бой нито от мрачни мисли, нито от смущаващи обстоятелства, като от долина на смъртна сянка. Върви с твърда крачка и призовавай Господ на помощ, като казваш: Побързай, Боже, да ме избавиш, побързай , Господи, да ми помогнеш (Пс. 69:2). И Той, като милостив Отец, ще ти помогне във всичко.

Не плачи, а с разум се подтиквай към мъжество. Върви с надежда на Божията помощ, като християнка, по средния път.

Прави добро със смирение, колкото можеш. Не осъждай никого и не роптай против никого, а се моли за враждуващите против теб, и ще дойде време, когато Бог ще обърне сърцата им, за твоя радост.

Целият човешки живот е свързан с търпение, както каменната сграда - с гасена вар. Каквото е гасената вар (циментът) за тухлата при изграждането на стена, такова е търпението при всяка крачка в живота.

Човек още не се е появил на белия свят, а майка му вече търпи заради него, а вероятно, и самото дете, и от първия плач детето се приучва към търпение - за своя полза и спокойствие.

И оттогава до последното гробно покривало целият живот се състои от търпение: търпение в растежа, търпение при получаването на образование, търпение при общуването с хората, в труд и болест. Накрая, чрез търпението се придобива спасение: който претърпи докрай, ще бъде спасен (Мат. 10:22), казва Господ.

Така че, не бягай от търпението, не роптай, когато то те посети, а го посрещай като стар познат и с надежда на Бога го изпращай с мир - и ще бъдеш не само смирена, но и мъдра.

Трябва да бъдеш благодарна и за минутата прекрасни мисли и чувства. Не може и не бива да има изискване всичко да бъде и да продължава така добре, както прекрасните чувства, породени в душата от добри впечатления. Докато живеем на тази въртяща се планета, не бива да разчитаме на постоянно добро. То е там, извън пределите на земята.

Случвало ми се е през лятото да гледам с удоволствие как пчеличка или пеперудка, прелитайки от цвят на цвят, весело литва във въздуха. И съм възприемал мисълта, че трябва да благодаря на Бога и за мига на наслаждение на разумната душа. И това е така! А себелюбието е готово да крещи: “По-дълго и повече”. И това е така!

Но какво да правим? - да се смиряваме пред обстоятелствата и да търпим.

Към Бога може да се гледа и стоешком, и седешком, и лежешком.

За Него няма нито изток, нито запад. Това е вечно пладне! И вечни красоти на Неговата премъдрост, любов и милосърдие.

Така че, приятелю мой, обичай да намираш Бога в себе си, в сърцето си, обичай да Го съзерцаваш в природата, в небесните красоти! Мисли за Него над облаците и слънцето! Там, където е Неговата светлина, в Неговата светлина. И там падай пред Него и мълчи, докато не бъде дадено слово на сърцето - “Отче мой, помилуй ме!”. И както след светлината на мълнията от облаците завалява дъжд, така и осветените ти чувства ще пролеят топли отрадни сълзи.

Ти искаше християнско любомъдрие. То, между другото, се състои и в това, да претърпяваш еднакво душевните безпокойства и скърби и случващите се сърдечни радости и удоволствия. Чрез това душата привиква към мъжество. Няма скръб, която да не се измени, и радост, която да не премине. Така и псалмопевецът казва: вечер настъпва плач, а сутрин - радост! (Пс. 29:6). В настоящия живот трябва да вървим по средата на пътя, което се нарича царски път.

Търпеливо понасяй скръбното и не се лакоми за излишък от удоволствия. В скръб призовавай на помощ Господа, а при радостно настроение Му благодари за щедрата милост и душата ти не ще се лиши от сладостен мир в живота.

Старецът Александър,
затворник от Гетсиманския скит
(1810-1878)

Старецът Александър започнал монашеския си подвиг в Оптина пустиня. Живял в послушание при преподобния Леонид. Игумен на Оптина пустиня тогава бил преподобни Моисей, който и приел Александър в числото на братята.

След като поживял в Оптина пустиня още няколко години след смъртта на стареца Леонид - или общо пет години и половина от датата на постъпването - отец Александър по предложение на отец Антоний (брат на игумена на Оптина пустиня отец Моисей) се преместил в неговия Николо-Черноостровски манастир в град Малоярославец, Калужка губерния. Тук отец Александър също живял пет години и половина и през това време бил постриган; отначало станал расофорен, а след това и мантиен монах. При пострижението е наречен Агапит. През 1849 година отец Агапит, по съвет на свой другар и подбуждан от неразположението на братята към него, подал молба за преместване в архиерейския дом в град Харков, където и бил ръкоположен за иеродякон, а след година - за иеромонах, и заедно с това бил назначен на длъжност иконом при архиерейския дом. Живял там малко повече от две години. На това ново място, при пълната свобода да разполага по своя воля със себе си и с действията си, при големи доходи и други съблазни, отец Агапит незабележимо започнал да свиква с живот, който не бил чужд на светската суета. “И ето веднъж - разказвал за това впоследствие старецът Александър - си помислих: “По-рано, когато бях послушник, имах само едно желание - да спася душата си. А какво правя сега? Започнал е да ме обзема мързел”. И се уплаших от това. Мисля си: “Ще загина от нехайство по отношение на спасението си”. Скоро след това подадох молба за отпуск за поклонническо пътуване и като получих разрешение, тръгнах. Тогава чух, че близо до Троице-Сергиевата Лавра отново е построен Гетсиманският скит, който е доста подходящ за безмълвие. Отивайки натам, се отбих в родния си край, взех със себе си баща си Димитрий и двамата с него постъпихме в братството на Гетсиманския скит”.

Това станало през 1851 година. Като постъпил в скита с благословията на светителя Филарет, отец Агапит започнал да строи килия на пчелина, по пример на затворника Георги Задонски, за да прекарва живота си в безмълвие. Впрочем, и след встъпването си в безмълвие той продължил наравно с останалите братя чредата на свещенослужението, тъй като засега не му е било разрешено да встъпи в пълно безмълвие.

През 1858 година неколцина от старците от скита (сред тях бил и отец Агапит) се преместили с цел по-голямо безмълвие дълбоко навътре в гората, където скоро била построена църква в чест на Светия Дух Утешител, със страничен олтар в чест на свети Иоан, Кръстителя Господен. На Въведение Богородично в Успенската църква на Гетсиманския скит отец Агапит приел пострижение във велика ангелска схима и отново бил наречен Александър. Преподобни Антоний помолил стареца: “Отец Александър, моля те, премести се отново в скита, защото в него останаха повече младежи, там трябва да се поддържа духа на монашеството” - и старецът Александър, покорявайки се на духовния си отец, през 1861 година се върнал в скита.

На 23 ноември 1862 година светителят Филарет благословил стареца Александър за пълно затворничество.

Тъй като в скита доста от братята ходели при отец Александър за съвет и нарушавали безмълвието му, игуменът преподобни Антоний благословил стареца да се затвори при църквата “Възкресение Христово” в гробището на скита. На 1 август 1871 година, след като отслужил ранна литургия в Успенския храм, старецът Александър се преместил в тази килия и се затворил и живял в нея чак до блажената си кончина.

Старецът винаги бил в покайно настроение на духа. Вниманието му постоянно било насочено към това - “да вижда своите прегрешения”. Казвал на учениците си, че най-важното за човека е “да види себе си”. Поради постоянното съзерцаване на своите немощи той винаги плачел и се съкрушавал за греховете си. Независимо от това, дали се намирал в килията си или извън нея, на бузите му винаги имало сълзи и той често ги изтривал с ръка от лицето си. Като внимавал в себе си, старецът не бил красноречив при разговор, говорел малко, повече мълчал и давал на всички поучителен пример за мълчание, отсъствие на суетност и на разсейване с житейски дела. Често казвал, че лошото мълчание е по-добро от добрия разговор. А особено не обичал злословието, тоест когато някой укорява или осъжда някого. Самият той много усърдно се пазел от осъждане на ближните. Когато някое от чедата му се увлече в негово присъствие от осъждане, той веднага се стараел да заговори за него друго или ще каже: “Я да престанем да преливаме от пусто в празно”, или пък ще замълчи и с това ще прекрати разговора. Изпълнявал на дело това, за което молел Господа с молитвата на преподобни Ефрем Сирин: “Господи, дари ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си”. Умът му постоянно бил зает с молитва и насочен към Бога и към Горното отечество. Още двадесет и две години преди кончината си направил ковчег, който стоял в килията му. Често поглеждал към него и плачел, мислейки за смъртта. Впрочем, скръбта на стареца за греховете му никога е пораждала в душата му униние. Напротив, бил изпълнен с духовна радост и затова за другите лицето му винаги сияело от радост. Винаги бил приветлив и ласкав с всички, а при скърби - утешителен и състрадателен.

Тази радост произтичала от заниманието с Иисусова молитва, която старецът извършвал непрестанно. Имал в килията си един нисък стол и седял на него по цели дни и нощи с Иисусовата молитва на уста. Така бил привикнал към Иисусовата молитва, че почти дишал само чрез нея. Дори по време на сън устата му шепнели светите думи. Само когато умът му се уморявал, той си позволявал някакво малко ръкоделие (например да премества или да цепи дървата, намиращи се в коридора), и то не за дълго. А щом умът му се събирал, той отново започвал да извършва Иисусовата молитва. Веднъж негов духовен син го попитал: “Батюшка, когато се учехте на Иисусова молитва, избирахте ли си удобно място, например стол или нещо друго?” - “Да - казал старецът, - тогава си избирах, а сега навсякъде ми е добре. Където и да седна, навсякъде получавам спокойствие за духа си. Не усещам времето. То тече толкова бързо, сякаш лети, а по-рано, когато все още се учех на молитвата, ми се струваше, че времето върви доста бавно”. Килийникът разказвал за стареца: “Случваше се да тръгна за всенощно бдение и да се отбия при стареца - той ще седне пред мен на стола. Отивам на всенощното бдение и след края на службата отново се отбивам при стареца, а той все си седи на същото място с молитва. Щом чуе шум, повдига глава, и като ме види, ще се учуди и ще попита: “Нима всенощното бдение е свършило? Мислех си, че току-що съм седнал, а пък то минали вече четири часа”. Когато му се случвало да присъства на някое събиране или служение и когато там се случвало нещо и всички обръщали внимание на това, той бил толкова съсредоточен в себе си и вглъбен в молитвата, че не забелязвал нищо от ставащото около него. След това някой ще дойде при него и ще почне да го пита: “Батюшка, сигурно сте забелязали това или онова? Нали то е станало пред Вас?”. А той ще каже, че не е забелязал нищо.

Веднъж при стареца дошъл един мирянин и започнал да говори различни гнусотии и за себе си, и за другите. По това време в килията на стареца бил и килийникът му. Той не изтърпял това, което му се наложило да слуша от разказвача, и понеже не желаел повече да го слуша, излязъл. След това килийникът отишъл при стареца и го попитал: “Батюшка, простете, съблазних се, като слушах думите, които онзи мирянин Ви говореше; мислех, че и Вас Ви е гнус да слушате това?”. Старецът Александър му отговорил: “Не съм чул нито дума” - през това време умът на стареца бил зает с молитва. - “Добре направи, че излезе. Не бе необходимо изобщо да го слушаш още от началото. Немощните духом бягат от това”.

Отец Александър считал уединението за необходимо условие, поне за себе си, за занимаване с Иисусова молитва. Затова и решил да се спасява в затвор, за да не среща молитвата пречки от разсейване.

Но светлината на духовната мъдрост не могла да се скрие от очите на обичащите и търсещите тази светлина. Затова при отец Александър ходели братя от скита, от Сергиевата Лавра, от киновията, от “Свети Дух Параклит” и от други обители. При стареца ходели и множество миряни.

Старецът винаги се отдалечавал от своята известност, която, без да носи полза, може само да подхранва суетното тщеславие. Известността го обременявала и той, смирявайки себе си, често казвал с въздишка: “Горко на онзи, чиято слава превъзхожда делата му”, или пък казвал: “Мнозина големи грешници, убийци, разбойници и други са се обърнали към Господа Бога, покаяли са се и са се спасили. И обратно, мнозина, които са се считали за праведници, са загинали, нямайки дух на смиреномъдрие”.

Старецът Александър много често е влияел на духовните си чеда полуюродствайки или постъпвайки в шеговит стил. Особено когато учениците били измъчвани от скърби или мрачни помисли, се случвало, щом влязат при него в килията, той да викне срещу тях или дори да удари леко с ръка някого и с това да ги развесели и успокои. А и те имали големи скърби само тогава, когато ходели рядко при стареца. Един ученик отишъл при стареца и му разказал за скръбта си, причинявана от различни помисли. След като го изслушал, старецът лекичко го плеснал по главата с ръка и рекъл: “Успокой се”. От този момент в душата и мислите на ученика настъпили мир и покой.

Старецът искрено съчувствал на всеки, който идвал при него; скърбял със скърбящите и се радвал с радващите се. Бил за всички всичко, щото по какъвто и да е начин да спаси някои (1 Кор. 9:22). Старецът винаги бил приветлив към учениците си и към всички, които го познавали, и никога не укорявал никого, а се отнасял с любов към всички и понасял немощите на другите с голямо дълготърпение и състрадателност. Заповядвал е същото и на учениците си. Когато по време на гонение против стареца било забранено да се ходи при него и някои ученици го изоставили или преминали към други старци, а след това, като не намерили духовно спокойствие, отново се върнали при отец Александър, той ги приел с кротост и любов, без да им натяква и без да ги укори с нито една дума за тяхното непостоянство. Едва по-късно е казвал по повод на тези преминавания: “И светите апостоли са били изоставяни от техните ученици, както пише за това апостол Павел: Димас ме остави (...) и отиде в Солун (2 Тим. 4:10).

Старецът е бил много състрадателен не само към учениците си, но и към всички, които идвали при него. Като виждал бедни хора, плачел и делял с тях и последното, което имал. Случвало се някой да му каже: “Батюшка, защо им давате?”. А той ще отговори: “А те откъде да вземат? Сега е зима, трябва да си платят квартирата, да хапнат, да се облекат, а ние тук живеем на топло”. Но отец Александър подбирал миряните, които приемал. Оттеглял се от празни разговори, които не служели за назидание или за полза на душата. Но удивителното е, че при цялата кротост и смирение на стареца, за които бе казано, някои братя са изпитвали силно недоброжелателство към него и с различни клевети възбуждали недоволството на манастирските власти против него.

Старецът Александър понасял всички клевети и притеснения с необикновена кротост и благодарност, като наричал враждебните към него хора свои благодетели. Изпълнявал с пълна готовност всяко разпореждане на началството, продиктувано от недоброжелателство към него, макар това да му било доста тежко. Така било например, когато отец игуменът му наредил да излезе от затвора.

Седем месеца преди кончината на стареца Бог му изпратил изпитание, за да може и той да бъде изпитан като злато в горнило. След кончината на преподобни Антоний врагове на стареца предложили на новия наместник, архимандрит Леонид, да го изпита. Отец наместникът Леонид, който още не познавал отблизо стареца, заповядал чрез игумена отец Анатолий да кажат на стареца всяка събота да излиза от затвора си, да идва заедно с братята в трапезарията и на църква и да се причастява със светите Тайни, и му позволил да безмълвства само по пет дни седмично. Това станало на 9 юли 1877 година. Старецът Александър приел всичко това с покорност и любов и започнал, както му било казано, да ходи в храма и да изпълнява дадените му указания. Отец Леонид, който бил ученик на оптинските старци Леонид и Макарий, оценил послушанието на стареца: “Ето това е добре - казал той. - Това показва, че отец Александър е монах, достоен за името си”.

На 9 февруари 1878 година старецът мирно заминал при Господа.

Из духовните наставления на стареца Александър

Ще ти кажа главното: пази ума си в смирение и самоукоряване.

Каква полза ще има, ако ти дам правило, ако определя за теб известно количество поклони и го облека с други форми? А умът ти ще бъде зает само с това - как да го изпълни, и щом го изпълни по-лесно, ти ще очакваш награда за извършената работа като работник от своя работодател и няма да забележиш как умът ти ще започне да се гордее с това и да осъжда другите. Не е ли по-добре винаги да считаш себе си за длъжник и грешник пред Господа Бога и да отправяш сърдечни молитви към Господа да бъде милостив към нашата нищета?

Ако понякога се е случвало някой да не изпълни килийното си правило, в такива случаи отец Александър го съветвал да допълни недостигащото със смирение и самоосъждане. А понякога ще каже шеговито: “Ще бъдеш по-смирен”. Други съветвал в случай на нужда да заменят правилото с Иисусовата молитва. Така например на монахиня Калистения казал: “Когато не можеш да извършиш правилото, седни, казвай Иисусовата молитва, колкото можеш - половин или един час, и това ще ти се вмени вместо правило”. И въобще съветвал учениците си най-много от всичко друго да се занимават с Иисусовата молитва със сърце и уста. “Старай се - казвал той - да произнасяш Господнето име с уста - то очиства и избавя сърцето от страстите”.

Ако имаме усърдие към Божия храм или към молитвата, никакви дела не ще ни попречат. Например, когато ви дойде на гости някой роднина или познат или се случи нещо подобно, вие оставяте заниманията си и отивате при гостите. А за молитва нямате време. Така вършим Божието дело с леност и небрежност. Готови сме да прекараме няколко часа в празен разговор с някого и бихме се радвали да продължим разговора след като той свърши. А щом застанем на молитва, веднага ни става скучно или си представяме, че ни чакат неотложни работи или че вече е настъпило време за почивка, ли пък че се задават други несгоди. Ние сами още тук осъждаме себе си, защото в каквато степен в тукашния живот придобием усърдие за постоянно помнене на Господа, в такава степен Го познаваме и в бъдещия живот (подобно на това, както във военното изкуство, в различните изкуства в езиците и науките преуспява само този, който преди това се е потрудил, за да ги изучи). А ако в тукашния живот сме лениви към молитвата, то и в бъдещия ще се окажем в същото положение.

На въпроса на един ученик: “Батюшка, как да изпълня словото на Евангелието: Болен бях и Ме посетихте?”, старецът отговорил: “Не се безпокой за това. Посещавай собствената си душа с усърдна молитва към Господа Бога, тъй като душата ти е болна”.

Старецът не нареждал на учениците си да заемат някакво точно определено положение на тялото по време на молитва. “Човек може да се моли - казвал той - и седейки, и лежейки, и ходейки, и сам, и в присъствие на други хора. Важно е умът да внимава в това, което казват устата, а не - да мечтае за нещо друго”.

Един от учениците му го попитал: “Не е ли грях човек да се моли седнал или легнал?”. Старецът отговорил: “Старците ни казваха, макар и да сме нагоре с краката, да казваме молитва. Мнозина поради немощ са се молили легнали и са побеждавали легиони стоящи бесове”.

Един ученик попитал стареца, често ли да пали кандилото в килията си. Старецът отговорил: “Трябва да палим кандилото на сърцето си, за да гори то с любов към Господа Бога”.

Добродетелите се постигат с усилен труд и за дълго време. Ще ги цениш именно тогава, когато ги постигнеш чрез трудовете си. А ако нещо е придобито без труд, то скоро може и да се загуби. Ние сме спокойни, когато можем да изпълняваме безпрепятствено всичките си желания и когато нищо не ни тревожи: прииска ни се да хапнем нещо - ядем, прииска ни се да пийнем - пием, прииска ни се да спим - спим, прииска ни се да се поразходим някъде - също не си отказваме. А ако поискаме да се борим против това, ще усетим скръб.

Повече мълчи и не обръщай внимание на никакви помисли, дори и на добри, не осъждай никого и не се дразни. Авва Арсений казал на един брат: “Мълчи, непрестанно мълчи”.

Смирението е безусловно необходимо за спасението - в каквато степен човек се смири пред Господа, в такава и ще намери благодат. В житието на свети Евстатий Плакида (20 септември) четем, че Господ му се явил и му казал: “Когато достигнеш до дълбините на смирението, ще те възнеса и ще те прославя на небето пред Моите ангели”. “Мнозина - казвал старецът - са вършели велики добродетели и дори са претърпели известни мъчения, както виждаме от думите на свети Макарий Египетски, а после са паднали в гнусни страсти и са погинали”.

“Батюшка, това е страшно, как може да се спаси човек?” - попитал веднъж по повод на тези думи един ученик.

“Със смиреномъдрие лесно може да се спаси, ако поиска - отговорил старецът. - Те са загинали, понеже не са имали тази добродетел, тоест смирение, разчитали са на себе си и са се развратили”.

Старецът постоянно внушавал на учениците си, че смирението е най-удобният път към спасението. “Нека смирението - е казвал той - да допълва недостига на други добродетели”.

Когато един ученик казал на стареца: “Батюшка, нямам нито молитва, нито нещо добро, и поради това съм много натъжен и скърбя за това” - старецът отговорил: “И при земния цар не всички воини са генерали; има и офицери, и обикновени войници. Така е и при Небесния Цар. Ако не бъдеш генерал, то ще бъдеш поне обикновен войник, но все пак ще бъдеш воин на Небесния Цар. Смирявай се и укорявай себе си във всичко, като непотребен раб”. Друг ученик казал: “батюшка, нямам нито пост, нито молитва, нито въздържание”. Старецът отговорил: “Запасявай се с повече смирение и самоукоряване. Ще дойде време, когато ще постиш. А ако постиш сега, ще осъждаш другите. Мнозина са изсушили плътта си с пост, но не са победили нито една страст. Защото без смирение е трудно да се спасим”.

Старецът често казвал: “Ако в светския живот някой търгува с някаква стока и вижда, че има прираст и печалба от търговията, той се радва, защото придобива богатство. Така и монахът или обикновеният добродетелен човек, ако живее благочестно и придобива истинско смирение от делата си, нека се радва, че не ще си тръгне с празни ръце от тукашния живот. А ако няма смирение, всичките му трудове и подвизи, предприети в този живот, са напразни”.

Ще бъдем осъдени не за това, че не сме извършили велики външни подвизи и добродетели (всичко това е хубаво, но при вътрешен труд[1] и когато се извършва със смирение) или че не сме вършили чудеса, а за това, че не сме плакали за себе си - както казва свети Иоан Лествичник (Слово 7, ст. 70).

Ще бъдем осъдени за неправилното ни (високо) мнение за себе си и за това, че сме успокоявали себе си и съвестта си с такива помисли (тоест, че уж са достатъчни само външни добродетели).

Един брат казал на стареца, че от еди-колко си години не яде нито месо, нито риба, в някои дни яде храна с олио, а през останалите пази пост и въздържание; но не може спокойно да понася дума против него, казана от когото и да било, и при това сякаш излиза извън себе си от силния гняв и ярост.

Старецът отговорил: “Научил си се да постиш, но не си се научил да смиряваш сърцето си. Не ще получим пълна полза от поста, ако не се научим да се смиряваме и да укоряваме себе си във всичко и ако не насочим цялото си внимание към вътрешното ни занимание. Мнозина са сеяли много, но когато е идвало време за жътва, не са можели да пожънат нищо. Тъй като са сеяли неразумно, не са пожънали нищо. Но ти, ако искаш да ме послушаш, поправи това, което е неразумно в твоя пост. Постът е разумен, когато човек при това смирява вътрешния си човек и очиства сърцето си от страстите”.

Не желай да получиш или да постигнеш каквито и да било духовни дарби; самото желание за това е неправилно и гибелно. Но се старай да пазиш себе си, колкото се може повече, в дълбоко смиреномъдрие, а всичко останало предай на Божията воля. Защото не знаем дали за нас е полезно да получаваме каквито и да било дарби. И ще ти кажа още: неразумно дете иска от баща си ножче, но бащата не му дава нож, знаейки, че детето, поради неразумието си, може да се пореже с него. Брате мой, насочи цялото си усърдие и целия си стремеж към това - да видиш себе си, както пише за това свети Исаак Сирин: “Удостоеният да види себе си е по-добър от удостоения да види ангели” (Слово 41, ст. 198).

Да видиш себе си - това означава да осъзнаеш себе си като голям грешник и да счетеш себе си за по-лош от всеки голям грешник, да видиш греховете си по-многобройни от морския пясък и да считаш себе си за недостоен даже да ходиш по земята.

Човешкото сърце е като огледало или чисто стъкло; ако е чисто от страсти и пороци, то вижда във всеки човек само тази чистота и не осъжда и не укорява никого. Затова трябва да молим Господа Бога да ни дари да виждаме собствените си прегрешения и да не осъждаме брата си (Молитва на св. Ефрем Сирин). Колко голям е грехът на осъждането и каква голяма загуба и пречка за спасението ни носи той - по този въпрос нашият Спасител Иисус Христос е казал в Светото Евангелие: Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени (Мат. 7:1, 2).

Но ако сърцето на някого е нечисто и е осквернено от страсти и пороци, той вижда тази нечистота почти във всеки човек, във всички забелязва и подозира нещо лошо.

О, да би знаел какви усилия прави врагът, за да отклони човека от молитвата! Врагът е готов да даде на този човек всички съкровища на света. Знае той, коварният, какви блага придобива човек чрез молитвата.

Трудно е да се спасим без смирение. Макар и да познаем цялата мъдрост на този свят, ако у нас няма смирение, не ще има никаква полза и душата ни ще бъде пуста, ако се основаваме само на познанието.

Понякога старецът Александър казвал: “Старай се да ядеш малко олио, че инак не ще победиш нито една страст!”.



[1] Бележка на св. Теофан Затворник.

Преподобният старец Варнава
(1831-1906)

Преподобният старец Варнава бил благословен за монашески подвиг от стареца Геронтий, който се подвизавал в Зосимовата пустиня, намираща се близо до Нара Томинска.

Сред множеството посетители, които търсели съвет и ръководство в живота, старецът Геронтий особено обикнал и приближил до себе си богобоязливия юноша Василий (така се е казвал преподобният Варнава в света), като често го оставял за по-дълго време при себе си за беседа. Под влияние на този опитен в духовния живот старец у младия Василий възникнала и постепенно узряла мисълта да се отрече от света и от всичките му суетни бързопреходни радости.

През 1851 година, след като получил родителско благословение за нов живот, 20-годишният момък напуснал суетния свят и се отдалечил в обителта на преподобни Сергий Радонежки.

След ученика си в обителта пристигнал и наставникът му, който пожелал да завърши монашеския си път близо до мощите на преподобни Сергий. Тук той приел велика схима с името Григорий.

Но Василий и старецът наставник живели заедно, в една обител, само един месец. Множеството братя и хилядите богомолци не позволявали на младия ревнител на благочестието и подвижничеството да се наслаждава на уединението, което така търсела душата му. Вследствие на това Василий, с благословението на своя старец схимонах Григорий и с разрешението на наместника на Лаврата преподобни Антоний (Медведев), се преместил в Гетсиманския скит.

Тук сред мнозината старци-подвижници Божият пръст му посочил духовен ръководител в лицето на монах Даниил, пред чиято врата постоянно се тълпял народ, жадуващ за словото на истината от устата на праведника прозорливец. Под суровата външност на подвижника се криела любвеобилна душа и младият Василий с цялото си сърце се прилепил към него, извършвайки делото на послушанието заради Господа.

Родом от Вятска губерния, монах Даниил почти двадесет години се подвизавал като отшелник във вътрешността на гората, заобикаляща Гетсиманския скит. На външен вид той бил висок старец с бял подрасник, върху който обличал полумантия. Изглеждал доста суров. Той действително бил такъв, тоест строг и немилостив, но само по отношение на себе си. А по отношение на другите и в държанието си с посетителите, които в повечето случаи избягвал, винаги бил добър, кротък и снизходителен. В скита бил известен като строг подвижник и постник. Старецът Даниил, който под външния вид на юродство криел дар на прозорливост, с примера си и въобще с цялата си личност имал нравствено влияние върху послушника Василий - бъдещия старец Варнава, оставил дълбока следа в целия му живот и повлиял върху по-нататъшната му дейност.

Но Василий имал възможност да поживее уединен скитски живот сравнително малко време. По волята на началството с голяма скръб бил принуден да напусне своята тиха Гетсимания и да се пресели край “Пещерите”. По Божи Промисъл той отново се озовал лице в лице със света - на новото послушание водач на поклонници в “Пещерите”. Колкото и да било тежко за него лишаването от тишина и безмълвие, достойният възпитаник на своите наставници пазел сърцето си в мир и на новото послушание. А благоговейното му разположение на духа, неизменната му кротост и благодушие при изпълняването на послушанието скоро създали добра слава за него сред богомолците, посетители на пещерите, и младият послушник, без сам да знае това, малко по малко ставал за тях старец утешител.

Не преставал да се труди и в Гетсиманския скит - ту като шлосер, ту като свещар; изпълнявал с любов и послушанието килийник на стареца Даниил (чак до кончината му), но вече всички, които влизали в досег с него, разбирали, че в негово лице се ражда бъдещ старец подвижник.

През последните дни от живота на монах Даниил една негова духовна дъщеря го попитала: “Батюшка, кой ще ни утешава без Вас?”. В този момент в килията влязъл Василий и старецът, за голямо нейно учудване, отговорил с усмивка: “Вася ще ви утешава!”.

Василий, както и по-рано, посещавал и стареца схимонах Григорий в Лаврата, като всеки път искал благословение за това от началството на пещерите. При едно от тези посещения, по време на предсмъртната болест на схимонах Григорий, послушникът останал дълго при първия си наставник и ръководител, като за последен път утолявал жаждата си за знание в духовния живот с мъдрите му наставления. По това време му бил възложен подвигът на старчеството, който той приел след смъртта на двамата си наставници. Като му завещал да приема с любов всички идващи и да не отказва на никого съвети и наставления, старецът Григорий му дал две просфори и казал: “С това храни гладните - със слово и с хляб, така иска Бог!”. След това добавил, откривайки му Божията воля, че трябва да построи женска обител в отдалечена оттук и изцяло заразена с разкол местност, че тази обител трябва да послужи като светилник за заблудените чеда на Православната Църква, за което се грижи Сама Небесната Царица. Тя ще му посочи и мястото и обителта трябва да бъде осветена в Нейно име.

При това старецът, като погледнал с любов и тъга възлюбения си ученик, не скрил от него, че ще му се наложи да понесе и да претърпи множество скърби.

На следващата сутрин послушникът Василий чул, че старецът Григорий, неговия скъп наставник, е парализиран от инсулт и е загубил способността си да говори, а след два дни, на 2 януари 1862 година, схимонах Григорий тихо предал духа си на Бога.

През 1865 година той бил лишен и от другия си наставник - монах Даниил, който преди смъртта си му завещал да поеме подвига на старчеството. И когато послушникът го молел със сълзи да снеме от него този подвиг, внезапно, за свой ужас, видял, че от гърлото на стареца Даниил бликнала кръв и в ръцете на възлюбения си ученик той заминал при Господа.

Стъпването на Василий на пътя на старчеството станало по естествен начин. Още докато старецът Даниил е бил жив, той, като негов килийник, по поръчение на стареца и от негово име нерядко давал на посетителите съвети и отговори на различни техни въпроси. А през последните години от живота си старецът, който и преди това неохотно приемал посетители, съвсем започнал да избягва всякакви беседи с тях, в резултат на което почти всички те започнали да се обръщат към неговия килийник - послушника Василий. И последният, задължен да прави това заради послушанието, не можел да отказва на никого от онези, които се обръщали към него. Поради това името му скоро станало известно сред богомолците, които отвсякъде идвали в скита и в пещерата.

Не му е било леко през първите седмици и месеци след смъртта на стареца Даниил. Той бил свикнал винаги и във всичко да бъде под ръководството на духовния си отец. Загубата на наставника сега още по-силно го карала да почувства самотата, тежестта на старческото служение и цялата отговорност пред Бога и пред хората. Под този товар духът на младия старец едва-едва се примирявал с положението си.

След смъртта на монах Даниил животът на послушника външно всъщност не се променил. Както и докато бил жив старецът, неговото служение на ближните, прието от него като послушание, продължавало. Само че сега, когато името му придобило голяма известност, броят на стремящите се към неговата килия все повече и повече се увеличавал.

На 20 ноември 1866 година той бил постриган от игумена на Гетсиманския скит иеромонах Анатолий за монах с името Варнава (което означава: “дете на милостта”, “син на утехата”) в чест на свети апостол Варнава.

На 29 август 1871 година монах Варнава бил ръкоположен за иеродякон, а на 20 януари 1872 година - за иеромонах.

Скоро широката известност на иеромонах Варнава сред народа накарала наместника на Лаврата преподобни Антоний да го назначи на длъжността народен духовник на “Пещерите” на Гетсиманския скит. Колкото и да не искал преподобни Варнава да заеме тази отговорна длъжност, началството му твърдо решило “да бъде така” и батюшката се покорил.

Възпитаван дотогава от старци наставници и от тайното монашеско занимание, преподобни Варнава сега сам става възпитател и духовен лекар на хорските сърца, откликнали на гласа на любовта и съчувствието. Това станало на 24 януари 1873 година. Оттогава старецът вече станал признат отец на духовно възражданите от него за нов живот, напълно предани и дълбоко обичащи го духовни чеда.

Длъжността духовник направила отец Варнава още по-известен сред богомолците, което неговите старци пророчески били предрекли. Сега още по-голям брой посетители започнали да се стичат при него за получаване на благословение, съвет при някакви жизнено важни обстоятелства, утешение - при скърби. Сега той посвещавал всички дни - от ранна сутрин до късна нощ - на служение на тях. Вратата на бедната му килия била еднакво отворена за всички. Старица, дошла отдалеч на поклонение в Троице-Сергиевата Лавра, младеж студент, учен професор, държавен служител, занаятчия, търговец, млада девойка, монахини, деца - всички отивали при батюшката и намирали при него задоволяване на духовните си нужди. Той бил еднакво достъпен за всички, еднакво посрещал всички с думи на отеческа любов, на утеха, като истински “син на утехата”. И лицето му винаги било озарено от светла радост, въпреки че той често изпитвал крайна преумора, така че понякога беседвал с посетителите с едва-едва доловим глас.

“Обикновена, бедна бе килийката на стареца - пише професор Д. И. Введенски от Московската духовна академия - но ми се струва, че нито едно благотворително учреждение за цялото време на съществуването си не е събирало толкова клети, нещастни, духовно и телесно болни хора, колкото посещаваха неуморимия старец в тази бедна обстановка. От ранно утро до късна вечер, и особено - през великопостните и летните дни, идват и идват при стареца в тази скромна килийка хора от всички съсловия, с всякакво социално положение и всякакви професии - и държавни служители, и хора от интелигенцията, и духовници, и понякога поклонници от простолюдието, утъпкващи с цървулите си 1000-верстови[2] пътеки, водещи до великия угодник - преподобни Сергий, от него - до “Пещерите”, а тук - и до “необикновения” старец... И прозорливият, благообразен, леко прегърбен старец с умни, проницателни очи, облечен в износено расо и в обикновена монашеска шапчица приемаше всички с усмивка и любов. Не се отнасяше със симпатия понякога само към онези, които идваха направо при него, без да са се поклонили и без да са целунали чудотворната икона на Черниговската Божия Майка...”.

Преподобни Варнава е ставал много рано. След като извършвал килийното си правило, той е присъствал на всички богослужения, а през цялото останало време на деня, често забравяйки дори да се храни, беседвал с хората, които от всички краища са стичали към него със скърбите си. Не отказвал на никого - едного ще утеши, друг ще предупреди за бъдещо изпитание, ще упъти как да се постъпи в даден случай, ще благослови всички. Случвало се е и да се поскара на някого, но така бащински ласкаво, че под влияние на погледа и думите му, чувствайки, че и самият той скърби заедно с него, дошлият неволно изливал душата си пред него и си тръгвал ободрен и готов да се промени към по-добро.

Идват при него някакви посетители и се оплакват от духовните си немощи. Старецът ще се усмихне приветливо и ще рече: “Ех, синко, синко... Кога ще започнем да живеем по-добре... Виж, Бог търпи, търпи, но ще започне да вразумява. Е, този път Бог ще ти прости, но внимавай, вземи се в ръце, не греши повече...”. “А постите спазваш ли?” - попитал старецът тръгващ си посетител. “Слаба работа” - ще отговори той. “Това не е добре... Необходимо е да слушаш Църквата, да слушаш”.

Хубаво би било читателят да можеше да види с каква любов се е отнасял отец Варнава към тези, в които виждал искрено разкаяние. “Синко - казвал често той, - а ти опитай, постарай се да не правиш това, въздържи се поне веднъж, а аз ще се помоля за теб - и Господ ще помогне”. И действително, голяма била силата на молитвата му.

Нужно е да кажем, че за батюшката не е съществувала разлика между “чедцата” му по отношение на възраст, професия и социално положение. С всички се държал еднакво бащински ласкаво. Уважаваният генерал, младият архимандрит еднакво са чували от устата му ласкавото обръщение: “синко”. Солидната знатна дама и младичката девойка също еднакво били наричани от него: “дъще”. Случвало се да настани някои от почетните гости на дивана в килията си и понякога да им предлага чай от “своя” самовар. Разбира се, “чедцата” били щастливи от тази любезност на батюшката.

Понякога се случвало да не заварят стареца вкъщи. Вярата в неговите молитви, в неговото духовно прозрение и тук е намирала изход - поклонниците записвали имената си, а понякога и скърбите си по стените на дървената постройка, в която живеел старецът, и задочно просели неговите молитви. И несъмнено, всеки, който посещавал стареца, виждал тези надписи с молив по стените на дъсчения пруст, намиращ се в съседство с килията му. “Батюшка, помоли се за нас”, “Еди-кои си бяхме тук, съжаляваме, че не Ви заварихме”, “Заради Бога, молете се за нас”, “Помолете се за болната” - такива са надписите, които в изобилие можело да бъдат прочетени там.

През 1890 година преподобни Варнава бил назначен за духовник на братята. Духовните чеда монаси обикновено идвали при отец Варнава вечер и батюшката винаги им се радвал. “С каква любов се занимаваше той с нас - си спомня един от тях, - с какво търпение изслушваше неразумните ни въпроси и как мъдро, бащински ласкаво ни наставляваше”. За братята от манастира вратата на килията му била винаги отворена. Когато монаси го питали може ли да отидат при него и кога, батюшката отговарял: “Можете да идвате по всяко време, щом сте свободни и имате да ми кажете нещо, макар, по ваше мнение, и съвсем маловажно. Самите ние се съветваме и затова не се валяме в калта”.

По време на църковна служба, когато нямало изповядващи се, преподобни Варнава винаги влизал в олтара и там се молел, без да забелязва нищо наоколо, възнасяйки се духом към престола на Този, на Когото посветил целия си живот. От молитвата той черпел сила, в нея намирал покой. С каква вяра всяка сутрин прекланял коленете си пред чудотворните икони на Божията Майка - Черниговската и Иверската - и се молел дълго, просейки Нейната помощ за себе си и за тези, които се поверявали на неговите молитви!

В изпълнение на завета на своите старци преподобни Варнава служел с пълна самоотверженост на хората до края на дните си. За всички бил отец и учител в живота, лекар на духовните, а нерядко и на телесните немощи. Старецът предлагал понякога доста оригинални лекарства на тези, които идвали при него с оплаквания от духовните си немощи и телесните си недъзи, но никой не се е разкайвал, приемайки ги с пълна вяра.

Старецът съветвал - болните очи да се промиват със стайна вода. Излекувал е бързо възпаление на венците, като е благославял болните да изяждат на гладно две-три сухи парчета антидор без светена вода. Болката в гърдите или в хълбоците, която не била облекчавана от никакви лекарства, стихвала, когато по благословение на стареца са натривали болното място с елей от килийното му кандило. Често, понякога дори и при доста сериозни случаи, предлагал синапени лапи и други домашни средства. Признавал необходимостта болните да се обръщат към лекарите за помощ, но невинаги одобрявал операциите. А най-често, заради двойната полза на човека, старецът го съветвал да се моли по-усърдно на Бога, да пристъпва по-често към приемане на Светите Христови Тайни, да се въздържа от излишество във всичко и въобще, да бъде по-внимателен към себе си.

“Всеки ден пийте на гладно светена вода и яжте просфори - това е най-доброто лекарство!” - съветвал батюшката. “Яж по-малко сладки и мазни храни и ще бъдеш здрав. Хлябът и водата не ще ти причинят вреда” - пояснявал той необходимостта от тази диета. “Добра госпожо, не пуши твоя тютюн, и ще ми бъдеш златна!” - поразил батюшката с прозорливостта си една особа, която му се оплакала от болка в гърдите и от това, че лекарите не могат да определят правилно причината за нея, и поради лъжлив срам премълчала за пристрастието си към греховния навик. Впрочем, понякога, в зависимост от “синчето” или “щерката”, мъдрият “лекар” предписвал и друго средство, като например следното: “Яж и пий повече заради послушанието, спи повече, разхождай се - и ще бъдеш юнак!”.

Не така посрещал батюшката оплакванията от болести на духовните си чеда от монашестващите, особено на младите. Със същата бащина ласка той внезапно ще им каже в отговор на скръбта им за болестите: “О, много, ама много се радвам, че боледувате, защото това е за ваша полза - ще бъдете по-смирени! Правете поне по петдесетина земни поклончета на нощ и ще ви олекне! Спете по-малко - и няма да ви боли главата”.

Неохотно давал благословение за лечение при лекари при неопасни случаи, но сериозно болните батюшката не само ги благославял да се лекуват сериозно, но и сам им посочвал лекарите.

Старецът Варнава прозорливо посочил монашеския подвиг на бъдещия схиархимандрит Захария (Зосима) - последния велик старец на Троице-Сергиевата Лавра.

Всички идващи били наричани от стареца: “синко” или: “дъще”. Той никога не говорел на “вие”, но винаги на “ти”. Сред “синчетата” бил например оберпрокурорът на Светейшия Синод В. К. Саблер, и най-накрая император Николай II, който в началото на 1905 година дошъл с покаяние при стареца. Няма точни сведения за съдържанието на беседата на императора със стареца Варнава. Достоверно известно е само това, че точно през тази година император Николай II получил благословение за приемане на мъченически край, когато на Господ Му бъде угодно да постави върху него този кръст.

Преподобни Варнава предсказал на мнозина бъдещи гонения за вярата - на някои прикрито, на други съвсем ясно - и им давал съвети как да живеят през десетилетията на скърби. Той предсказал и бъдещото възраждане на Руската православна църква: “Преследванията против вярата постоянно ще се увеличават. Нечувана досега скръб и мрак ще обхване всичко и всички и храмовете ще бъдат затворени. Но когато вече стане невъзможно да се търпи, ще настъпи освобождение. И ще настане време на разцвет. Отново ще започнат да се въздигат храмове. Преди края ще има разцвет”.

Сред многобройните трудове и подвизи на преподобни Варнава първо място, безспорно, заема достойното за слава дело на съграждането на Иверската Виксунска обител и обгрижването на нейните обитателки.

През последните пет години от живота си иеромонах Варнава посещавал Иверската обител по-често от преди. Сякаш бързал, докато е жив, да заздрави нейното вътрешно и външно благосъстояние и затова сам се стараел да наблюдава всичко. Зиме и лете, при всякакви условия, забравяйки за своята старост и неудобствата на далечния път, без изобщо да обръща внимание на здравето си, преподобният винаги пътувал леко облечен и по време на пътуване се грижел за удобствата също така малко, както и в скита.

Чак до деня на смъртта си старецът не знаел умора. Починал, както и живял, на служба на Бога и ближния. След като извършил тайнството Изповед над началничката на Приюта за бедни, той, с наръкавници и епитрахил, се поклонил до земята пред Божия Престол в олтара и повече не се изправил. Това станало на 17 февруари 1906 година.

Из духовните поучения на стареца Варнава

Помнете и вярвайте, че всичко, което се случва, е от Господа - и косъм от главата ни не ще загине без Неговата свята воля. Този трънлив път на скърби и търпение е пътят на всички Божии избраници. Казано е: “Приемете образа на страдание и дълготърпение на пророците и на всички светии. Ето, и Божиите светии, за които целият свят е недостоен, и те са били подлагани на скърби, и то на такива скърби, за които ние, грешните, не можем и да помислим. Спомнете си за Иов, плачещ на бунището, за Предтечата, гладуващ в пустинята, за Петър, разпнат на кръст, за Самата Преблагословена Майка на нашия Спасител, стояща край Кръста на Божествения Си Син. Та ние ли да скърбим и да роптаем против нашите нищожни в сравнение с тези скърби?

Има много хора, които бедстват на пръв поглед без видима причина, и ние, като видим такива нещастници, неволно си мислим: “Защо страдат те?”. Защо страдат например невинните и безгрешни младенци и други невинни? Отговорът на този въпрос е същият, който Иисус Христос е дал на апостолите, когато са Го попитали за слепеца: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде , за да се явят делата Божии върху му (Иоан. 9:3). Който и както и да страда, ако търпи благодушно и благодари на Бога, ще получи голяма полза от страданията си: ще страда телом - затова пък няма да страда с душа, страда известно време - затова пък ще блаженства вечно.

Но нали все пак за Бога е възможно да ни спаси без тези тежки страдания? Да, за Бога всичко е възможно, но Бог върши това, което е полезно за нас - това го изисква законът на Неговата любов и правда. Няма човек без грях, всички ние се раждаме в грехове, живеем в грехове, във всички ни има семена на злоба. Скърбите, изпращани ни от Бога, са, макар и горчиво, но сигурно лекарство, което изцелява греховните ни немощи, спира в нас действието на лошите наклонности... Хвалим се и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението - опитност, опитността - надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий (Рим. 5:3-5). Няма нито един страдалец, който да търпи случайно и напразно, и няма нито едно бедствие, което да не донесе полза на страдащия, да не съдейства за по-добро. Това по-добро понякога се сбъдва на земята, но в повечето случаи то е там, на небето, понеже през много скърби трябва да влезем в царството Божие (Деян. 14:22). Казано е: Господ наказва, когото обича (Евр. 12:6)., и на друго място: от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света (1 Кор. 11:32), и още: с търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19). Хайде да търпим - и ще се спасим. Който претърпи докрай, ще бъде спасен (Мат. 10:22).

Непрестанно помнете съвета на Писанието: слънце да ви не залязва гневни (Еф. 4:26), още повече в сегашните дни, когато се готвите да принесете на Господа жертва на пост и покаяние. Простете - и ще ви бъде простено, не осъждайте - и няма да бъдете осъдени, и с каквато мярка мерите - с такава ще ви се отмери. Спомнете си притчата на Спасителя за царя, който поискал да си разчисти сметката със слугите си (виж Мат. 18:23-35). Кой от онези, които не прощават на ближния си, не ще потръпне от ужас? Нека между всички вас да има Божий мир и любов, защото Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог - в него (1 Иоан. 4:16).

Моля ви и ви умолявам: имайте мир помежду си и святост във всичко, и в мислите, и в делата. Без това никой не ще види Господа. Добро дело за християнската душа, жадуваща спасение, е да задържа добрите мисли, а лошите, когато те нахлуят, да прогонва от себе си. Полезно за тази цел е непрестанното пазене в паметта на Иисусовата молитва.

Не стават ли от една искра, понякога твърде малка и едва забележима, огромни пожари и не израства ли от малкото зърно с течение на времето голямо дърво? Така и при нас: не излизат ли от сърцето всички зли помисли (Мат. 15:19), след помисъла - думи и разговори, а след това вече - дела и деяния? Затова по всякакъв начин трябва да се пазим от греховни мисли и мечтания, от свободни думи и разговори. Най-много се изкушават мисълта и словото ни, но тъкмо тук е нужен подвиг. Необходимо е да се борим с такива изкушения. По-добре е да понесем скръб и скука, отколкото да се поддадем на тази измама и лъжа. Помнете, че за всяка празна дума ще дадем отговор в Съдния Ден. Дори на някого от вас да му се случи да чуе оскърбителни и хулни думи, не се смущавайте, а благодарете - в повечето случаи това служи за наша полза. Ласкателните думи разхлабват душата и я лишават от твърдост и мъжество. Ако живеем по светски, може да плуваме по течението, но за да живеем духовно, е необходимо да се противопоставяме на света, да избягваме суетното ласкателство, като презираме всяко плътско успокоение, да умъртвяваме духом всички страсти и да обичаме духовната бедност, с пълно смирение заради Господа, както ни учи Светото Евангелие. Макар това в началото да изглежда трудно и горчиво, последствията са добри и хубави.

Постави, Господи, стража на устата ни и огради вратата на устните ни (Пс. 140:3, 4).

За всеки, който искрено желае да служи на Господа, са необходими най-напред пост и молитва, а след това - търпение и послушание. В това се състои и от това произтича цялата пълнота на християнските добродетели. Постът и молитвата представляват най-сигурната защита от вражеските нападения. Както поради изкушението със забраненото дърво Адам е бил изгонен от рая, така чрез поста и послушанието това изгубено блаженство отново ни се връща. Сега често ни се случва да чуваме: “Постите са много, за какво са?”, “Постната храна е вредна”, и т.н. Не вярвайте на такива и не ги слушайте. Спомнете си какво казва Писанието. Когато тримата момци и Даниил и другите момци заедно с тях били пленени от Навуходоносор и се намирали във Вавилон, царят им наредил да се хранят от неговата трапеза. Но Даниил и тримата юноши не поискали да се хранят от царската трапеза и казали на прислужника, който се грижел за тях: “Давай ни да ядем земни плодове и да пием вода”. Прислужникът им отговорил: “Боя се от господаря си - царя. Ако той види лицата ви отслабнали от тази храна в сравнение с връстниците ви, които се хранят от царската трапеза, ще ме осъди”. Те му казали: “Направи опит с нас за десет дни”. Той изпълнил молбата им и после, когато ги въвел при царя, се оказало, че лицата им били по-хубави от лицата на младежите, които се хранели от царската трапеза (виж Дан. 1). Ето, виждате какво поражда в нас постът - той лекува болести, пресушава вредните сокове на тялото, чрез това прогонва злите помисли, прави ума светъл, сърцето чисто, тялото здраво. Веднъж апостолите попитали Господа, с каква сила и власт се изгонват бесовете. - Тоя род - отговорил Спасителят - с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост (Марк. 9:29). И така всеки път, когато ни нападне смущение от помисли или някакви други вражески прилози, е необходимо веднага да използваме това лекарство, тоест необходимо е да си наложим пост, и вражеските нападения ще изчезнат. Голяма сила е скрита в поста и велики дела се извършват чрез него. Постът е ангелски живот. Придържащият се към него се уподобява на ангелите. Впрочем, не мислете, възлюбени, че просто телесният пост е истинският пост. Не! Правилно пости не този, който се въздържа само от храна, но за пълен пост се счита, когато при това той се отдалечава и от всяко лошо дело, и не само от дело, но и от всяка празна дума и неподобаваща мисъл, с една дума - от всичко, което е противно на Бога. “Като постим, братя, телесно, да постим и духовно - ни учи Светата Църква - да разкъсаме всеки съюз на неправдата: да отхвърлим ропота спрямо нужното изменение. Да скъсаме всяка неправедна полица, да дадем хляб на гладните и да въведем бедните бездомци в домовете си, та да получим от Христа Бога голяма милост” (стихира, сряда, 1-ва седмица на вечернята). Това е истинският пост, нашият лечител и спасение. Боже, помогни ни!

Най-първото, за което трябва да се молим, е: Господи, научи ни да се молим (Лук. 11:1). Молитвите ни са приятни на Господа и доброплодни за нас само тогава, когато просим действително нужното и полезното за душата ни, а често не знаем кое е това нужно и полезно и затова трябва най-напред да молим Господа: “Научи ни да се молим”. Учейки ни на молитва, Спасителят казва: Кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец (Мат. 6:6). Скришната стая е нашето сърце. Ако искаме да се молим достойно, трябва да изгоним от него всички външни странични грижи и да устремим всичките си чувства нагоре към Господа. Думите, произнасяни само с език, а не със сърце и душа, не достигат до Божия слух. Господ слуша с внимание не устата ни, а съкрушеното и смирено сърце. Понякога само една въздишка, отправена от душа и чисто сърце, е по-приятна на Господа, отколкото продължителното четене на молитва, при което говори само езикът, а сърцето е студено и нямо. Предпочитам да кажа пет думи с ума си... отколкото хиляди думи с език (1 Кор. 14:19 - слав.) - учи светият апостол. Истински сърдечната молитва винаги е смирена. Тя се надява единствено на Божията милост и благост, не цени своите заслуги, а и не ги намира в себе си. Тя е по детски проста, доверчива и дръзновена, като вопъл на изпълнени с уважение деца към любимия баща. “Батюшка, помилуй! Мили Благодетелю, помилуй!” - се молел светителят Тихон Задонски със слъзно умиление. Ето я истински сърдечната молитва. Тук има всичко: и осъзнаване на собствената немощ, и недръзка надежда на всесилната Божия помощ, и истинска любов към Господа, и пълна, жива, твърда вяра в Неговата милост. Ето такива свойства трябва да постигаме в нашата молитва. Това не е лесно. Това е специален дар на Божията благодат. Ненапразно в молитвата се казва: “Господи, дай ми сълзи на умиление”. Затова най-напред трябва да се молим: “Господи, научи ни да се молим”. А после това се дава не изведнъж, а постепенно. В началото молитвата е труд, а щом привикнеш към нея, е наслаждение. За тази цел е необходимо по-често и без леност да се упражняваш в молитва. Тъкмо тук са подходящи и манастирските правила. Изпълнявай ги без леност - и ще придобиеш навик и любов към подвига на молитвата. Непрестанната молитва ни е необходима, тъй като непрестанно сме обкръжени от врагове. Но как е възможно да се молим непрестанно? Това не означава, според учението на отците и подвижниците, винаги да стоим и да правим поклони, но - вътре в себе си или с ум, или с уста да призоваваме Господа и Неговите светии. А дори и да стоим, но сме разсеяни и телом се молим, а с ума си съзерцаваме нещо земно, това е безполезен труд, като дърво без плод. Щом се събудите сутрин, нека първата ви работа да бъде - да кажете молитва. Без молитва не излизайте никъде, дори и в коридора за вода. Независимо от това, дали се занимавате с ръкоделие или ходите, непрестанно имайте молитва в устата си, казвайте: “Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешната! Майко Божия, Застъпнице наша, бъди милостива към мен, недостойната! Ангеле Божи, добри мой пазителю, не се отделяй от мен”. Работата в ръцете - молитва в устата, в ума, в сърцето. Може да се молите и да разговаряте с другите, само разговорите да не бъдат празни. Божието име, произнасяно с благоговение, също е молитва. Ако дойде някоя скръб, не роптайте, не се оплаквайте; падни пред Господа и се помоли със сълзи, кажи: “Господи, страдам заслужено”. Не казвайте и не мислете, че в състояние на смущение не можете да се молите, а по-добре си кажете: “Наредено ми е да се моля, дори и да не ми се иска” - и се молете, чрез това ще се успокоите и ще се утешите. По този начин можете да се молите непрестанно.

Покаяние и сърдечно съкрушение - ето прекия път към Господа и сигурното средство за спасение. Покайте се - е призовавал Предтечата, подготвяйки народа за посрещане на Господа. Сам Господ е започнал спасителното Си учение с думата “покайте се”. И после, когато е изпращал апостолите Си на проповед, им е заповядал навсякъде и винаги да казват: “Покайте се”. Да отидем и ние при Господа, Който ни е създал, при справедливия, но винаги готовия да ни помилва Господ заради нашите сълзи на съкрушение. Не мислете, че сълзи на покаяние са нужни само на онези, които са се оплели в страсти на безчестие и в големи грехове. Не! Не! На всички нас и на тези, които по наше мнение живеят изправно - на всички са необходими сълзи на покаяние. Ако дори и в Ангелите Господ съзира нещо непокорно (в книгата на пророк Исаия), то какво да кажем за нас?... Един свят мъж, май че беше Ефрем Сирин, вървял веднъж с учениците си из града или селото и като минавал покрай гробището, видял жена, която проливала горчиви сълзи над един гроб и не обръщала внимание на никакви утешения от околните. Изглеждало, че е забравила всичко, нищо не вижда и не чува, плачела неутешимо. След като я отминал, старецът се обърнал към учениците си и им казал: “Виждате как скърби тази жена на гроба, така и ние трябва да скърбим с плач за душата си, която сме убили с греховете си и сме погребали в чуждата за нея земя на страстите и на плътските похоти”. Щом казал това, старецът заридал. Ето каква представа имали дори и Божиите светии за себе си и какво покаяние са принасяли, а ние, грешните ли да не скърбим и да не плачем за нашата греховност? Сълзите на сърдечно покаяние - това е основата на нашата праведност, с тях се допълва недостига от прави дела в живота ни, в душата ни биват изтребени порочните страсти и греховните навици, чрез тях се приближаваме до Господа: сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре (Пс. 50:19 - слав.). Един човек имал големи грехове, но накрая се покаял и като се оттеглил в манастир, в продължение на много години плачел неутешимо за извършените по-рано грехове. Умилостивен от това истинско покаяние, Господ пожелал да утеши Своя раб. Той му се явил във видение, облечен със свещенически одежди, държейки в ръцете Си чаша. Като видял Господа, монахът паднал в нозете Му и с благоговение Го попитал какво има в донесената от Него Света Чаша? Това са сълзите на грешницата, която плака в нозете Ми в дома на Симона прокажени - отговорил явилият се Господ. - Запазил съм ги досега, защото те са Ми твърде приятни. След края на видението монахът почувствал в душата си неизказана радост и утешение и в продължение на целия си живот не престанал да служи на Господа. Толкова приятни са на Господа Бога сълзите на искреното покаяние. Хайде да тръгнем към Господа по този път на слъзното покаяние. На земята няма нито един праведник, всички сме грешници пред Бога, а всички се оправдават даром, по благодатта на Господ Иисус Христос, заради вярата в Него и сълзите на разкаяние и съкрушение. Нека да плачем за греховете си, та да се спасим: Блажени плачещите, защото те ще се утешат (Мат. 5:4). Господи, дай ни сълзи на умиление, покаяние и съкрушение.

Придобий най-вече смирение и послушание. ... Поучете се от Мене - ни учи Сам Христос Спасителят - понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:29). Но за да разбереш по-точно какво представлява истинското смирение, ще ти опиша признаците му в настоящото писмо. Смирен може да бъде наречен този, който чувства в себе си пълна преданост към Божията воля, който приписва всеки свой успех на Божията благодат, а не на своите способности и заслуги; който в нищо не се доверява на своя разум, а във всичко следва повеленията на настоятелката или разсъжденията на духовния си отец; който не само сам не оскърбява никого, но и с радост понася оскърбленията, нанасяни му от другите; който с благодарност се задоволява с малкото и оскъдното, като счита себе си за недостоен дори и за това; който истински счита себе си за най-долен от всички и в нищо не се поставя над другите; който обуздава езика си, не е бърз на говорене и не е заядлив при разговор; който не обича празнословието и многословието. В това и в подобното на това се проявява истинското смирение. Успелият в него се изкачва на висотата на любовта, посредством която преминава подвизите на християнските добродетели не с принуда и усилия, а с ревност и душевно разположение.

Ако искаш да постигнеш смирение, в общуването със сестрите спазвай следното правило на пророка: Аз пък като глух не чувам и съм като ням, който не отваря устата си (Пс. 37:14). Ако се случи някой да те смути, спомни си следното правило: Рекох си: ще пазя пътищата си, за да не сгреша с езика си (Пс. 38:1), и друго: смутих се и не говорих (Пс. 76:5 - слав.). Не подражавай на онези, които страдат от опърничавост, не обръщай внимание на думите им, сякаш не ги чуваш и не ги забелязваш. А най-вече спазвай следното: постави себе си в числото на безумните и неразумните, та да бъдеш мъдър (виж 1 Кор. 3:18), тоест не разсъждавай, не изпитвай и не размисляй, когато игуменията ти заповядва да направиш нещо, а с пълно простодушие и вяра, колкото се може по-бързо, изпълни заповяданото. Утвърди сърцето си в такова разположение и лесно ще можеш да носиш докрай благото иго на послушанието, и никакво изкушение, никакви дяволски козни не ще могат да смутят душевния ти мир в монашеското общежитие.

Чети, заради Бога, колкото се може повече чети Чети Минеите. В житията на светите Божи угодници ще намериш всичко, което е нужно за твоето спасение - и назидание, и утешение. Там ще видиш, че трудът в Христа действително е благо иго и леко бреме (виж Мат. 11:30), и че само нашата леност счита този труд за тежко бреме, уж превишаващо човешките сили, а светиите са намирали в тези подвизи отрада и наслаждение за себе си.

Като предпазно средство против осъждане на ближните, които ви обиждат и съблазняват другите, могат да послужат: първо, помненето на собствените грехове, от какъвто и характер да са те; второ, мисълта, че не ни е дадено право да съдим и да осъждаме ближния; трето, това, че след падането на брата или сестрата ние не виждаме тяхното ставане и не познаваме цялата прелест на изкушенията и съблазънта, от които са се увлекли и са паднали нашите братя или сестри; четвърто, това, че Сам Господ ще ги изправи, а нас, може би заради гордостта ни, ще ни повали като фарисея, и ще ни осъди за това, че сме си присвоили правото да съдим, което не ни е предоставено, и накрая, пето, молитвата за онези, които ни мразят и ни обиждат.

На тщеславието постоянно противопоставяй: самоосъждане, помнене на своите грехове, на крайната ни слабост и невъзможност да направим нещо добро без Господа Бога, а също и това, че Божият съд не е наш съд и че доброто, великото в очите ни може да бъде счетено за лошо, ако не вследствие на нечисти подбуди, то в резултат на не напълно законни средства или на земни цели и намерения, които си поставяме заради себе си, а не заради Господа Бога. Така Иисус Христос е осъдил фарисеите, които са вършели добри дела, но с лоши цели. От друга страна, е известно, че сега милиарди хора обитават заедно с нас земята, и какво могат да означават името, знанието, дарбата, заслугите на твоята или на нашата личност сред такъв сонм обитатели на земята? Не мислете за себе си високо, а носете се смирено; недейте се има за мъдри - казва свети апостол Павел (Рим. 12:16). В такива моменти на изкушение не пречи да имате предвид и написаното в пета глава на втора част на “Духовна азбука”: “за това, да не мислим високо за себе си”.

“Мога ли да се спася?” - казваш ти. Можеш, ако искрено и от цялата си душа пожелаеш своето спасение. Можеш, ако с всеки изминал ден започнеш все повече и повече да възхождаш от сила в сила. Но на теб ти се иска изведнъж да станеш съвършена? Това не е лесно - всичко в Божия свят расте и се развива лека-полека. За да се облечеш в новия човек, е необходимо най-напред да съблечеш ветхия. Погледни дървото. Кога пуска то нови филизи? Нали тогава, когато старите листа вече са опадали от него? Същото нещо трябва да стане предварително и с нас, а до идването на това благодатно време нека да се самопринуждаваме, да се борим, да се сражаваме до кръв. Да бъдем внимателни към себе си и да следваме наставлението на преподобни Лествичник, та да не би, като твърдим, че уж вървим по тесния и прискърбен път, да мамим себе си и всъщност да се движим по широкия и просторен път. Тесния път ще ти посочат: измъчването на стомаха, всенощното стоене, водата - с мярка, хлябът - с оскъдност, очистителната напитка на безчестието, подигравките и ругатните, отсичането на своята воля, търпението на нападките, безропотното понасяне на пренебрежението, считането на оскърбленията за нищо и навикът, когато те обиждат, да не се сърдиш, когато те унижават, да не се гневиш, когато те осъждат, да се смиряваш. Блажени, които вървят по един от изброените пътища, защото тяхно е царството небесно (Мат. 5:10).

Питаш мен, най-грешния измежду грешните, как да избегнеш язвата на греха? Недоумявам какво да кажа и какво да изрека в отговор на твоя въпрос. Ако бе попитала: “Какво да направим, за да грешим колкото е възможно по-малко и по-рядко, ако не можем напълно да се въздържим от греха?”. В отговор на това може би бих ти написал нещо, но и то няма да е от мен, а ще бъде по писанията на опитни в духовния живот мъже. Опитни в християнския живот и достигнали най-висока степен на християнско съвършенство мъже предлагат следните средства или правила за тази цел:

1. Трябва да избягваме всички поводи за грях, всякакви места, лица и предмети, които могат да бъдат съблазнителни за нас и ни внушават греховни желания.

2. Необходимо е непрестанно да помним своя край: смъртта, Съда, Възкресението, бъдещия живот.

3. Колкото се може по-често да си представяме Божието всеприсъствие, да размишляваме за Божиите благодеяния, особено за живота на нашия Господ Иисус Христос на земята, за страданията Му и смъртта Му и въобще - за главните истини на Православната християнска вяра.

4. Сърдечната и усърдна молитва и честото призоваване на името на Господ Иисус Христос твърде много способстват да се въздържаме от грях.

5. Необходимо е да внимаваме в себе си, тоест да бодърстваме, да наблюдаваме себе си, своите чувства, желания и постъпки.

6. Колкото се може по-често трябва да прибягваме към тайнството Покаяние, да се изповядваме пред духовния отец, да искаме от него и да слушаме неговите съвети и достойно да се причастяваме със Светите Тайни.

7. Да не пропускаме случай и възможност да присъстваме на църковно Богослужение, а у дома да четем духовни книги.

8. По-често да беседваме с благочестиви хора и да избягваме празни разговори.

9. Постоянно през свободното от Богослужения време да имаме някакво полезно занимание, да изпълняваме някаква длъжност, да се занимаваме с някаква работа, за да не пребиваваме в безделия.

И така, виж какво трябва да прави християнинът, за да избягва по възможност греха, това е, накратко казано, да се моли, непрестанно да се труди и непрестанно да бъде внимателен към себе си. Господи, помогни ни!



[2] Верста - руска мярка за дължина, равна на 1,06 км.

Старецът Захария
(1860-1936)

Като приел монашество по благословение на преподобни Амвросий Оптински, старецът Захария се подвизавал известно време в Бели Брегове, бил килийник на отшелника старец Даниил, който живял четиридесет години на едно уединено място в Калужка губерния.

След като се разболял тежко, Захария дал обет да се засели в Троице-Сергиевата Лавра при преподобни Сергий.

Когато пристигнал от Бели Брегове в Гетсиманския скит, където живеел прочутият старец Варнава, послушникът Захария видял група поклонници. Поради голямото множество хора било невъзможно дори да се приближи до килията на стареца. Неочаквано преподобни Варнава излязъл от килията си и като се обърнал към множеството, попитал: “Къде е лавърският монах? Я да дойде тук!”. Сред поклонниците нямало лавърски монаси и никой не се обаждал. Тогава преподобни Варнава слязъл надолу по стълбичката и с думите: “Дайте, дайте път на лавърския монах!” се приближил до Захария, хванал го за ръка и го повел към килията си. “Аз не съм лавърски монах, а съм от Бели Брегове” - възразил Захария. “Е, знам, че си живял там, но сега ще живееш в Лаврата и ще бъдеш лавърски монах”. В килията преподобни Варнава благословил послушника Захария и казал: “Живей при преподобни Сергий и ще идваш при мен в Гетсиманския скит”. “А дали ще ме приемат тук?” - попитал Захария. “Ще те приемат! Иди при лавърските порти, там трима началници вече те чакат”.

След разговора Захария тръгнал към Лаврата и пред портите действително стояли игуменът и двама манастирски началници. Така било угодно на Божия Промисъл да отреди за Захария.

До приемането на монашество старецът преминал двадесет вида послушание. Бил килийник, трапезар, стоял е до раката на преподобни Сергий, бил е свещар край мощите на светите Серапион, Иосиф, Дионисий. Там трябвало да продава свещи, да забърсва пода, да чисти с пясък раките на угодниците, през цялото време на службата неотстъпно да стои до сандъка. Когато станал старец, спомняйки си времето на послушничеството си, Захария винаги е казвал: “Слава и благодарност на Господа за всичко, за всичко”.

През 1879 година му дали послушание в трапезарията.

Той получил расофор с името Зосима. След това го посветили за иеродякон, а скоро - за иеромонах. Ръкоположил го преосвещеният Тифон, който отдавна познавал отец Зосима, уважавал го и го обичал. След получаването на сана му било възложено послушанието да бъде общ лавърски духовник - не само на монасите, но и за поклонниците.

Така в Троице-Сергиевата Лавра се появил нов старец. Духовните му чеда забелязали, че той притежава специални духовни дарби.

“За първи път видях стареца в Сергиев Посад - спомняла си негова духовна дъщеря. - Той бе в килията си, заобиколен от различни страдащи хора. Черпеше ги с чай, а чаените лъжички не достигаха. Спомних си, че още от баща ми бяха останали няколко сребърни чаени лъжички и си помислих: “Следващият път, когато дойда при стареца, ще взема няколко лъжички и ще му ги подаря”. Едва тази мисъл ми бе хрумнала, когато старецът ме погледна ласкаво и рече: “Няколко? Ами че аз няма да взема нито една сребърна лъжичка, на монаха не му трябват сребърни лъжички”. Удивих се от прозорливостта на стареца.

Можеше да не му се казва нищо, той знаеше цялото минало и бъдеще.

Един възрастен свещеник отишъл при него на изповед и му било много трудно да открие всичко, което го измъчвало. Старецът започнал да изброява греховете му и рекъл: “Ето колко и какви грехове имам, а и ти имаш същите грехове, кай се и ще ти ги опростя”. Свещеникът бил поразен. Старецът изброил всичките му грехове и за да прикрие прозорливостта си, казал: “Ето какви грехове имам...”.

Това ми го разказа самият свещеник”.

Веднъж старецът Зосима казал: “Помолих Господа да влезе в мен, за да не смея да говоря нищо от себе си, а да говоря само това, което Господ ми повели да кажа. И понякога ми е благоговейно страшно да усещам вътре в себе си Божията сила и глас. Знам, че понякога словото ми причинява болка на хората, а понякога Бог ги утешава чрез словото ми; но съм длъжен да им говоря това, което Бог ми внуши да им кажа. Сега никога не говоря нищо, нищо свое. И Божието слово винаги се сбъдва, защото то е истина и живот”.

Понякога старецът казвал на невярващи хора: “Забравили сте Бога, не познавате Бога, не виждате Бога, докато вярващите хора виждат Бога много по-ясно, отколкото вие виждате слънцето и небето. Но Го виждат със сърцето си... А мен, грешния Зосима, всички ме познавате и ме виждате, спомняйте си поне за мен и за моята любов към Бога, а аз ще коленича за вас пред Господ и ще Го измоля. О, бедни, изгубили разум хора, кой ви увреди? Мисля, че тези, които, носейки видимия образ на християнин, са се отрекли от силата му, тези, които, наричайки себе си християни, не изпълняват заповедта за любов към ближния”.

След октомврийския преврат старецът до последния момент се молел за всички и молел преподобни Сергий да прости на онези, които са нарушили заповедта на Бога. Искал благословение за всички разотишли се по частни квартири братя. Молил преподобния отново, когато това бъде угодно на Небесната Царица, да отвори своята Лавра, за да се спасяват в нея множество монаси. Спомнил си за видението на преподобни Сергий, който веднъж видял множество птици и получил откровение, че така ще се увеличат учениците му и че ще бъде трудно да бъдат преброени.

Накрая дошло и неговото време и старецът последен напуснал Троицката Лавра.

Той се преместил в Москва, в Сръбското подворие, при духовния си син отец Серафим В. По това време на гости при отец Серафим била Е. Г. П. Като научила, че старецът няма къде да живее, тя го поканила у дома си и старецът Зосима се преместил на “Тверская”. Савинското подворие в двора на дома още не било затворено и старецът понякога служел там..

След известно време народът почувствал благодатта, живееща в стареца Зосима, и множество хора започнали да идват при него в килията му. В църквата около стареца Зосима винаги се трупали хора.

Невъзможно е да бъде описана прозорливостта на стареца. Той виждал далеч напред живота на всеки човек. На някои хора предсказвал близката им кончина, а други, като нежна грижовна майка, без да им казва нищо, подготвял за преминаване във вечността.

Старецът неведнъж казвал: “Понякога съвсем неочаквано за себе си изричам нещо такова, на което и сам понякога се удивлявам. Предал съм и устата, и сърцето си, и душата си на нашия Спасител и Господ Иисус Христос и каквото ми внушава Той, това и говоря и върша. Нямам свои думи, нямам своя воля”.

На една девойка, доведена от старица - нейна родственица, старецът казал: “Утре ще се причастиш със Светите Христови Тайни, а аз ще те изповядам. А сега иди и ми измий стълбичката. Тя, наистина, е почти чиста, това го казвам така за теб, и на всяко стъпалце си спомняй за греховете си и се кай. А когато забърсваш, през цялото време си спомняй за ходенето на душите по митарствата”.

Когато девойката отишла да мие стълбичката, родственицата ѝ с удивление го попитала: “Защо да се причастява утре? Та нали сега не е пост. Тя не се е готвила, здравето ѝ е цветущо, тя и после ще поговее”.

“Утре ще разбереш защо не бива да отлага причастието. След ранната литургия сама ще дойдеш при мен, тогава ще поговорим” - отговорил старецът.

Когато девойката измила стълбичката, старецът я изповядал, опростил ѝ греховете, извършени през целия ѝ живот, и я гледал утешително, с бащинска любов. След като ги почерпил с чайче, старецът се сбогувал с тях.

На следващия ден девойката се причастила, чувствала се прекрасно и радостна си отишла вкъщи. Родственицата ѝ била опекла пирожки и тръгнала да сложи самовара. А девойката приседнала на стола и сякаш заспала. Господ взел душата ѝ безболезнено, мигновено. Поразена от кончината ѝ, старицата изтичала при стареца Зосима и го заварила на молитва за новопреставената. Той утешил старицата: “Но моля ти се, защо скърбиш, аз нали знаех, че Господ ще я вземе и затова я благослових да се причасти спешно”. И още много говорил той, утешавайки съкрушената от внезапната кончина старица.

Веднъж, когато старецът служел в храма, на службата дошла някаква госпожа, която не го познавала и никога преди това не го била виждала. Щом видяла стареца Зосима, който се оказал мършав, госпожата си помислила: “Ама че монах! Той не само че няма да привлече хората към храма, но и ще пропъди всички, които идват редовно на църква”. Внезапно старецът, вместо да влезе в олтара, започнал да си проправя път през тълпата направо към тази госпожа и ѝ рекъл: “Олга, не бой се, никого няма да пропъдя”. Изумената госпожа, чието име действително било Олга, паднала в нозете му, искайки от него прошка за мислите си, и след това постоянно ходела при стареца за съвет.

Една монахиня, седейки на маса с батюшката, си помислила: “Ако бях образована, би било съвсем друго нещо. Тогава бих угодила на Господа по-бързо, отколкото сега, когато съм малограмотна”. Старецът я погледнал и рекъл: “На Бога образовани не са Му нужни. Нужна Му е само любов”.

На една Божия рабиня, която нямала къде да пренощува, нито при познати, нито при роднини, старецът рекъл: “Не тъжи, каждый кустик ночевать пустит”, тоест: “всяко храстче ще те подслони да пренощуваш”. И за нейно удивление, малко познати хора започнали да я умоляват да отиде при тях на село, за да отпочине.

Веднъж старецът седял със свои духовни чеда на масата и ги гощавал с обяд. Внезапно бързо станал и казал: “Ето я моята Пелагия, как се кае, как ме моли да ѝ простя греховете, дори плаче. Почакайте, дечица, оставете трапезата, помолете се с мен”.

Старецът отишъл в ъгъла с иконите, прочел разрешителна молитва и благословил каещата се духовна дъщеря. “Но къде се кае сега тя, батюшка?” - “Сега тя е на север. И аз ще я попитам, щом дойде, за покаянието ѝ. Запомнете сегашния ден и час”. И действително, след половин година Пелагия пристигнала в родния си край, разказала на стареца колко дълбоко се била каела и плакала и молела стареца да я освободи от греховете точно в същия ден и час, в който той прочел разрешителната молитва.

Имало е и един случай с две госпожи. Те вървели към килията на стареца и едната през целия път се каела за греховете си: “Господи, колко съм грешна, ето, не направих еди-какво си както трябва, осъдих еди-кого си, прости ми, Господи...”. И сърцето, и умът ѝ сякаш падали в нозете на Господа. “Прости ми, Господи, и ми дай сила повече да не Те оскърбявам така. Прости ми, Господи”.

А другата вървяла спокойно към стареца. Като решила, че ще се изповядва в килията на стареца, по пътя тя обмисляла какъв плат да купи за рокля на дъщеря си и какъв модел да избере.

И двете госпожи влезли заедно в килията при стареца. Обръщайки се към първата, старецът рекъл: “Коленичи, сега ще ти опростя греховете”. - “Но как така, батюшка? Ами че аз нищо не съм Ви казала...” - “Не е нужно да казваш, през цялото време ги казваше на Господа, през целия път се каеше пред Него, а аз чух всичко, така че сега ще те освободя от греховете и ще те благословя да се причастиш утре”.

“А ти - обърнал се той след известно време към другата госпожа, - ти иди и купи на дъщеря си плат за рокля, избери модел, уший каквото си намислила. А когато душата ти достигне до покаяние, ела на изповед. Сега няма да те изповядвам”.

Две студентки решили да си изяснят всички неясни въпроси от живота. Те си записали най-разнообразни въпроси: и обществени, и естетически, и философски, и семейни, и просто психологически затруднения. На едната студентка се събрали почти четиридесет въпроса, а на другата петнадесет. Когато отишли при стареца, при него имало доста хора и той ги помолил да почакат. Студентките чакат ли чакат. Търпението им вече се изчерпва. Внезапно старецът ги погледнал: “Какво, бързате ли? Хайде, първата, Люба, да извади четиридесетте си въпроса, и да вземе молив и да пише”. - “Ето сега ще Ви ги прочета, батюшка”. - “Не е нужно да ги четеш. Пиши отговорите”. И старецът дал отговори на всичките четиридесет въпроса, без да пропусне нито един, и всички отговори са били изчерпателни.

“А сега ти, Елисавета, извади петнайсетте си недоумения”. И отново, без да чете, без да пита какво искат да узнаят от него, дал отговор в същия ред, в който са били написани въпросите.

През целия си живот тези две студентки били дълбоко предани на стареца. Едната от тях починала на 40-годишна възраст от туберкулоза и на смъртното си легло видяла стареца, който дошъл при нея и я благословил. Стоял като жив до леглото ѝ. А когато била на заточение, старецът ѝ се явил насън, извършвайки над нея пострижение, и ѝ дал името Анастасия, макар животът ѝ да се стекъл така, че било трудно дори и да се мисли за пострижение.

Екатерина Висконти, духовна дъщеря на стареца, разказвала:

“Не бях православна, но вярвах в Бога. Живеейки в Москва, от време на време посещавах православни църкви. И ето веднъж, намирайки се в скръб, поговорих с един познат свещеник от храма на Никола Звънари, отец Александър. Той ми предложи да се запозная с един велик старец, който се казва Зосима (във велика схима Захария), монах от Троице-Сергиевата Лавра, сега архимандрит. Нямах никакво желание да се запознавам с него, бях неправославна, както вече казах, вярваща, но незадълбочила се във вярата и нямаща никаква представа за християнските изповедания.

По това време се случи голямо нещастие с една моя позната, религиозен и рядко добър човек. Стана ми много жал за нея. Не се надявах на моите молитви и реших: “Е, ще отида при стареца, който отец Александър ми препоръча, за да ѝ помогне, щом като е толкова велик”.

Отивам. Пуснаха ме в голяма стая, в която за първи път видях този чуден старец, облечен с бяло наметалце. Без да поискам никакво благословение, казах: “Здравейте”, но той не ми отговори нищо. Тогава с треперещ глас казвам: “Батюшка, простете ми, че Ви обезпокоих. Имам една позната, която е в голяма скръб. Помолете се за нея”. А сама се промъквам към стола, за да седна, а старецът от другата страна на масата се приближи до стола си. Отговор отново нямаше. Това ме смути и аз с разтреперан глас започнах да обяснявам колко е добра (моята позната), колко е човечна, колко е нещастна. Накрая нервите ми не издържаха, паднах на стола и заридах. И тогава за първи път чух гласа му: “Защо строиш чужди покриви, когато твоят е съборен?”. На което отговорих: “Имам си покрив, не съм без стая” - “Не, нямаш покрив. Защо у дома ти има икона на светителя Николай и на Владичицата - Божията Майка, когато при вас се признава само разпятието?”. Вътрешно се удивих: “Откъде знае той всичко това, след като никога не е идвал вкъщи?”.

“Батюшка, ами че аз много ги обичам и винаги, когато имам някаква тъга или скръб, или просто печал, коленича пред Свети Николай Чудотворец”.

“А-а, значи ги обичаш? Я, кажи, моля те, ето, аз сега ще се помоля за теб, а ако умреш, кой ще извади частичка за теб? А кръстче носиш ли?” - “Нося” - “И кой ти го сложи?” - “Сама си го сложих”. Батюшката се усмихна и повтори отговора ми: “Сама...”.

После батюшката се обърна към иконите и вдигна ръка. Удивих се от промяната на лицето му. То стана някак си неземно, божествено. И проговори тихо, сочейки с ръка иконите: “А ако стане нещо - бих се помолил за тази, за която ме молиш”.

След това аз станах, поклоних се и казах: “Желая Ви всичко добро, батюшка” - и си тръгнах.

Щом се върнах вкъщи, отидох до иконостаса си и с голяма скръб казах: “Ето докъде стигнах, от единия бряг отплувах, а до другия не доплувах”. Обзе ме необикновено безпокойство и трепет, не си намирах място. Думите на стареца: “А ако стане нещо...” все стояха в ушите ми. Побягнах към свещеника, който ме бе насочил към стареца. Влязох при него с думите: “Батюшка, не мога повече да търпя. Искам да приема Православието” - и му разказах за посещението си при стареца.

В навечерието на преминаването ми към Православие реших да потърся стареца и да си взема от него благословение. Като не го намерих у дома му, отидох при хората, на които той бе на гости. Заварих стареца да седи в малка стаичка. Той ме посрещна изключително приветливо.

“Батюшка, дойдох да поискам Вашето благословение да приема Православие”. - “Много, много се радвам - бе отговорът на батюшката, - току-що прочетох заклинателна молитва над един бесноват, бесът изкрещя доста силно и влезе в шкафа”. И старецът започна да дърпа ухото си, като каза: “Почти оглушах, докато разговарях с бесовете. Попитах ги: “Можете ли да гледате кръста?” - “Не, не можем, той ни изгаря”. - “А къде се намира починалият протоиерей Иоан?” - “Осъден е на четири години за скриване на грях”.

Когато старецът четеше заклинателни молитви над бесновати, бесовете крещяха: “Старецът Зосима ни мъчи, като чете заклинателни молитви”.

Старецът е освободил мнозина бесновати от измъчващите ги духове.

След разговора станах, взех си благословение и тръгнах към антрето.

Батюшката се приближи до мен и хвана главата ми с двете си ръце. Внезапно видях на челото му излизащи от слепоочията тънки златни лъчи, подобни на ярко блестящи слънчеви нишки. Бях поразена и заедно с това ми стана удивително леко на сърцето. Дори, вървейки по улицата, си мислех: “Има ли зли хора на света?”. Струваше ми се, че всички са преизпълнени с радостта, с която бях преизпълнена и аз. Чувствах благодатта, дадена ми от стареца. Никога не бях чувствала такава неземна радост, покой и мир. Това бе Божия милост, която получих благодарение на молитвите на стареца.

На третия ден след като приех Православие, отидох при стареца. Почуках на вратата. Той сам ми отвори и възкликна: “А, Екатерина, покажи ми Православието си”. - “Не знам, батюшка, как да покажа Православието си, аз го приех”. - “Е, хайде покажи Православието си”, погледът ми попадна на неговия иконостас и аз се прекръстих. - “Ето така, сега ти си ми сестра. Имаме обща Майка”. Приближи се, целуна ме по челото и ме покани на чай. Като взе от прозореца една тенджерка, пълна с мляко, той изля в чашата ми целия каймак, така че се напълни и чинийката. Отиде до бюфета, взе три-четири фунта черен хляб и голяма шепа захар, около половин фунт, и сложи всичко това до чашата ми. Тогава му казах: “Батюшка, какво правите? Не мога да изям всичко това”. Без да ми отговаря нищо, той се приближи и благослови всичко с думите: “Твоя от Твоих, Тебе приносяще”.

“Нуждаеш ли се от хляб?” - бе зададен въпрос. “Нуждая се”. Като отряза голямо парче хляб, батюшката го благослови и каза: “Ето ти моето благословение никога през живота си да не се нуждаеш от хляб. А бял хляб имаш ли?” - “Нямам, батюшка”. Тогава той ми даде парче бял хляб с думите: “Нека и бял хляб да се намира при теб”. И ето, по молитвите на стареца една живееща в чужбина позната, при която бях работила по-рано, си спомни за мен и ми изпрати от Рига три колета подред с въздушна поща. Всяка пратка се състоеше от 20 кг бяло брашно, 8 кг захар, 7 кг ориз, 20 буркана сгъстено сладко мляко, 2 кг чай и 4 кг какао. Не ѝ бях писала нищо, а по молитвите на стареца тя си спомни за мен и ми изпрати тези чудесни богати колети.

Преди да получа тези колети, ми се случи и следното. По това време бях без работа, а през онези години имаше и голям глад. Отивах при стареца и срещнах един просяк. След голямо колебание му дадох последните си двадесет копейки. Когато влязох в килията на стареца, искайки неговото благословение, той незабавно ме повика до стола си: “Ела тук, ела тук” - и изтегли чекмеджето на масата си, където имаше пари, и каза: “Вземи колкото ти трябват, вземи не се притеснявай”.

Малко преди смъртта си отец Зосима отиде на поклонение в Саров. Веднъж отишъл на аязмото на преподобния, в което поклониците се потапяха за изцеление. Отишъл и не се решавал да влезе във водата. Накрая въздъхнал и рекъл: “Отче Серафиме, знаеш колко съм стар, слаб, болен, няма да мога да понеса студената вода. Щом се окъпя, ще се разболея и няма да мога да се върна у дома. Помогни ми, стопли водата”.

И щом старецът влязъл в аязмото, водата станала много топла, почти гореща. Старецът си спомняше за това с голяма благодарност.

Независимо от тежките си заболявания, отец Зосима винаги бе бодър и за всичко благодареше на Бога. Постоянната молитва личеше във всичките му движения и думи. Особено ни учеше да се пазим от унинието. Унинието е преддверието на ада, то убива волята, чувствата и разума.

Старецът често ни казваше и думите: “В каквото ви заваря, за това ще ви и съдя”. Казваше ни това, за да не забравяме никога и смъртния час, тъй като всеки момент можем да бъдем повикани във вечността и затова винаги трябва да се готвим за това.

Старецът изобщо не обичаше многословието и нееднократно ни е казвал: “В рая има много покаяли се грешници, но няма нито един приказлив”.

Старецът Зосима имаше дълбоко молитвено общение с митрополит Трифон (Туркестанов).

Когато старецът се разболя, митрополит Трифон го посети, а след това помоли всички в храма да отправят молитва за стареца:

“Братя и сестри, моля ви, помолете се за болния старец Зосима. Тук не всички го познават, но аз ще ви кажа кой е той. На младини служех в Петербург в сан архимандрит и бях в такова ужасно състояние, че исках да се откажа от сана си и да започна съвсем друг живот, но ми предложиха да се запозная с един послушник от Троице-Сергиевата Лавра, който бил дошъл в Петербург със славата, че не е обикновен човек. “Той - казаха - ще е интересен за Вас”. Изразих желание да се запознаем. И ето, след прекараната нощ в беседа с него, на сутринта мислите и чувствата ми станаха съвсем други. И благодарение на този старец виждате пред себе си стария престарял митрополит Трифон”.

След това всички паднаха на колене и митрополитът отслужи молебен за здравето на тежко болния старец Зосима.

Този съборен молебен извърши чудо. След няколко дни на стареца му стана по-добре, започна да се поправя. Когато му казаха за молебена, отслужен за него в църквата “Голямо Възнесение”, отец Захария леко се усмихна и произнесе: “Да, чух, чух - чудак - недогоряла свещ е този Трифон”. Старецът нарече владика Трифон недогоряла свещ, понеже знаеше, че земният му живот доста скоро ще свърши.

Когато владиката се разболя тежко и бе на смъртно легло, старецът се молеше с трогателна любов за него. А когато владиката се престави, молитвите на стареца за него се усилиха двойно и той нареди на всичките си духовни чеда да поменават владиката и всичките му починали духовни чеда и сродници.

Погребаха владиката на Немското гробище.

“Приятелят ми владика Трифон искаше да живея още две години след смъртта му. Е, така и ще бъде по светите му молитви” - каза старецът.

И старецът остана на земята още две години.

Съвсем отслабнал, потопен изцяло в молитвата, той, както и преди, насочваше душите на хората към Господа, довеждайки ги до покаяние, което заради светите му молитви ги прераждаше.

През последните месеци старецът лежеше почти през цялото време. Говореше рядко, а ако кажеше нещо, то беше само за полза на душите.

Заболяването на стареца бе толкова ужасно, че друг на негово място просто би крещял от болка и би се оплаквал непрестанно, а той търпеше мълчаливо и въздаваше благодарност на Бога за всичко, изпращано от Него.

Ликът на стареца стана като икона, явно, той целият се бе потопил в дълбока и тайна молитва.

Отнасяше се към идващите при него с такова майчинско внимание и любов, сякаш страдащото му тяло не съществуваше. Душата му обгръщаше с Божествена любов всеки, който се обръщаше към него, напълно забравяйки за себе си.

“Между делата на земята няма нищо по-важно от молитвата. Молитвата ражда другите добродетели. Много неща бих могъл да ви кажа, но вече нямам сили” - бяха едни от последните думи на стареца. Когато един от учениците заплака, старецът веднага, с едва доловим глас (явно му бе трудно да говори) ни каза за утеха:

“Чеда мои, след смъртта си ще бъда много по-жив, отколкото съм сега, така че не скърбете след кончината ми, бойте се от излишната печал, тя може да ви приближи до униние. Само твърдо помнете, че старанието ви да придобиете Светия Дух, любовта ви към Спасителя Господ Иисус Христос и старанието ви да изпълнявате всичките Му заповеди, трепетното ви и благоговейно преклонение пред Бог-Отец със страх и много голямо смирение ще изпълват с радост цялото ми сърце, защото съм ваш духовен отец. Благославям ви да се стараете с всички сили да постигнете това”.

Старецът мълчаливо благослови учениците си и склопи очи.

Старецът почина в пълно съзнание на 2/15 юни 1936 година, около 10 часа сутринта, като повери всичките си духовни чеда на Небесната Царица”.

Духовни поучения на стареца Захария

Не забравяйте, че първата евангелска заповед ни призовава към покаяние: Покайте се и вярвайте в Евангелието - това са думи на Самия Господ (Марк. 1:15).

Придобивайте добродетели, противоположни на греховете. Унинието е палач, който убива енергията, необходима за получаване на Светия Дух в сърцето. Унилият губи молитвата и умира за подвизите.

В никакъв случай и при никакви обстоятелства не унивайте.

По-често се прекръствайте. Помнете: кръстът се издига и чиновете на въздушните духове падат. “Господи, за нас Твоят кръст е оръжие против дявола”. За мое прискърбие, видях, че някои просто махат с ръка, без дори да докосват челото и раменете. Това направо е издевателство на кръстния знак. Спомнете си какво е казал преподобни Серафим за правилния кръстен знак. Прочетете това негово наставление.

Чеда мои, ето как трябва да се прекръствате - с молитва, която е призив към Пресветата Троица. Казваме: В името на Отца, събирайки трите пръста заедно, показвайки с това, че Господ е един в три лица. Като допираме със събраните три пръста челото, ние освещаваме разума си, възнасяйки се чрез молитвата към Бог-Отец, Вседържителя, Твореца на Ангелите, небето, земята, хората, Твореца на всичко видимо и невидимо. И след това, като докосваме със същите пръсти долната част на гърдите, ние поменаваме всички мъки на пострадалия за нас Спасител, разпятието на нашия Изкупител, на единородния Син, роден от Отца, несътворен. И освещаваме сърцето си и всичките си чувства, като ги възнасяме към земния живот на Спасителя, слязъл от небесата и въплътил се заради нас и заради нашето спасение, и казваме: и Сина. След това, като издигаме пръстите към раменете, казваме: и Светия Дух. Молим третото лице на Пресветата Троица да не ни оставя, да освети волята ни и милостиво да ни помогне; да насочи всичките ни сили, всичките ни действия към това, да придобием Светия Дух в сърцата си.

И накрая смирено, благоговейно, със страх Божи и надежда и с дълбока любов към Пресветата Троица завършваме тази молитва, като казваме: Амин, тоест: “наистина, да бъде така”.

Тази молитва завинаги е съединена с кръста. Замислете се над това.

Много пъти съм чувствал с болка, че мнозина произнасят тази велика молитва съвсем механично, сякаш не е молитва, а е нещо, което е прието да се казва преди началото на молитвословие. Никога не постъпвайте така. Това е грях.

Понякога и самият човек не знае какво ще каже. Сам Господ говори чрез устата му. Трябва да се молиш така: “Господи, Сам живей в мен, Сам говори, Сам действай”. И когато Господ говори чрез човешките уста, всички думи на този човек действително се сбъдват, всичко казано от него се изпълнява. И самият говорещ се чуди на това. Само трябва да имаш твърда вяра и да предадеш на Господа и сърцето, и устата си. “Няма да кажа нито една своя дума без Твоята воля. Прави с мен каквото искаш”. Така трябва да се молиш. Само че тогава не бива да мъдруваш. Трябва да имаш такава мъдрост, че да дадеш достъп на Господа да прави с теб каквото иска.

Не се стремете към богатство, не търсете нищо на тази земя. Предай душата си в ада и ще бъдеш богат.

Живейте честно и помнете, че тук нямаме постоянен град, а бъдещия търсим.

О, християни, ние живеем толкова суетно и не мислим за вечността, а трябва много, много да мислим. Ходете пред лицето на Господа и помнете, че всяка ваша добра постъпка е записана от Ангела - пазител, поставен до вас от Господа, а всеки грях - от тъмната сила. Невъзможно е да направите нещо такова, което да не стане явно. Кайте се, докато не е късно, смирявайте се и спасявайте душата си. Четете Евангелието, четете тези думи, трябва да вникнете в тях. Стремете се Божият Дух да бъде във вас и да бъдете Христови ученици: Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си. Трябва да обичате хората на дело и с истина, а не на думи и с език. Трябва да се учите да обичате хората като самите себе си, тоест да проявявате към другите същата всеопрощаваща любов и грижа, каквито проявявате към себе си. Внимавайте да не правите милостиня на показ. Не се хвалете като фарисеи. Но давайте милостиня ежедневно. Изгубен е за вечността денят, в който не си дал милостиня, изгубен е за душата ти. Милостинята може да извлече дори душата на грешник от ада. Ангелът на тази добродетел безгласно стои пред Господния Престол и ходатайства за извършилия милостиня. Не се грижи за утрешния ден, защото утрешният ден сам ще се грижи за себе си; всеки ден си има достатъчно свои грижи ( доста е на всеки ден злобата му).

Гледайте на всеки свой ден като на последния ден от живота си. Винаги помнете, че Господ ви гледа и вижда всяко ваше движение, всяка мисъл и чувство. Намразете греховете, тъй като това е най-голямото зло. Грехът е родил дявола. Грехът ни хвърля в геената на огнените страдания, като ни откъсва от единия в Троица Господ Бог.

Като попаднат завинаги в ада, сърцата ни ще страдат за изгубеното благо по-силно, отколкото в мъките на всички видове земни страдания. Бъдете добри и внимателни, дечица. Не унивайте, нека всеки от вас търпеливо да носи кръста си, като възложи цялата си печал на Господа. Като се самопринуждавате енергично към всяко добро дело, вървете по тясната свята пътека на добродетелите, която ще ви отведе до Небесното Царство.

Помнете, че Бог ни е дал свобода и никого не взема насила при Себе Си. Необходимо е да проявяваме усилие във волята си, за да получим в сърцето си благодатта на Светия Дух. Ако Бог не бе ни дал свобода, Той би унищожил пътя на вярата и би довел всички при Себе Си по пътя на принудителното знание. Не казвайте, както някои невежи: “Докажи ни съществуването на Бога и тогава ще повярваме...”. Щом се доказва, няма да има вяра, а ще има принудително знание, и тогава не ще има път към спасението.

А когато в сърцето свободно е извършено действие на вярата, тогава Бог дава такива доказателства за истинността ѝ, които несравнимо превъзхождат всички научи доказателства.

Винаги помнете: необходимо е да проявим в живота свободно усилие за придобиване на добродетели и за общуване с Бога в молитва. Господ не взема насила души при Себе Си. Пазете бисера на вярата, която е пътят към вечното ни блаженство и блаженството на близките на сърцето ни хора.

Старецът е учел духовните си чеда да почитат и да обичат Пресветата Троица.

Бог е един, но троичен, и тази тайна на Светата Троица е най-голяма любов, мъдрост и истина. Извън Троицата е невъзможно да се мисли за Бога и да се чувства Бога. Бог е Троица.

Отец Зосима е забелязвал всичко, което напомня за Светата Троица, и благоговейно се е издигал със сърцето си към Бога. Ако просто се съберат трима души, той веднага ще си спомни за Света Троица и казва: “Хубаво е, хубаво е, че сте тримца - в чест на Светата Троица и на трапезата ще похапнем, и ще побеседваме за небесните неща”.

Ако горяло кандилце, старецът казвал: “Ето, огънчето свети. То може да гори, защото има фитилче, елей, огън. Трите образуват едно - горенето на кандилцето”.

Старецът благословил една своя духовна дъщеря да нарисува старозаветна икона на Света Троица. Тя се изобразява така: Авраам приема трима Ангели във вид на странници и им служи. А новозаветната Троица на иконите се изобразява така: Бог-Отец; нашият Спасител Иисус Христос, а Светият Дух се изобразява във вид на гълъб.

Старецът не се разделял с иконата на Света Троица и винаги я държал в килията си, а след смъртта му тази икона е съпровождала тялото му и в църквата, и на гроба.

“Всеки християнин трябва да познава и да обича Светата Троица - е наставлявал чедата си старецът. - Упованието ми е Отец, прибежището ми е Син, а покровът ми е Светият Дух. Пресвета Троице, помилуй ни; Господи, очисти греховете ни; Владико, прости беззаконията ни; Свети, посети и изцели немощите ни, заради Твоето име. Господи, помилуй (три пъти).

Необходимо е всеки християнин да знае службата на Света Троица. Нужно е да изучава църковната служба и църковния устав, тъй като красотата и дълбочината на християнското Богослужение превъзхождат ангелската, това е връзката на земята с небето. Това е хор от Ангели и хора, стремящи се към съединяване на сърцата си с Бога и на волята си с Божията воля.

Нужно е да следим душата ни да бъде чиста, цялата да бъде отдадена на Бога. Не бива да лъжем, да лукавстваме, да униваме. Трябва ясно да различаваме различните видове лъжа - с мисъл, с език, с дело и с живот - и трябва да помним, че бащата на лъжата е дяволът и който лъже, прави дявола свой баща.

Отец Зосима изключително много обичал Небесната Царица. Той сякаш винаги стоял пред Нея.

Старецът нареждал на чедата си постоянно да се обръщат към Нея като към своя игумения и да вземат благословение от Нея за всичките си дела.

“Без благословение от Небесната Царица, чеда мои, не започвайте да правите нищо. А щом завършите работата, отново ѝ благодарете - на нашата скоропослушница и помощничка във всички добри дела”.

Старецът е считал за необходимо да се палят кандила пред иконите на Небесната Царица. А ако някой се разболее, трябва да бъде помазан с елей, горял пред чудотворна икона на Божията Майка, и това ще бъде за изцеление на душата и тялото на болния. В килията на стареца е имало две чудотворни икони на Небесната Царица: Владимирската и Казанската. Много чудеса са станали благодарение на тези икони, мнозина болни са получили изцеление.

Когато старецът се обръщал молитвено към Небесната Царица, той говорел с Нея като с жива, сякаш Я виждал в килията си. И действително, Небесната Царица винаги е била с него и целият вътрешен и външен живот на стареца е протичал под Нейния покров. Той съветвал всичките си духовни чеда ежедневно по броя на часовете на денонощието да казват: “Богородице Дево, радвай се” (цялата молитва до края) и да измолват благословението на Приснодевата за всеки час от живота си и от живота на своите близки.

Старецът се радвал, ако някое от духовните му чеда изпълнявало Богородичното правило, като казвало “Богородице Дево” по сто и петдесет пъти на денонощие.

“Пречистата Майка дава Христа на душата. Моли се усърдно на Пресветата и ще бъдеш със Сина ѝ. Запомнете тези думи” - казвал старецът.

Старецът много почитал и никога не изоставял и четенето на Псалтира. Ежедневно четял по три катизми, а когато е бил болен, благославял да му ги четат на глас. Ежедневно четял Евангелието и Псалтира и имал постоянна молитва.

Той учел духовните си чеда да се обръщат по-често с молитва към преподобния Сергий Радонежки чудотворец, когато неведнъж виждал наяве.

“Свидетелствам със съвестта си - казвал старецът, - че преподобни Сергий стои с вдигнати ръце пред Божия Престол и се моли за всички. О, ако знаехте силата на молитвите му и на любовта му към нас, всеки час щяхте да се обръщате към него и да просите неговата помощ, застъпничество и благословение за тези, за които более сърцето ни, за живеещите тук на земята скъпи и любими хора и за намиращите се вече там, в онзи вечен живот”.

Старецът поверил една от духовните си дъщери на преподобни Сергий:

“Благославям те за постоянна молитва към преподобния и Богоносен наш отец Сергий, игумен Радонежки. Приеми тази броеница сякаш от неговите ръце”.

Често, когато е освобождавал от греховете, казвал: “Не аз те прощавам и освобождавам от греховете ти, а преподобни Сергий те прощава и освобождава от тях”.

В епитрахила на стареца е била зашита частица от мощите на преподобни Сергий.

Много чудеса е видял старецът, когато е стоял по послушание край раката с мощите на преподобни Сергий. Видял как отец Иоан Кронщатски се приближил до раката и казал: “Преподобни отче Сергие, приятелю мой, искам да ти подражавам, да вървя по стъпките ти”. И знаем, че преподобни Сергий е чул молбата му.

“Никога не забравяйте, чеда мои, подвизите на преподобни Сергий и на преподобни Серафим Саровски, който му е подражавал. И двамата светии са специално свързани с милостта на Божията Майка. Владичицата им се е явявала наяве, укрепвала ги е, изцерявала ги е. Нека да не забравяме за Нейната любов им към тези светии, за които Тя е казала: “Този е от нашия род”. Да прибягваме колкото се може по-често към тяхното застъпничество, старателно да запомняме житията им. Да заучаваме наизуст наставленията им. И заради молитвите на Своите избраници Божията Майка не ще остави нас и близките ни. Светиите са обичали Бога и в Бога са обичали всички хора. Целият свят лежи в зло, но светът не е зло (свят се наричат всички страсти заедно).

Длъжни сме със свята, дълбока любов да облекчаваме живота на другите хора, особено на страдащите. Длъжни сме, сами приближавайки се към Бога чрез постоянно покаяние, да приближаваме и другите към Бога. Нашият Бог е Бог на любовта.

Някои хора, които нямат в сърцето си Бога, наричат любов нещо, което е напълно противоположно на любовта, а именно: страстта, егоистичната привързаност, увлечението и т.н. Но ние, християните, добре знаем, че това не е любов.

Бог е любов. Той се моли за нас така: Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал, защото Ме възлюби, преди свят да се създаде. Отче праведний! светът Те не позна; но Аз Те познах, и тия познаха, че Ти си Ме пратил; и явих им Твоето име и ще явя, та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях (Иоан. 17:24-26).

Учете се, учете се, чеда мои, от преподобни Сергий и преподобни Серафим, учете се от тях на постоянна молитва и на смирена православна любов към Бога и ближните.

Старецът казвал, че е необходимо да прославяме името Господне. Апостолите и всички светии са вършели чудеса чрез името Господне. Чрез него се извършват и всички тайнства. Божието име е най-силното оръжие против нечистата сила, против всички грехове и страсти. Чрез името Господне и бесове се изгонват. В Божието име е Самият Всеприсъстващ Господ.

Придобийте навик да не започвате нито един ден без молитва. Ако работиш по специалността си, най-напред вземи благословение от Небесната Царица. Произнасяй пред лицето ѝ Иисусовата молитва. А по време на служба чувствай с цялото си сърце присъствието на Господа. Той вижда всичко, дори мислите и чувствата ти. Старай се да съединявате всяко ваше движение, всяко докосване до предмет с молитва. Молитвата ражда смирение, а без смирение няма спасение. След като свършите работата си, отправете благодарствена молитва към Господ и към Небесната Царица.

Чеда мои, дори когато се качвате или слизате по стълбища, на всяко стъпалце казвайте (вътре в себе си) по думичка от постоянната молитва. Не благославям да се ходи по друг начин по стълбища.

Казвайте молитвата бавно - това е оздравително за душата и от полза за сърцето: “да удряме не като да бием въздух” (виж 1 Кор. 9:26). Всяка свята дума - това е велика творческа сила. Всяка дума на молитвата ни приближава към Бога. Ние сме опустошили думите си, като сме ги откъснали от Господа. Дори ако е нужно да кажем нещо житейско, трябва да държим в сърцето си молитва. А който още не е придобил навика да се моли по време на разговор, нека поне да помни, че говори в присъствието на Бога и че Той, Небесният наш Отец, намирайки се тук, вижда всичко, всичко, което той ще каже и което ще почувства. Никога не бива да забравяме за Божето всеприсъствие. Грях е, ако забравим това.

За въдворяването в сърцето на постоянна молитва е нужно молещият се да не говори нищо излишно, празно, а също и да не мечтае, да не се безпокои необмислено, да не прави каквото му се прииска, а да се старае във всичко да върши Божията воля. Беседвайте, чеда мои, колкото се може повече с Господа в килийните си молитви. Това очиства сърцето, укрепва ума, дава сила в действията да се изпълнява Божията воля.

Ето, вие сте се обърнали с благодатни думи на светии към Бога, и може би това за вас е всичко? Не. След прочитането на молитвите е нужно да постоите поне няколко минути с голямо внимание, в безмълвие на мислите и чувствата, като очаквате със сърцето си отговор, вразумления и т.н.

Тези няколко минути ще ви научат на много неща - отначало три минути, пет минути, а после... сами ще видите на кого колко е нужно. Моля ви и ви благославям да изпълнявате това. То ще усили постоянната ви молитва и отричането от своята воля и ще ви даде жажда да получите в сърцето си Светия Дух.

Молитвата - това е началото на вечния живот, това е вратата, през която влизаме в Небесното Царство; това е пътят, който ни води към Господа и ни съединява с Него. Без молитва човек не живее, а постоянно умира, макар и да не осъзнава това.

Чеда мои, старайте се да придобиете постоянна молитва. Настоятелно молете за това непрестанната молитвеница за нас, Божията Майка, както вече неведнъж съм ви повтарял.

Бъдете мъжествени дори тогава, когато Господ ви изпраща големи изпитания.

Нападат ви страсти, молитвата ви отслабва, дори не ви се иска да се молите, цялото ви внимание е погълнато от различни желания и страсти. И при това сякаш нарочно ви се случват такива вътрешни и външни беди, от които слабият човек изпада в униние.

Тази страст, унинието, умъртвява всичко свято, всичко живо в човека. Тогава по-бързо разпрострете ръце като разпънати на кръст и се молете така, както в древността мнозина подвижници са се молели, борейки се със страстите си. Казвайте: Да възкръсне Бог и да се разпръснат Неговите врагове! Ако имате на разположение, прочетете канона на Честния и Животворящ Кръст Христов, а после отново застанете като разпънати на кръст, умолявайте Утешителя на душите и телата ни да се умилостиви над вас, да ви прости и да влезе в душата ви и да изгони ужасното униние, което ви убива.

Началото на ревностната борба със страстите и поражданите от тях грехове трябва да бъде поставено от страха Божий. Той е началото на мъдростта. Мъдър е този, който е придобил Светия Дух, като се старае да изпълни всички Христови заповеди и се бои да не би да оскърби Спасителя с грехове. И ако е мъдър, той е и смирен. Колкото по-високо се намира човек в духовно отношение, толкова повече вижда колко велик е Господ и колко нищожен и безпомощен е той, човекът, колко грешен е в сравнение с това, към което трябва да се стремим.

Великият свети Иона Златоуст казва в молитвата си преди свето Причастие: Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на живия Бог, Който дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз.

Веднъж една от вас ми каза: “Ако не съгрешиш, няма да се покаеш”. Чеда мои, тази мисъл е скверна, тя може да тласне човека към грях. Уж е добре, че е сгрешил - поне ще се покае. Не! Няма нищо по-лошо от греха.

Грехът е родил дявола. Избягвайте греха, борете се с помощта на Небесната Царица с всичко нечисто. И колкото по-близо бъдете до Господа, толкова повече ще се отворят очите на смирението във вас и ще имате изключително дълбоко и постоянно покаяние. И като казвате Иисусовата молитва: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния, ще бъдете още по-близо до Господа и Той ще ви даде небесна любов към всички, дори към враговете ви.

Случват се понякога и такива беди с хората, при които човек, вместо да се съедини смирено с Господа, изпада в гордост, в прелест, в мечтателност, осъждане на другите, а себе си счита едва ли не за светия, а някои дори си въобразяват, че са светии. Върху такива Господ допуска, като наказание и вразумление, това, че те падат в някой много тежък и много срамен грях, от чиято тежест понякога идват на себе си. Сякаш се опомнят. Каят се и понякога съвсем се поправят. Но това невинаги става. Много често те загиват. Да не дава Бог на никого да бъде на тяхното място.

Още веднъж ви моля и ви благославям да се боите от това - да падате в грехове. Не разпъвайте чрез тях Спасителя още и още. Вземайте за всичко благословение от Небесната Царица и Господ ще ви даде първата степен на благодатта - да виждате греховете си.

Пазете съвестта си, тя е глас Божий, глас на Ангела-пазител. Не бива да не се грижите за съвестта си, защото може и да я изгубите, тя може да стане изгоряла, немощна, и тогава няма да бъде глас Божий. Учете се на това, как трябва да пазите съвестта си, от моя старец отец Амвросий Оптински, от когото получих благословение за монашество и наставления за целия си живот. Четете биографията му, писмата му, там ще намерите негови разсъждения за съвестта.

Отец Амвросий бе велик мъдрец, той бе придобил благодатта на Светия Дух. Мъдрост без благодат е безумие. Добре ще разберете това, когато се стараете да живеете за Бога и в Бога. Помнете думите на отец Амвросий: “Где просто, там ангелов со сто, а где мудрено, там ни одного”, тоест: “Където е просто, там ангелите са сто, а където е сложно, там няма нито един”.

Постигайте простотата, която само съвършеното смирение дава. Това не може да бъде обяснено с думи, познава се само от опит. А в Бога и за Бога може да се живее само в смирение и простота. Постигайте в смирение проста, свята, съвършена любов, обгръщаща всички с молитва. И подражавайте на небесните си покровители - светиите, с милосърдие към немощните, болните, неразбраните, нещастните, затъналите в грехове. Постарайте се да придобиете небесна радост, така че заедно с Ангелите да се радвате на покаянието на всеки заблудил се човек.

И така, чеда мои, пазете този велик Божий дар - съвестта си. Тя ни съединява с небето, покорява слабата ни грешна воля на светата всесилна Божия воля.

Необходимо е, мили мои чеда, да имате правдива съвест. Молете се за това на Небесната Царица и искайте помощ от оптинските старци, като ги поменавате за упокой.

Деца, учете се на смирение от светия старец Макарий Оптински, когото моят старец Амвросий така почиташе, че пожела да бъде погребан с дреха на отец Макарий Оптински, който е бил негов духовен отец.

Старецът Макарий без съмнение е свят. Сама Небесната Царица каза това на мен, недостойния и многогрешния, като ми се яви наяве, когато отивах при стареца Амвросий. Молех се на гроба му по Нейно благословение, както вече съм ви казвал.

Моля ви, винаги го поменавайте. Когато поменаваме праведници, и те ни поменават пред Господния Престол.

Учете се от отец Макарий Оптински, усвоявайте всичко, което той е писал на духовните си чеда. Има три-четири тома публикувани негови писма. Не знам да има по-добър учител по смирение за нас. Влагайте в сърцата си всички негови съвети и ги изпълнявайте. Без смирение няма спасение. Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. Винаги носете в сърцата си словата на Спасителя: Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:29).

Старецът Зосима (Верховски)
(1767-1833)

Младият Захария (така се е казвал старецът Зосима в света) напуснал света, когато бил на деветнадесет години. В брянските гори той бил ученик на стареца Андриан, а след като старецът се преместил в Коневската обител - на стареца Василиск. В Коневската обител (на един остров в Ладожкото езеро) Захария бил приет в числото на братята и бил постриган от стареца Андриан в монашески чин с името Зосима. Скоро в същия манастир се преместил и старецът Василиск, който се заселил заедно със Зосима в горските колиби на манастира.

Като безмълвствали пет дни от седмицата, коневските пустинници идвали в събота в обителта на всенощно бдение, прекарвали нощта в килиите на игумена и в неделния ден, след като изслушвали Литургията и обядвали с братята на обща трапеза, отново са се връщали в своето уединение.

Скоро из целия окръг се разчуло за старците Василиск и Зосима и Коневският остров започнал да се пълни с поклонници, идващи отдалеч за благословение, съвети и утешение при тези свети пустинници. Човешката слава била толкова тежка за пустинниците, че те помолили отец Андриан да ги пусне на Света Гора или на някой необитаем остров. Престарелият игумен дълго не се съгласявал да изпълни молбата им и едва заминавайки на покой за московския Симонов манастир, им дал благословение да напуснат Коневец и ги посъветвал да се заселят в дивата, необитаема пустиня на далечния Сибир.

След като били освободени от Коневския манастир, Василиск и Зосима искали все пак да отидат на Света Гора, но това не им се удало, и едва тогава старците тръгнали за Сибир. Зимата ги заварила в Тоболск и по благословение на Тоболския епископ те останали в този град до пролетта и живеели в Ивановския манастир. През пролетта и лятото започнали да обхождат различни пустинни места и прекарали следващата зима в Кузнецки окръг, на четиридесет версти от най-близкото село, в землянка, изкопана от тях сред огромна труднопроходима гора. Когато започнало топенето на снеговете и разливането на реките, селянинът, който през цялата зима им бил доставял брашно, булгур и сол, престанал да идва, и Василиск и Зосима, боейки се да не умрат от глад, решили да излязат от гората и да се доберат до най-близкото село, до което имало четиридесет версти. Надявали се да изминат това разстояние за три дни, но се заблудили, едва не се удавили, когато преминавали през замръзналата река, и след десет дни, полумъртви от глад и студ, се добрали до селото. Около два месеца бедните пустинници не можели да ходят поради изтощението.

В Кузнецк Василиск и Зосима решили да основат пустинно жилище и избрали за своите две келии поляна, заобиколена от голяма елова и кедрова гора и от езера, богати на риба. Старците се заселили тук през есента на 1799 година и живели в тази пустиня повече от двадесет години. Живеели в строго уединение и често по няколко дни дори не се виждали един друг.

Старците са основатели на женския Турински манастир, в който, сред другите сестри, се подвизавали и племенници на стареца Зосима.

На стареца Зосима, попечителя и духовника на обителта, му се наложило да преживее гонение и клевета, обвинения в разкол, в неправилна употреба на манастирски пари, в притесняване на сестрите.

Започнал дълъг процес, който завършил с това, че старецът бил освободен от длъжността попечител и бил отстранен от Туринския манастир. По това време старецът Василиск вече бил починал.

Щом получил свобода, старецът искал отново да се отдалечи в пустинята, но заедно с него напуснали манастира и двадесет сестри, които заради него претърпели много скърби и гонения. За да ги устрои и да им приготви някакъв подслон, той решил да отиде в Москва.

Там се явил при светителя Филарет, своя неизменен покровител, и му разказал всичките си премеждия. Светителят дал подслон на стареца в Чудовия манастир. Там, в Москва, вдовицата Бахматиева приела сестрите в своя пустеещ дом, а след това им предложила да живеят в извънградския ѝ имот.

Със съгласието на сестрите и след като получил благословение от светителя Филарет, а от благодетели - материална помощ, старецът пристъпил към построяването на обител, която нарекъл Одигитриевска в памет на Смоленската чудотворна икона на Божията Майка, наречена Одигитрия, и много почитана в родния му край.

Трудейки се неуморно над построяването на новата обител, старецът Зосима чувствал, че силите му с всеки изминал ден намаляват. Искал да прекара последните си дни в уединение, в пустинята. След като приел велика схима, той започнал още повече да желае уединение и въпреки слабостта, решил да тръгне пеша към Соловецкия манастир. Старецът помолил сестрите да не му пречат в това и им обещал, че ще се върне след година.

Като се сбогувал с опечалените сестри, старецът решил да вземе благословение от светителя Филарет, но тогава той не бил в Москва (намирал се в Петербург) и старецът отишъл при стареца Филарет в Новоспаския манастир, когото отдавна познавал, обичал и уважавал. На отиване към него а се отбил в параклиса на Иверската Божия Майка и усърдно се молил пред Нейната света икона да му открие Божията воля чрез стареца Филарет. Като отишъл при него, Зосима смирено му се поклонил в нозете и разкрил пред него цялата си душа. Като изслушал стареца Зосима, Филарет казал, че трябва да се върне при изоставените сестри.

Тези думи успокоили стареца и той, за голяма радост на сестрите, се завърнал в обителта. Сестрите го приели като възкръснал от мъртвите горчиво оплакан баща.

Последните години на стареца преминали в основаната от него обител.

Старецът Зосима починал на 67-годишна възраст, в деня на празника на иконата на Пресвета Богородица “Всех скорбящих Радост” (“Радост на всички скърбящи”), на 24 октомври 1833 година.

Из духовните наставления на стареца Зосима

Какво, ако не безумие и ослепяване - казал старецът, - може да бъде наречено това, че не обичаме и не изпълняваме Божиите заповеди, които са леки и приятни, и утешителни, а охотно изпълняваме дяволските внушения, които са и мъчителни, и тежки, и горестни?

Ето, размислете: да бъдем в свята любов, е утешително и радостно; а да бъдем в смущение, във вражда и в завист, е и мъчително за сърцето, и доста горестно.

Да бъдеш нестяжателен означава - да нямаш никакви грижи и скърби, а за да се обогатяваш - колко грижи, безпокойства и отговорност са необходими! Колко завист против това и различни беди и скърби!

Когато живееш в чистота и целомъдрие, колко е мирна съвестта ти и какво утешение от Божията милост има в душата, и похвала и уважение от хората, а отдалите се на разврат са преследвани от изобличение на съвестта, от различни неприятности, охулване и срам.

Имащият смирение е приятен и на Бога, и на хората, и всички се държат мирно и дружелюбно с него. А гордият и надменният е недостъпен за всички и надут и с никого не може да има искрено приятелство. Самолюбивото му и надменно сърце не може да усети никакво чисто, сърдечно утешение.

Помислете още: кое е по-лесно - да отстъпим на обиждащия или да се караме и да се бием с него?

Кое е по-добре - да бъдеш мълчалив и скромен или да говориш много и да бъдеш дързък?

Кое е по-полезно - винаги да спазваш умерено въздържание или да преяждаш и да се напиваш? И да се задоволяваш с обикновена храна, която по Божия милост можеш да имаш без излишни грижи, или да се стараеш чрез непрестанни грижи и ласкателства около богатите да се стремиш към задоволяване на мамона?

Да вземем следния пример: един човек яде пикантна храна, а друг - обикновена. И двамата, след като са се наситили, са престанали да ядат. Следва въпросът: след като моментът на храненето е отминал, с какво първият е по-щастлив от втория? Напротив, вторият, вероятно е и по-здрав, и по-силен, и по-трезвен, а първият колко се е грижил и се е безпокоил за гнусните последствия и неминуемите болести!

Вижте още един пример: един човек носи обикновена, евтина дреха, а друг - скъпа и екстравагантна. Кой от тях е по-спокоен и по-свободен? Скъпата или красива дреха не е нищо друго, освен тежки окови не само за душата и за ума, но и за тялото. Като сядаш, трябва да внимаваш да не я изцапаш. Не смееш нито да прилегнеш, нито да се облегнеш, за да не се измачка. Постоянно трябва да мислиш за роклята, да не я повредиш. И как да не е тежко и да не е скучно в такава неволя?! А ако си облечена с обикновена рокля, без проблеми можеш да се занимаваш и да се трудиш във всяка работа. А щом се умориш, свободно можеш да полегнеш и да поседиш и на ливадата, и на земята, и както се случи. И без да насочваш мисълта си към облеклото, можеш да занимаваш целия ум с по-добри и по-достойни предмети от роклята.

И така, виждате, че Господ изисква от нас само това, което и в настоящия живот е и леко, и приятно, и свободно, и в бъдещия заслужава вечно благо. А дяволското и тук все е мъчително и тежко, и трудно, и във вечността приготвя горчива участ. Ето каква е нашата безчувственост и злонравие! Изоставяме Божието леко и добро, а обичаме и изпълняваме дяволското трудно и неприятно. И така, справедливият Господ справедливо ни наказва за това, но още по-щастлив е този, когото поради милосърдието Си Бог наказва през настоящия живот, а не пази наказанието за деня на Съда.

Старецът често повтарял: “О, Божии угодници! Къде са вашите страдания, къде са вашите мъчения? Отминаха като мигновен сън и за това сега вечно ликувате с Господа. А ние, сестрици! Какво ще покажем на Страшния съд, ако не искаме да потърпим заради Господа и малкия труд, и малката печал, и някаква малка скръб или болест? И същевременно искаме да бъдем там, където са светиите, които са пролели кръвта си за Господа. Ние не търпим и малкото отсичане на своите прищевки и на своята воля, а искаме да бъдем заедно с тези, които за Господа са търпели отсичане на всичките си крайници и са понасяли ужасни мъчения! Ако не бъдем със светиите, ще бъдем с дявола, защото трето място за нас няма. Старайте се, сестрици, за спасението си. Едно е времето! Една е душата! Ще се осъзнаем при смъртта си, но ах! вече ще бъде късно - вече не ще можем да се върнем!”.

Когато узнавал, че някой е получил полза за душата от наставленията му и пристъпил към поправяне на живота, старецът казвал: “Знам и чувствам, че съм груб и глупав. Но заради нуждата Бог и чрез магаре проговорил”.

Ако някоя сестра скърбяла, че са я обидили или че някой изпитва антипатия към нея, старецът казвал: “Смири се и небето и земята ще се смирят пред теб”.

Когато хвалели нещо пред стареца: “Отче, виж колко е хубаво това”, старецът е отговарял: “Хубаво е, но не е вечно. Всяка вещ казва: “Не ме обичай, ще избягам от теб”.”

Старецът често казвал: “Всичко е хубаво, всичко е хубаво, но все някога ще умрем и вече няма да се върнем. Как тогава да не угодим на Господа?”

Казвал още: “Човек не може да гледа с едното око към небето, а с другото - към земята. Така и душата не може да се прилепва едновременно към земното и към небесното, а трябва да избере едно нещо и да се придържа само към него”.

Ако между сестрите се случвали кавги, старецът казвал: “Как не ви е срам? Всичко това земно не е вечно. Струва ли си да се огорчавате? Не бъдете подобни на някои животни, които гледат само в земята. Но те така и са създадени, че не могат да гледат към небето. Който забравя небесното и се прилепва към земното, е подобен на тези животни, само че е по-нещастен от тях. Тя нямат разумна душа, а ти, ако се задълбочаваш с разумната си душа само в земното, бой се да не я изтървеш под земята, в ада, навеки”.

“Не тичайте само след поста - казвал старецът на сестрите. - Бог никъде не е казал: “Ако сте постници, значи сте Мои ученици”, а: ако любов имате помежду си. И дяволът никога не яде и не спи, но все пак е дявол. Без любов и смирение, само от пост и бдение, от човека най-вероятно ще стане бяс”.

Старецът казвал: “Необходимо е да помните Господните думи, че тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост (Марк. 9:29; виж също Мат. 17:21). И така, без въздържание и пост и молитва е невъзможно да се избавим от бесовските страсти”.

Казвал също: “Безумие е, някой да се превъзнася с поста. Защото, може ли майсторът да се превъзнася с това, че има много инструменти, ако не извършва с тях полезни и добри неща? По същия начин и постът и всички телесни трудове са само сякаш инструменти на добродетелта, а не самата добродетел”

Старецът често повтарял: “Не губете скъпоценно време, възлюбени. Молете се, постете, трудете се с простота, любов и смирение. Ще дойде краят - тогава ще съжаляваме и ще се разкайваме, но това не ще ни помогне”.

“Слушал съм - казал старецът Зосима - от един духовен и разсъдлив игумен, че в манастира му имало един брат, който ходел често при манастирския ковач, също послушник в манастира, и неотстъпно го убеждавал да му изкове тайно вериги, за да може чрез този подвиг да изнурява тялото си за спасение на душата. Като не можел повече да му отказва, ковачът, скришом от брата, казал това на игумена. Игуменът му заповядал: “Когато братът дойде при теб да те моли за вериги, удари му една плесница. Ако той понесе това със смирение, изкови му вериги. А ако се разсърди или се обиди, изобличи го и му кажи: “Научи се най-напред да понасяш обиди и тогава носи вериги”. “ Ковачът така и сторил. При това братът не само се обидил, но дори и си отмъстил на ковача, като също му зашлевил плесница, и изобличен и засрамен от ковача, си тръгнал от него и никога повече не споменал за вериги.

И действително - продължил старецът Зосима, - подвигът на търпението на скърби, обиди и хули превъзхожда всякакви вериги и власеници. Защото Иисус Христос не ни е дал заповед за вериги и власеници, а ни е заповядал да понасяме обидите и да обичаме онези, които ни обиждат, и да се молим за тях. И наистина, трябва да ги считаме дори за наши благодетели, защото те с вреда за душата си изработват нашето спасение”.

Един млад роднина на стареца разкрил пред него маловерието си. “Простете - казал той, - но аз не вярвам напълно в онези ужасни и страховити бесовски явления, за които пише много в Чети-Минеите и за които съм слушал много разкази. И за да се убедя в това, пожелах сам да видя някой безобразен и страшен бяс. За тази цел, като си лягах да спя, нарочно не се молих на Бога и не се прекръстих. И дълго лежах, без да спя, и после заспах - и не видях никакво страшилище нито наяве, нито насън”.

Старецът Зосима му рекъл: “Той те е измамил тъкмо с това, че не ти се е явил. Сам помисли, каква полза е имал бесът от това - да ти се яви? Само би смутил и уплашил младото сърце, а освен това, в уплахата си ти би започнал да се молиш и да прибягваш към Бога и той би бил посрамен, победен от юноша! А като не ти се е явил, е спечелил много - като е усилил твоето маловерие, той те тегли към неверие в неговото съществуване. Той не се старае за нищо така, както само за това, навсякъде да се скрива; защото този враг никога не е опасен в явна война, но със скритата си война погубва мнозина”.

“Защо човек не може да бъде доволен от нищо? - казал старецът. - Защото душата му не е създадена за този свят. Роденото от Духа е дух; и нищо временно не е сродно на душата, произлязла от Божествения източник чрез Божие духване, и затова тя не може да се успокои в нищо временно, понеже то не ѝ е сродно.

Каквото и земно нещо да ѝ даваме, тя няма да бъде доволна, все ще желае още. Само Бог може да я задоволи напълно”.

Казвал е още: “Който желае Небесното Царство, той желае Божието богатство, а не обича още Самия Бог”.

Понякога, поощрявайки сестрите към трудове и подвизи, е казвал: “Има заради какво да се потрудим, възлюбени. Сигурно ни очаква нещо велико, щом Сам Синът Божи проля Кръвта Си за това”.

Когато една сестра се оплаквала от скука, старецът ѝ отговорил: “Това е защото не обичаш Бога. Ако невестата обича младоженеца си, когато е с любимия, за нея не са тежки нито бедността, нито бедите, нито тъмницата. За нея е тежка само раздялата с него. А при разлъка с любимия нито богатството, нито радостта утешават.

Ако човешката любов прави това, то какво ли няма да направи Божията любов? Възлюбете Господа и Го вселете в сърцата си - и тогава няма да ви бъде скучно, а винаги ще чувствате неизказана радост и сладост, винаги ще живеете в състояние на утешение на духа. Казано е: Вкусете и ще видите, колко благ е Господ! (Пс. 33:9).

- Но, отче, как да се науча да обичам Бога и да Го вселя в сърцето си?

- Най-напред се обичайте един другиго в Господа - отговорил старецът, - защото където има любов, там е и Бог. И бъдете смирени и простодушни, защото Бог обитава в простите сърца: Близо е Господ до сломените по сърце, и смирените по дух ще спаси (Пс. 33:19). Впрочем, който не е познал и не е вкусил Божията любов, е подобен на сляпороден: колкото и да му обясняваш колко е светло слънцето, той не може да си го представи, след като никога не го е виждал. И ако някой от раждането си не е ял мед, колкото и да му разказваш каква сладост има във вкуса му, все няма да може да те разбере”.

Една сестра била изпратена в Москва по някаква манастирска работа и като се върнала, казала на стареца: “Простете ми, отче мой, можех да се върна и вчера, но не исках по време на празника да съм на път и останах в Москва за всенощното бдение и литургия. Но много се разкайвах и се смущавах духом и осъждах мислено другите заради това, че в енорията, в която ми се случи да бъда, не пеят добре и пропускат много неща, и пеят на два гласа, и не четат добре, и бързат”. - “ Не си се молила добре - казал старецът Зосима. - Осъждай себе си. Защото, който се моли добре, не може да забележи дали четат и пеят добре или лошо. Ако умът ти и сърцето ти биха се молили с дух и истина и ако ти би стояла като странница някъде по-далеч в ъгъла и като митаря би внимавала само в греховете си и би призовавала с усърдие: “Боже, бъди милостив към мен, грешната”, тогава не би имала време да следиш четенето и пеенето, а още по-малко би имала дързостта да осъждаш, и не би се смущавала”.

Една сестра казала със сърдечна скръб на стареца Зосима: “Какво да правя, отче мой? Много страдам от невъздържание на езика и когато празнословя много, винаги скърбя и съжалявам за това и в мислите си вземам решение да се поправя, но отново правя същото”.

“Старай се да помниш - отговорил старецът - какво е казал Спасителят: за всяка празна дума ще дадем отговор; и искай Неговата помощ. А когато отново съгрешиш, искай от Него прошка. И Който е заповядал на ученика Си да прощава седемдесет пъти по седем, не ще ли прости Сам на онези, които съгрешават и прибягват към Него с молба за помощ и прошка?”.

- Понякога - продължила сестрата - говоря нещо нужно или дори душеспасително, или със сестрите, или и с миряни: отначало ще започне духовна беседа, а после и не разбирам как се увличам в празнословие, или дори в одумване и осъждане, или в любопитство и тщеславие, дори казвам някои неща с доукрасяване, за да се покажа, а после винаги скърбя и унивам. Какво да правя? Не мога да се поправя.

“За да се научиш да говориш добре и безгрешно - казал старецът, - трябва най-напред да се научиш да мълчиш. На старини четох, че банята, колкото и силно да е затоплена, ако често отварят вратите и прозорците ѝ, ще изстине. И стъкленицата с парфюм, ако често я отварят, парфюмът ще изветрее. И затова свети Давид Казва: Бях ням и безгласен, и мълчах дори за доброто (Пс. 38:3). Чуваш ли? Мълчах дори за доброто. Предпочел е да мълчи, отколкото да каже нещо добро. И тогава: Пламна сърцето ми в мене, огън се разгоря в мислите ми (ст. 4). Защото “и добро да се говори е по-нисше от мълчанието с разум” - е казал Калист Катафигиот (гл. 40). Мълчанието на устата е добро, но мълчанието на ума стои по-високо от него, и толкова по-високо, колкото душата стои по-високо от тялото. Но докато сме в тяло, то трябва да помага на душата във всичко, и затова е невъзможно да се постигне мълчание на ума или премирна чистота, тоест богомислие, преди да се постигне мълчание на устата с разсъждение. Тъкмо поради това царят пророк Давид ни учи да се молим: Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми (Пс. 140:3).

- Помня, отче, от пролога - казала сестрата, - че един подвижник (авва Агатон - ред.) три години носил камъче в устата си, за да се научи да мълчи. Благословете и мен да нося винаги нещо в устата си, за да помня това и да сдържам окаяния си език.

- Носи камък, Бог да благослови - рекъл старецът. - А камъкът е нашият Христос!

И така, старай се винаги да имаш в устата си Иисусовата молитва и тя ще ти помогне по-добре от всеки камък не само в мълчанието, но и да се поправиш във всичко. Това, което е правено рядко и по-особен Божий промисъл, не може да ни служи за пример и няма да бъдем осъдени, ако не го направим, а трябва да се стараем да изпълняваме това, което е поставено от Църквата и от правилата на светите отци. Никой от светиите не ни е заповядал да носим камък в устата си, но на всички, искащи да монашестват, е предадено да имат Иисусовата молитва в устата, ума и сърцето си.

А апостол Павел е Казал на всички християни: Непрестанно се молете (1 Сол. 5:17).

Иисусовата молитва по-добре от всеки камък ще ни научи не само на уместно и благословено мълчание, но и на всичко добро.

- Нима мълчанието заради Бога може да бъде неуместно и неблагословено? - попитала сестрата.

- Може - отговорил старецът Зосима, - защото преподобни Пимен казва: “Един човек изглежда, че мълчи, но в сърцето си осъжда другите; такъв непрестанно говори. А друг говори от сутрин до вечер, а същевременно пази мълчание, защото не говори нищо без полза”. А и Сам Господ е казал: От препълнено сърце говорят устата. И цар Давид, който ни учи да се молим: Постави, Господи, стража на устните ми, в подходящо време казва: не забранявах (слав.: няма да забраня) на устата си (Пс. 39:10). И затова премъдрият му син е казал: Всичко си има време (Екл. 3:1). И така, ако всички светии и боговдъхновени хора биха мълчали, как би се прославил Бог? Как би била проповядвана вярата? Как хората биха достигнали до познание на Божия закон и на Неговите заповеди? Как биха се обърнали и биха се поправили грешниците и всички неверници? Казано е: на един се дава Дух на мъдрост да поучава и да проповядва, на друг - Дух на разум да размишлява, да се вглъбява и да мълчи - и всичко това го произвежда един и същият Дух (1 Кор. 12:11). Господ е казал в Евангелието: по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден (Мат. 12:37). - Ако винаги бихме помнили присъствието на Вездесъщия, бихме и мълчали, и говорили все за слава Божия, и не бихме посмели нито да кажем, нито да направим нещо, което не Му е угодно. Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя (Пс. 15:8).

Старецът Агапит Задонски
(1750-1825)

Старецът Агапит (в монашество - Авакум) е бил килийник на светителя Тихон в Задонския манастир, а след това е живял в килията на стареца схимонах Митрофан.

Старецът Митрофан искрено обичал отец Авакум заради благоразумната му строгост към себе си и заради горещото му усърдие към Бога. Веднъж, когато бил в дух на духовно озарение, старецът Митрофан поставил двете си ръце върху главата на Авакум и благославяйки го, рекъл: “Божието благословение и моето монашеско благословение да почиват върху теб. Тичай, брате, в Господа, та да достигнеш до небесното отечество, което Бог е обещал на онези, които го любят! Доброто дело се познава по добрия край”.

С това благословение старецът Митрофан посочил бъдещите скърби и притесненията в живота, които на стареца Агапит щяло да му се наложи да понесе.

Поради възникнало гонение от страна на братята старецът бил принуден да напусне Задонск и постъпил в Алексеевския Акатов манастир (във Воронеж) и впоследствие се преместил в Предтечевия-Трегуляев манастир (близо до Тамбов), където приел велика схима с името Агапит. Но постоянното желание на Агапит е било да живее и да умре в Задонския манастир, където бил поставил началото на монашеството си, и през 1817 година желанието му се изпълнило - той се преместил в Задонския манастир.

Приел велика схима след специално Божие призоваване, за което впоследствие разказал следното:

“Обичах да гледам великосхимниците, ангелския им уединен и висок живот, ангелските им одежди, а сам не смеех и да помисля да приема велика схима, понеже считах себе си за недостоен и негоден за този труден подвиг. Впрочем, усърдно се молех, и по отношение на това с мен да стане според Господнята воля. И какво виждам веднъж насън? Преблаголепната и величествена Девица и чувам от Нея: “Великата схима (за еди-кого си) е готова, но той не ще я дочака, ти я приеми”. Тук трябва да кажа, че по това време бе представен за велика схима един иеромонах от Трегуляевския манастир, който действително почина още преди да бъде получено разрешение от епархийските власти за пострижение. Междувременно архипастирското благословение дойде и игуменът и братята обмисляха кого да посветят във велика схима. За мое удивление братята посочиха мен. Щом ми съобщиха това, аз с благоговение се покорих на волята на Божията Майка, изречена чрез устата на игумена, и започнах да се подготвям за приемането на великия ангелски чин. След като се помолих и си взех благословение от игумена, аз си определих 40-дневен пост. Прекарах без затруднения двадесет дни в молитва, без сън и храна, но отмалях, и по съвет на игумена изядох една просфора, тежаща около фунт, и изпих чаша вода, след което продължих поста и го завърших само с Божията помощ. Предпоследните дни бяха извънредно тежки. Целият горях, изтощението ме надви, изпаднах, така да се каже, в забравата на лек сън, и отново виждам Онази Девица, Която ми припомни за немощта ми, заповяда ми да се захващам със специални подвизи със страх и надежда не на себе си, а на Господа Бога, и произнесе: “Дръж се и се надявай на Мен”. След това ме благослови да се подкрепя с храна и вода. Подкрепен от това духовно утешение на Божията Майка и от храната, вече бодро завърших поста. Така Божията Майка приветливо ме призова и благослови, недостойния, за подвизи на ангелоподобен живот. Това благодатно видение ободри духа ми, укрепи в мен отпадналите ми телесни сили и тогава паднах с радостен трепет пред иконата на Божията Майка и излях горещата си благодарствена молитва към добрата Утешителка и Покровителка на всички християни”.

Старецът бил висок на ръст, външно изглеждал суров и строг, но главните черти на характера му били беззлобието и евангелската простота.

Никой не знаел за железните вериги, които старецът носил чак до кончината си. Веригите го опасвали подобно на дяконско препасване с орар преди Свето Причастие и притискали раменете и кръста му. По време на молитва старецът, въпреки веригите, е правел чести земни поклони с изумителна и за млад човек неподражаема лекота.

Молитвата му почти винаги била оросявана от обилни сълзи на съкрушение, умиление и от онази крепка вяра, която във всякакви душевни състояния, коленичейки пред своя Спасител, хваща края на ризата Му и вика: “Господи, искам или не искам, спаси ме!”.

Въздържанието на отец Агапит било разумно строго. В сряда и петък не хапвал нищо, а през светата Четиридесетница не приемал нищо и по цели седмици. Сам упражнявайки се във въздържание, боголюбивият старец изисквал това и от килийника си и съветвал всички поне да не ядат рано. Защото началото на деня - казвал старецът - трябва да бъде посрещано, в съответствие с християнския дълг, с молитвено издигане към Бога.

Като се върнал веднъж от църква в килията си, той държал в лявата си ръка просфора и прикривайки я с дясната, казал, обръщайки се към килийника си: “Който е изпреварил деня с молитва и не е закусвал, той ще яде благословен хляб”. При тези думи килийникът се смутил, но желаейки прикрито да се оправдае, възразил: “А кой е закусвал?” - и отказал да си признае. “Лъжеш, погледът ти те издава!” - отговорил отец Агапит. Когато виновният искрено си признал невъздържаността си, той му простил и отново, с цел избягване на своеволието, му повторил заповедта си, умолявайки го смирено: “Заради Господа, не яж рано до Литургията, от това умът ти ще бъде по-светъл и тялото - по-здраво. Добитъкът яде рано, и не лъжи стареца! Тогава Божието благословение ще пребъде с теб през целия ти живот. Божественият дух на истината - добавил той - ни тегли към рая - вечното блаженство, а преизподният дух на лъжата ни тегли към ада - вечната мъка”.

Отец Агапит е притежавал дар на прозорливост. Така, веднъж при него дошъл един доста затлъстял чиновник и едва успял да мине през тясната врата на килията. След като го изпратил, килийникът казал с усмивка: “Колко е дебел!”, но старецът разсъдил по друг начин: “Дебел! Да. Защото е пълен с гореща любов. Едва влезе в килията, и зарида, слуша ме, спомня си за живота и пролива обилни сълзи, а ние с теб сме тънки, сухи, препостили сме и нямаме сълзи за греховете си. Никога не съди по външен поглед за ближния си - добавил старецът. - Не е ли по-добре всеки да следи самия себе си и да се учи да познава по-отблизо самия себе си?”.

Добродетелният и подвижнически живот на стареца Агапит, независимо от цялата му скромност, бил известен на мнозина.

Множество поклонници пристигали в Задонския манастир специално за да видят стареца, да си вземат от него благословение и да чуят душеспасителните му наставления.

Осем години преди кончината си старецът се затворил в килията си поради любовта си към уединението. Впрочем, допускал е до себе си онези, които търсели неговото благословение.

Старецът, който усърдно търсел Царството Божие, накрая се приближил до границата на вечността. Топял се като свещ. Дишането му ставало все по-повърхностно. Той все по-видимо губел телесни сили. “Кончината на отец Агапит, като на човек, отдаващ дълга си на закона на природата - по думите на Георги затворник, - бе болезнена и доста мъчителна, но същевременно и непосрамваща и мирна, като смърт на истински християнин”. Чувствайки приближаването на смъртния час, той благословил килийника си с иконата на Божията Майка с обещанието, че Тя не ще го изостави нито в този, нито в бъдещия живот, стига само той да се моли и да живее богоугодно, и му наредил да повика при него любимия му духовник отец Димитрий.

Старецът починал на 17 септември 1825 година.

Наставления на стареца Агапит Задонски

Наставление за предсмъртно напътствие, назидателно за свещеници и за миряни, умиращи в отсъствието на свещеник

В момента на излизането на душата от тялото всички присъстващи да коленичат и внимателно да се молят.

Свещеник или някой друг от присъстващите да постави запалена свещ в ръката на умиращия и докато е жив, да я придържа с ръката си. Ако самият немощен не може да я държи, да я държи някой друг от присъстващите.

След това умиращият да каже три пъти: “Иисусе, Иисусе, Иисусе, Сине Божий, помилуй ме!”.

Ако сам не може, нека някой друг да каже това. Също: “В Твоите ръце, Господи Иисусе, предавам духа си! Господи Иисусе, приеми духа ми с мир! Господарке моя Пресвета Владичице Богородице, помощнице на целия християнски род, избави ме от въздушните митарства и измоли от Твоя Син, нашия Бог Христос, да приеме духа ми с мир”.

И да поръси умиращия със светена вода, като каже: “Благодатта на Светия Дух, осветила тази вода, да избави душата ти от всяко зло”. Също: Поръси ме с исоп и ще бъда чист, умий ме и ще бъда по-бял от сняг. В името на Отца и Сина, и Светия Дух, амин”.

Старецът Агапит (Воинов),
игумен на Нило-Столобенската пустиня

Преподобни Серафим Саровски е бил един от учителите на стареца Агапит - когато старецът, още като съвсем млад послушник, отишъл в Саровската пустиня, преподобният в дълга беседа му преподал правилата на най-строг монашески живот. Преподобни Серафим предсказал на стареца Агапит, че ще стане архимандрит.

На стареца му се случило да служи известно време в Санкт-Петербург, където по време на холерата през 1831 година излязъл от архиерейския дом на улиците на Петербург с дароносен кръст на гърдите и с необходими лекарства за оказване на помощ на болните. Ходейки по улиците и посещавайки, без да прави разлика, домовете на бедни и богати, на знатни и незнатни, старецът навсякъде срещал страдащи, които били малодушно изоставени от близките си без помощ и умирали в гърчове и конвулсии.

Животът на стареца Агапит в Николовата пустиня бил 9-годишно, тежко и непрестанно мъченичество, което той понасял с християнско търпение и самоотричане. Гнусна клевета преследвала стареца и едва след две години той излязъл от тази кална бездна чист и непорочен пред съда на Свещения Синод. Никой не го чул да се оплаква, никой не го видял недоволен, печален или гневен. Изглеждало, че дълбок мир обитавал в доброто сърце на стареца.

Разказват, че един високопоставен чиновник, който пристигнал в пустинята, за да разследва случая, научил за строгия живот на отец Агапит и побързал да си вземе благословение от него. Той прегърнал здраво подвижника и като усетил тежките вериги по тялото му, още тогава обещал да ходатайства за стареца пред висшето началство. Скоро, сякаш като награда за търпението си, отец Агапит получил нагръден златен кръст.

Главните добродетели на стареца били нестяжанието, постът, молитвата, милосърдието, смирението.

Давал е на всеки, който идвал с някаква молба, без да отказва на никого, и често стигал дотам, че след като е раздал цялата си заплата до последната копейка, той искал от духовните си чеда рубли, за да даде милостиня на просяците, които винаги се тълпели около него. Когато имало много просяци, той слагал в джоба си сребърни и медни монети с различна стойност и ги е раздавал като милостиня, без да гледа на кого какво дава. Много семейства били избавени чрез стареца от бедност, от разорение, нерядко чрез пожертването на значителни суми. След смъртта му станало известно, че старецът тайно посещавал бедни жилища и затвори.

Само най-приближените до стареца са знаели за неговото въздържание и пост. През първата и последната седмица на Великия пост той почти не приемал храна - и при това в постановените от Църквата дни служел, Литургията продължавала от четири до пет часа и казвал поучения.

Въобще, животът на стареца бил скрит, мълчалив вътрешен труд в Господа.

Той винаги идвал пръв за църковните служби и нерядко, изпреварвайки чредния иеромонах, сам четял вместо него полунощницата или часовете. Благочинието, великолепието и продължителността на службата му утешавали душите на богомолците. Древното трогателно стълпно пеене, което той отново въвел в Нило-Столобенската пустиня, предразполагало към молитва и предизвиквало сълзи. По лицето на стареца често струели сълзи и той, сякаш отричайки се от всичко земно, се потапял в невидимо, но дивно съзерцание. Невъзможно било човек да гледа стареца без дълбоко чувство на умиление.

Изключително умилително било служението му през Страстната седмица, когато, застанал в средата на църквата, той четял Светото Евангелие. В тези минути по лицето му струели обилни сълзи и гласът му секвал от плача.

Нерядко, след като стоял на килийна молитва през цялата нощ, при първия удар на клепалото за утреня, весело и бодро отивал в храма, обличал се за църковните входове, четял и пеел, и на никого не идвало на ум, че той цяла нощ не е затварял очи. Всенощното бдение продължавало до пет часа.

От нощното стоене на коленете му се образували мазоли. Нозете му, черни и постоянно отекли, били покрити с рани. Но въпреки болката, той стоял в служба на Бога и на хората по осем и повече часа, без да сяда, без да се подпира и без да се обляга на стената. Усвоил последния подвиг, подражавайки на преподобни Сергий Радонежки, и го извършвал до края на живота си.

Страдал също и от веригите, но никога не говорел за това. И само прислужващите му виждали кръв по бельото. Той отслабвал телесно и често страдал мълчаливо, без да прекратява служението си на Бога и на човеците.

Старецът Агапит имал много духовни чеда. Приемал с пастирска кротост и любов всеки, който желаел да принесе чрез него покаяние пред Бога. При изслушване на изповедта старецът плачел и от страх Божий изнемогвал тялом.

Занимавайки се ревностно с душите на чедата си, старецът им определял според силата на всекиго молитвени и други правила и строго изисквал те да бъдат изпълнявани. Но старецът никога и нищо не заповядвал, ако сам не е изпитал и не е преминал това. Учел другите с примера си и му било тъжно, ако негови духовни чеда не се поправяли или падали в някой грях.

Благодатта на Духа-Утешител била присъща на старец Агапит и той осиявал с нея всеки идващ и задълго укрепвал духа му в подвизите на спасението, в търпеливото носене на кръста, който често бил твърде тежък.

Духовните му чеда знаели, че винаги могат да събудят духовния си отец, да го вдигнат от масата, да прекъснат почивката му, че старецът винаги, дори и в лошо време и при заболяване, ще им помогне и ще ги утеши.

За отбелязване е още една добродетел на стареца - той никога не осъждал никого, дори клеветниците и враговете си, и не обичал да слуша, когато в негово присъствие други са осъждали някого.

Кротък и смирен, доверчив, общителен, простодушен и простосърдечен, старецът обичал всички, прощавал на всички, бил слуга на всички, но и при цялата тази простота оставал игумен на манастира, имайки твърд, праволинеен и непоколебим характер. Нищо на света не можело вече да промени решението му, щом веднъж, по Божия воля, е поел някакво бреме, заради собственото си спасение или за ползата на някой човек, макар то да се оказвало тежко и трудно за носене.

Старецът казвал и писал на приятелите си, че “е най-грешен измежду всички човеци, че Господ само премъдро е скрил от тях греховете му, за да не би да се съблазнят от тях, и като загубят доверието си в него, да тръгнат да блуждаят по непроходимите дебри на самомнението и да станат плячка на врага”. Молел се “да умре под гнета на страданията” и считайки себе си “недостоен за християнско погребение”, искал кучета или зверове да разкъсат мъртвото му тяло за очистване на душата му”. Когато старецът казвал това, от очите му струели сълзи, а когато пишел, листчето било влажно и по него имало следи от смирения му плач.

Старецът приемал с бащинска приветливост и любов бедните поклонници, които идвали в Нило-Столобенската пустиня. В гостната му, на трапезата му, в каретата му често били виждани бедняци или странници с цървули и кални дрехи - старецът имал и такива духовни чеда. Понякога ги оставял да обядват, настанявал ги на масата, където вече са седели най-почетни гости - и обграждал смутените бедняци с голямо внимание.

Малко повече от половин година преди кончината си старецът Агапит започнал често да припомня на близките си за нея.

Готвейки се да пътува за Твер, той писмено поканил някои близки да дойдат да се сбогуват с него - нещо, което не бил правил никога преди това.

По пътя старецът се простудил, но надмогнал себе си и до 2 февруари, живеейки в архиерейския дом, служил няколко пъти в съслужение с преосвещения архиепископ Гавриил. За празника Сретение Господне (сряда) преосвещеният отново го определил да служи заедно с него в катедралния храм.

На път към храма, старецът се отбил в дома на съборния свещеник, негов роднина. Като забелязала смъртната бледост на лицето на отец Агапит и студенината на ръцете му, една негова духовна дъщеря, която по това време била там, със сълзи го умолявала да се откаже от службата и да легне на легло. “Не - отговорил отец Агапит, - желая да служа и ще служа. Ти сама знаеш как благоговея пред служението на архипастира. А тази Литургия може би ще бъде последната в живота ми”.

След Литургията той се върнал при същия свещеник и веднага легнал на легло. Открили тиф в много тежка форма. Както целият му земен живот бил само тихо, мълчаливо понасяне на страдания, така тихо и мълчаливо завършил старецът и последните си дни. Не произнесъл нито една нетърпелива дума, не показал дори знак на нетърпение и не искал нищо от прислужващите, а лежал, мълчал и се молел.

Повикали лекар, за да свали веригите. “Утре ще ги свалите” - рекъл страдалецът, който не искал и при кончината си да свали бремето, което сложил на себе си заради Господа и заради спасението на душата си. “Утре ще бъде късно - казали близките и приятелите. - Позволи ни да ги свалим сега”. “Е, както искате” - съгласил се старецът. Но веригите били заключени. На въпроса, как се отключват, старецът казал, че не знае. Тогава повикали шлосер и шлосерът разрязал желязото. Веригите били свалени или по-точно, били изскубнати заедно с кръв и с парчета плът, в която били враснали. Ужас и жал обзели околните, и дори лекарите, свикнали с кървави операции. Старецът помолил да поставят веригите му заедно с него в ковчега (което и било изпълнено).

На следващия ден, петък, 4 февруари, старецът след Маслосвет и след като поискал прошка от свещенослужителите, се обърнал към присъстващите и като осенил всички с кръстния знак, казал: “Бог да благослови всички ви”, после се отпуснал на леглото и тихо починал.

Наставления на стареца Агапит
Нило-Столобенски

Всички хора сме Божие семейство, всички сме чеда на един Отец, всички сме членове на Господ Иисус, и затова, като се разпалвам от Божия любов, бих желал да слея целия човешки род в едно цяло, за да притисна това цяло към гърдите си и да умра за спасението му в жестоки изтезания и мъки.

От опит знам, че нашият Господ Иисус Христос умее да ни утеши, успокои и развесели. А за това, че сме безутешни, сме си виновни сами.

При скръб е достатъчно само да кажем в дълбините на душата си заедно със скърбящия с нас наш Господ Иисус Христос: “Господи! ти си мой Помощник!” - и Той веднага ще ни помогне. На мен, грешника, Той всеки ден милосърдно ми помага по хиляди пъти и при всеки скръбен случай.

Нашият Господ е казал: Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците (Лук. 6:22). Защо тогава не търпим обидите от другите? Всеки би ни обичал, ако Господ би виждал, че ние, обичани от всички, се спасяваме. Но тъй като Господ спасява мнозина от нас чрез скърби, затова и трябва да има такива хора, чрез които ни сполетява скръб. Но не бива да ги обвиняваме, защото не те са ни докарали скръбта - тя ни е отредена за наше спасение от Самия Господ. Следователно не бихме останали без скръб, дори и когато не би имало оскърбяващи.

Като се занимаваш със спасението на душата си - казал старецът, - заменяй благородничеството си с робство към Иисус Христос и бъди слуга на всички. Не отказвай по всяко време да послужиш на когото и да е, не жали нито сили, нито здраве, нито покой, върши добро с каквото можеш на всички Христови членове - на всички християни. Утеши всеки, който се нуждае от твоето утешение.

Смирението се състои в това - когато човек се счита за най-грешен от всички, не унижава и не осъжда никого, внимава само в себе си, не търси богатство, похвала, слава, чест, считайки себе си за недостоен за това; когато мъжествено търпи унижение, хули, укори, признавайки себе си в сърцето си за заслужил това; когато се държи приветливо с всички и е готов да служи на всеки с любов; когато не вижда добрите си дела и не говори за тях без нужда.

Съветвам ви да усвоите едно от моите правила, което отдавна вече съм обикнал и прилагам при себе си.

То е следното: да се подражава на куче, което, ако стопанинът му замахне срещу него с тояга, бяга надалеч; а ако го приласкае, тича към него.

Така правя и аз: ако човек ме прогони от себе си със злоба, недоверие и т.н., по неволя се отдалечавам от него; но е достатъчно само да ме погледне с любов, и аз веднага забравям обидата и тичам към него като към син.

Усвоих това, защото всеки, които се разкайва за лошите си постъпки, по Божия милост ми е толкова мил, че не мога и да изразя това.

Дяволът може да плени само онзи, който доброволно му се предава в плен, като изостави смирението, любовта и молитвата. А от въоръжения с тези три добродетели той се бои и трепери.

Ние живеем в благословеното царство на Отца и Сина и Светия Дух, в благодатното царство на Христа, Който победи властта на дявола и ни даде сила да го побеждаваме чрез неизказани добродетели - любов, смирение и молитва, - макар, поради повредеността ни в праотеца Адам, да не бива да се надяваме много на себе си и да се доверяваме прекалено на себе си.

Бъдете великодушни, когато ви нанасят обиди. Не се бойте нито от порицания, нито от оскърбления, нито от подигравки. Не слушайте внушенията на злите си помисли, не бягайте от отеческата строгост и не безчестете благото иго на смирението с дързостта на самоугодничеството и своенравието, а като сложите в сърцето си Господните думи: който претърпи докрай, ще бъде спасен (Мат. 10:22), изминавайте с търпение предстоящия ви подвиг на послушанието, имайки пред очи началника и завършителя на вярата - Иисуса (Евр. 12:1, 2).

Не считайте себе си за достойни да получавате от вашия отец изпълняване на всичките си желания и молби. Той, с Божията помощ, по-добре от вас разбира за какво сте достойни и по-добре знае какво да направи за вас и какво да ви откаже.

В момент на отчаяние знайте, че не Господ изоставя вас, а вие - Господа.

В името Божие, ето как ви заповядвам да живеете, когато сте сами. Макар и да ви е скръбно, макар и да не ви се иска, винаги призовавайте мислено в сърцето си Господа Иисуса Христа, Който живее в душата ви и очаква да Го погледнете.

Ако си спомните за родителите си, поискайте от тях благословение, поискайте и за тях милост от Господа Бога и вярвайте, че Господ не ще изостави и вас, и тях, и че благочестивият ви живот и молитва може да им помогне по пътя към спасението.

Ако ви хрумне въпросът, какво ще е бъдещето ви, отговорете си, че то ще бъде такова, за каквото сте достойни.

Обект на вниманието на Христовите послушници трябва да бъде не своята, а Божията воля, която е забранила и на Апостолите, и на нас да изследваме бъдещето, което Бог е поставил в Своя власт.

Ако живеете с други хора, служете им като на Самия Бог - не изисквайте любов за любовта, похвала за смирението, благодарност за служенето.

В никакъв случай не правете нещо, с което можете да съблазните или да обидите живеещите с вас ближни. А ако те ви оскърбят, гледайте на това не като на оскърбление, а като на приготвен ви от Бога инструмент, с който, ако искате, можете да премахнете в себе си всяка сърдечна нечистота.

Преди да кажете или да направите нещо, помислете дали думите, или действието ви няма да оскърбят Бога или ближния.

Не съдете чужд слуга, който стои или пада. Той има Бог, силен да го възспре от падане и да го изправи след падането.

По всякакъв начин се пазете от това - да осъждате или да осмивате както телесни, така и душевни недостатъци в ближния. Защо ви е на вас, осъждащите, да знаете, че пред Бога сте по-добри от осъждания от вас?

Израилевият водач Моисей е имал големи говорни дефекти, но и при този недъг е бил украсен с името приятел Божий. Разбойникът е вършел злини, заради лошите си дела е разпънат отдясно на Господа; но въпреки това първи е влязъл в рая.

Спомнете си, че минутата, която леността ви отнема, е може би последната от живота ви, а след нея следват смърт и съд.

Не обръщайте внимание на обидата. Не огорчавайте никого и не отплащайте с хула за хула и със скръб за скръб - и името ви ще бъде записано заедно с преподобните в книгата на живота.

Умолявам ви с любовта си да постъпвате благоговейно с родителите си.

Ако хора засегнат самолюбието и гордостта ви, считайте ги, които и да са те, за изпратени от Бога укротители на душевния ви порок и затова не им се сърдете, а благодарете на Господа, че Той, милосърдният, ви предоставя благоприятен случай за придобиване на смирение.

Болните не ругаят опериращите ги хирурзи за това, че изрязват зловредните язви от тялото им, а, макар и с прискърбие, понасят болката си. Така и вие, като се молите с Иисусовата молитва, колкото и да ви е тежко да понесете обидата от засягащите вашето самолюбие, я понесете, без да се опълчвате против тях - и Бог ще ви благослови да вървите след Иисус Христос и да носите кръста Му.

Прекрасните рози разцъфват на бодлив храст. Така и сладостните утешения са дял на този, който върви по стъпките на Иисус Христос и носи кръста Му.

Принадлежете Му със смирение, търпение и любов. Бъдете слуги на всички, прощавайте на всички, обичайте всички и ще бъдете утешени винаги и навсякъде. Утешението се дава като награда и никога - даром.

Моля ви, приятели мои, не презирайте никое средство, с което можете да угодите на Господа Бога. А тези средства са множество, например: ласкаво отношение към хората, утешаване на печален, успокояване на разсърден, застъпване за обиден, даване на милостиня на сиромах, отвръщане на погледа от лоши предмети, противопоставяне на лоши помисли, принуждаване на себе си към молитва, търпение, милосърдие, справедливост и други подобни неща.

Изпълняването на тези свещени добродетели ще привлече към вас всесилната помощ на Господа. А с нея ще преодолеете всичко трудно, което преди това е изглеждало непреодолимо от нашите сили.

По всякакъв начин се пазете да не би да се разсърдите за нещо. Всяка неприятност ни сполетява не сама по себе си, а се допуска от Божия Промисъл със същата спасителна цел, с която свети апостол Павел е бил в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка (2 Кор. 11:26, 27).

Като знаете това, не обръщайте внимание, кой ви е обидил и за какво ви е обидил, а само помнете, че никой не би се осмелил да ви нанесе оскърбление, ако Господ не би пожелал да допусне това, и затова по-добре благодарете на Господа, че чрез постигащите ви скърби Той ясно показва, че не сте му чужди и ви води към Небесното Царство. Свещеното Писание казва: Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? (Евр. 12:7).

Оставете своята сериозност и в държането си с хората бъдете пред Господа като незлобиви деца.

Пребивавайте в Божията любов, учете се на нея, дишайте чрез нея. Бог е любов. И който пребивава в любовта, той е в Бога и Бог е в него. И в скръбния живот е сладко да се живее с Божията любов.

Не казвайте нищо без благочестиво разсъждение, без благочестиви цели.

Спасението се състои не в многото говорене, а в пълното внимаване в себе си.

Отвиквайте от споровете. Смущавайки сърцето, те ни лишават от мирно състояние на душата. На всяка лоша мисъл противопоставяйте Иисусовата молитва. Не вярвайте на предразсъдъци.

Подозрителността съвсем не е християнско качество. Затова не я придобивайте. А Сам Бог чрез Свещеното Писание и