Родина на стареца е остров Парос, принадлежащ към групата на Цикладите - малко, тихо островче, жителите на което се отличавали в онези времена с добронравие. Родителите му били прости и бедни хора, така че на децата им още от малки се налагало да припечелват по нещо, за да се из-хранват. Баща му - Георгиос, не живял дълго и семейството му се лишило от неговата поддръжка. По такъв начин децата, освен бедни, станали и сираци - нещо, което не е така рядко в бедните семейства. Майка му, Мария, притежавала всички вродени и благопридобити качества на Божия човек, бидейки по словото Господне истински израилтянин, в когото няма лукавство (виж Иоан. 1:47). Тази благословена душа притежавала такава простота и чистота на характера, че често се удостоявала да вижда свръхестествени явления и вярвала, че и другите непременно ги виждат. Това се случвало особено когато отивала в църквата на литургия или пък просто да се погрижи за храма.

Когато бъдещият старец се отдалечил на Атон и тя научила това, казала на своите близки: “Още от раждането му знаех, че ще стане монах.” За пояснение на своите думи, тя разказала следната история: “Когато родих моя Франциск (такова било светското му име) и лежах на постелята, а до мен беше повитият в пелени младенец, видях как покривът на къщата се разтвори и един крилат юноша, толкова сияен, че едва можех да гледам към него, се спусна, застана до младенеца и започна да го разповива, канейки се да го вземе със себе си. Аз се възпротивих: “Какво правиш, любезни? Искаш да ми вземеш детенцето ли?” А той настояваше, че е дошъл именно за това и че такова е “решението”. За да ме убеди в това, той ми показа един бележник със записано на него повеление задължително да вземе младенеца. Аз възразявах, но Ангелът тогава ми даде някакво скъпоценно украшение във вид на кръст и взе от мен детето.” Оттогава тя вярвала, че Франциск някога ще последва Христа.

Старецът прекарал детството и юношеството в своето село, занимавайки се с различни работи от семейния бит. Когато пораснал достатъчно, за да постъпи на работа, отишъл в Пирея и работил в рудниците на Лаврия, докато не бил призован за военна служба във флота. След това с малкото спестени средства започнал частна работа, като отначало станал дребен продавач, а после - търговец. Обикновено участвал в различни търговски панаири и скоро придобил значително състояние, което му осигурявало блестящо финансово бъдеще. Той бил предприемчив, но притежавал и човечност, поради която винаги отхвърлял несправедливостта и лукавството. Колкото и пъти да му се предоставяла възможност да се издигне чрез нечестни средства, той никога не се съгласявал на това.

Бил на двадесет и три години, а центърът на неговата дейност била столицата, когато започнал да чете светоотеческите книги. Голямо впечатление му направили житията на светите отци и особено - на строгите подвижници. Но по неговите думи повече от всичко го подбудил да приеме монашество следният сън. “Една вечер - разказваше старецът - видях на сън, че вървя покрай царски дворец. Внезапно се появиха двама офицери от дворцовата стража, хванаха ме и ме въведоха в палата. Аз не разбирах защо го правят и се съпротивлявах, но те любезно отговориха, да не се боя, а да вървя с тях, защото такова е желанието на царя. Изкачихме се във великолепен дворец, който превъзхождаше всички земни палати, там ме облякоха в скъпоценна бяла дреха и казаха: “От днес нататък ще служиш тук.” След това ме поведоха, за да се поклоня на царя.

В този момент се събудих. Толкова силно се беше отпечатало в мене всичко видяно и чуто, че не бях в състояние да правя или да мисля за каквото и да било друго. Прекратих работата си и живеех в размисъл. Постоянно чувах в сърцето ми непрестанно да се повтаря отчетливо това нареждане: “От днес нататък ще служиш тук.” Това промени цялото ми състояние, вътрешно и външно. Не ме занимаваше нищо от онова, което се намира на земята, но и не знаех, какво беше това, което видях, и какво би трябвало да правя. Състоянието ми разбраха две девойки, които живееха там в съседство с мен. Те ми дадоха да прочета една светоотеческа книга със заглавие: “Летник”, в която се съдържат житията на великите светии, чиято памет се празнува през лятото.

Жадно прочетох тази книга и тя така повлия на състоянието ми, че вече не си помислих за нищо светско. Повече не можех да се намирам сред градския шум. Бягах от него в предградията, които тогава още не бяха заселени - ту на едно, ту на друго място, а най-често - в Пендели. Там живеех като подвижник, в усилен пост и бдение, според оскъдните си познания. Нощем се случваше да се покатеря на някое дърво и да стоя там цяла нощ, подобно на стълпник. Въобще, стараех се да подражавам на всички видове измъчване на плътта, за които бях чел в житията на светиите. Именно тогава започнах да мисля за пустините, където е протичал духовният живот на отците. Мислех и за Атон, където, вярвах, че ще намеря отци подобни на тези, чиито жития бях чел.”

Когато Франциск се върнал в Атина, случайно срещнал там един старец, атонски монах от една килия в Карея, и го помолил да тръгне заедно с него, когато той реши да се връща обратно. Така станало запознанството на Франциск със Света Гора и преселването му там. Междувременно той изразходил всичките си спестявания за милостиня, както сметнал за необходимо, а част от тях оставил на роднините си. Вече взел окончателно решение да остане на Света Гора, в нейните най-затънтени и сурови места.

Първоначално Франциск се установил в Катунакя, в благословеното братство на Данилеите. Тогава още бил жив самият приснопаметен старец Даниил, основателят на това братство, човек благочестив, образован, разумен, който притежавал солиден опит в подвижническия живот и доставял голяма отрада и утешение на всички, които се обръщали към него. През целия си живот старецът пазеше добър спомен за това братство и особено - за самия преподобен старец, за когото той често си спомняше в разговорите си с нас. Обаче горещата ревност, с която Франциск се устремил към най-строго подвижничество в най-пустинни места, не му позволила да се задържи задълго при стареца Даниил. Така той си тръгнал оттам заради желаното от него безмълвие.

По това време на Атон се разнесла мълва за безмълвника и упражняващия се в трезвение старец Калиник, който живеел в пустинята на Катунакя. Натам се отправил и младият ревнител Франциск, който възнамерявал да остане при стареца, за да получи полза. Опитът се оказал не особено успешен, тъй като този приснопаметен старец въпреки цялата си несъмнена духовност и опитност в духовната работа по някакви неизвестни на мен причини не желаел да посвещава никого в тайните на безмълвието и молитвата, с които сам бил удостоен в толкова висока степен. Когато пламенният Франциск го помолил да му покаже начина и да му обясни как и откъде да започне, той му дал обезкуражаващ отговор, че младежът трябва да се погрижи за това чак след смъртта на стареца. Щом чул това, младият послушник се отдалечил във Вигла (недалеч от Великата Лавра), възнамерявайки да води там по-строг живот.

Случва се, духовните хора да извършват в живота си малко странни или даже по мнението на болшинството видимо безцелни постъпки. Обаче впоследствие става явна скритата им цел, определена от Божия промисъл. В разнообразни животоописания на отците могат да се срещнат много подобни епизоди, които изглеждат непонятни на всевъзможните критици, но при все това те се явяват отправни точки за най-големите успехи в подвижничеството на тези светии.

Колко са мили Твоите жилища, Господи на силите! Копнее душата ми и чезне за Господните двори (Пс. 83:2, 3).

За неопитната и изгаряна от божествена ревност душа всяко място, всеки представил се повод предизвикват ентусиазъм и интерес. Тихите и уединени околности на Вигла, покоят на които не се нарушавал от никакъв шум или грижа, особено привлекли вниманието на младия подвижник. И той веднага пристъпил към по-старателно търсене на подходящо място, където да може да се засели. Като имал във въображението си дълбоко отпечатани първите впечатления от прочетените от него Жития на светиите, не можел да повярва, че в наше време не съществуват същите условия и същият начин на живот, които съществували и тогава. За неопитността и ревността обаче всичко става възможно. Той вярвал, че трябва да съществуват невидими, голи, отрекли се от всякакви грижи подвижници, заети само с молитва и съзерцание. Въображението като източник на пламенна ревност става тежко изкушение за неопитните, докато опитът не промени тяхното състояние. И понеже на него му била нужна независимост, за да избере след необходимото изследване най-добрия наставник за себе си, той не пожелал да отиде в послушание на някого от старците, които живеели там, но предпочитал за известно време да остане свободен.

Ето защо поискал разрешение от стареца на една от тамошните килии да се настани при него за известно време, за да определи окончателно своето бъдеще. Те се договорили помежду си и като възнаграждение за гостоприемството младежът връчил на стареца неголяма сума от последните средства, които бил оставил за пътуването. Обаче старецът изобщо не спазил обещанието си и скоро лишил младия си съжител от всякаква свобода, все едно, че бил негов законен старец. Той имал особен начин на живот. През по-голямата част от времето отсъствал от своята килия, посещавайки различни манастири, и най-вече - съседната Велика Лавра. Така младият подвижник имал достатъчно време, за да се подвизава, както намери за добре. Той често отивал в пещерата на свети Атанасий^[3], където се срещал с един намерил там уединение духовник, човек мирен и обичащ безмълвието, притежаващ търпение и голяма издръжливост. Но това не се понравило на стареца, който, като се върнал от поредното си пътуване, забелязал отсъствието на младежа и оттогава започнал да го притеснява с епитимии, а също - и с грубо и жестоко отношение. По този начин нашият младеж бил принуден да се замисли за ново място и начин на съществуване.

По-късно той ни казваше: “Тогава се опитвах да си обясня по някакъв начин това положение и това държание на стареца с мен и бях преизпълнен с огорчение. Не можех да се утеша, защото, пламенно желаейки да намеря това, което бях започнал заради Бога, не само не го намирах, но и не срещах помощ от хората. По своя навик, аз, както и преди, отидох на едно диво място, което напомняше пещера и започнах с голямо страхопочитание да плача пред Бога. “Всеблаги Господи, - казах аз, - Ти, който знаеш всичко и си ме избавил от светската суета и си ми дал сила да Те последвам, защо сега ме оставяш? Аз не търся компромиси и както знаеш, прося Твоята милост и благодат, за да последвам това, на което ме научиха житията на Твоите светии. Помогни ми, Всеблаги, и не оставяй Своето създание, защото знаеш, че в този свят нямам нищо, освен Твоята благост, тъй като се отрекох от всичко, щом чух гласа Ти. Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог (Пс. 142:10).

Както вече казахме, няма нищо удивително, ако в началото на пътя неопитността и крайната ревност водят до пропуски и неумереност. А съдбите на всеспасителния Божи Промисъл, подобни на бездна, не само приемат чистите подбуди на това усърдие, но и премъдро ги насочват към бъдещо преуспяване.

Бидейки деен и съобразителен по природа, той веднага забелязал възцарилото се там безразличие, а също и разнообразните насмешки от страна на живеещите по тези места монаси, които спазвали обичайния за тях устав. Наранен от цялото това положение, което изобщо не съответствало на неговите очаквания, и от някаква постъпка на стареца, при когото живеел, той се отдалечил на вече станалото привично място и започнал със сълзи да се моли на Бога. “Много плаках през този ден - казваше той, - толкова много, колкото никога по-рано и сякаш се оплаквах пред Бога за това, че Той не ми помогна така, както вярвах. Умолявах Го и казвах, че няма да си тръгна оттук, докато Той не ми яви Своята милост и не ми вдъхне бодрост. Обръщах се и към нашата Владичица, молейки и Нея за помощ. Както стоях там и гледах към връх Атон - към тази страна, където се намира църквицата на Пресвета Богородица, - аз сякаш почувствах радостен трепет и веднага видях един светъл лъч, излизащ от тази църква, който подобно на небесна стрела се приближи и ме докосна. И в същия миг аз целият се измених и забравих самия себе си. И сърцето, и цялото ми същество се изпълни със светлина, така че не усещах дали имам тяло. А молитвата започна да действа вътре в мен толкова ритмично, че аз се удивлявах, тъй като не полагах никакви усилия за това, а само гледах, слушах и същевременно се удивлявах. Струваше ми се, че се бях разделил на две, защото сега можех да виждам вътрешното си състояние, изцяло изпълнено със светлина, духовно благоухание и радост, с непрестанна молитва. Целият бях покрит от светлина и се удивлявах на величието на Божията милост. Смътно, доколкото беше възможно в този момент да следя помислите си, мислех, че именно това е тази благодат, която съгласно отеческото предание утешава тези, които иска. Не зная колко време продължи това състояние. После сияещата бяла светлина се отдалечи натам, откъдето излизаше. Тогава дойдох на себе си и разбрах, че стоя на същото място, където бях започнал да се моля. Обаче видях, че беше минало немалко време, защото слънцето вече клонеше към залез. Тогава старецът, при когото живеех, ме повика, разкайвайки се за своето предишно поведение и ние се върнахме в колибата. Оттогава това състояние на молитвата не си е отивало от сърцето ми. Молитвата се произнасяше без какъвто и да е труд в сърцето ми, но вече не притежаваше такава извънмерна сила, както в този момент, когато дойде за първи път.”

Оттогава той се стремял през цялото време да се намира в уединени, отдалечени и подходящи за безмълвие и молитва места. Напуснал Вигла и обикалял по различни пещери и местности, където според преданието, се заселвали и прекарвали живота си духовни хора. Там той се подвизавал, за да задържи молитвата в сърцето си. Изработвал метли от храсти, каквито обичайно се използват на Атон и ги донасял при портите на Великата Лавра. Там му насипвали сухари в торбата, която винаги носел със себе си и с тях прекарвал по няколко седмици и отново се повтаряло същото. През цялото онова лято той обикалял по Атон. Най-често оставал в църквицата на нашата Владичица Богородица на склона на Атон - храма, станал за него източник на велико събитие, и тук с голямо старание се упражнявал в молитвата.

На празника на Божественото Преображение на Спасителя той се изкачил на върха^[4] заедно с други отци и там срещнал отец Арсений, който впоследствие станал негов неразделен спътник и съратник.

Отец Арсений вече бил монах, великосхимник, от манастира “Ставроникита”, който тогава бил идиоритмичен^[5], където се заселил, за да се предаде на по-строго подвижничество и нестяжание, които винаги го привличали. Той произхождал от Понт, но турските зверства го принудили да се пресели в Кавказ. В младостта си посетил Палестина и желаейки да намери обстановка на безмълвие и нищета, за да се отдава изцяло на духовни подвизи, спрял своя избор на Света Гора.

По онова време отец Арсений се намирал в северната част на Атон. Той се интересувал от безмълвието и се стремял към него, но не се решавал да започне сам. Като чул, че в околностите на Лаврата има някакъв млад монах, ревнител за такъв начин на живот, той поискал да се срещне с него. Така се състояла тази среща на връх Атон на празника Преображение. Подвижниците поговорили помежду си, постигнали съгласие по отношение на устройването на живота, решили да се подвизават заедно и се обърнали за съвет към разсъдителния старец Даниил от Катунакя как да започнат духовната борба, за да не се подложат на опасност от прелест, но да бъдат защитени от молитвата на старците и от надеждния покров на Божията благодат.

Когато кроткият старец, изпълнен с отеческа любов, чул решението им и се убедил в тяхната ревност и добро разположение към духовните подвизи, възпрепятствал техния стремеж към добрата цел, но настоятелно ги посъветвал да не започват това дело, без да са го запечатали с благословението на послушанието. Разумният и “подправен със сол”^[6] старец казал лаконично: “Имате ли наставник? Без благословението на старец нищо не може да даде успех. Без този печат на отеческото благословение нито един духовен труд в нашия монашески живот не ще принесе плод. Ето защо настоявам да преминете през това необходимо стъпало и тогава целият ви живот ще бъде съпътстван от Божията благодат. Отидете при някой старец, колкото и прост да изглежда, и му се подчинете. А когато той умре и го спуснете в гроба, ще унаследите Божието благословение (сравни с 4 Царств. 2:9-15), което ще ви съпътства и ще ви води към преуспяване.”

Разбира се, било невъзможно да проявят непослушание. Божествената ревност за правилния път и тежестта на съвета на този свят старец заставили младите подвижници да се съгласят с тези думи без ни най-малко колебание. Както самите те казваха по-късно, приели словото на стареца като Божие слово, като истинско откровение.

Младежите благодарили на стареца и обещали да проявят послушание. Като си осигурили неговата молитва и благословение, те в скоро време открили за себе си старците Иосиф и Ефрем от намиращата се недалеч колиба “Благовещение.” Това били родни братя, произхождащи от Албания, достигнали дълбока старост. Те живеели в тази местност от младежка възраст, подвизавайки се усърдно и с голямо трудолюбие според преданието на атонското монашество. Старците били приемници на Никодим Дионисиатски, първия заселник в колибата - учен, писател и безмълвник. Този отец Никодим е достоен за всяка похвала и добра памет, тъй като поради божествена ревност той се отказал от ръководното място, което заемал в манастира “Дионисиат”, където живеел преди това, и дошъл в уединение на това място. Тук построил своята колиба с неголям храм в чест на Благовещението на нашата Владичица Богородица. Този приснопаметен подвижник оставил след себе си светоотечески съчинения, които се ползвали с известност в онези години, а също така - и свои собствени ръкописи, които неговите приемници впоследствие раздали на други съгласно изискването на духа на нестяжанието. По този начин двамата старци Иосиф и Ефрем, били изконните жители на тази пустиня и наследници на строгия живот, но и на благословението на своя бележит старец. По-рано в тяхната колиба имало още двама обитатели, също родни братя на първите двама старци. По това време отец Николай бил починал, а отец Никодим отишъл в Новия скит и се заселил в колибата на “Свети Антоний”, където придобил ученик Иосиф, който бил седлар и стругар по занаят. По това време умрял и третият от братята, Иосиф, и останал само старецът Ефрем, наречен бъчвар, понеже изработвал дървени бъчви за вино и извършвал различни дърводелски работи. Той бил простодушен, незлобив, мирен, спокоен, много добър и невероятно мълчалив.

Старецът Ефрем не знаел как да изрази радостта си по повод появата на двамата млади ученици, постъпили под негово разпореждане. Много пъти се просълзявал от вълнение и радост, виждайки готовността и самоотвержеността на младите си ученици, които не се забавили да се приспособят в пълна мяра към реда и устава на неговия живот.

Простотата на стареца Ефрем и неговото желание да не навреди на ревностното отношение на младите хора към желания от тях подвиг дали повод да бъде въведен ред в живота на колибата, насочен към това да ограничи излишното общуване с други, да се постараят по-малко да се грижат за физическата работа, която обикновено била тежко бреме, и да се отделя по-голямо внимание на вътрешната работа и молитвата. Когато понякога установеният ред бил нарушаван от странични хора без уважителна причина и младежите се оплаквали на стареца, той отговарял, че и на него това не му харесва. “Но - казвал той - ми е неудобно да им кажа. Тези обичаи^[7] цял живот са ме притеснявали. Но вземете инициативата в свои ръце, за да пазим своето безмълвие, колкото е възможно.” Съществувал за съжаление и още един местен обичай, който заедно с другите бил пречка за тяхното безмълвие. Това бил отдавнашният навик на всички околни жители да минават заради съкращаването на пътя през двора на тяхната колиба, отивайки към Катунакя и обратно. Друг обичай на това място била “мобилизацията” (разбира се, доброволна) на подвизаващите се наоколо отци за различни служби по случай празници и тържества^[8]. Освен това, бъчварският занаят сам по себе си създавал немалка суета, особено в тези месеци от годината, когато за всекиго трябвало да изработят или да поправят бъчви, така че времето ги притискало и хората настоявали, изисквайки по-бързо обслужване. Всичко това силно противоречало на устроението на живота на новото братство, вследствие на което можело да възникнат разногласия.

Двамата младежи и особено по-младият от тях - бъдещият старец Иосиф, който вече притежавал опита и пламъка на молитвата, не приемал никакви отстъпки, тъй като колкото пъти се случвало да изостави постоянната молитва, усещал у себе си силно напрежение. Това би трябвало да е познато на онези, които са открили силата на молитвата в сърцето си, тъй като тя заставя своите извършители да не забравят за нея. За да получи възможност по-усърдно да се предава на молитвата, която изисква безмълвие и особено пазене на ума, той си устроил на границата на тяхната местност нещо като пещера, разположена под голяма наклонена скала и прикрита от двете страни с дъски. Там той отивал всяка вечер и оставал в продължение на шест часа след залеза на слънцето, непрестанно повтаряйки молитвата. Седял на едно малко дървено столче и държал ума си в сърцето. Това бил особен, напрегнат духовен подвиг, извъшен отделно от обичайните монашески задължения. След завършването на този ежедневен тежък подвиг той отивал в килията си и почивал. За да спази с точност разпределението на времето, той вземал със себе си будилник, който нагласял да звъни в шест часа^[9], така че звънът отбелязвал завършването на ежедневното правило. Подвижникът поставял часовника на известно разстояние от себе си, за да не го безпокои тиктакането и да може да чуе само звъна.

По своя характер старецът Иосиф беше човек решителен, безстрашен, постоянен и непреклонен в спазването на правилото си. Той оставаше такъв даже и в най-трудните моменти на живота си. Сред всички негови усилия, изискващи непрестанен труд, първо място заемаше молитвата - молитва в нейния истински смисъл, предполагаща пазене на ума в сърцето, на което го бе научила благодатта. Той с голямо усърдие се упражняваше в този подвиг и не го заменяше с никакво друго занимание, макар и предвидено от ежедневното му правило.

Веднъж на един Господски празник (мисля, Богоявление) отец Арсений и старецът Ефрем отишли, както обикновено, към една съседна колиба за всенощно бдение. Обаче нашият старец не отишъл заедно с тях, а се занимавал с вътрешна работа и молитва в своята изкуствена пещера. “Там - каза ни той, - както бях потопен в себе си, отдаден на сладостта на молитвата, внезапно се изпълних със светлина - не такава, разбира се, както видимата светлина на деня. Тази светлина след това се усили толкова, че цялото място наоколо се превърна в светлина. Внезапно пред мен се появиха три дечица на възраст шест-осем години, които толкова си приличаха помежду си по външен вид и по всички черти, че не би могло по нещо да се разграничат помежду си. Те бяха толкова благодатни и прекрасни, че видът им плени всичките ми сетива. Не изпитвах нищо друго, освен удивление. Те се намираха на неголямо разстояние от мен, на няколко метра, и вървяха към мен в един такт, с еднакви крачки, с еднакви движения. Всичките им движения и черти изглеждаха така, сякаш пред мен беше едно същество, и при все това, те бяха три. При това те пееха с пресладки гласове: “Елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся, алилуя.” Когато ме доближиха толкова, че сякаш можех да ги докосна, ако протегнех ръка, те започваха да отстъпват назад в същия такт, без да се обръщат с гръб към мен, като продължаваха пеенето на същия химн. На думата “алилуя” те ме благославяха с ръчичките си, както това прави свещеникът.”

Когато от любопитство зададох на стареца въпрос, за какво е мислел в тези минути, той ми каза, че в такъв момент не може да има никакви мисли и въпроси, тъй като умът, пленен от съзерцанието и озаряван от божествената благодат, не извършва нищо сам по себе си. “Единственото, което помня - продължи старецът, - това е, че бях в толкова блажено състояние, че изпитвах нещо подобно на думите на апостол Петър: Добре е да бъдем тука (Мат. 17:4), - и недоумявах как те умеят да благославят, като са толкова малки. Това състояние продължи толкова време, колкото бе угодно на божествената благодат и човеколюбие, а после заедно с трите дечица изчезна и светлината. Тогава и аз дойдох на себе си и видях, че обичайното време за обичайната ми молитва е свършило, тъй като будилникът беше звънял отдавна, без да го чуя.”

След това видение благодатта на молитвата се увеличила многократно и се усилила жаждата за безмълвие, а умът вече не се занимавал с нищо земно. Обаче се засилили и изкушенията, така че противодействието на околната обстановка станало вече съвсем непоносимо. В този момент трябвало да направят едно от двете: или да оставят собствения устав и начин на живот, съобразявайки се с изискванията на околните, или да отидат в други места, където мястото би подпомагало целта им. Това и предпочели. Те обичали околните отци и всеки конфликт с тях би бил ненормално явление. И така, младежите се обърнали към своя старец Ефрем и подробно му изложили всичко това. Самият той бил наясно с положението и тогава те поискали мнението му какво ще бъде най-полезно за тях. Когато старецът се съгласил, че безмълвието трябва да бъде предпочетено пред конфликта с отците, те окончателно решили да напуснат мястото и да се заселят в скита “Свети Василий”, който се намирал на по-високо, диво и уединено място. Докато те живеели в Катунакя, отец Ефрем постригал Иосиф във велика схима. Пострижението му се състояло в пещерата на свети Атанасий и било извършено от подвизаващия се там духовник.

Всяко преселване само по себе си не е приятно. Обаче, ако то е необходимо или полезно за крайната цел, тогава се налага да го предпочетем и да се възползваме от него. Това явление се среща и при повечето свети отци. Началникът на злото и врагът на нашето спасение не пропуска нито едно от средствата, с които разполага за своята борба против нас, когато иска да попречи на нашия напредък към духовната цел. Той използва местността, телесните членове, хората, външните неща и вътрешните състояния на човека, заобикалящата обстановка и въобще насочва против нас всичко, което само може да си представи човек, за да намали нашата вяра в Бога, да разруши нашата увереност и да разруши нашите надежди. С особено неистова ярост той напада преуспяващите в работата над сърцето и ума. Нещо подобно има предвид и авва Исаак Сирин, като казва: “Когато дяволът забележи, че е поставено начало на такъв вид преуспяване, той ще докара всякакъв човек или предмет, та даже и от другия край на земята, за да издигне препятствие, заради което умът да не усети благодатта.”

Колкото и малко в сравнение с други по-раншни отци да било времето, в което старецът търсел благодатта и се стремял към нейното придобиване, той в достатъчна степен бил научен от самата нея за голямата ѝ стойност, както и за многотрудното ѝ възстановяване в случай, когато се е оттеглила поради невниманието на човека. Ето защо той строго спазвал правилата на безмълвието и безгрижието^[10] като най-главни средства, които я задържат. Упражнявал се във въздържание, мълчание, бдение, самоограничаване и посилно обръщане навътре към себе си, доколкото тези неща зависят от личната воля. Обаче не било лесно да се пренебрегват и онези средства за придобиване на благодат, които зависят от други, външни обстоятелства, и особено от други хора и единственият изход от това било смяната на мястото.

И така, когато тримата подвижници се съгласили с това, те предали своята килия на приятелското братство на стареца Ефрем от едноименната килия в Катунакя и отишли в скита “Свети Василий”. Със себе си взели само това, което могли да носят с ръцете си: малко книги и някои дрехи. Обаче в скита “Свети Василий” срещнали друго затруднение. Оказало се, че там няма свободни колиби, където да могат да се заселят и затова те били принудени сами да си построят, а това не е лесно в местност, където липсват даже най-основни материали. Старецът Ефрем не живял дълго тук. След като почувствал наближаването на своята кончина и се подготвил по нужния начин за нея, той починал с преподобническа смърт.

Уединението и спокойствието на това място били съвършени. А в съчетание с липсата на грижи те предоставяли всички възможности на подвижниците от цялата си душа да се отдадат на усъвършенстването на молитвата и на “деянието” - деятелните трудове, което по мнението на светите отци е първата степен на живота в Христа. Нашите старци, които след заминаването на техния наставник се освободили от всяка грижа, изоставили своите направени на бърза ръка колиби. Двамата млади подвижници, които сега нямало за какво да се грижат, през цялото лято преминавали от място на място и особено там, където преди това се бил подвизавал някой добродетелен аскет. Подвизавали се главно на връх Атон и в по-ниските околности, намиращи се в пределите на Великата Лавра. А ако се предоставяла възможност за някоя душеполезна беседа или за друго душеполезно дело, те отивали и до най-отдалечените манастири и скитове. Обаче основно се придържали към околностите на Великата Лавра и към любимия им Атон.

Главната причина за постоянното им движение се състояла не само в това да останат неизвестни за другите, но още повече, за да срещнат духовен човек, от когото биха могли да се поучат. В тези обиколки единственият багаж било едно старо руско расо, подплатено с кожа, което използвали и като постелка, торба за сухари и медна тенджерка, която те обикновено взимали със себе си на връх Атон, за да си варят от време на време диви треви. Избягвали безцелните срещи, за да пазят мълчание, а и помежду си, доколкото това било възможно, изобщо не разговаряли. Поради това винаги се придвижвали на известно разстояние един от друг, а и където отсядали, също седяли на разстояние. През зимата се връщали в колибата си и безмълвствали там до Пасха. След това отново започвали странстванията по вече споменатите места, и със същата цел.

Отец Иосиф не допускал никакви отстъпки по отношение на подвижничеството и особено в молитвения труд и бил неизменно строг по отношение на всички правила на трудолюбието. Те много постели и още повече извършвали бдение, защото, както подчертаваше старецът, никакво друго злострадание не укротява тялото и не отслабва страстите така, както бдението. Храната на подвижниците през този период на техния безгрижен живот била толкова оскъдна, че на нашето поколение това може да се стори невероятно. Старецът Иосиф ежедневно изяждал само по седемдесет и пет грама сухари след настъпването на деветия час по византийски, тоест три часа преди залез-слънце. А ако в съботните и неделните дни пребивавали в някой манастир или населена местност, хапвали малко готвена храна. Със сухари се снабдявали от манастирите, тъй като тогава още бил запазен древният обичай, съгласно който на подвижниците, които идвали в манастирите, раздавали хранителни продукти. А с ръкоделие не се занимавали, макар старецът да бил усвоил отлично дърворезбата. Той имаше особен талант и особена твърдост на ръката, която е много важна за това ръкоделие. Подвижниците ограничавали разходите си в невероятна степен, така че не им се налагало да харчат почти нищо. По такъв начин, на този начален стадий от пътя нямало необходимост да се занимават със занаят. Когато бедните им дрехи напълно се износвали, благочестиви старци от манастирите им давали други дрехи, а самите подвижници по този начин запазвали свободата си от житейски грижи, доколкото това било възможно. Те се придържали към този начин на живот в продължение на около осем години, а след това се установили в своята колиба, като спрели да странстват.

Такива били уредбата на живота и външният вид на дейността, но дълбокият смисъл на всичко това се състоял в търсенето на благодатта и поради тази причина - в борбата, която трябва да водят подвижниците. Старецът, чиито нравствени принципи и възпитание съответствали на тогавашните християнски устои на живот, расъл и бил възпитаван в своя роден край сред проста и традиционна среда в истинска чистота. До своето решение да стане монах той не бил направил никакви отстъпки на нищо от това, което се нарича плътско. А когато четял в житията на светиите за борбите и изкушенията от този род, му се струвало странно по какъв начин те могат да проявяват себе си и да терзаят подвижниците при отсъствието на всякакви подбудителни причини.

Тези, които Божествената благодат посещава в особена степен, с особена цел да ги използа, за да укрепи другите, тя ги обучава чрез особени изпитания както на нея ѝ е угодно. Многократно им дава да разберат, че специално ги призовава, показва явни признаци, че воюва заедно с тях и ги под-крепя, открива им пораженията на враговете и наградите за победата. Тя им открива това частично или напълно в зависимост от характера и възприемчивостта на всекиго. А когато те излязат на бойното поле и подвизавайки се, започнат да се уморяват, тя ги утешава със съответни видения. Разбира се, всички тези неща, за които споменаваме тук, превъзхождат нашата мяра, но вие, любезни читатели, трябва да знаете, че не описвам свои лични преживявания. Просто предавам разказите на старците - достоверни труженици и свидетели на онова, на което ги е научила Божията благодат и големият им, придобит с Божията помощ опит. Да търси човек Божията милост и съдействието на Божията благодат, за да се усъвършенства в живота в Христа, е нещо необходимо и достижимо. Към това ни подбужда и Господ с думите: Искайте, търсете, хлопайте^[11] и с други Свои притчи, произнесени със същата цел. Обаче самото явяване на поддръжката и помощта, а също - кога, откъде, колко и за колко време - това не зависи от човека, нито може да се планира от него. В неговата власт остава само настойчивото призоваване на Божията помощ. В такова настойчиво, но и нелеко призоваване, и в такова състояние винаги се намираше приснопаметният старец. Но това особено се отнася за неговите първи стъпки - почти половината от четиридесетте години, прекарани от него на Атон.

Посещението на божествената благост с нейните неизменни свойства никога не остава без плод, стига само да не отблъснем благодатта поради своята неопитност. Защото целта на подвижничеството е достигането на по-висше състояние, достигането до мъж съвършен, в мярката на пълната Христова възраст (Ефес. 47:13 - слав.). Обаче колкото повече нараства присъствието на Божествената благодат в подвижника, толкова повече се умножават и изкушенията, чиято сила е съответна на степента на благодатното присъствие. Изповядвам със страх, че тази сурова борба, където противниците - благодатта и изкушаващият сатана, и техните действия са свръхестествени, са нужни желязна воля и храброст на истински подвижник. В това взаимно дърпане всяка страна с всичка сила тегли към себе си волята на подвижника. Който е мъдър, ще забележи това и ще разбере милостта Господня (Пс. 106:43).

Деликатността, с която действа благодатта, я прави неуловима за човека, и той чувства от действията ѝ само това, което тя сама пожелае да му открие. А присъствието и въздействието на лукавия не е такова, но той не престава да се крие, да лицемери, да се преструва и коварно да мами хората, непритежаващи достатъчен опит. Присъствието на лукавия дух предизвиква в душата страх и смущение и без видимото му явяване, защото такова явяване е ужасно и непоносимо, и поради това се случва много рядко. Впрочем, въздействието на лукавия дух в много случаи предизвиква доверие, тъй като бива възприемано от сетивата и от ума като действие на благодатта, за което и апостол Павел казва: сам сатаната се преобразява в ангел на светлината (2 Кор. 11:14). И в това колкото сложно, толкова и трудно положение между благодатта и прелестта стои подвижникът, с непреклонна и твърда воля, забравяйки това, що е зад него, и стремейки се силно към това, що е пред него (сравни с Фил. 3:13), и използва като единствено и могъщо оръжие сълзите и покаянието - единственото, което плаши враговете.

Приснопаметният старец ни разказваше, че по време на живота си в скита “Свети Василий”, където се подвизавал упорито в безмълвие и молитва, веднъж отново всичко се изпълнило със светлина. Тогава умът, потопен в дълбочината на сърцето и наслаждаващ се на молитвата, прекъснал своето съзерцание и се обърнал към разлялата се наоколо свръх-естествена светлина. Внезапно старецът видял пред себе си дълъг строй монаси, който напомнял опълчение, подготвящо се за битка. Срещу тях, на неголямо разстояние, също във вид на войска, стоели многобройни и диви етиопци със зловещ вид. “Тогава видях, че до мен се приближи висок и славен военачалник, който рече: “Искаш ли да отидеш да воюваш на първа линия?” А аз, който сам желаех това, много се зарадвах и го помолих да ме постави там, защото почувствах в душата си огромна ненавист и ярост срещу тези противници, които, както се досещах, бяха бесовете. Тогава този военачалник наистина ме отдели от редицата на останалите отци, където стоях, и след като преминахме три или четири редици, които напомняха военен строй, ме доведе в първата редица, където имаше още един или двама. Той ме погледна, усмихна се и ми каза: “На този, който желае мъжествено да се сражава против тези мрачни воини, аз няма да преча, а ще му окажа помощ.” Когато дойдох на себе си след това видение, незабавно разбрах смисъла му и си казах: “Е, окаяни Иосифе, готви се да изпълниш обещанието си. И действително, изкушенията скоро станаха още по-силни.”

Изкушенията са получили такова название поради това, че раждат изкусност в изкушаваните. По своята природа към тях се отнасят всички скръбни събития от живота, от най-нищожната болка до най-голямата - смъртта. В съвкупност изкушенията се наричат и “кръст”, защото, както кръстът мъчи и умъртвява човека, така и скърбите го надвиват и го разрушават. В първоначалното творение не са съществували скърби, но те са следствие и признаци на човешкото грехопадение. Родени са от престъплението и греха и поради това техните прояви в живота и природата са неприятни и отблъскващи, бидейки причини за тлението и смъртта, винаги предизвикващи погнуса и отвращение. По този начин нашият живот в известен смисъл се е превърнал в една безкрайна горчивина и скръб, в една несвършваща болка и труд, в едно безспирно безпокойство и нещастие, чиито неразделен спътник е стенанието!

Но благословен е великият наш Бог и Спасител Иисус Христос, Който не само отвърна от нас тази ужасяваща заплаха и злоумисъл против нашето естество, но и я обърна за полза и благодеяние. След като смъртта бе унищожена и заменена с живот, нейните инструменти бяха обърнати в служба на живота. Животът и учението на нашия Господ, самото Му мъчение на Кръста, Кръстът в неговия всеобхватен смисъл, и изобщо - всякакво стечение на скръбните обстоятелства и изкушенията оттогава станаха средства и източници на нашето спасение. Оттогава всички сонмове праведници, всички множества мъченици, всички ликове на спасените и всички, които до свършека на света ще се стремят към живота, ще гледат с благодарност на изкушенията като на най-достъпния път за достигане на вечния Живот. Справедливо са казвали нашите отци: “Махни изкушенията - и никой не ще се спаси.” А Господ Иисус ни дава следното завещание: вие сте, които устояхте с Мене в Моите изкушения (Лук. 22:28). Както бе казано, по природа изкушенията имат една обща черта - всеобхващащата болка, но по форма те могат да бъдат най-разнообразни, в зависимост от това какво именно се изисква за постигането на определена полза, както е установено от допусналия ги Бог. Няма да разказваме подробно за всички разновидности на изкушенията, защо, къде, колко, кога и откъде са те, защото, както казва Псалмопевецът, да ги изброявам ли, - но те са по-многобройни и от пясъка (Пс. 138:18). Всичко това обширно и истинно са изложили светите отци в своите писания. А ние ще напомним само това, че противопоставянето на изкушенията е неотменим дълг на спасяващите се, доказващ нашата вяра и изповядване, противно на отричането, към което настоятелно ни тласка всеобхващащото зло. Отричането от заповедта ни води към падение, а нейното изповядване и изпълнение - към възкресение. Чрез сластолюбието идва всякакво престъпление и грях, а чрез трудолюбието - всяко изповядване и добродетел, и слава на Бога, Който ни прави победители чрез Кръста. Но да се върнем към предмета на нашия разказ.

Непрестанната борба и изкушенията започнали систематично да се проявяват в скита “Свети Василий” след откровението в пророческото видение на отец Иосиф за сражението в първите редици и след смъртта на стареца Ефрем. След като започнали да прилагат подвижническия и безмълвнически порядък започнала и плътската борба, която по мнението на отците се явява първа от встъпващите в бой страсти.

Законът на биологичното възпроизводство, бидейки вроден и естествен стремеж, постоянно проявява своето влияние, особено осезаемо в зряла възраст и при наличието на подбудителни причини. Този закон особено безпокои човека, ако той от раждането си притежава по-горещ темперамент и природа. За възбуждането на това желание често способстват и климатичните условия, а още повече - начинът на хранене. Когато източниците и проявите на този закон не превишават естествените предели, разумът с лекота го подчинява на своята воля и нравственият закон е в състояние да властва. Но ако се намеси свръхестествено и насилствено сатанинско въздействие, тогава нещата приемат друг обрат и започва жестока и неравна борба. Именно за нея става дума тук.

Както бе казано, старецът Иосиф получил строго възпитание и нито веднъж не се бил поддал на нравствено падение в рамките на подобен опит. Той изобщо не познавал плътския живот и според уверенията на негови най-близки роднини бил най-чист девственик. Същото сме чували и от самия него. Да се яви мощно влечение към телесно съединение в едно съзнание, чисто от всякакви подобни представи, в едно място, където съвършено отсъстват съответни лица и предмети, в условия на най-строго и почти невероятно въздържание и подвижничество, и в едно човешко същество, изсушено от лишения и от естествени причини - такова нещо може да се срещне само в светоотеческите текстове. Плътска борба! Блудна борба! Тя се среща в началните стадии на деятелното подвижничество и обикновено безпокои младите, начинаещите. Старецът Иосиф храбро ѝ противопоставил горещата си ревност, пламъкът на подвижническата воля, опита на помощта на Божественото застъпничество и светостта на тази среда, с която свещеният Атон окръжава своите ученици.

Когато силата на борбата достигала своя връх, влизали в действие и други практически и технически способи: продължително бдение, усилена жажда, дълго стоене на крака и особено - “предпазителното дърво”, както казваше приснопаметният старец, като под това разбираше собственоръчен побои с дърво. И тъй като целта на блудната страст е изцяло наслаждението, щом като за монасите и безбрачните не може да има никакво позоваване на изпълнение на съпружески задължения, то тази страст трябва да се наказва с противоположното - с болка и страдание, избивайки, както гласи народната мъдрост, клина с клин.

Избирането на първата редица в битката, яростта на бесовете и въздаянието, приготвено от Бога, определяли напрегнатостта и продължителността на тази борба. “Имах пълно съзнание, че това е борба - казваше старецът - и сурово се подвизавах. Когато достигах до пълна безизходица от изнемогване, благодатта ми даваше сили и всичко започваше отначало. Но с течение на времето борбата ставаше все по-жестока, почти непрекъсната.” Старецът се отказал от легло, ако може да се каже, че някога е имал такова през тази половина от живота си и направил един дървен стол, с облегалки за ръцете си. На него седял и на него спял в продължение на цели осем години, докато продължавала тази бран, без да си позволи нито веднъж да легне нормално. “Тъй като борбата не отстъпваше, то и аз не отстъпвах в съпротивата си чрез умъртвяването на плътта и особено - чрез бдението и боя с тояга. Плачех, стенех, молех нашата Владичица Богородица, Която често ме утешаваше, но никаква развръзка не се виждаше. Борбата за кратко отслабваше, за да мога да си поема дъх, и отново ставаше напрегната. Междувременно тялото ми започна да отслабва и това подкопаваше бодростта, тъй като оръжията ми губеха силата си. Намирах покой в молитвата, която оставаше за мен единственото утешение.”

От първите стъпки на подвижническия си живот старецът копнеел за среща с духовен отец - духовен човек в пълния смисъл на тази дума, който да притежава необходимия опит и да може да му стане наставник и ръководител в този толкова деликатен и тайнствен живот. Въпреки всичките си разочарования, както ни казваше, той не преставал да търси и да се надява. При това, се носела мълва за невидими за болшинството хора подвижници, които живеели в неизвестност и само понякога се явявали на определени и също така духовни свещеници, за да се причастят. Това за дълго време станало затруднение и изкушение за нашите старци, които непрестанно издирвали невидимите подвижници с надеждата да се срещнат с тях. Като продължавали настойчиво своите усилия, те обходили всички пещери и колиби, без да пропускат никакви следи от стари жилища или места, в които някога са живели подвижници.

По това време в килията “Преподобни Петър Атонски”, разположена зад местността Криа Нера (Студени води) в околностите на Великата Лавра, безмълствал бележитият отец Даниил, истински безмълвник, живеещ почти изцяло като затворник. Той не напускал колибата си, подвизавайки се в бдение и молитва и ежедневно служейки Литургия. Бил човек по природа мълчалив и съсредоточен, с особен начин на живот. Старецът не приемал посетители и да се попадне при него в часовете на неговото безмълвие и молитва, а още повече - по време на Литургия, която обикновено се извършвала в полунощ, не било лесно. След като се убедил в духовността на живеещите по тези места и в светостта на стареца, отец Иосиф го помолил да разреши на него и на отец Арсений да присъстват от време на време на литургиите му, още повече, че живеели в скита “Свети Василий”, намиращ се недалеч оттам, а също и да се изповядат при него. Старецът приел тази молба.

За този велик старец, отец Даниил, би трябвало да напише подробно някой друг, тъй като на мен са ми известни твърде малко неща за него. Тук ще бъдат казани само няколко думи, за да не бъде предадено на забрава славното име на този човек, принадлежащ към числото на героите на атонската земя, още повече, че е наш съвременик. Бидейки, както вече казах, човек спокоен и мълчалив по природа, а също така и смирен, той предпочитал винаги да се крие и да бъде неизвестен. Това е обичайно дело за истинските монаси. Винаги въздържан, той почти никога не си разрешавал растително масло, а ядял само варива^[12] без растително масло, и то, веднъж на ден - в деветия час по византийски. Всяка нощ извършвал бдение сам, а преди полунощ отивал в църквата, където прочитал и неголяма част от службата за деня, най-често - катизмите от Псалтира, за да се подготви за проскомидията. След полунощ започвала литургията, която се извършвала бавно и с голямо умиление. Той често прекъсвал службата поради сълзите и голямото умиление при произнасянето на молитвите, и по този начин само литургията нерядко продължавала около четири часа. “Много пъти - казваше ни старецът - го принуждавахме да ни предложи нещо от рода на духовна беседа, но той избягваше, като привеждаше като оправдание думите на преподобната Синклитикия: “Когато светилникът гори, свети на другите, но изгаря собствените си уста.”

Друг благоговеен брат от Нови Скит ми разказа за този свят старец, как веднъж отишли да го посетят заедно със своя старец, тъй като те били стари познати. Тогава бях още цивилен и току-що бях пристигнал на Атон, след като бях отбил военната си служба. Щом дойдохме, моят старец го поздрави с поклон и мълчаливо ми кимна и аз да сторя същото. Аз се приближих, старецът ми стисна ръката и ме назова по име: “Добре дошъл, Сергий. Добре направи, че дойде в градината на Пресвета Богородица и в близост, стареца Неофит. Стой тук и бъди търпелив. Скоро ще дойде Никос и ще бъдете заедно.” Никос беше моят по-малък брат по плът, но ние, след като останахме сираци, отдавна вече се бяхме разделили и не знаехме нищо един за друг. Аз бях наемен работник в Ливадия, след което отидох в армията, а той още в детството си отиде в Атина, където работеше в хлебопекарните. След това отец Даниил се обърна към моя старец и го насърчаваше да ни приеме при себе си. После нареди на своя ученик Антоний да ни приготви чай, а на мен да сложи повече захар. Донесоха чая, но моята напитка от пръв поглед ми се стори негодна, сякаш в чашата бяха попаднали сажди. Когато я опитах, направих физиономия на отвращение и оставих чашата. Тогава старецът ме попита: “Харесва ли ти чаят, Сергие?” “Не, отче - отговорих аз, сякаш ми се подиграваха. - Тук са попаднали сажди от огнището и вкусът му е като на отрова.” От това той намери подходящ повод да ми обясни смисъла на монашеския живот, избран от мен. “Не, дете мое - рече той, - това не са сажди, а диви горски жълъди, горчиви и зелени. Те символизират тукашния ни подвижнически живот, който изглежда горчив, и затова Господ ще ни подслади в Царството Си.” Постоянно помня тези негови думи, сякаш ми ги е казал вчера. А що се отнася до моя брат, той наистина дойде след две години, след което ние целия си живот живяхме в същата колиба, където бяхме дошли отначало.

Това бяха родните братя, монах Кирил и иеромонах Неофит, братството на стареца Неофит, дърворезбаря, от килията “Живоприемни Източник” в Нови Скит.

Благодатта, която живеела в душата на отец Даниил, била толкова изобилна, че му били известни с точност и подробно далечните и неизвестни събития. Както ни разказваше нашият старец, към края на живота си отец Даниил силно отслабнал и не можел да стои без чужда помощ, но продължил да се придържа към своя начин на хранене. Ден преди смъртта си той помолил да го придържат, за да стане и да излезе на двора. След като с мъка излязъл навън, той се обърнал, погледнал около себе си и нагоре и слабо простенал: “Суетен свят. Всичко е суета.” И отново се върнал на леглото си. След няколко часа отишъл на Небето, което така много обичал и заради което се трудил.

“През едно лято - разказа ни старецът, - в онези времена, когато водехме, доколкото беше възможно, свободен от житейски грижи живот, аз бях вече много измъчен. Тялото ми отслабна от борбите. Опитвах се да не отстъпвам, като вярвах, че търпението на бедните не ще погине докрай (Пс. 9:19 - слав.), но към края на осемгодишния период плътската бран стана особено силна. Моите защитни средства не даваха достатъчен резултат, защото благодатта се бе оттеглила и аз не можех да намеря утешение дори и в молитвата. В такива часове голяма помощ може да окаже човешкото утешение от истински отци и братя, имащи опит в изкушенията и в подобни състояния. За нас обаче това беше много трудно, тъй като мнозина мислеха за нас, че се намираме в прелест, защото се стараехме да избягваме общуването заради по-голямо безмълвие, така че им бяхме неприятни и ни отбягваха. Но не беше само това. Най-невежите ни иронизираха и ни се подиграваха. Беше наистина това, за което Давид е казал: И към болката от раните ми прибавиха (Пс. 68:27 - слав.). Единственият, който ни беше останал, беше старецът от килията “Преподобни Петър Атонски”, отец Даниил. Често ходехме там и старецът ни утешаваше, тъй като виждаше нашия искрен стремеж към спасение.

И точно в този период на тежка борба - продължи старецът, - през една лятна вечер ние се намирахме в своите обичайни места между скита “Свети Василий” и Криа Нера. Изпитвах голяма тежест, а благодатта не пращаше утешение. Като не можех нищо друго да направя, за да дойда на себе си, реших да посетя духовника и бавно тръгнах. Нямах сили и често се спирах, изповядвайки се на Изпитващия сърца и утроби (виж Пс. 7:10): “Преблаги Владико, Ти присъстваш тук и виждаш всичко. Какво друго искаш от едно бедно и безсилно създание? Ти знаеш моето намерение, какво още мога да направя? С Твоята помощ не отстъпвам и се уповавам на Твоята милост, че Ти не ще ме изоставиш. Защо е това насилие? Нима ще се огъне волята ми? Не ме оставяй, Боже, Спасителю мой, надеждо на всички, които Те търсят.”

Когато се канех да продължа пътя, сякаш чух пред себе си чуруликане на птица и веднага почувствах промяна в себе си. Изчезна предишната непоносима тежест, която ме потискаше и усетих обичайните признаци на едно утешение. Благодатта в мен започна да се увеличава, обновиха се силите ми, и умът ми, можеше както винаги, да се обърне към благодарение и славословие, според това, към което го подтиква благодатта. Искам да кажа, че така се случва, когато тя е по-малко. Но ако тя се увеличи, тогава прекратяват действието си и умът, и сетивата и остава само съзерцанието, господстващо над всичко останало. Неочаквано за втори път чух чуруликането, несравнено по-сладко от първото, и ми се стори, че се чуваше съвсем наблизо пред мен. Все още запазвах сетивата си и мислех, че като се придвижа малко напред, ще мога да видя какво става. Аз и наистина вдигнах крака си и се канех да направя крачка. Отново прозвуча тайнственият глас и тогава сетивата престанаха да действат, а умът беше “грабнат” извън тялото ми, сред някаква безгранична област от светлина, нямаща предели и измерения. Преди да се случи това, мисля, че успях да се подпра на нещо покрай пътечката, по която вървях. След това, както казва и свети апостол Павел, с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае (2 Кор. 12:2), аз сякаш се движех по някакъв издигащ се нагоре склон. Понятията, които употребявам, са приспособени към нашите мерки, образи и начала, но там, където човек попада при тези свръхестествени състояния, не съществува нищо, което прилича на нещата от този свят. (Ние настоявахме, старецът по-подробно да ни обясни видяното от него и той ни отговори по този начин.) Стори ми се, че моето изкачване води към някаква голяма гора и аз се насочвах към нейния връх, тъй като нещо ми казваше, че трябва да го достигна. А пътят ми бе насочван от този сладък и мелодичен звук на птичето чуруликане, което постоянно се чуваше пред мен и ме призоваваше да го следвам. Не се уморявах, не чувствах тежестта на тялото и движенията ми се извършваха не във времето. Без сам да забележа това, стигнах до върха, където последва ново изумление пред Божието величие!

Пред мен се простираше огромна равнина, която никъде нямаше нито предел, нито край, а напомняше на море. А светлината стана несравнимо по-бяла, така че пребивавах в изстъпление. Неусетно, както ми се стори, тръгнах на изток. Ръководеше ме желанието да узная какво е всичко това и какво се намира във вътрешността на равнината, която бях уверен, че трябва да достигна, тъй като гласът, който чувах, идваше оттам. Движението ми беше толкова бързо, че аз не зная за какво време преминах това безкрайно пространство и достигнах в дъното му, където се виждаха стените на огромен град.

Когато се приближих до него, се оказах пред една грамадна порта, чиято красота ме принуди да спра и да изпадна в изумление. Кой човек, мислех си аз, би могъл да направи такова нещо? Наоколо не се чуваше нищо, но цареше безкрайна тишина и божествен мир, в които се чуваше само този мелодичен звук на птичето пеене, който сякаш излизаше иззад стените. Известно време стоях, възхищавайки се от красотата и устройството на тези свръхестествени неща, но ме влечеше жаждата да видя и това, което се намираше вътре, и да узная, каква беше тази небесна птица, която пееше толкова сладко. Като не виждах никого, когото бих могъл да попитам или от когото да поискам разрешение да вляза, аз се прекръстих и влязох през тази порта.

Но колко дивни са Твоите дела, Господи на силите! “Велик си Ти, Господи, и чудни са Твоите дела, и няма думи достатъчни да възпеем Твоите чудеса!”^[13] Когато влязох и пред очите ми се явиха тамошните величие и слава, спрях се и замрях и не можех нищо да помисля, но само се удивлявах на тази боголепна слава, а в сърцето ми се запечата мисълта, че това беше Божият Град. Когато погледнах надолу към настилката, ме покори съзерцанието на тази превъзходна изработка, която човешката мисъл не може и да си представи. Там се намираше толкова блестяща слава, че беше невъзможно да се откъсна от съзерцанието ѝ и само някакво движение сред тези неща ми позволи да се освободя, за да обърна очите си и към нещо друго. Стените, обкръжаващи този свещен град, изглеждаха тайнствени и по начина на построяването си, и по безпределната си височина, защото колкото по-високо вдигах очи, толкова повече се издигаха нагоре. Обаче интересът ми достигна връхната си точка, когато най-сетне видях тази благообразна птица с ангелски глас.

В центъра на това тайнствено място, където се намираше храмът или градът - това знае само Бог, създал всичко това - висеше (или се носеше във въздуха? - Бог знае) нещо като метално византийско хоро^[14] с огромни размери, каквито могат да бъдат видени в храмовете на Света Гора. Но то беше направено не от метал или от друго неодушевено вещество, а от множество пойни птици с неизказана красота, с разнообразни цветове и форми. Всички те пееха сякаш с един глас, звучащ като мелодия, като химн, който бе непостижим за мен, но бе толкова сладостен, че цялото ми същество се изпълни с Божията благодат. А в самия център на техния хор се намираше великолепната птица, която чувах от самото начало, и с постоянен глас, подобен на исон, даваше тон на тази изумителна мелодия.

Колко продължи моето пребиваване там - знае само Бог, утешаващ тези, които Неговата благост познава. Възхищавайки се от това Божие величие, аз сякаш чух приближаващи се стъпки зад портите, през които бях влязъл. Желаех да срещна някого, който да ми обясни какво е всичко това, и затова се обърнах назад и излязох, но не успях да видя никого. Само ми се стори, че започнах да се движа на север и отново да се спускам натам, откъдето дойдох, но от друго място.

Но и там видях изумителни неща, защото пред мен се намираха сякаш маслинови горички и селища, но всичко това беше свръхестествено. Когато се приближих до края на слизането от тази чудесна планина, видях, че в нейното подножие се простира грамадна равнина с яркозелен цвят, изпълнена с малки деца - някои - по-големи, а други по-малки, - които играеха с голяма радост. След като се полюбувах на тази гледка и като се учудих от тяхното множество, а също - и на тяхното благочиние и радост, аз завих в посоката, накъдето ме водеше пътят, и приближих, както ми се стори, до входа на това място, където растяха високи и разлистени дървета.

Когато наистина приближих до входа, представляващ творение на божествената красота, видях един старец, надарен със забележително великолепие и заедно с това - с доброта и любов, който в безмерен покой седеше на един престол. Аз се приближих до него с голяма почит и направих поклон. Той ми протегна ръка, усмихвайки се с израз на безмерна отеческа любов и, мисля, че сложи в ръката ми три частици бял хляб, големи колкото нашата нафора. Стиснах ги в ръката си, обърнах се, за да тръгна, и дойдох на себе си.

Забелязах, че стоя, подпрян на скалата, на същото място, където се намирах, когато чух дивното пеене, отивайки по пътечката при духовника. Изпълнен с духовна радост и поразен от това величие на Божията благост, с която ме удостои Неговото милосърдие, аз се върнах обратно. Отправих се към отец Арсений, повтаряйки словата на нашия велик наставник апостол Павел: страданията на сегашното време (сегашните временни страдания - слав. ) не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18), защото наистина око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9). Когато дойдох на себе си, продължавах да стискам ръка и като си спомних, защо я бях стиснал, разтворих пръстите си, но не намерих онези частици. Изглежда, те бяха духовни, тъй като в душата си чувствах безпределно веселие и радост, така че през следващото денонощие нито веднъж не си спомних за телесна нужда, а плачех със сълзи на радост и благодарях на Бога за толкова великото снизхождение, проявявано от Него към смирения човек.”

Всяко свръхестествено посещение на благодатта, когато се дава законно на непрекъснато подвизаващите се, е като една награда, като едно оценяване и повишение, при което, както казват светите отци, чувствително нараства съзерцателната вяра. За начинаещите това означава още по-жестока борба, а за по-опитните - допълнително просвещение.

Казах: “непрекъснато”, и сега не без страх искам да поясня накратко смисъла на това различие. Божията благодат дарява със своето възприятие и утешение всички вярващи, живеещи в съгласие със съвестта си. В съответствие с това тя дава на всекиго това, което е необходимо за неговото укрепване или утешение. Тези дарове са извънредни, без да имат повторение или продължение. Те са част от всеобщия Божий промисъл, чрез който Той запазва Своето творение. Но с твърдите във вярата, които заради любовта към Бога и заради вярата в Него са се отрекли от всичко, даже и от своето естество, и непрестанно бдят за точното спазване на Неговите заповеди, - с тях Божият промисъл пребивава вече не от време на време и случайно, за да ги утеши или спаси от някаква опасност, но непрекъснато бди над тях с майчинска загриженост и действа по различни начини. Той им открива ясно, с помощта на свръхестествено вмешателство, неведоми и скрити тайни, коварството и уловките на бесовете, тайнствата на природата и на Царството Божие. Изцелява ги от болести, пренася ги без загуба на време на големи разстояния, показва им различни минали и бъдещи събития, но най-главното - съдейства за духовното им преуспяване. В тези, които са призовани от благодатта, тя най-напред се проявява като ревност, топлота и благоговение. Дава им сили за непрестанен труд, като им разкрива подробно начина на спазване на Божествените заповеди, смисълът на които се заключава в послушание спрямо Божията воля. Когато те благодарение на благодатната помощ достигат тази степен, благодатта ги възвежда от предишния противоестествен, греховен живот, който са живели, към живот според естеството, в който се прекратяват тяхното неверие, непослушание и грях. Тогава тя им дава сили и помощ да плачат и да скърбят за греховното минало. За тяхното истинско покаяние тя им дарява опрощение за миналото и ги въздига до божествено просвещение, след като ги е очистила предварително по време на дотогавашните им подвизи. Поддържани от нея в нужното внимание, подходящо обучавани, наказвани и просвещавани, те достигат до степента на освещението и на истинското смирение и всичко въздават на Бога и на Неговата всеблагост - на Бога, Който снизхожда дотам, да зове несъществуващото като съществуващо (Рим. 4:17) и да спасява човека даром.

Така и за стареца след гореописаното божествено посещение се отворил фронт на най-тежка борба и подвигът започнал да става все по-тежък. Тишината се запазила няколко дни, след което плътската бран се разгърнала с удвоена сила. “Плачех, постех извънмерно, извършвах, колкото е възможно по-голямо бдение, но състоянието не се изменяше. Нападенията отслабваха за кратко, но после започваха със същата жестокост. Аз така силно биех тялото си с тояги, че от кръста надолу то беше почерняло от ударите, но борбата продължаваше с двойна сила. Единственото ми утешение бяха сълзите и молитвата, обаче виждах, че страстта беше жива и ни най-малко не отстъпваше. Когато благодатта явява своето присъствие, човек може да понесе всичко. Но понякога се случва тя по чисто промислителни причини да оттегли присъствието си, и тогава човек губи надеждата си, ревността му намалява и даже самата вяра отслабва. Това са най-тежките мигове в духовния живот; и ако не би била Божията помощ, човек не би могъл да ги понесе. Когато има единомислени и опитни братя, те много помагат, и се изпълняват думите на Премъдрия: брат, подпомаган от брата, е като укрепен град (Притч. 18:19 - слав.). Но как да се постъпи, когато нещата стоят точно по обратния начин? Ако безотговорни и, разбира се, незапознати с това състояние събратя се опитват да те разочароват със своите насмешки и подигравки, то това става върха на всички нещастия. Поради грижата ми да продължавам борбата и поради стремежа ми да не правя отстъпки в това, което се отнасяше до безмълвието, и въобще - да пазим своята ревност, ние много ограничихме себе си и не ходехме при никого, освен при духовника. Старите ни дрехи се разпаднаха и ние силно обедняхме, понеже не работехме. Ако бяхме тръгнали по манастирите, можехме да получим всичко необходимо, но, както казах, избягвах това, за да не нарушим нашето странничество и смиреното си житие. По такъв начин лишенията изостриха нашата външна и вътрешна борба. Отец Арсений ходеше в Лаврата, където му даваха малко храна, и така криво-ляво поддържахме съществуването си. Аз пък се сражавах със самия себе си, със сатаната и въобще с всичко, което съпътстваше моята борба. Непрестанно умолявах Христа и Пренепорочната наша Владичица, към Която от самото начало изпитвах голямо благоговение и любов. “Владичице наша, Владичице - зовях с болка, - Ти, Наставнице на девствениците, знаеш, че аз никога не съм съчувствал на плътския грях и след като познах Твоя Син, поставих за себе си като закон да пазя според човешките си сили пълна чистота. А защо е тази сила и настойчивост на борбата? Или тя ще победи моята воля?”

И така, в това тягостно състояние се върнах в своята колиба, затворих вратичката, седнах на пейчицата, за да се съсредоточа в молитва, и започнах малко по малко да се успокоявам. Внезапно чух, че вратата сякаш се отвори, но не се помръднах от мястото си, тъй като помислих, че това може би е отец Арсений. Обаче веднага почувствах, че някой ме дразни по долните членове, и отворих очи. И що да видя? Нечистият дух на блудството! Той беше такъв, както го описват светите отци: с мръсна и плешива глава, малки прави рогца, бледо лице, кръгли, зачервени и изпълнени с лукавство очички. Тялото му беше мръсно и обраснало с глиганска четина! Нахвърлих се върху него с всичката си сила, но, разбира се, беше невъзможно да го хвана. Само върху ръцете ми остана усещането от допира с грубата кожа, а на мястото - миризма от сяра и тиня, а самият той стана невидим. От този момент по благодатта на Христа и на Пресветата наша Богородица ме напусна тежестта на тази бран, помислите съвършено се успокоиха и не чувствах тази страст, сякаш бях малко дете. Тогава запях победната песен на пророк Моисей: коня и ездача му хвърли в морето (Изх. 15:1). Цялата нощ се радвах и прославях Христа, Който не презря моето нищожество и не ни предаде за плячка на техните зъби (Пс. 123:6).

На разсъмване, когато седнах, за да поспя, Бог ми показа значението на борбата и особено това, как страстите се сражават с хората и ги поробват. Видях, че се намирам на някаква доста висока планина, а пред мен се разстилаше безкрайна, подобна на море, равнина. От запад на изток се движеше огромно множество хора, в по-голямата си част - монаси. Пред тях по цялото протежение на равнината бяха поставени капани. Тези от тях, които вървяха невнимателно и равнодушно попадаха в капаните, при което не всички - по един и същи начин, а някой биваше улавян за ръката, друг - за крака, друг - за гърлото, някой - за стомаха, други - за срамните части. Въобще, тези капани улавяха хората за най-различни части на тялото. Попадайки в тях, хората сякаш се събуждаха и започваха така горчиво да плачат, че и аз заплаках от скръб. Тогава видях, че тази равнина се разтвори по средата и сякаш от някаква яма се появи един гнусен арапин, огромен на ръст и озлобен, с увиснал навън език. Той се смееше саркастично и злорадо над нещастниците, които се бяха оказали пленници на неговия чар. Тогава разбрах кой беше той и какво означаваше и с горчивина застенах: “Горко на нашия род от този змей, който воюва против нас с такава ярост и упоритост!”

За нашето описание на житието на приснопаметния старец, наред с езиковите и стилистичните грешки са свойствени вероятно и нарушения на правилната последователност на събитията. Защото аз никога не съм мислел, че ще ми се наложи да ги описвам и затова не съм водил бележки. А и самият старец никога не ни е разказвал живота си последователно. В своите ежедневни поучения, с които ни наставляваше и утвърждаваше в монашеския живот, той ни помагаше в нашите борби и недоумения, като ни разказваше по нещо от собствения си живот в потвърждение на някой цитат от Свещеното писание или от светите отци. Веднъж на мен ми хрумна мисълта да записвам неговите разкази и старецът разбра това, той престана да ги повтаря и оттогава избягваше да разказва каквото и да е. Така че е напълно възможно да помествам събитията в неправилен ред. Целта, която постоянно имам предвид, е да уважа смиреномъдрието на стареца и да не давам повод да бъда заподозрен в желание да изтъкна неговата фигура или да създам шум около нея. Стремя се само към едно - да насърчавам самия себе си и другите за предстоящия ни подвиг с живите примери на съвременни на нас подвижници, и най-главното, да раздам подобно на военен трофей - техния опит, което е особено важно сред всеобщата суматоха, загубата на ориентация и невежеството, господстващи за съжаление в наши дни. Признавам, че в отеческите жития и предания няма нищо, което да поражда въпроси и недоумения, така че никой вече не може да добави нищо ново. Напротив, само се потвърждават отеческите завети. Но отеческото житие, което можем да наблюдаваме на практика, а не с помощта на преразказ за отминали дела, е способно да породи в бъдещите подвижници особено дръзновение. Защото едно е писменият разказ за отдавнашни събития, случили се преди много столетия, и съвсем друго - разказът за неотдавнашни събития, засвидетелстван от живеещи сега хора и от още запазили се предмети. И макар устройството на нашия деятелен живот да се определя от уставите и предписанията на светите отци, много неща в тях остават днес необясними, много неща изглеждат на нашето поколение прекомерни или недостижими, а други биват разглеждани като излишни или неприемливи. А живият пример притежава пълна убедителност. Обаче нека никой не смята себе си за способен да опише живота на духовен човек, дори ако той дълго време го е виждал, слушал или познавал. Човекът, чиято душа изгаря от божествена любов, чиято мисъл е просветена от божествено озарение, чието тяло непрестанно носи знаците на всяческото себеотрицание и се потапя в страданието, което изисква от нас строгата съвест, така че потоците сълзи са станали за него хляб денем и нощем (Пс. 41:4), - такъв човек надхвърля естествените закони и правила и е невъзможно да бъде оценяван въз основа на обичайните човешки критерии. Неслучайно апостол Павел посочва, че духовният изследва всичко, а него никой не изследва (1 Кор. 2:15).

Колкото повече по човеколюбието на Христа се увеличавали Божията благодат и духовното знание, както и божествените явления толкова по-жестоки ставали изкушенията. “Решихме - казваше ни старецът - да живеем повече в своята колиба и да се подвизаваме в затвор, което винаги ми се е искало. Ето защо решихме, че и ние трябва, подобно на другите отци да се запасим с малко жито. По онова време провизиите обикновено се закупуваха през лятото за цялата година. Скитските корабчета всяко лято доставяха отвън различни храни от първа необходимост и отците, като научаваха за това, се спускаха към брега, където всеки взимаше това, от което се нуждаеше. В манастирите такъв порядък не съществуваше, тъй като те имаха свои метоси, откъдето можеха да си доставят провизии в течение на цялата година. И така, ние заедно с отец Арсений също се отправихме към Разбойническото пристанище^[15] на скита “Керася”, което беше разположено най-близо до скита “Свети Василий”, за да си купим малко жито. Като взехме в чувалите по двадесет и пет оки, тоест, по тридесет и два килограма, ние, както това е обичайно тук, ги привързахме всеки на гърба си и тръгнахме обратно. Понеже бяхме привикнали да не нарушаваме устава си, ние и в този ден се придържахме към обичайния пост, т.е. да ядем в деветия час по византийски, след вечернята. Когато започнахме стръмното изкачване, слънцето стоеше почти в самия зенит и ми се стори трудно да продължа пътя. Тялото ми беше толкова изтощено и безсилно, че аз с мъка се придвижвах и без товар. Беше ли възможно с такава тежест да преодолея толкова стръмно изкачване, страдайки от глад и жажда? “Арсений - казах му, - ще оставя товара тук. Нямам сили да го нося.” Но аз се съмнявах дали ще мога да се изкача и без багаж, тъй като чувствах съвършена изнемощялост. Спрях се за кратко и се просълзих. “Ти, Господи, всичко знаеш и всичко можеш”, - казах аз и веднага почувствах в душата си утешение. Отново завързах чувала на гърба си и казах на отец Арсений да вървим по-нататък. Той ме погледна с учудване и ние тръгнахме в мълчание. В продължение на целия път, до самата ни колиба, чувствах, че някой зад гърба ми придържа товара, така че самият аз не носех нищо.”

Такива неща ни разказваше старецът, когато изпадахме в малодушие. И наистина, колко ни ободряваше! Ще приведа и друг пример за себеотрицанието на стареца за насърчение на подвизаващите се. Той може да се стори невероятен на тези, които не познават действието на божествената ревност, която авва Исаак нарича “опиянение” за вкусилите от това вино. Причастници на това опиянение са станали, както пише апостол Павел, всички светии и затова са изтърпели тежките изпитания. Но това се отнася особено за светите мъченици, които, опивайки се от виното на Божията любов, са понесли ужасните мъчения и дяволските изобретения, само изброяването на които поражда трепет. Само благодарение на въздействието на това свято опиянение, немощното в други случаи естество на човешкото тяло, с мъка понасящо даже не много силен слънчев пек, е могло да изтърпи изгарящия огън. Аз вече не говоря за осакатяванията и другите изтезания, измислени от дяволския ум, за да направят смъртта по-мъчителна. А когато престанали гоненията, по време на които сонмове мъченици, опиянени от Божията любов с готовност принасяли в жертва своите телесни членове заради изповядването на вярата, те били заменени от безкръвното мъченичество на скритите мъченици и изповедници - монасите, които почувствали у себе си същия огън, който чувствали и древните мъченици. Безшумно и мълчаливо излизали те изсред хората и се отделяли, като не само че не се допирали до нечисто (виж 2 Кор. 6:17), но не проявявали снизхождение и към най-естествените и не съдържащи грях потребности и нужди. В уединение единствено с призовалия ги Бог те се предавали на борба с древната змия, разрушавайки и унищожавайки едно след друго нейните укрепления. Със своя обичай да подчиняват всеки разум в послушание към Христа (сравни с 2 Кор. 10:5 - слав.) те в пълна мярка са понасяли “мъченичеството на съвестта”, благодарение на което всичко са търпели и всичко са пренебрегвали. Търпейки лишения, скърби, гонения, намирайки подслон в колиби, пещери и земни пропасти (Евр. 11:37, 38), а също - и под открито небе, много пъти брулени от вятъра, странници и нямащи нищо свое, негрижещи се даже за най-обикновените естествени потребности, те са имали само една цел - да възлюбят Бога от всичкото си сърце (Лук. 10:27). Божественото опиянение ги поддържало и славословията към Бога винаги били в устата им (Пс. 149:6).

С пълно себеотрицание, самото чуване за което кара съвременният човек да се отвърне, те са понасяли кръста на всяческото изповедничество, за да запазят нерушими двата завета - на кръщението и на пострижението - и дръзновено да влязат заедно със своя Възлюбен най-вътре, зад завесата (Евр. 6:19), където Той влезе пръв, като по този начин ни дари надеждно и вечно избавление. А щом е така, то кой може да пише за тези истински подвижници, надвишили пределите, достъпни за нашето зрение?

Връщайки се към своя разказ, искам да разкажа следния случай от живота на стареца. В залеза на живота си той, винаги отличавалият се със строгост към самия себе си, приемаше да му помагаме в някои неща. Веднъж, след като силно се изпоти, той се съгласи да изтрия потта от гърба му. Тогава забелязах върху тялото му следи от зараснали белези на рани, и знаейки, че той никога през живота си не се е разболявал нито е бил нараняван, с учудване го попитах, какви са тези кръгли белези, подобни на смукала на октопод. Тогава старецът ни разказа следното. Когато живеел в скита “Свети Василий” и се подвизавал усилено, той никога не сменял бельото си, особено блузите си. И тъй като организмът му не бил привикнал към пот и въобще - към пренебрегване на личната хигиена, целият му гръб се покрил с пъпки, които много го боляли. “Обаче аз не им обръщах внимание - продължи той - и ако те твърде много ме сърбяха, аз ги чешех, като търках гърба си в стената. Те обаче съвсем се възпалиха, пораснаха и се напълниха с гной. Веднъж ни бяха дали пълна торба със сухари в Иверския манастир и аз тръгнах от там към нашето жилище. По пътя пъпките явно се спукаха, защото почувствах, че блузата прилепна към тялото ми. Но аз и сега не обърнах внимание на това, изцяло оставяйки се на Бога и на нашата Владичица. Постепенно те заздравяха сами, когато ризата изгни и се отдели от тялото и падна.”

Ние бяхме ужасени, а той ни каза с усмивка: “Борбата против себелюбието е тежка, но тук всичко се извършва от Божията благодат. Ако човек не се отнася строго към себе си, особено в началото, малодушието и себелюбието ще му отрежат крилата. А ако човек не се потопи в морето на изкушенията само с едната вяра и без каквито и да било предпазни мерки, той не ще види явното Божие застъпничество и тогава не ще се придвижи нито крачка напред. Както пишат светите отци (старецът винаги подразбираше авва Исаак, чиято книга беше негов неразделен другар), ако умът не види явната Божия помощ, която се нарича “опит на Божието явление”, той не ще придобие себеотрицание. Тогава поводите към себелюбие го прелъстяват и той се люшва напред-назад, докато накрая не стигне до компромиси. Ето защо, не бъдете малодушни, особено сега в началото, ако искате да приканите към себе си Божествената благодат. Тя обикновено утешава твърдите във вярата, и тези, които се хвърлят в морето на себеотрицанието заради Божествената заповед и любов. А когато умът най-накрая се убеди в това, че вярващите ги съпътства помощ, тогава придобива друг вид вяра, която се различава от първоначалната, характерна за всеки християнин, но е, както казват отците, съзерцателна вяра. Това е първият стадий, на който човек започва да се различава от болшинството. Тогава, стига само насмешките на невежите и лениви хора да не го накарат да направи компромис, той ще продължи по скръбния и тесен път (виж Мат. 7:13, 14) на изповедниците, останали скрити и незнайни за мнозина. И блажен е такъв човек, ако има и някой способен да го води, да го укрепява и да го уверява, че по Божията благодат той се движи към преуспяване.” “Аз, - продължи старецът - нямах никого, който да ме разбере, и много страдах от маловерието, което е плод на духовното невежество, а при това се сблъсках с ругатните и насмешките на тези, с които постоянно се налагаше да се срещам.”

Апостол Павел съобщава на църковното изпълнение за своите изкушения и скръб, толкова тежки, че не се надявахме и живи да останем (2 Кор. 1:8). Той подчертава: бяхме отегчени твърде много и вън от силите си. На това съответстват и светоотеческите тълкувания и деяния, където се описват силата и многобройността на изкушенията, които се крият по пътя на желаещите да се спасят. Разбира се, в Писанието съществуват и други места, отнасящи се до същия предмет, и може да се каже, че основното условие за спасение е именно търпението на многото скърби. Обаче тяхната тайна и смисъл най-добре разкрива за нас апостол Павел - първовърховният от светиите, великанът на Църквата, верният образ на Христа. Ако този Павел, който постоянно ни призовава да му подражаваме и който по словото Господне, с точност е изпълнил всичко заповядано нам (Лук. 17:10), казва, че изкушенията, изпращани за усъвършенстване и спасение, могат да доведат до отчаяние от този живот, то не е трудно да си представим през какво горнило на изпитанията са преминали древните и новите отци, които са се стремили да живеят по същото правило.

Когато малодушествахме заради някоя малка трудност или някакъв друг нищожен предлог и малодушно представяхме това като сериозно и трудно преодолимо препятствие, старецът поклащаше глава и ни повтаряше онова, което преподобна Мария Египетска казала на авва Зосима: “Да ни покрие Бог, авва, от мрежите на лукавия.” Това ни даваше повод да го помолим да ни разкаже нещо подходящо за случая от собствения си жизнен опит.

“Три неща съставляват човека: душата, тялото и обстановката, тоест вътрешното и външното състояние, и заобикалящият свят. И във всичките тези три съставки врагът се настанява и укрепва, въоръжен до зъби. Той използва всекиповод и обстоятелство от мислите и постъпките на човека да го мъчи и да изпита вярата му. Дяволската бран не щади нито един член или част от тялото, нито душевното състояние, но в зависимост от обстоятелствата или напада, или се противопоставя на нашите решения. Обаче главната цел на врага се състои в това да порази нашата вяра и по този начин да опозори човека като предател и отстъпник. Ако това му се удаде, сатаната нанася смъртоносна рана, тъй като отсича волята и ревността, тоест самата глава, и по този начин без труд завладява цялото тяло. Всичко се извършва заради вярата, но и се крепи само на нея. Ако е поразена вярата, то се разклаща и всичко останало, а линията на фронта се огъва.”

Когато помолихме стареца да ни обясни, защо той така набляга на вярата и поставя всичко останало в зависимост от нея, той рече: “Преди да говоря за себе си, ще се позова на Писанието: Повярва Авраам на Бога и това му се вмени за оправдание (Рим. 4:3; Иак. 2:23; Гал. 3:6). И какво, нима Авраам само повярвал и повече нищо не направил? Колко изпитания е имало в живота му съгласно книгата “Битие”, които изглеждат невероятни. И нито едно от тях не било толкова благоугодно на Бога, както неговата вяра! А нали е казано: повярва, и, както помните, апостол Павел специално подчертава това. Разбира се, всички изпитания са били послед-ствия от вярата. И Авраам се отрекъл от всичко и всичко пожертвал, за да запази вярата ненакърнена. Именно тази вяра ръководела всички негови действия. Ние вярваме в Христа - не само в Неговото боголепно величие и в останалите догмати на нашата вяра, но и в Неговите божествени заповеди. Обаче заповедите сами по себе си нямат никаква ценност, ако не биват изпълнявани в името на Този, Който ги е дал. Нима в света не е имало, няма и не ще има справедливи деяния? Но кой е спечелил нещо от тях, ако те не са били извършвани в името Божие и само заради Него? И така, не изпълнението на заповедите, а вярата в Бога, заради Когото човек взема решение и действа, заслужава почит и награда. Ако Бог не се нуждае от нашите блага (виж: Пс. 15:2), ако спасението не се дава за някакви заслуги, но като благодат (виж: Ефес. 2:5) и дар, тогава кое от човешките деяния може да бъде взето под внимание, освен вярата? И така, апостол Павел справедливо приписал оправдаването на всички светии на вярата (Рим. 5:1), а не на делата им, които сами били извършени чрез вяра. Изхождайки от вярата, ние се покоряваме на волята на Христа и по пътя на послушанието към Него пазим жестоките пътища (Пс. 16:4 - слав.) съгласно Давид. Обаче Господ ни казва: Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим (Лук. 17:10). Това Той ни показва, че причината за спасението се заключава не в количеството или качеството на делата, които са просто дълг, но всичко се измерва чрез вярата. Нея хвали Господ, когато казва: Хубаво, добри и верни рабе! (Мат. 25:21). А авва Марк в 22-а глава на своя “Духовен закон”^[16] посочва, че Господ ще въздаде всекиму в точно съответствие с неговата вяра или неверие.

Както казах, ние поставяме началото чрез вярата и основавайки се на нея, вървим по своето духовно поприще. А дяволът, сражавайки се и въставайки против нас, се опитва да ни представи пред съда като неверни, да ни лиши от обещанието, съдържащо се в думите: Хубаво, верни рабе! - и да ни докара до участта на раздвоения и подложения на еднаква участ с неверните (Лук. 12:46 - слав.). Вярата се явява ключ на тайнствата и именно нея изисквал Господ като залог от всички, които желаели Неговите дарове. Обръщайки се с общ призив към всички хора, Той изисквал вяра, макар вярата да води след себе си и законоположението, и послушанието. А когато някой искал от Него особен дар, Той отговарял: Ако можеш да повярваш, признавайки, че всичко е възможно за вярващия (Марк. 9:23). Ако някой получавал незабавно просимото, от което се нуждаел, Господ хвалел такива, като казвал: Дерзай, чедо! Твоята вяра те спаси (Мат. 9:22). А ако идвали хора, утвърдени в горещата вяра в Неговото боголепно величие, Той с удивление ги посочвал: нито в Израиля намерих толкова голяма вяра (Мат. 8:10). И на друго място се казва: И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения... (Мат. 9:2). И въобще, цялото Свещено Откровение свидетелства за това, че именно вярата се явява това средство, чрез което се дават Божествените дарове и се обясняват тайните.

Умножаването на Божествената благодат и застъпничество съгласно всички свидетелства на светите отци непременно влече след себе си и по-силни изкушения. Тук се отнася мъдрото изречение: Възложи своя грях върху себе си и очаквай изкушения до последния си дъх.” Отвън - нападения, отвътре - страхове (2 Кор. 7:5) - такова е непрекъснатото състояние на борещия се. Нямаше такова житейско обстоятелство, което да не стана за мен кръст. Тялото ми, което беше съкрушено от злостраданията на продължителната плътска бран, започна лесно да се поддава на болести и умора. Към това трябва да се добавят и хората с техните навици и изисквания, които изявяваха желание да живеят заедно с нас, но създаваха трудности, предизвикващи духовна умора и причиняващи изменение на устава. Те пречеха особено на моето безмълвие и молитва. Разбира се, аз не отстъпвах в нищо от това, но тази бран силно ме гнетеше. Единственото утешение оставаха вярата и молитвата, но и те по неизказания Божий промисъл отслабват, когато човек претърпява изменения. Тогава настъпва пределът, към който се отнасят думите на апостол Павел: тъй че не се надявахме и живи да останем (2 Кор. 1:8).

И ето в такова състояние, потънал в скръб от своите тегоби, аз се затворих в килията си и седнах на скамейката, за да съсредоточа, доколкото е възможно, ума си в молитвата и така да получа подкрепа. Не зная колко дълго продължиха усилията ми и колко дълго с голямо смирение призовавах Божията милост. Внезапно почувствах в себе си утешение и както това винаги става в такова състояние, се изпълних със светлина, а сърцето ми се преизпълни с Божествена любов. Аз бях в изстъпление и се намирах сред ослепителна светлина, а пред мен се простираше огромна равнина, подобна на море, на която никъде не се виждаше краят. Аз сякаш се движех на изток, но не стъпвах по земята и не усещах никаква тежест или ограниченост на силите си. Забелязах, че бях облечен с моите бедни дрехи. Движех се с голяма бързина и се удивлявах, как става това, след като не прилагам усилия, какво означава всичко това и къде отивам. После започнах да размишлявам, как ще се върна обратно, след като не зная нищо за това къде съм дошъл, и къде се намирам. Сякаш се спрях и се огледах наоколо с недоумение, но без страх и тогава чух гласове на известно разстояние пред себе си. Тръгнах натам и побързах да намеря говорещите, за да ми обяснят какво става. Веднага се озовах пред някаква вдлъбнатина в земята, накъдето водеха слизащи надолу стълби, напомнящи подлезите, каквито има в големите градове. Щом се приближих до мястото, където ясно се виждаше входът, видях да излиза оттам един военачалник, който явно притежаваше голяма власт. Той погледна право към мен и се обърна дружески, като близък познат: “Добре дошъл, отец Иосиф. Ела да се поклониш. Чаках те.” Смутих се и чувствах срам, понеже бях облечен със своето старо, изпокъсано и непрано расо. Но той се приближи към мен, хвана ме за ръка и се спусна с мен по разкошна стълба, която, изглежда, беше вита. Отдолу се носеше пеене. Когато спускането, което ми се стори кратко, свърши, видях огромна зала. Това беше по-скоро притвор на храм, тъй като там имаше великолепни стасидии^[17]. В тях седяха сияещи юноши, сходни помежду си по възраст и по всички черти и пееха химна, чут от мен преди това. Като видях всичко това, аз се спрях и не можех нищо да правя. Само се удивлявах на това величие и на пресладките звуци на псалмопението. Когато слязохме там моят водач ме остави и отиде напред, на изток, където, изглежда, се намираше самият храм. Юношите ме приканваха в една от стасидиите и се отнасяха към мен с такова дружелюбие, че ми се струваше, че те ме познават и винаги са били мои сърдечни приятели. Междувременно от главния храм се чуваше друг химн и беше ясно, че той бе посветен на нашата Господарка Богородица. Аз желаех само да ми позволят да седна там някъде на пода и да се възхищавам на това великолепие. Тогава вратите се отвориха и отново влезе военачалникът, който ме беше довел на това място. Той радостно ме повика: “Ела, отец Иосиф, ела. Да вървим да се поклоним.” Не можех да помръдна от мястото си от смущение, но той ме хвана за ръка. Минахме покрай светлите юноши и стигнахме до входа. Щом той отвори дверите и ме въведе в това невъобразимо великолепие, това безпределно величие - не зная, дали то беше храм, небе или престолът Божий, - аз замрях на място. Всичките ми сетива, цялото ми зрение, цялото ми същество се изпълниха с онази слава и с онази наистина нетварна светлина, превъзхождаща всяка белота и финост.

Тогава право пред себе си видях изумителния иконостас на този великолепен храм, откъдето излизаха цялата слава и цялото величие, подобно на това, както от слънцето излиза светлината. Различих двете големи икони от двете страни на царските двери. На едната от тях беше нашият Господ Иисус Христос, а на другата - Неговата Пречиста Майка, Която, седейки на престол, държеше на колене нашия Предвечен Господ в образа на Младенец. Когато аз, погълнат от това съзерцание, успях да се вгледам по-добре, то Те ми се струваха вече не икони, а живи, и Пресветият Младенец възсия така, че всички предишни звуци замлъкнаха, защото около Него пееха славни военачалници. Тогава моят водач ми кимна да пристъпя и да се поклоня, като ме обърна към нашата Владичица Богородица, Утешението на всички християни. Не зная дали се помръднах от мястото си. Стоях обърнат към Нея, възхищавайки се на Нейната слава и величие, когато моят водач, който, както се виждаше, имаше голямо дръзновение, с умолителен зов и с много чист глас, който помня и сега, се обърна към нашата Господарка: “Владетелко на света, яви славата Си на Твоя раб, за да не го погълне скръбта!”

И тогава - но как аз, нищожният и най-недостойният от всички хора да кажа за това? Нейният Пречист образ засия като слънце, и аз, доколкото ми позволи смъртното ми естество, видях ясно - вече не като на икона, а жива и в цял ръст - Господарката и Царицата на вселената, държаща в обятията Си нашия Господ Иисус Христос, Спасителя на света, изпълнен с благодат и величие. И щом видях донякъде тази боголепна слава на нашата Владичица, вече не можех да стоя на нозете си и като паднах на пода, почнах да плача, шепнейки: “Владичице, Владичице моя, не ме оставяй.” Тогава чух как Нейният блажен медоречив и превъзхождащ всяко утешение глас се обръща към моя водач: “Сега го върни на мястото му. Нека се подвизава и да се уповава на Мене.” Тогава почувствах, че сякаш нещо ме бодна в рамото и като се опитах да стана, се озовах там, където седях и се молех в началото. Лицето ми беше залято със сълзи. Оттогава изпитвам към нашата Владичица такава любов и благоговение, че самото ѝ име ме изпълва с духовна радост. Думите ѝ: “Нека се уповава на Мене” - занапред станаха мое постоянно утешение.”

Макар подвижниците да живеели повече, отколкото преди, в своята колиба, случвало се през лятото да отиват на различни уединени места и да се подвизават в пустинята в подходяща за безмълвие обстановка. Веднъж те се отправили към килията на светителя Григорий Палама^[18], разположена над Великата Лавра, където има неголяма църква и се пази предание, че самият светия някога, намирайки се в пределите на манастира, е живял тук и се отдавал на безмълвие. Когато достигнали своята цел, било вече следобед. Те се канели да останат там поне седмица, тъй като старецът много обичал това място. Когато отдъхнали и вечерта започнали своето бдение, молейки се, както винаги, поединично, бесовете почнали да вдигат шум, а после и да крещят: “Ти ни изгори, ти ни изгори. Махайте се, махайте се оттук!” Тези викове се съпровождали от груби и злобни ругатни. Този път ги чул и отец Арсений, който изпаднал в ужас. Той притичал до стареца и го попитал: “Защо викат така, отче? А и кои са те?” Старецът го успокоил и казал: “Това са изкушения. Аз не само ги чувам, но и ги виждам. Бъди спокоен и те ще си тръгнат. На тях не им харесва това, което правим.” На другия ден от манастира изпратили горския пазач, който предупредил монасите, че те трябва незабавно да напуснат това място. Отец Арсений с обичайното си простодушие се обърнал към стареца: “Но откъде са узнали в Лаврата, че ние сме тук? И защо ни заповядват да си ходим, когато ние никого не безпокоим?” Той отговорил: “Арсений, ние не вредим на Лаврата, но навредихме на тези, които крещяха тук тази нощ. Видях, че те, като престанаха да крещят, се спуснаха в манастирския двор и предизвикаха там бъркотия. Затова подозирах отнапред, че ни чака някакво изкушение. Добре е все пак, че то е толкова незначително.”

Подвижниците отново се върнали в своята колиба и доколкото можели, се предавали на безгрижие и молитва. По това време старецът решил да се отдаде на пълен затвор, а отец Арсений му прислужвал. Отец Иосиф изобщо не излизал от килията си и, разбира се, не ходел даже на литургии. На празниците само отец Арсений отивал на тези места, където обикновено се събирали отците.

Веднъж отец Арсений по случай някакъв празник се отправил към една съседна колиба, за да се причасти, а старецът безмълвствал в самота, в съответствие с установеното от него правило. “През цялата вечер - разказа ни той - имах постоянно един помисъл, че другите отци ще се причастят, а аз заради греховете си съм недостоен за тази благодат. Както седях така и доколкото е възможно държах молитвата, в един момент изведнъж се спрях и съсредоточих мислите си. В мен отново заговори същият помисъл и едно силно желание за Хляба на Живота. Започнах със скръб, сякаш оплаквах мъртвец, да произнасям една молитва, която представляваше по-скоро самоосъждане, когато внезапно почувствах нечие присъствие. Отворих очи (аз винаги се молех на тъмно, но освен това бях свикнал да държа затворени и очите си) и видях пред себе си пресветъл Ангел - такъв, каквито изобразява Ангелите нашата Църква. Наоколо всичко се изпълни със светлина - светлина от другия свят. Ангелът държеше в ръка някакъв изящен светъл съд, който се побираше в неговата длан. Той го отвори внимателно, приближи се на нужното разстояние и с голямо благоговение и внимание вложи в устата ми частица от Тялото на Владиката. След това ме погледна със скромна усмивка, затвори съда и през покрива се издигна натам, откъдето беше дошъл. В течение на целия този ден умът ми беше пленен от това видение, а сърцето ми се изпълни с любов към Христа, като не помнех нищо земно.”

Макар, както казахме, отците сега да не се местели така често, както преди, и да оставали за по-дълго в своята колиба, те все пак не забравяли за любимия си връх Атон особено след завършването на своя зимен затвор. След Пасха те извършвали първото си посещение на върха. След това по-често ходели в своята любима църквица на Света Богородица^[19], където прекарвали по-често през първите години.

Веднъж след Пасха подвижниците отново се отправили към върха. Не мога да посоча с точност датата на това събитие, но във всеки случай те ни казваха, че на върха тук-там все още имало сняг, а пък овразите от северната страна на Атон изцяло били запълнени с него. В торбата им имало неголяма бакърена тенджера, руски кожуси им заменяли расото и постелята, а нощували, където се случи. Когато наблизо нямало вода, разтапяли в тенджерката сняг и така утолявали жаждата си. Понякога варели треви или луковици, които намирали по тези краища. Там, на височина над две хиляди метра, почти винаги духа силен вятър, но те намирали места на завет и по този начин се предпазвали. Случвало се да остават в църквицата на връх Атон, ако била в добро състояние. Тъй като тази църквица често бива разрушавана от гръмотевици, на Великата Лавра обикновено ѝ се налага да се грижи за нейното възстановяване.

Когато подвижниците се изкачили вече на голяма височина - разказваше старецът, - времето било хубаво, така че те направо се изкачили на върха. Църквицата се намирала в добро състояние, а до нея имало неголяма цистерна за дъждовна вода. “Когато влязохме в храма, за да се поклоним, открихме на светия престол три току-що откъснати яркочервени ябълки и ги взехме. Вече ги изядохме и чак тогава препростият отец Арсений ми зададе въпроса: “Отче, а кой е донесъл тук ябълки по това време, и откъде са се взели сега, когато ябълките едва са започнали да цъфтят?” Аз и досега не съм забравил техния вкус, защото не си спомням да съм ял друг път такива вкусни ябълки.” Трябва да се вземе предвид, че в онези времена - до 1935 година, не са съществували съвременните средства за съхранение и транспорт на зеленчуци и плодове. Ето защо е невъзможно да се предположи, че някой ги е сложил там. Странични хора тогава не са посещавали Атон, както в наши дни, а отци и благочестиви поклонници са се качвали на върха в средата на лятото, защото чак тогава климатичните условия позволяват това. Двамата останали на върха, докато можели да понасят студа, а после за почивка се спуснали в църквата “Света Богородица”, където останали за по-продължително време.

По-нататък ще приведа различни примери на търпение и вяра, за които ни е разказвал приснопаметният старец и които скромната ми памет е запазила. Обаче сега ще стане дума за един случай, който е послужил за утешение, изпращано в отговор на нашето търпение и готовност да предоставим на Христа онова, което ни вълнува. “Веднъж - разказа ни старецът, - по времето, когато постоянно пребивавахме в своята колиба, при нас пожелаха да се заселят и други монаси, които създаваха безредие. Не виждах никакъв изход от това положение и почнах търпеливо да се моля, обаче изпитвах голяма тежест. Истина е, че ние не избирахме учениците си, но по правилото на любовта приемахме тези, които искаха да бъдат с нас, тъй като, както казваха, ги интересуваше уж безмълвието и духовният живот. За съжаление, на практика всичко излезе наопаки. Тези хора най-малко от всичко бяха послушни и любители на безмълвието. Те по-скоро пречеха на продължаването на нашите трудове, отколкото сами да се стремят да получат полза. Когато човек заедно с леността влачи след себе си и старите навици, положението става тежко и практически безизходно. И така, молейки се съсредоточено и просейки Божията милост, аз изведнъж почувствах просветление. Сетивата ми, както и пространството на тясната ми килия се измениха и аз видях как отгоре слиза нашият Господ Иисус Христос, разпънат на кръст, имащ естествените телесни размери на Своята Богочовешка Ипостас! Той застана пред мен заедно със Своя Кръст, кротко ме погледна и произнесе: “Погледни какво изтърпях заради вас. А вие така лесно ли се уморявате?” Едва чул тези думи, аз паднах ничком пред Него и извиках през сълзи: “Господи, помогни на нас, грешните, и не ни оставяй!” Докато лежах на земята и плачех, Той отново се издигна натам, откъдето дойде, оставяйки благоуханието и утешението на Своята божествена любов. След това съблазните се прекратиха, а тези, които не можеха да останат с нас, малко, по малко сами си отидоха.”

В своята колиба на “Свети Василий” подвижниците построили и неголяма църквица, като я посветили на Рождеството на свети Иоан Предтеча. Като взели решение да не странстват по различни места, но повече да си стоят в колибата, те започнали да се занимават с ръкоделие, което тогава било обичайно за подвижниците. Старецът притежаваше отлични способности в дърворезбата и би могъл да постигне големи успехи в този занаят, за което ние сами можехме да съдим по останалите от него немногобройни, но много сполучливи изделия. Обаче той не се вдаваше в сложни и фини работи, тъй като те силно го обременяваха и отвличаха ума му от устремеността към Бога. Ето защо старецът изработваше само малки кръстове, от едната страна на които беше изобразен Разпнатият Господ, а от другата - нашата Владичица Богородица. Отец Арсений приготвяше дървения материал, а старецът се занимаваше само с резбата. Когато впоследствие го попитахме, защо той не се занимава и с други видове резба, обичайни за останалите отци, той каза: “По-рано това изкуство процъфтяваше сред атонските подвижници и беше достигнало до голямо съвършенство. А целта на нашите прости изделия се състоеше само в това да осигурим жизнените си потребности. Ако бяхме поискали да се захванем и с по-сложни произведения, щяхме да си създадем допълнителни грижи. И при това, интересът на хората към художественото творчество щеше да стане допълнително препятствие за нашето безмълвие. Това впоследствие би довело до разсейване на ума, който би се отвлякъл от помненето на Бога. Когато монахът работи и това му пречи да държи ума си в Бога, той не бива да продължава, защото това означава, че монашеският му живот търпи вреда.” Старецът, който притежаваше практически опит във вътрешния живот и знаеше по какъв начин врагът улавя и прелъстява човека, заставяйки го да забрави първоначалната си цел, предпочиташе да превиши рамката на разумната предпазливост, достатъчна според мнението на обикновените хора. И желаейки да ни укрепи, казваше: “Христос е причислил суетните грижи към същата категория, към която спадат и пиянството, и блудството (ср. с Лук. 21:34). И така, разсъдете: ние, както се казва, можем да умираме от глад, а да бъдем удостоени със същата участ, която ще сполети и блудниците! Защото тези три неща еднакво пораждат сърдечно закоравяване и ожесточение, а следователно, и нашето падение.”

Приснопаметният старец имаше навика да сравнява излишните житейски грижи с разпространената по онези времена туберкулоза - опасна, пагубна и смъртоносна болест. Когато се опитвахме да подобрим някоя вещ, като я направим по-удобна и практична, той често ни правеше забележка: “Не се заразявайте от туберкулозата на житейските грижи, деца!”

Намирайки се в скита “Свети Василий”, старците приели в съжителство трима братя: отец Ефрем (бъдещ иеромонах, оглавил движението на старостилците във Волос), отец Иоан от Албания (той останал на предишното място и тогава, когато старците се преселили в Малката “Света Анна”) и отец Атанасий, роден брат на стареца Иосиф. Обаче, освен постоянните братя, често ги посещавали и мнозина други монаси, а някои от тези последните, които също се интересували от безмълвието и молитвата, се задържали за по-продължително време. Към тях принадлежеше и приснопаметният отец Герасим Менайас. Когато вече беше болен и доживяваше последните си дни, ние го посетихме в манастира “Свети Павел”. Като узна, че пред него е братството на стареца Иосиф, този почтен старец се вдигна от леглото си и докато аз се канех да му сторя поклон, той ме стисна в обятията си и се просълзи. След като се успокои, той развълнувано ми каза: “Никога няма да забравя своя живот близо до стареца и считам, че това бяха най-добрите дни от монашеския ми живот. За съжаление телесните болести не ми позволиха да продължа по-нататък това, което остана за мен подобно на носталгичен сън!” Ето какво ни каза всеблагоговейният старец. Откакто подвижниците започнали да живеят постоянно в колибата си, старецът станал известен и много отци идвали при него за съвет.

Този, чието сърце е пронизано от стрелите на тази любов, не може да го свърже или пороби никое обстоятелство или причина. “Да си тръгваме оттук, Арсений, да си тръгваме! Нашето безгрижие и безмълвие силно намаляха. Да отидем на друго място, където ще се подвизаваме в неизвестност, за да не могат хората лесно да ни намерят и да ни лишат от това, което губим заради тях и което те не могат да видят!”

От думите на стари отци от скита “Света Анна” подвижниците узнали за пещерите, разположени в Малката “Света Анна”. Те се намирали откъм морето, под колибата на приснопаметния отец Сава, духовника. По тези места по-рано живеели неколцина руски монаси и оттогава били запазени две неголеми цистерни^[20]. След като изследвали добре това място и като го намерили действително подходящо за себе си - уединено и скрито от очите на мнозинството, старците взели на гръб бедните си дрехи и някоя и друга книга и се заселили тук. По това време било зима, януари 1938 година.

Началото било много тежко и безутешно. Тук всичко не достигало, в това число - и най-необходимите неща. Но най-голямото изпитание станал въпросът с литургията, тъй като старецът вече изобщо не можел да ходи пеша, още повече - по неравен път. Многото трудове, суровите подвизи, продължителните пости и въобще, всичко онова, което неговата подвижническа ревност не му позволявала да намали ни най-малко, изтощили и обуздали тялото му, така че сега той едва-едва се придвижвал без странична помощ. Цялата тежест на работата взел върху себе си отец Арсений, който за щастие по природа се отличаваше с непретенциозност и издръжливост. Бързо, доколкото било възможно, той подготвил новото жилище.

Като начало подвижниците построили ограда с неголяма входна врата и определили за себе си, че през първата половина на деня ще работят и ще приемат посетители, а след обяд ще се уединяват, след като затворят входа. След това те на бърза ръка съградили в една пещера малка църква в чест на свети Иоан Предтеча, където можело един-два пъти седмично да имат литургия. Изчистили двете цистерни, ремонтирали ги и поставили върху скалите улуци, за да събират вода. След това от дървета, пръти и глина построили една по-голяма колиба, разделена на три малки килии. Доколкото позволявало мястото, постарали се да я издигнат навън, за да може да използват вътрешната част, обърната към пещерата в скалата, като неголям склад.

Описанието на първоначалното състояние и на външните особености на мястото може на някого да му се стори излишно, но щом като засегнах този предмет, то при всички случаи съм длъжен да кажа няколко думи за него. Освен това ми се струва, че обстановката, в която живее човек, може да даде представа за някои черти на неговия характер. Защото изборът на място за живеене, както и всички други постъпки, се извършва в съответствие с нашето разположение и цели. Разбира се, първата причина за тази строгост на избора били божествената ревност на стареца и неговото трудолюбие. Другата причина, която наложила теснотата и ограничеността на пространството, била недостъпността на мястото. Това представлява отвесна стръмнина, на която от върха на висока и стръмна скала до самото море нямало повече нито една издатина, достатъчно широка, за да може там да се разположи или да се построи нещо от необходимите съоръжения. Чести свличания (и падащи камъни) ги принуждавали да се крият в пещерите и на други безопасни места. Трите килии, на които била разделена колибата, били предназначени за стареца, за отец Арсений и за иеромонаха, който идвал да служи литургия. Тези килии били много малки, така че във всяка от тях с труд би могъл да се побере един човек с ограничени потребности. Площта им била метър и осемдесет на метър и половина, а вместо врата имало един прозорец.

Богатството на нестяжателността, което изпълвало вътрешния човек с усещане за Бога, ограничило до минимум различните потребности. Умът, потопен в тишината на безмълвието, избягва, доколкото е възможно, грижата за множество неща и предмети. Ето защо не видях почти нищо в колибата, когато през лятото на 1947 година дойдох тук, желаейки да се заселя заедно с тях.

Любовта към безмълвния и безгрижен живот, а също - и към произхождащите от него плодове на Духа, многократно са заставяли нашите отци временно да забравят за закона за взаимната помощ и любовта към ближния, за да не загубят своята обърнатост към Бога, пребивавайки насаме с Него. Казаното от нас е известно само на тези, които притежават личен практически опит и са способни да разберат ревнителите на този подвижнически живот.

Ето защо старците ми отговориха отрицателно, когато ги помолих да ме приемат и да ми позволят да монашествам заедно с тях. “Нито мястото позволява това, дете мое, нито пък в нашия устав има място за други” - беше техният отговор. Аз обаче не загубих решимост и още по-старателно умолявах старците, докато не изтръгнах от тях обещание да се помолят и да направят това, което Бог ги просвети. Когато на следващия ден след тревожно очакване чух, че старецът е съгласен да ме приеме, за мен, недостойния, се отвори нова страница от моя смирен живот. Оттогава нямах никакви недоумения или съмнения, но с пълнота на вярата и с убеденост намерих това, за което тъгувах и на което се надявах, това, което беше моя отдавнашна мечта. Изводът, направен от мен от всички прочетени творения на светите отци и от устните съвети на старците в първоначалното ми място на покаяние^[21], се състоеше в това, че преуспяването в духовния живот и спасението изцяло зависи от духовното ръководство на опитен старец. Не зная дали изводът ми не бе преувеличен в нещо, но във всеки случай, тази убеденост ме бе завладяла с такава сила, че за мен беше напълно невъзможно да я заменя с някаква друга гледна точка или да се задоволя с друг, непълноценен вид монашески живот. Затова и казвам, че се отвори нова страница от моя живот.

Трудовете, лишенията, суровостта на обстановката, неустроеността (защото поне два пъти седмично нямах своя килия), необикновените трудности, които тук бяха по-скоро правило, отсъствието на дрехи (не си бях взел топли дрехи) и въобще всичко, което съставляваше редът на живота и всички условия на съществуване, беше много сурово и безутешно. Но всичко това не предизвикваше у мен никакви съмнения, а само радост, която се съпровождаше от скрит страх, да не би собственото ми поведение да подтикне случайно старците да ме отпратят.

Работехме за своите нужди до обяд, а след това прекратявахме работата и извършвахме, - всеки самостоятелно - вечернята по броеница или пък малко четяхме. После се събирахме на обяд или по-скоро, на вечеря. След това получавахме благословение от стареца и отивахме да спим в килиите си. След почивката ние приготвяхме всичко необходимо за следващия ден и се разотивахме по килиите за молитва и бдение до полунощ. Ако трябваше да се извършва литургия, тя започваше след полунощ, а в противен случай я заменяше духовно четене. На нас, младите, в това време се разрешаваше да посещаваме стареца, за да изповядваме помислите си и да чуем съветите му.

Старецът ни се отличаваше с дълбок ум, разсъдителност и опит. Той нямаше нужда да задава въпроси, за да разбере, за какво става въпрос, и да даде отговор. И аз недоумявах, откъде той знае толкова подробно какво има в моята душа, което самият аз се затруднявах да изразя. Започвайки още от първия ден на моето пребиваване там, старецът подробно ми разясни смисъла на духовния живот. Особено голямо внимание той отделяше на благодатта, която се явява главният предмет, за който трябва да се грижим, тъй като без нея човек няма сили да направи нищо. Постепенно схващах смисъла на думите му, но не познавах на практика начина и вида на тази енергия^[22].

Вече живеех постоянно с тях, когато старецът напусна своята килия и се отдалечи на известно разстояние, приблизително на двеста метра, където му построих друга килия. И той живееше там в уединение. След като завършвахме бдението си, ние след полунощ посещавахме стареца, който никого не приемаше по-рано от това време. Един ден, следобед, когато направих пред него поклон, канейки се, както обикновено, да отида в килията си, той ми стисна ръката и усмихвайки се, рече: “Тази нощ ще ти пратя едно пакетче. Внимавай да не го загубиш.” Аз не разбрах какво имаше предвид и не се замислих над думите му. След почивката, както винаги, пристъпих към бдение и се канех да започна молитвата, задържайки, доколкото е възможно, ума съгласно съвета на стареца. За “колетчето” съвсем бях забравил.

Не зная, как съм започнал, но зная, че още щом започнах молитвата и произнесох няколко пъти името Христово, сърцето ми се изпълни с любов към Бога. Внезапно тя се увеличи дотолкова, че аз вече не се молех, а бях изумен и поразен от преизобилието на тази любов. Исках да прегърна и да разцелувам всички хора и цялото творение, но в същото време изпитвах такова смирение, че чувствах себе си най-низш от всички създания. Но пълнотата на моята любов и нейният пламък бяха устремени към Христа, чувствах, Неговото присъствие, само не можех да Го видя, за да падна ничком пред пречистите Му нозе и да попитам по какъв начин Той разпалва сърцата, оставайки невидим и скрит. И в тази минута ясно чувствах, че това е благодатта на Светия Дух и това е Небесното Царство, за което нашият Господ казва, че то е вътре в нас (виж Лук. 17:21), и повтарях: “Нека винаги да бъде така, Господи, и повече нищо не ми трябва.” Това продължи достатъчно дълго, а после малко, по малко се върнах към предишното състояние. С нетърпение очаквах нужното време, за да отида при стареца и да го попитам какво беше това нещо и как се случи.

Беше приблизително около 20 август, пълнолуние, когато аз на бегом отидох при стареца и го намерих извън килията да се разхожда из малкото си дворче. Щом ме видя, той започна да се усмихва и преди да направя поклон, каза: “Виждаш ли, колко е сладък Христос? Узна ли сега на практика, какво е това, за което настойчиво питаше? Така че, потруди се, за да направиш тази благодат своя и да не би небрежността да ти я отнеме.” Тогава паднах в нозете му и със сълзи казах: “Видях, дядо. Аз, най-недостойният от всички създания, видях благодатта и любовта Христова и сега разбрах дръзновението на отците и силата на молитвите.” И когато му разказах с всички подробности какво се случи с мен, и го помолих да ми обясни как стана това, той от чувство на смирение не поиска да ми обясни и затова рече: “Бог се умилостиви над теб и те помилва, като ти яви предварително Своята благодат, за да не се съмняваш в думите на отците и да не бъдеш малодушен.” Тогава разбрах смисъла на обичая с пълна вяра да молим другите да се молят за нас: “Моли се и за мене, отче. Помоли се за мен, отче. Помени ме, отче, в молитвата си.”

Разбира се, съществуват много начини, с помощта на които ние, християните, търсим съдействието на праведниците, така че всеки получава отговор, съответстващ на неговите нужди. Но когато един духовен човек разбере потребността на някоя душа, чието състояние му е открито, и каже с повелителен тон: “Иди и внимавай, за да получиш това, което ще ти пратя и което ти е необходимо”, когато той знае, какво именно изпраща, и това, че дарът е приет - всичко това преминава границите на естественото и принадлежи към явленията, които са “свръх естеството”.

Това не беше вече първият случай, когато молитвите на стареца ми донасяха утешение. Нека никой не ми казва, че за учениците е естествено да чувстват благословението на своя старец. Макар това действително да е така и да са блажени тези, които се доверяват на духовните си отци, чиито молитви наистина ги покриват, в нашия случай обаче се случи нещо друго, по-високо и значително. Едно е, когато ученикът благодарение на своята вяра и благоговение тайнствено черпи помощта на благодатта в отделни случаи, така че да се спасява от опасности и трудности, да намира изход от сложни обстоятелства и въобще получава някакво тайнствено благословение, пазещо го във всички дела. Това се случва почти с всеки, който проявява поне елементарно послушание, даже без знанието на самия старец, който, щом чуе съответния разказ на своя ученик, истински се удивлява на Божието благословение. Но съвсем друго е, когато самият старец по собствена инициатива като имащ власт да изпраща благодат и благословение на своя ученик или на някого другиго както и когато поиска. Това е свойствено само на истински духовните хора, които по думите на апостол Павел изследват всичко, атях никой не може да изследва (1 Кор. 2:15). Вятърът - казва Господ - духа, дето иска, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго (Иоан. 3:8), който има дух и ум Христов (1 Кор. 2:16).

Това не беше първият случай, когато приснопаметният старец ме поддържаше и утешаваше. Мнозина помнят колко тежък беше следвоенният живот. Скитските монаси, каквито бяхме и ние, изпитваха затруднения във всичко, което се отнасяше до най-необходимите за живот неща. Обичайното ръкоделие не се търсеше, а и за пари не всичко можеше да се достави. Така че можехме да преживеем само чрез труда на собствените си ръце и затова преминавахме от място на място. Събирахме маслини или лешници за манастирите, получавайки за това заплата в натура, или пък работехме по лозята и градините или друга подобна работа. Така продължи, докато не се стабилизира обстановката, и ние можехме отново да се захванем със своето ръкоделие. През този период и аз напусках нашата пустиня и ходех да припечеля нещо по манастирите заедно с други братя, ученици на други старци. Случваше се да не успеем за дълго да се приберем в килиите си, и в резултат аз оставах далеч от своя старец. За мен това беше малко тежко, защото току-що се бях запознал със стареца, и все още не бях обучен в основите на духовния живот и не бях привикнал към светогорския дух. Много се уморявах. Всеки път обаче, когато се чувствах много уморен, така че търпението ми се огъваше или пък имах силно недоумение, аз получавах писъмце от стареца, изпратено по пощата от скита в Дафни. Там винаги се съдържаше описание на моето състояние с посочване на това, откъде и как са възникнали трудностите, които ме безпокояха. Поразително е, че още преди да успея да го разпечатам, в душата ми настъпваше изменение. Всичко скръбно изчезваше, а аз се изпълвах с духовна радост, така че вече не се безпокоях за нищо от тези неща, които ме бяха притеснявали и измъчвали! Друг път това ставаше и без всякакво писмо, а само с едно чувство, че старецът по някакъв свръхестествен начин присъства тук. Всеки път чувствах това с яснота, която не допускаше никакво съмнение.

Възможно е, думите ми да се сторят непонятни или да изглеждат като преувеличение за тези, които са незапознати с това, за което говоря. Но от моя страна би било пропуск, угаждайки на мнозинството, да скривам пълнотата на истината и с това да принизявам действителността за това как мислят и действат Божиите хора. Старецът знаеше вътрешното състояние на всекиго от нас и подробно обясняваше защо и как възниква едно или друго явление, било то помисли или действие на страстите, или пък проява на благодатта, и можеше да посочи пътя към изцеление и избавление. Изпълнен с Божия благодат и просвещение, той без никакви усилия или хитрувания, от преизобилието на своето сърце, споделяше съкровището на своя опит, и то по прост и убедителен начин. Всекиго наставляваше поотделно в зависимост от това какво му беше необходимо. Тези от съветите и поученията, които ученикът нямаше сили да вмести, старецът допълваше с молитвата си. Негов ненарушим обичай беше да не предприема нищо без молитва и потвърждение Свише на правилността на тази стъпка, поради което ние, когато го питахме за нещо от това, което предстоеше да свършим, не получавахме незабавен отговор.

Както в скита “Свети Василий”, така и тук, в пещерите, ние се сблъсквахме със затруднения не само поради местните условия, но и поради стеснеността на своя начин на живот, тъй като старецът с особено старание избягваше всякаква излишна снизходителност и удобство. Постоянно правило на нашия живот беше ограничаване с това, което беше леко, временно, направено на бърза ръка, достъпно и въобще - с всичко такова, което изискваше малка грижа и прости средства. Старецът наблягаше на спазването на установения ред, придавайки на това особено значение, и поради това беше строг по отношение на нашите устави. Когато ние по някакъв повод се позовавахме на възможността за снизходителност по отношение на неспособните да възприемат^[23]нашата цел, той даваше точен отговор, изхождайки както от личния си опит, така и от светоотеческите разсъждения, старателно обмислени от него и приложени в живота. По природа кротък, мирен и състрадателен по отношение на ближните, към самия себе си той беше непреклонен и суров в невероятна степен. С това се обясняваше и неговата настойчивост в запазването на първоначалната ревност до самия край на живота.

Суровите подвизи в младежките години, постоянните лишения, които налагаше на себе си, а също и другите трудности, предизвикани от суровостта на обстановката, в която той предпочиташе да живее, и отказът от най-нищожни и елемантарни средства, които биха могли да донесат облекчение, - всичко това до такава степен влоши състоянието на здравето му, че той изглеждаше много стар и отпаднал. Особено бяха пострадали нозете му, така че той почти не можеше да стои или да ходи, освен - на неголеми разстояния и с почивки. Цялото му тяло отече и той казваше, че е болен от левкемия. Когато му се случваше да пореже ръката си (особено по-нагоре от лакътя), вместо кръв, течеше вода. Даже и малко умора затрудняваше дишането му. Всеки ден спазваше начина си на хранене, към който беше привикнал първоначално, и не го нарушаваше, каквото и да се случи. Старецът не можеше и да помисли да се докосне до храна в неустановен за това час. При това ние виждахме колко се затрудняваше, когато тялото му отпадна и не можеше да заспи в обичайното време.

По-късно, когато към нас се присъедини и моят събрат Ефрем^[24], а след това - и Харалампий^[25], аз престанах да работя по чужди места и се заех с ръкоделието си. По това време ние се опитахме да създадем малко домакинство, защото, ако кажа, в какво състояние заварих отците, когато за пръв път дойдох в килията, днешното поколение няма да ми повярва. Всяко лишение в нашето домакинство ставаше по-поносимо благодарение на свойствения за стареца дух на самоограничаване, който ние по възможност се стараехме да следваме. Обаче по въпроса за покрива над главата не можеше да има никакви отстъпки, тъй като готово жилище за нас нямаше и трябваше да го строим самостоятелно. Не се решавам да описвам големината на тази трудност, защото се опасявам, да не би отново да ми се наложи да се занимавам с нещо подобно! Само Бог знае при какви условия и с помощта на колко и какви усилия ние построихме своето, макар и непретенциозно, жилище. Такива трудове и в такива тежки условия може да понесе само първоначалната юношеска ревност на тези, на които Божията благодат е затворила очите, опиянявайки сърцата със стремежа към Бога, така че те са станали сякаш глухи и неми по думите на Псалмопевеца (виж Пс. 37:14).

Освен установените от Църквата пости, старците спазваха и собствени правила, които увеличаваха мярката на тяхното подвижничество. В пещерите, където живеехме и ние, те продължаваха да се придържат към този навик, без да позволяват обаче на нас, младите монаси, да следваме техния пример. Харалампий още не беше дошъл при нас, когато ние заедно с моя по-млад събрат по всякакъв начин молехме стареца да разреши и на нас да подражаваме на тяхното правило. Започна Великата Четиридесетница и уставът ни изискваше пълно мълчание, освен в събота и неделя, а така също - и строг пост, видът на който се менеше от година на година. Тогавашната ни норма се състоеше от седемдесет и пет грама брашно, което всеки разтваряше в консервена кутия с малко вода и вареше, добавяйки малко сол. Това ставаше след вечернята, в деветия час по византийски, тоест, три часа преди залез-слънце. В съботните и неделните дни имаше обща трапеза с готвено ядене, но хляб можеше да се взема отново в ограничено количество, а не кой колкото искаше. Това правило се спазваше в продължение на цялата Четиридесетница. Като убедихме стареца да даде съгласието си и ние да следваме същия устав, ние направо летяхме от радост и почнахме да постим по такъв начин от срядата на първата седмица на поста. Всичко беше добре почти до петата седмица, когато изтощението и слабостта станаха твърде осезаеми. Към края на тази седмица веднъж не можахме да станем сутринта в обичайното време, макар отец Арсений да ни почука на прозореца. Старецът му задал въпрос, защо не ни вижда, както в другите дни, и той отговорил, че сме болни и не сме в състояние да станем. “Не, Арсений - отговорил старецът, - не бъди наивен. Нищо им няма. Дай им малко хляб и те веднага ще дойдат на себе си. Повече нищо не им е нужно.” И действително, щом приехме това “лекарство”, веднага се почувствахме добре! Така се научихме да си знаем мярката и да не се захващаме с това, което превишава силите ни.

Никога не ще забравя тези дни, които бяха наистина златното време на моя жалък живот! Как тъгувам по тези небесни дни и как бих искал, ако беше възможно, отново да преживея тези тихи и безметежни мигове! В този тих и безметежен живот нашите млади, невинни души трептяха в лоното на истинската отеческата любов и попечителство. Благодарение на грижата на стареца плодовете на безмълвието и изпитваното от нас чувство на безопасност ни даваха свидетелство и увереност в по-нататъшното безпрепятствено и успешно продължаване на нашите подвизи. Защото, едно е, да се стремиш и да полагаш усилия, изхождайки от добро разположение и почерпени от книгите познания, и съвсем друго - да се намираш така близо до майстор и преподавател, който в определен смисъл насочва всичките ти движения.

Особено удивително за приснопаметния старец беше това, че той, без да притежава никакви външни способности, които предоставя човешкото знание, умееше с лекота да постига яснота във всичко, което искаше да обясни. В пълна мяра му беше понятен смисълът на Свещеното Писание и на светоотеческите творения, както това става явно и от неговите немногобройни писма, издадени от моите братя от Филотеевия манастир под заглавие “Изложение на монашеския опит”^[26]. Когато на човек му се наложи да разреши нечие недоумение или да отговори на някакъв въпрос в най-общи и основни черти, той, разбира се, говори истината, обаче речта му е слабоубедителна поради недостатъчната определеност на мислите. Но в случая със стареца тълкувателят беше в състояние детайлно да разясни не само това, за което го питаха, но и това, което интересуващото се лице не е могло самостоятелно да забележи поради своята неопитност. Тогава учителят поставяше пръста му в раните на гвоздеите (Иоан. 20:25) и чрез живи примери разясняваше всички тъмни мисли или изрази. Даже в този случай, когато ученикът изпитваше трудности поради маловерие, старецът, изгонвайки всякакви съмнения и в името на благодатта, споделяше собственото преизобилие и довеждаше новака до пълно разбиране. И тогава ние радостно възкликвахме: “Елате, намерихме Желания, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците (Иоан. 1:45).”

Нито строгостта на устава, нито невъзможността за удовлетворяване на елементарни потребности, нито суровостта и безутешността на мястото, нито носенето на тежести за осигуряването на живота на шест или седем човека отслабиха нашата воля, която Божията благодат милостиво укрепваше по молитвите на старците. Но тленното естество отслабна и се изпълниха Господните слова: духът е бодър, а плътта - немощна (Мат. 26:41). Стомашните кръвоизливи и кръвохраченето станаха вече забележими, но горещата воля и усещането на благодатта, съпътстваща добрия подвиг, покриваха тези немощи, черпейки поддръжка най-вече от примера на стареца, който гледаше на всички неща през призмата на вярата, а не на разсъдъка. Грижата на стареца, непрестанно изживяното чувство за Божията благост, постоянният тайнствен покров на благодатта и всякогашното усещане за безопасност във всички отношения, проявили се в това малко изпитание в моя живот, ме заставиха да повярвам и да провъзглася на всеослушание, че успехът на монашеския живот зависи основно от поддръжката на духовния наставник. Който има уши да слуша, нека слуша! (Мат. 11:15). Разбира се, това наше съждение не претендира за всеобщност, нито е някакво ново откровение, а е само потвърждение на линията на отеческото предание. Блажен е послушникът, който забележи (спази - слав. ) това и ще разбере милостта Господня (Пс. 106:43).

Благодарение на настойчивостта си ние, както казах, подобрихме донякъде своята жизнена среда и въобще живота, но много неща все още не достигаха. Това, което особено не ни достигаше, за да се устроим по-добре, беше здравето, а особено старецът съвсем отслабна и изпитваше затруднение при всяко движение, така че целият му живот беше едно изпитание. Той обичаше да работи и въобще не спираше да се труди в часовете, когато уставът позволяваше. По това време нашето ръкоделие беше изработването на различни кръстчета, които той резбоваше с бързина и лекота, а ние приготвяхме дървения материал. Старецът живееше сам в колибката си, построена от нас на известно разстояние от нашето собствено жилище, и ние отивахме при него по обяд, а после се усамотявахме на свой ред.

Мястото беше глухо и тихо, обаче беше зле защитено от колебанията на времето. По-точно, там беше по-студено, така че ние убедихме стареца да разреши да му направим печка за отопление. И ето аз, недостойният, измерих и приготвих материали, възнамерявайки да направя печка от ламарина, а отвътре да я измажа с глина. След като обещах на стареца от вечерта, аз се приготвих на следващия ден да се заловя за работа и от сутринта, като взех със себе си инструменти и материали, се отправих към жилището му, за да направя печката и после да я поставя вътре. Както винаги, направих поклон и започнах своята работа при добро време (работех под открито небе). Но докато измеря и нарежа ламарината, времето внезапно се развали. След това започнах да се сблъсквам с непонятни затруднения, с каквато и работа да се захванех. Духаше някакъв странен вятър, който не беше насочен в никоя посока, но само издигаше над мен и хвърляше в лицето ми всичко, което беше на това място: листове ламарина, дъски, късчета хартия и пясък. Инструментите незнайно защо се изтръгваха от ръцете ми и се търкулваха надалече, макар че местността изобщо не беше наклонена. Пироните се из-кривяваха от най-малкия натиск, свределите се чупеха, а ламарините, измерени и изрязани с пълна точност, изведнъж се оказваха неподходящи по размер. Отначало нищо не подозирах и се стараех да приведа нещата в ред и да продължа. Скоро обаче стана съвсем очевидно, че нещо става. За кратко се спрях, защото всичките ми пръсти бяха буквално подбити, а някакво странно душевно смущение ме изпълни с гняв, възмущение, нетърпение. “Чудно нещо - казах аз. - Нещо тук не е наред.” Междувременно времето съвсем се развали и това ме принуди да прекъсна работата си и да отида при стареца. Моята работа трябваше да заеме два, най-много, три часа, но минаха вече повече от шест часа, а нищо още не бях свършил. Тогава си спомних думите, които чух сутринта от стареца, но не взех под внимание: “Да видим, ще се получи ли при теб днес нещо.” Аз не придадох значение на казаното, тъй като добре познавах тази работа, и помислих, че той каза това може би, за да ме смири. Много ми се искаше да завърша всичко и по-бързо, и по-успешно, за да успокоя стареца. При това изпитвах и скрита радост, че той ни позволи да поставим печка и ми предстои да направя това без каквато и да е странична помощ!

И така, приближих се, почуках на вратата и старецът ми отвори. Като ме видя смутен, се засмя. “Дядо - попитах аз, - каква е тази работа? И защо ти сутринта ми каза, сякаш виждайки предварително: “Ще се получи ли?” Та ти знаеш, че тази работа за мен беше играчка.” “А ти как мислиш, какво беше това?” - попита на свой ред той с усмивка. “Изкушение, - казах аз. - Сатанинско действие.” “И наистина е така - отговори той. - Чуй, що за тайна се прояви върху теб. Вечерта, когато завърших молитвата и се канех да почивам, видях сатаната, който заплашваше да създаде изкушения и препятствия за изпълнението на моето решение. И тогава се обърнах към Христа: “Не му пречи, Господи, за да мога да покажа своята любов към Теб. Заради това ще търпя студ, колкото допуснеш.” И всичко това се случи, дете мое, за да нямам сега това отопление, което вие искате да направите.”

Когато аз, свидетелят на станалото, чух тези подробности и узнах за тайните на съкровения Промисъл, в които се проявява духовният закон, бях поразен и мълчаливо повтарях: “Велик си Ти, Господи, и чудни са Твоите дела, и няма думи достатъчни да възпеем Твоите чудеса!” Това събитие ми помогна да постигна силата на думите на старците, които съгласно авва Пимен и авва Доротей, крият в себе си силата и действието на благодатта, служещи като доказателство за високото им духовно състояние и опит. И тези два светилника, както и болшинството други старци от “отеческата иерархия”, основавали своите мнения и доказателства не толкова на Свещеното Писание, колкото на светоотеческите текстове, които всъщност, явявайки се отеческо предание, представляват обяснение на същото Писание.

Въпреки строгостта на правилата, към които старецът се придържаше в нашия живот, той не позволяваше на любовта си към ближния да отслабне и я проявяваше на дело по отношение на слабите и бедните, било то отци или миряни. Спомням си, как той почти постоянно се грижеше за някои немощни старци, особено от Каруля, като често им изпращаше всичко необходимо и особено готвена храна. Състраданието, първият плод на боголюбивата душа, и вярата, нейната надеждна опора, бяха причината за това, че той почти нищо не оставяше в нашите скромни колиби, така че ние, като нямащи силна действена вяра, с труд понасяхме това. Всичко, което имахме, той раздаваше на нуждаещите се, а на нас, както се казва, оставяше надеждите. И при все това, именно така той ни помагаше по-скоро да предадем себе си на промисъла на вярата - нещо, което силно ни поддържаше в продължение на целия ни по-нататъшен живот.

Когато се връщахме след някое послушание, и разказвахме за едно или друго изкушение или нещастие, за което сме чули или видели да се случи с някой човек, старецът плачеше. А ако това ставаше по време на ядене, той оставяше храната. Ако пък някой ни оказваше пряко или косвено благодеяние, той никога не забравяше това, но търсеше случай да се отплати за него, ако е възможно, с нещо по-голямо. Но своя пълен завършек благодарността и състраданието му намираха в молитвата. По цели часове старецът със сълзи се молеше за света, съучаствайки дейно във всеобщата човешка болка и особено - на познатите, които просеха да се помоли за тях. Понякога, като забелязвах, че е разтревожен, го питах, какво има, и старецът с болка отговаряше, че еди-кой си от нашите познати страда и се нуждае от помощ.

Когато някой път от любопитство го питахме за този закон на взаимното влияние, как се осъществява тайнственото общуване на душата с човек, намиращ се далеч, старецът, виждайки нашето любопитство, избягваше прекия отговор. Друг път обаче, когато същият въпрос засягаше собствената ни духовна подкрепа, той ни разясняваше това в достатъчните за нашата ниска духовна мяра понятия. Заедно с нас живееше Атанасий, роден брат на стареца, на когото се налагаше повече от другите да ходи по разни места поради нуждите на братството ни. За да избегне ненужните контакти и срещи с различни хора, а заедно с това - и за да се скрие от дневната жега (защото почти винаги се налагаше да носи със себе си тежки товари), той тръгваше на път или много рано сутрин, или, по-често, следобед, така че времето, с което разполагаше, не беше много, и се връщаше през нощта. Така се случваше почти винаги, особено през лятото. И аз бях удивен, когато старецът веднъж го очакваше с голяма заинтересованост, дотогава, докато не дойде, и искаше подробно да разбере какво носи и въобще - цялото му състояние.

Когато се предостави случай, аз проявих особена настойчивост, желаейки да узная по какъв начин старецът се оказва осведомен за всичко. Той ми отговори така: “По-добре би било да се помоля за теб, за да можеш по-скоро сам да почувстваш, отколкото просто да узнаеш как става това. Но щом настояваш, чуй. Стоях до прозореца си на колене и казвах молитвата. В един момент, както държах ума си в действието на молитвата (а Божията благодат действа чрез божественото просвещение), светлината се увеличи и умът ми започна да се разширява дотолкова, че всичко стана за мен осветено, и видях целия ни край, от Катунакя и манастирите до Дафни, а също и това, което се намираше зад мен. За мен не остана нищо невидимо или неизвестно. Тази светлина не беше като естествената светлина на слънцето или като изкуствената създадена от хората, но изглеждаше изумително бяла и невеществена, така че се намираше не само отвън като естествената светлина, позволяваща на тези, които имат зрение, да виждат нещата около себе си. Тази светлина пребивава и в самия човек, усеща се от него като собственото дишане, изпълва го като храна и въздух, освобождава го от естествената му тежест и го преобразява дотолкова, че човек вече не знае, дали има тяло или тегло или някакво друго ограничение.” “Тогава - продължи старецът - видях как Атанасий, натоварен с тежък чувал, върви към нас по пътя от манастира “Свети Павел” и започнах да го следя, докато той не дойде тук. Виждах всичките му движения: виждах как той присядаше да отдъхне или сваляше на земята товара си; видях извора на света Анна до мелницата, където той се спря, за да пие вода; виждах го чак дотогава, докато той стигна нашата врата, взе ключа, отключи я, влезе, приближи се до мен и направи поклон. Но защо това те поразява? Когато умът на човека е очистен и просветлен, той и сам по себе си, без помощта на Божествената благодат, притежава собствена светлина и поради това, както казват светите отци, вижда по-далеч и по-добре от бесовете. Тогава той получава допълнително и просвещението на Божията благодат, която може да пребивава в него постоянно, така че грабва ума му в съзерцание и видения, както и когато тя знае. Но и самият човек, ако поиска да види или да узнае нещо важно за него, може да се помоли за това в молитва, и благодатта да изпълни прошението му, понеже той се е молил за това. Впрочем, струва ми се, че благоговейните хора избягват това, освен ако няма голяма нужда. Във всеки случай, Господ изпълня желанието на ония, които Му се боят, и ще чуе молитвата им (Пс. 144:19 - слав.).

Старецът много често подчертаваше значението на бдението като най-действеното средство в духовния живот, необходимо и на трите степени на подвига. На първия, очистителния етап на своето начинание монахът претворява в живота всички видове на така нареченото деятелно благочестие. И така, когато начинаещият се подвизава в телесни трудове, бдението служи като най-благодетелното средство за укротяване на страстите и за предотвратяване на съгрешенията чрез действие. Това особено се отнася за противоестествените движения на плътта, които често се усилват поради естествената телесна сила, преизобилстваща обикновено в силните хора. Никой друг подвижнически способ не дава такива плодове, както лишаването от сън. “Наистина - казваше ни приснопаметният старец - бдението умъртвява плътта.”

Бдението е необходимо и при втория етап, така нареченото просвещение, когато иерихонските стени вече са разрушени по благодатта и милостта Христова. Преходът към този стадий означава, че законът за необходимостта^[27] е удържал връх, а тиранията на похотта и на съюзните ѝ страсти е премахната завинаги. С други думи, сетивата са придобили благоустройство и са покорни на ума, и вече не посягат на нищо без неговото съгласие. Човекът разумно се е отстранил от надолнището на противоестествения живот и както казват богоносните отци, в този случай може да се счита, че той е победил естеството. И тук бдението се смята за необходимо, тъй като чрез него боголюбивият ум посредством неизречени въздишки и молитви от дълбините на своето смирение ще възприема по благодатта на Живототворящия и Всесветия Дух просвещаващи посещения и утешения.

Но и тези, които по благодатта и милостта на Всеблагия наш Владика Иисус Христос и на Преблагословената Му Майка са съумели да минат тази свещена среда на пътя и преходна степен и са стъпили на третото стъпало на пътя към безкрайното съвършенство - на покоя и любовта (за съжаление такива хора винаги са малко), такива хора изобщо не оставят благословеното бдение. При тях то се осъществява без труд и, нещо повече, става тяхна неотменима принадлежност поради господстващия в тях дух на непрестанната молитва.

Основното качество на Христоносната душа е не само безстрастието на действията, колкото непрестанната молитва. Духовният човек не престава да се моли и именно затова той по тайнствен начин според мярката на своята сила или желание, Бог знае, придобива вътрешно разположение да помага на другите. Понякога Божият промисъл назначава такъв човек за член или ръководител на монашеско общество и на това място той може да окаже голяма и разностранна помощ. Случва се и така, той да живее в простота, оставайки неизвестен почти на никого, понеже сам е пожелал това и Бог му е дал според желанието му. Тогава този подвижник обръща вниманието си към цялата съвкупност от вярващи, към Църквата като цяло и се моли за тях денем и нощем, и носи общочовешката болка, скърби заедно със скърбящите и страда заедно с народа Божий (Евр. 11:25) съгласно закона на любовта! Блажени са обществото и поколението, които са богати на такива “атласи”^[28], стоящи по-скоро между небето и земята, отколкото на земята.

Както аз, така и моят обичан и единодушен брат Ефрем, по-млад по възраст и при това получил по-изтънчено образование от мен, необразования селянин, в периода на пребиваването ни в Малката “Света Анна” бяхме особено борени от съня - не само, разбира се, по силата на естествени причини, но и поради насилие от страна на изкусителя, изкушаващ най-вече желаещите да се подвизават. По това време ние се намирахме в цветуща и прекрасна възраст, когато за увеличаване на нашата ревност помагаха както заобикалящата обстановка и уставът на килията, така и примерът на старците, които не отстъпваха пред никаква умора, макар болестите постоянно да мъчеха стареца. Когато сънят особено ме нападаше, въпреки всички прийоми на борба аз питах стареца, случвало ли се е някога нещо подобно с него и как е постъпвал в такава ситуация. Тогава старецът ми каза: “Страхувам се да говоря за това, понеже се боя, да не би онези мигове да се върнат отново. Защото тази борба беше не само сурова, но и продължителна - през цялата ми младост. Когато бях много млад и още не се бях срещнал с отец Арсений, а именно когато живеех в пещерата на свети Атанасий, аз по всякакъв начин принуждавах себе си към бдение и една седмица прекарах съвсем без сън. Нощем стоях на крака или се разхождах и така принуждавах естеството, за да му противостоя. Накрая сънят се стовари върху мен с такава сила, че паднах на мястото, където стоях и изглежда, леко си ударих главата. Повърхността там беше наклонена и неравна и имаше в изобилие големи камъни, но аз, падайки, не осъзнах нищо от това. След падането, изглежда, съм спал достатъчно дълго време и чак когато дойдох на себе си, разбрах какво е станало. Но и след това, когато вече установихме своя вътрешен ред и започнахме да се подвизаваме, сънят силно ме нападаше. И тъй като аз особено се грижех за бдението, тази борба много ме уморяваше, и особено - през зимата, когато не можех да излизам за малко извън килията си, за да се поразходя. Тази дрямка в нощните часове за молитва е свързана, разбира се, с естествени причини, но също и с борба от страна на изкусителя. Обаче най-тежка форма тази страст приема тогава, когато благодатта се скрие от човека, а небрежността и помрачението го обхванат и от никъде не се вижда утешителна светлина. Тогава подвижникът преминава през истинско изпитание и “ако Господ не би бил с нас, никой от нас не би могъл да надвие вражеската бран”, и наистина “побеждаващите от тук биват възнесени” (Степенна, глас 6-и). Веднъж, намирайки се в подобно състояние, когато тялото ми беше отслабнало, което, естествено, спомага на дрямката, аз силно страдах и се борех, за да не отстъпя на слабостта, но в края на краищата стигнах до последния предел. Тогава за миг се спрях, просълзих се от скръб и казах: “Господи, нима това може да разхлаби даже волята на човека?” И веднага в душата ми се чу някакъв сладък глас: “Няма ли да изтърпиш това от любов към Мен?” И само за миг над мен сякаш се разнесе мрачен и тежък облак и аз станах като малко дете. Тогава паднах ничком и възкликнах със сълзи и духовна радост: “Ще търпя, Господи, заради Теб! Помогни на моето безсилие.” Оттогава този бич дълго време не ме безпокоеше и подвизите ми бяха насочени в друга посока.”

Още едно нещо, към което старецът старателно ни приучваше, беше внимателното и пестеливо отношение изобщо към всички наши вещи. Като привеждаше места от светоотеческите съчинения, а също - и от Писанието, той ни показваше, колко необходимо е това, за да продължи Божието благословение да пребивава над нас, и ние съвсем ясно чувствахме справедливостта на думите му. Нашата малка църквица беше посветена на Рождеството на Иоан Предтеча, което се празнува на 24 юни, и той беше считан за наш покровител. Когато нещо паднеше на земята - било то бобено зърно или нещо друго, дори и най-нищожното - старецът се навеждаше, за да вдигне падналото, макар за неговото болно и полупарализирано тяло това да беше голямо изпитание. При това той казваше: “Не пренебрегвайте и най-малкото, защото заради такова разточителство жилището ни може да се лиши от благословение. Много пъти съм бил удостояван да видя свети Иоан Предтеча, който, благодарение на нашата внимателност и пестеливост, подхвърляше в нашите килии немалко необходими за нас вещи.” Когато вземахме нещо от някой съд, старецът изискваше задължително да извършим над тази вещ кръстното знамение както в началото, така и в края на използването ѝ. А ако забравяхме за това, той ни се караше и изискваше да поправим грешката. И действително, всичко, с което се поддържаше нашето съществуване, ни беше доставяно по-скоро по особено благословение, отколкото в качеството на резултат от човешки грижи. Защото старецът раздаваше милостиня по такъв начин, че при нас никога нищо не оставаше в достатъчно количество. В това се убеждавахме много пъти и оттогава привикнахме да се доверяваме с по-дълбока вяра на Бога и на нашата Владичица, Които се грижеха за нас много повече, отколкото всякакви различни човешки усилия.

В тази връзка старецът ни разказа и за едно събитие, случило се някога в Катунакя, което е много показателно по отношение на пестеливостта и разточителността. Старецът, за когото ще стане дума, бил много добродетелен и принадлежал към числото на хората, утвърдени във вярата, на тези, които наистина всичките си грижи са възложили на Господа (виж 1 Петр. 5:7), така че Бог действително се грижи за всичките им потребности. И така, по Божие внушение живеещите в околностите, а понякога - и в по-отдалечени места братя, обикновено носели на този благословен старец, предал се на молитви и духовно съзерцание, необходимата му храна. Веднъж (по незнайните Божии съдби) вниманието и опитът на стареца били подложени на изпитание: донесли му повече храна, отколкото му било необходимо, така че той не проявил строгата пестеливост, а захвърлил излишъците като ненужни в ъгъла. Там те започнали да гният. Но за учудване, следващия път не му доставили храна в обичайното време, както това се случвало винаги. Старецът чакал, недоумявайки на какво се дължи този пропуск: защото той бил уверен, че Бог не ще го пренебрегне. Когато всякакви запаси на търпение и въздържание били изчерпани, той започнал да се безпокои и внимателно да изследва помислите си, за да открие в какво е съгрешил, поради което е възпрепятствал да бъде изпълнено нелъжливото обещание на Божествения промисъл. Разсъждавайки така, старецът почувствал, че причината най-вероятно трябва да се състои в това, че той пренебрегнал излишъците и ги изхвърлил. Тогава той се погрижил да събере каквото било възможно, да почисти остатъците и да започне да ги яде, когато добрият обичай на предишния Отечески Промисъл отново придобил сила, като същевременно го наставлявал да ползва пестеливо пратеното, за да не пропадне нищо (виж Иоан. 6:12). По този начин старецът “чрез страданията се научил” (виж Евр. 5:8) да събира излишъците, както това направили апостолите след насищането на петте хиляди души.

Наравно с пестеливостта старецът спазваше и скромност, като избягваше всичко, което не го изискваше самата необходимост. Всичко, което ни заобикаляше, и изобщо всичките ни вещи трябваше да бъдат евтини и лишени от всякаква ценност, така че в случай на преминаване на друго място те да не се окажат толкова необходими, че да се наложи да ги вземаме със себе си и да изискат полагането на съответни усилия. Но старецът принуждаваше и самия себе си да живее в такава бедност и се задоволяваше с толкова сиромашки вещи, че описанието им би било невероятно. Ще кажа само, че след кончината му ние не намерихме абсолютно нищо, което да би могло да бъде наследено от другиго, за да бъде използвано от него. Единствено от чувство на благоговение и в качеството на благословение някой можеше да остави за себе си някоя от неговите вещи за спомен. Старецът много вярваше в нестяжанието, при това - не толкова - като на подвиг на самоотричане и бедност, колкото като на средство за достигане на безмълвно житие, много помагащо на вътрешното съсредоточаване и на молитвата.

Обаче с течение на времето силите на стареца все повече се изтощаваха. Тялото му вече стана жилище на болести, а признаците на преумора от подвижническите трудове присъстваха постоянно. По това време вече имахме собствен свещеник - другият ни брат Харалампий^[29], и ежедневно се извършваше литургия. Това също изморяваше стареца, който и не помисляше да отсъства от нея, макар неговата колиба да се намираше на значително разстояние от храма. Особено уморително беше през лятото, когато нашият устав изискваше всеки ден да извършваме всенощно бдение. Както вече казах, полагаше ни се всяка вечер да бодърстваме до полунощ, след което започваше литургията. Но лятно време това беше много уморително, тъй като литургията трябваше всеки път да започва в шестия час на нощта. Завършвахме службата, изнурени от бдението и от лятната жега, а време за почивка не оставаше, тъй като започваше да се разсъмва много рано. Всичко това в съчетание с носенето на тежки вещи, което беше неизбежно, както и поради другите лишения, към които ни задължаваше тогава тамошното положение, разклати и нашето здраве. Това особено безпокоеше стареца и именно в това се състоеше главната причина, заставила го да се замисли за преселване на друго място.

“Слушай, Арсений - рече старецът в един от юнските дни на 1951 година, - струва ми се, че дойде краят на нашето пребиваване тук. Децата се разболяха. Кой за кого ще се грижи сега: те за нас или ние за тях?” И действително, дори аз започнах да се огъвам, макар да бях от селски произход, привикнал на суров живот. Чувствах непрекъсната болка в гърдите, имах стомашни кръвоизливи и храчех кръв и въобще, почти постоянно се чувствах зле. Най-младият от нас, Ефрем, беше по-слаб и затова също се числеше “в запаса”.

Старецът ни повика и ни съобщи мнението си и решението си да се преместим някъде по-ниско и по-близо до морето, към което ни принуждаваха потребностите на живота ни. Обаче главната причина беше, както вече обясних, нашата немощ. Ето защо аз се удивих на разсъдителността на стареца, който предпочете да принесе в жертва собственото безмълвие и покой, за да прояви снизхождение към нашата немощ, докато към самия себе си винаги беше много строг.

По настояването на отец Теофилакт, също пожелал да живее заедно с нас, изборът ни падна на Нови скит. И така, решихме да се заселим временно в Нови скит, в килията “Свети Безсребреници”. Отидохме там, тъй като отец Теофилакт много искаше това, обаче ни безпокоеше теснотата на мястото, а също - прекалено близкото съседство с околните килии. При това, нашето внимание и особено вниманието на самия старец, незабавно бяха привлечени от пустинните килии в околностите на скита, които по онова време бяха необитаеми. След като получихме разрешение от манастира “Свети Павел”, в чието владение се намираха те, ние заехме всички уединени килии в околността, започвайки от кулата. Малки и пустинни, те много повече се нравеха на стареца именно поради своята уединеност, благодарение на което можеше да се избегне събирането на мнозина заедно. Във всяка колиба живеехме по един или по двама и се събирахме всички заедно само в определени часове или пък за извършване на литургия.

Да се разказва за преселването в Нови скит от пещерите на Малката “Света Анна” е лесно, но на практика това беше твърде уморително, при това - не толкова поради пренасянето на вещи (при нас те бяха крайно малко), колкото по причина на плачевното състояние, в което се намираха тогава килиите в Нови скит. Беше следвоенният период, когато страната страдаше от гражданска война. Във връзка с това тогавашното правителство заповяда на пастирите от съседните области да се укрият с цел безопасност на Атонския полуостров и така да запазят стадата от разграбване. Обаче укрилите се там “добри гости” не пропускаха случай да разграбят, разорят или да доведат до негодност всичко, което беше възможно. Не зная, били ли са някога официално оценени щетите, причинени на Света Гора от това стихийно бедствие на нашето време. За щастие при нас те се задържаха за кратко и затова причиниха само ограничена вреда: насякоха за дърва подовете, столовете, вратите, прозорците и въобще всичко дървено, което можаха да намерят, в това число - настенните етажерки или подпорки, като повредиха по този начин мазилката и стените. Така че, можете да си представите, какъв труд беше необходим, за да приведем в състояние, годно за обитаване, местата, по които сякаш току-що е преминала война.

Старият навик на стареца да няма нищо в своя собственост тогава ни причини повече несгоди, отколкото когато и да било, тъй като нямахме нито вещи, нито пари, за да ги придобием и бяхме стеснени и ограничени във всичко. Но придобитият навик към подобна обстановка направи всичко това търпимо. След като се установихме как да е на новото място, насъщна потребност стана построяването на малък храм, тъй като старецът не можеше да се придвижва на далечни разстояния, но не можеше и да живее без причастяване със Светите Тайни. По желание на стареца беше решено и този храм да бъде посветен на Иоан Предтеча - нашия постоянен покровител. Скоро у нас отново се появи собствена църквица, която се намираше недалеч от жилището на стареца и оттогава започна нашият нов живот.

Осъзнавайки, че старецът пожертва своето безмълвие преди всичко заради нас, ние обърнахме цялото си внимание към обстановката на живот на новото място. Постарахме се по възможност да създадем условия, които да благоприятстват спазването на предишния ни устав и начин на живот, така че промяната на мястото да изглежда незабележима. Бояхме се, че старецът няма да намери тук покой, тъй като мястото беше по-посещавано и достъпно в сравнение с предишното. Но истината е, че от страна на обитателите на скита не срещнахме никакви препятствия, тъй като и околните благочестиви отци, и манастирът, на който се подчинявахме, се отнасяха с уважение към нашия начин на живот. По този начин скоро можахме, както и по-рано, да следваме обикнатия от нас ред. А намаляването на потребността от пренасянето на тежести и от други трудове, което беше особено осезаемо в сравнение с предишния ни живот на място, отдалечено от източници за снабдяване, не закъсня да се отрази на нас, младите монаси. Възстановихме здравето си и можехме да отделяме повече време за духовните занимания, които така бяхме обикнали в младежката си ревност.

За приснопаметния старец обаче последствията от извънмерната умора и понесените страдания ставаха все по-очевидни. От ден на ден силите му чезнеха и започнахме с болка да забелязваме желанието му да се освободи от тялото, което той винаги е желаел и очаквал. Най-нищожното движение предизвикваше у него задух, всяко усилие влечеше след себе си изнемога и други симптоми, естествени за немощния и разбит организъм. Отдавнашният навик на стареца да не облекчава подвижническия си начин на живот не му позволяваше да отстъпва и се виждаше с каква страшна борба се съпровождаха опитите му да принуждава себе си. Старецът винаги следваше гласа на вярата, а не на разсъдъка, и буквално изпълняваше думите на апостола: за мене животът е Христос, а смъртта - придобивка (Фил. 1:21).

Настойчивостта на стареца в спазването на изискванията на личния му устав и допълнителните усилия, свързвани с пренасянето ни на новото място, съвсем го сломиха. Накрая, две сериозни заболявания, последвали едно след друго, сложиха предела на земния му живот. В навечерието на новата 1958 година на шията му се наду огромен цирей. “Това е новогодишен подарък, деца - каза ни той. - Чувствам изтръпване по цялото тяло.” Когато на следващата сутрин дойдохме при стареца, това място беше отекло и възпалено, а самия него го тресеше. Старецът беше силно отпаднал, но не можахме да го убедим да приеме някаква помощ. В следващите два-три дни състоянието му силно се влоши, цялото му тяло беше заразено. Защото, както узнахме впоследствие, този цирей е бил карбункул, което се явява сериозно заболяване.

Събрахме се всички заедно и помолихме стареца да ни разреши да се грижим за него, но той отгово