Относно презвитери, които са идоложертвали, но после са подновили подвига си за вярата, и то не чрез някакво хитруване, а, наистина, без по-рано да са подготвили и уговорили това (с мъчителите), та привидно и престорено да покажат, че уж са били подлагани на мъчения, определяме: такива да не се лишават от честта на седалището си, но да нямат власт да извършват приношение, нито да проповядват, нито да извършват нещо свещеническо.

Така също и дякони, които са идоложертвали и след това са подновили подвига си за вярата, нека се ползват с полагащата им се чест, но трябва да престанат от всяко свещенослужение, от възнасяне на чашата и от възлагане на молитви. А ако някои от епископите съгледат у тия дякони известно усърдие или смирение и покорство и поискат нещо повече да им дадат или отнемат, това нека да е напълно във властта им.

На ония, които са бягали от гонители и са били хванати или са били предадени от свои домашни, или по някакъв друг начин са били лишени от имотите си, като са претърпели мъчения, или са били хвърлени в тъмница, непрекъснато изповядвайки обаче, че са християни, а при това, когато мъчителите насила са слагали в ръцете им нещо идоложертвено или са приели някаква храна, но непрестанно са изповядвали (пък), че са християни, и всякога са изразявали скръб за онова, което ги е постигнало, с всичката скромност, с облеклото си и със смирение на живота си - на такива, понеже не са съгрешили, нека не се забранява общение; дори някой и да им е забранил такова от прекомерна строгост или по незнание, нека веднага пак бъдат приети в общение. Това също така се отнася и до клирици и до други, т.е. миряни. При това разгледан бе и въпросът, бива ли миряни, които са били подхвърляни на същото насилие, да бъдат приемани в свещен чин, и е решено и такива да се ръкополагат, ако предишният им живот е бил непорочен.

Относно ония, които принудително са идоложертвали и свръх това са пирували пред идоли и когато са ги довели, са влезли с весело лице, носили са по-ценно от обикновеното облекло и безгрижно са участвали в приготвеното пиршество, определено е такива една година да се намират в числото на слушащите писанието, три години - в числото на припадащите, две години да бъдат в общуване само в молитва и след това да влязат в пълно общение.

А относно ония, които са влезли облечени в тъжно облекло и, като са седнали, яли са, плачейки през цялото време, такива, ако са изпълнили три години в припадане, нека се приемат в общение, но без да се причастяват със светите тайни; а ако не са яли, тогава, като прекарат две години между припадащите, в третата година могат да бъдат приети без причастие, така че пълно общение да получат след третата година. Но нека е във властта на епископите да им указват човеколюбие според начина на покаянието им, или пък да продължават времето на покаянието. Най-вече да се изпитва животът им както преди, така и след изкушението им, и по такъв начин да им се отмерва човеколюбие.

Ония, които само пред заплашване с мъчения, че ще им се отнемат имотите, или че ще бъдат изгонени, са се поколебали и са идоложертвали, без досега да са се покаяли, а по настоящем, във време на този събор, са дошли и са пожелали да се покаят, е определено да се приемат в реда на слушащите писанието до великия ден на Пасхата, а след този ден три години да са в реда на припадащите, после още две години да бъдат в общение без причастие и по такъв начин да влязат в пълно общение, за да се изпълнят целите шест покайни години. А ако някои преди този събор са били приети на покаяние, в такъв случай оттогава нека почне да им се брои шестгодишното време. Впрочем, ако им се яви вероятна опасност от смърт, вследствие на болест или по някаква друга причина, такива нека се приемат условно.

Относно ония, които са пирували на езически празник в определено от езичници място, но са донесли и са яли свои собствени ястия, определено е такива да се приемат в общение след двегодишно припадане. А дали всеки от тях следва да се приема с причастяване със светите тайни, за това нека разсъдят епископите, които да разпитат и за другия живот на всекиго.

Ония, които два и три пъти принудително са идоложертвали, нека четири години да са в числото на припадащите, две години да са в общение само в молитва без причастие и в седмата година нека се приемат в пълно общение.

А ония, които не само са станали отстъпници, а са и въставали срещу свои братя (по вяра) и са ги принуждавали или пък са били виновници за принуждаването им да отстъпват, такива три години да са между слушащите писанието, после шест години - между припадащите, и още една година да бъдат в общение без причастие, така че да получат (пълно) общение като навършат десет години. Но през това време да се наблюдава и целият им друг живот.

Ония, които при самото им ръкополагане за дякони са засвидетелствали и са заявили, че им е необходимо да се оженят и че не могат без това, такива, ако след това са се оженили, нека останат в съслужението си, понеже това им е било позволено от епископа. А ако някои, като са замълчали и са приели ръкоположение, с което са приели и задължението да останат неженени, след това са встъпили в брак, такива нека престанат от дяконско служение.

Определяме: девици, които са били сгодени за някои и след това са били отвлечени, нека бъдат върнати на годениците им, макар и да са били обезчестени от похитителите си.

Определяме: ония, които са идоложертвали, преди да са били кръстени и след това са приели свето кръщение, нека се ръкополагат в свещен чин, понеже са се умили от греховете.

Хорепископи не бива да ръкополагат презвитери или дякони в друга област, нито пък презвитери за градове без писмено позволение на надлежащия епископ ^[1] .

Определяме: презвитери и дякони, броящи се в клира, които се въздържат от месо, нека само го вкусват и след това, ако искат, нека пак се въздържат от него. А ако не искат да опитат дори овощия, варени с месо, не желаейки да се покорят на това правило, тогава нека бъдат низвергнати от свещен чин.

Ако презвитери през време, когато не са имали епископ, са продали нещо от принадлежащото на църквата, тя нека си го изиска обратно. А на разсъждението на епископа се предоставя да реши трябва ли да се върне стойността, или не, понеже често се случва доходите от продаденото с излишък дори да върнат стойността му на купувача.

Ония, които са скотоложствали или скотоложстват, ако са паднали в този грях, преди да са навършили двадесетгодишна възраст, нека получат общение в молитвите, след като бъдат петнадесет години между припадащите, после, като прекарат други пет години в това общение, нека пристъпят към причастяване със светите тайни. Но трябва да се изследва поведението им през времето, когато се намират в реда на припадащите и да се удостоят с човеколюбие според заслугите им; а които са грешили дълго време, нека останат продължително в реда на припадащите. Ония пък, които са преминали тази възраст, и бидейки женени, са паднали в такъв грях, нека се удостоят със свето причастие само след като прекарат двадесет и пет години между припадащите и още пет години в молитвено общуване. И накрая, които са паднали в тоя грях след като са преминали петдесет години, ако са женени, да получат свето причастие само в края на живота си.

Светият събор заповядва, скотоложци и прокажени или ония, които са заразили (самите животни) с проказа, да се молят заедно с обуреваемите.

Ако някои, които са били ръкоположени за епископи и не са били приети от епархията, за която са били определени, насилват да минат в други епархии и почнат да притесняват тамошните предстоятели и да вдигат срещу тях смутове, такива да се отлъчват от църковно общение. А ако пожелаят да сядат с презвитери, където по-рано са били такива, нека не им се отнема тази им чест. Обаче, ако правят раздори срещу поставени там епископи, нека се лишават от презвитерска чест и се отлъчват.

Ония, които са дали обет на девство и са го нарушили, нека изпълнят епитимията, определена за второбрачни. А на девици, които са се събрали да съжителстват с някои като с братя, ние сме им забранили това.

Ако жена или мъж, свързани с бракове, прелюбодействат с други, трябва да се приемат в пълно общение в продължение на седем години по степените на епитимиите.

На жени, които са заченали в прелюбодеяние и са унищожили плода, и на ония, които се занимават с приготовяне на плодогонни отрови, предишното правило забранява да се причастяват до края на живота им. А ние, като търсим нещо по-снизходително, определяме такива да прекарат десет години в покаяние по установените степени.

Виновни във волно убийство нека бъдат в реда на припадащите, а с пълно общение да се удостоят в края на живота си.

На виновни в неволно убийство предишното определение заповядва да бъдат приемани в пълно общение, като прекарат седем години в установените степени (на покаянието), а съгласно новото (настоящото) постановление те трябва да престоят пет години в покаяние.

Ония, които употребяват магьосничество и държат езически обичаи или водят някои в домовете си, за да им врачуват или да ги очистват (от магии), нека попаднат под правилото за петгодишна епитимия по установените степени: три години да припадат и две години да се молят, без да се причастяват със светите тайни.

Някой се сгодил за девица, но преди да встъпи в брачен съюз с нея, разтлел сестра ѝ, от което тя забременяла, после се оженил за годеницата си, а разтлената се обесила. Заповядваме: виновниците да се допуснат да стоят на молитва с верните в продължение на десет години, прекарани в установените степени на покаянието.

Презвитер, ако се ожени, да бъде низвергнат от чина си; а ако извърши блудство или прелюбодеяние, да бъде съвършено изгонен от църковно общение и поставен в реда на каещите се.

Жена, която е встъпила в брак с двама братя, да бъде отлъчена от църковно общение до смъртта си. А ако при смърт даде обещание да развали своя брак, след като оздравее, нека бъде допусната до покаяние по човеколюбие. Ако пък умре жената или мъжът, свързани с такъв брак, тогава за оня, който остане, покаянието е мъчно.

Времето на покаяние, определено за онези, които изпадат в многобрачие, е известно. Впрочем обръщането и вярата им скъсяват това време.

Ако на някого, като му се приискало жена, реши да преспи с нея, но не се изпълни намерението му, очевидно е, че благодатта го е спасила.

Ако оглашен, който влиза в църква и стои в реда на оглашените, бъде изобличен в грях, в случай че е бил причислен към ония, които коленичат, нека бъде понижен в реда на слушащите писанието, като престане да греши. А ако съгреши, намирайки се между слушащите, нека бъде изгонен от църквата.

Бременна жена трябва да бъде просветена с кръщение, когато и да поиска, понеже няма никакво общение между оная, която ражда, и онова, което се ражда, тъй като изповядването (на вярата) произтича от личната свободна воля на всекиго.

Презвитер да не пирува на брак на второженец, понеже второженецът има нужда от покаяние. А какъв презвитер ще да е оня, който с участието си в пируването би одобрявал такива бракове?

Ако жена на мирянин извърши прелюбодеяние и бъде явно изобличена в това, той не може да приеме църковно служение. А ако падне в прелюбодеяние след ръкоположението на мъжа си, тогава той трябва да се разведе от нея. Ако пък продължава да съжителства, в такъв случай се лишава от възложеното му служение.

Ако презвитер е ръкоположен след като телесно е съгрешил и изповяда греха си след като бъде ръкоположен, такъв не бива да свещенодейства, но да му се запазят останалите предимства заради другите му добродетели, понеже с ръкоположението, както мнозина казват, се опрощават и останалите грехове. А ако сам не изповяда и не може да бъде явно доказано, тогава нека е властен сам над себе си.

Също и дякон, ако изпадне в също такъв грях, нека бъде понижен в чин на прост служител на църквата.

Презвитер да не се ръкополага по-рано от тридесетгодишна възраст, ако ще би и да е много достоен човек, а да се остави да чака, понеже Господ Иисус Христос в тридесетата си година се е кръстил и е почнал да учи.

Такъв, който е бил просветен с кръщение във време на боледуване, не може да бъде ръкополжен за презвитер, понеже вярата му не произхожда от собствената му воля, а от нужда, освен, ако отсетне прояви добродетели и вяра и се чувства оскъдица от достойни мъже.

Селски презвитери не трябва да свещенодействат в градска църква в присъствието на епископа или на презвитерите на града, нито хляба, нито чашата да преподават във време на молитва. А ако те отсъстват и бъде повикан селски презвитер за молитва сам, тогава нека преподава.

Но хорепископи, поставени в образа на седемдесетте апостоли, като съслужители на епископа, могат да свещенодействат в градска църква, приемайки честта, заради грижата за сиромаси.

Според първоначалното правило трябва да бъдат седем дякони, макар градът и да е много голям. В това ще се увериш от книгата “Деяния на светите Апостоли”.

Ако някой хули брака или се гнуси от благочестива и вярна жена, която се съединява с мъжа си, и я порицава като такава, която не можела да влезе в Царството Божие, такъв нека е анатема.

Ако някой осъжда такъв, който с благоговение и вяра яде месо (освен кръв, идоложертвено и удавнина), за това, че поради употребяването на такова не могъл да има надежда за спасение, нека е анатема.

Ако някой учи роб, под предлог на благочестие, да ненавижда господаря си, да се отклонява от служението и да не му слугува с усърдие и честно, да е анатема.

Който изказва съмнение, че не трябва да се приема причастяване с даровете, когато литургията е извършил женен свещеник, такъв да бъде анатема.

Който невъзбранно учи да се пренебрегва дома Божий и събранията, които стават в него, да е анатема.

Който съставя извънцърковни събрания и презирайки църквата, иска да извършва нещо църковно, нямайки със себе си презвитер по волята на епископа, нека е анатема.

Който иска да приема или да раздава църковни плодоприноси извън църквата без волята на епископа или на оногова, комуто те са поверени, и иска да върши това не по волята му, такъв да бъде анатема.

Ако някой дава или приема плодоприноси без епископа или без лицето, което е поставено да управлява благотворителността, тогава и оня, който дава, и оня, който приема, да е анатема.

Който девства или се въздържа, отбягвайки брака, понеже се гнуси от него, а не за самата красота и светостта на девството, да е анатема.

Ако някой от тия, които девстват, заради Господа, се превъзнася над бракосъчетание, да бъде анатема.

Ако някой презира ония, които уреждат вечери на любовта и свикват братя в чест на Господа, нито иска да участва в поканите, считайки долно вършеното по такъв начин, да бъде анатема.

Ако някой мъж употребява, заради привидно подвижничество, груба горна дреха и добивайки уж от това праведност, осъжда ония, които с благоговение носят копринени дрехи и се обличат в общоприето облекло, такъв да е анатема.

Ако някоя жена промени облеклото си, заради мнимо подвижничество, и наместо обикновена женска дреха, се облече в мъжка, нека е анатема.

Жена, която напусне мъжа си и иска да си отиде, гнусейки се от брака, нека е анатема.

Ако някой изостави децата си - не ги храни и не ги възпитава и наставлява в подобаващо благочестие, а престане да се грижи за тях, под предлог на отшелничество, нека бъде анатема.

Ако някои деца, под предлог на благочестие, изоставят родителите си, а още повече, когато те са верни и не им отдават подобаващата чест, като на родители, нека бъдат анатема. Прочее, нека те поставят правоверието по-горе от почитането им.

Жена, която, заради мнимо подвижничество, остриже косите си, дадени ѝ от Бога, като напомняне за подчинеността ѝ, нека е анатема като такава, която нарушава заповедта за подчиненост.

Който заради мним подвиг пости в неделен ден, да е анатема.

Ако някой подвижник, намирайки се в пълен разум, без телесна нужда се възгордява и нарушава постите, предадени от църквата за общо тачене, нека бъде анатема.

Който от надменност, отвращавайки се, осъжда събранията в чест на мъченици и извършваните там служения в тяхна памет, да бъде анатема.

Но това определяме, поставяйки преграда не за ония, които желаят да вършат подвиг в църквата Божия, според писанието, а за ония, които приемат подвижничество, за да се гордеят, които се надуват пред скромно живеещи и въвеждат нещо ново, въпреки божествените писания и църковните правила. По такъв начин почитаме и девството, съединено със смирение; приемаме и въздържанието, спазвано с честност и благочестие; одобряваме и смиреното оттегляне от мирски работи; почитаме и честното брачно съжителство; не унищожаваме богатството с правда и благотворителност; похваляваме и простото нескъпоценно облекло, употребявано само заради обикновено грижене за тялото, но се отвращаваме от носене на меко и префинено облекло; почитаме и Божиите домове и събранията, които стават в тях, приемаме за свети и полезни, не забравяйки благочестието в домовете, а почитайки всяко място, създадено в името Божие; приемаме и ходенето в църквата Божия за обща полза и облажаваме изобилните благотворения на братята чрез преданието в църквата в полза на сиромаси и, накъсо казано, желаем, щото всичко да се извършва в църквата според Божествените писания и апостолските предания.

Да бъдат отлъчени от общение и изключени от църквата всички ония, които дръзват да нарушават постановленията на светия и велик събор, станал в Никея в присъствието на благочестивия и боголюбезен цар Константин, относно празника на спасителната Пасха, ако продължават да противоборстват срещу доброто установление. Това постановяваме за миряните. А ако някой предстоятел на църква, епископ, презвитер или дякон след настоящото определение дръзне да се отдели и заедно с иудеи празнува Пасхата за развращаване на човеците и за смущение на църквите, такъв светият събор отсега още осъжда на изключване от църквата, понеже е станал причина не само за своя грях, а и за разстройство и за развращаване на мнозина. И съборът изключва от свещенослужение не само такива, а и всички ония, които дръзват да са в общение с тях, след като са били низвергнати от свещенство. При това низвергнатите се лишават и от онази чест, която, според светото правило, им принадлежи извън олтара като на просветени.

Всички ония, които влизат в църква и слушат светите писания, но, противно на реда, не остават докрай на молитва с народа или които се отклоняват от причастие със светите тайнства, нека бъдат отлъчени от църквата, докато се изповядат и покажат плодове на покаяние и помолят да бъдат опростени, и по такъв начин само могат да получат прошка. Не се позволява да се общува с отлъчени от общение, нито да става събиране и молене вкъщи зедно с такива, които са вън от църковно общение; ония, които странят от събрания в една църква, не трябва да се приемат и в друга. А ако се окаже, че някой епископ, презвитер или дякон или който и да е от клира се съобщава с отлъчени от общение, нека бъде и сам вън от общение като такъв, който създава безчинство в църковния ред.

Ако някой презвитер или дякон, или изобщо някой от свещения чин напусне областта си, премине в друга, и като се пресели окончателно, поиска да остане там за дълго време, такъв не трябва да свещенодейства, а най-вече, когато не послуша собствения си епископ, който го вика да се завърне в енорията си. А ако продължава да упорства в това безчиние, нека бъде напълно низвергнат от свещенослужение, без да може да бъде възстановен в прежния си чин. Ако пък низвергнат по тази причина бъде приет от друг епископ, тогава и той да подлежи на епитимия от общ събор, като нарушител на църковните постановления.

Ако епископ, когото събор е низвергнал от сан или презвитер, или дякон, низвергнат от епископ, дръзне да извърши някоя свещена служба, свойствена на предишния му чин - такъв по никой начин не може да има надежда нито да бъде възстановен в бившия си чин от друг събор, нито да бъде допуснат да представлява доказателства за свое оправдание. При това трябва да бъдат отлъчени от църквата и всички ония, които се събират с него, а още повече, когато, знаейки за произнесеното срещу гореспоменатите осъждане, дръзнат да общуват с тях.

Ако презвитер или дякон, който, презирайки епископа си, самоволно се отлъчи от църквата и почне да прави отделни събрания, като основе олтар, и призован от епископа си веднъж и два пъти не се покори и не послуша (да се върне), нека бъде съвършено низвергнат от чина си и в никой случай да не бъде допуснат да служи, нито пък да се ползва с предишната чест. А ако упорства, бунейки църквата и въставайки срещу нея, нека бъде укротяван от гражданската власт като метежник.

Отлъчен от църковно общение от епископа си да не се приема в общение от друг епископ, докато собственият му епископ не го приеме, или ако събор, пред който представи оправдателните си доказателства, не издаде друго решение по вината му. Същото определение да се спазва и за миряни, и за презвитери, и за дякони, и за всички, които се броят в клира.

Никой странстващ да не се приема без мирни писма.

Селски презвитери не могат да пращат канонически послания, освен само до съседни епископи. А безпорочни хорепископи могат да дават мирни писма.

Епископите във всяка област трябва да познават началстващия в митрополията епископ, който има грижата за цялата област, понеже в митрополията се стичат отвсякъде всички, които имат свои работи. За това определяме, щото той и по чест да има предимство, и останалите епископи да не вършат нищо особено важно без него, съгласно приетото от нашите отци древно правило, освен онова само, което се отнася до принадлежащата всекиму от тях епархия и до подведомствените на нея места, понеже всеки епископ има власт в епархията си, която нека управлява с приличната всекиму прозорливост, като има грижата за целия намиращ се в зависимост от града му предел, да ръкополага презвитери и дякони и разпорежда и решава всички явяващи се въпроси. Повече от това да не върши нищо без епископа на митрополията, а така също и последният да не върши нищо без съгласието на останалите епископи.

Светият събор намери за добре да разсъди, щото предстоятелите в малки градове или села, или така наричаните хорепископи, да знаят мярката си, при все че са приели ръкоположение по чина на епископството, и определи те да управляват само подчинените им църкви и в тия граници да полагат своите грижи и разпореждания; да поставят четци, иподякони и заклинатели, като се задоволяват с произвеждане само в тия длъжности, но да не дръзват да поставят презвитери и дякони без съгласието на епископа в града, на когото е подвластен хорепископът и окръгът му. Ако някой дръзне да наруши настоящото определение, нека се лиши и от честта, която има. Хорепископ да се поставя от епископа на града, на когото е подчинен окръгът му.

Ако някой епископ, презвитер или изобщо който и да е от клира, дръзне да отиде при царя без съгласие и без писмо от епископите на областта, а най-вече от епископа на митрополията, такъв нека бъде изключен и лишен не само от общение, а и от достойнството си като такъв, който е дръзнал да отруднява боголюбезния наш цар, въпреки правилата на църквата. А ако необходима нужда накара някого да отиде при царя, нека стори това със знанието и съгласието на епископа на митрополията и на останалите от тая област епископи, снабден с препоръчани писма от тях.

Презвитер или дякон, низвергнат от сан от епископа си, или дори епископ, низвергнат от събора, ако дръзне да обременява (слуха на) царя, трябва да се отнесе до по-голям събор на епископи и основанието за правотата си нека представи на разглеждане от по-много епископи и от тях да чака разследване и окончателна присъда. А ако, пренебрегвайки тях, отрудни царя, такъв да се не удостоява с никакво опрощение, да се лиши от право на защита и да няма надежда за възстановяване.

Никой епископ да не дръзва да минава от една епархия в друга, нито да ръкополага в нейна църква за извършване на свещенодействие или да довежда други със себе си, освен ако отиде по писмени покани на митрополита и на епископите при него, в областта на които дохожда. А ако, въпреки реда, без да е викан от някого, отиде да ръкополага някои и да устроява непринадлежащи нему църковни работи, нека извършеното от него е недействително, като за безредната си постъпка и за безчинието си понесе прилично наказание, а именно незабавно низвергване от чин от страна на свети събор.

Ако при съдене на епископ, обвинен в някои престъпления, се случи епископите на тая област да дойдат в разногласие - едни да признават подсъдимия за виновен, а други - за невиновен, тогава, за да се отстрани всяко съмнение, светият събор постанови: епископът на митрополията да повика от най-близката област някои други епископи, които отново да разгледат делото и да разрешат съмнението, та съвместно с епископите от оная област да издадат твърдо решение.

Ако някой епископ, обвиняван в някои престъпления, бъде съден от всички епископи на областта и всички едногласно издадат срещу него единна присъда, такъв по никой начин не бива да бъде съден от други епископи, а нека бъде твърда издадената от епископите на областта едногласна присъда.

Ако някой епископ без епархия нахлуе в църква, която няма епископ и заграби престола ѝ без съгласието на пълен събор, такъв нека бъде отхвърлен, ако и да го е избрал целият народ, когото той насила е завладял. А пълен (съвършен) събор е оня, на който заедно с другите присъства и митрополитът.

Ако някой епископ, който, като е приел епископско ръкоположение, е бил определен да началства над народ, не приеме служението и не се съгласи да отиде в поверената му църква, нека бъде отлъчен от църковно общение, докато приеме служението, като бъде подканен към това, или, докато пълният събор на областта издаде относно него съответно решение.

Ако някой ръкоположен за епископ не отиде в оная епархия, за която е определен, но не по своя вина, а или за това, че не го приема народът, или пък по друга някоя независеща от него причина, такъв нека участва в свойствените на епископ чест и служение, без обаче ни най-малко да се меси в работите на църквата, където се намира, и нека чака решението на пълния събор на надлежната област, след като му бъде представено делото.

Епископ да се не поставя (избира) без събор и без присъствието на митрополита на областта. И когато той присъства, по-добре е да са заедно с него и всички съслужители от областта, които нека повика чрез послание. Ако се съберат всички, по-добре е, а ако това е неудобно, тогава трябва без друго да присъстват повечето от тях или писмено да изкажат съгласието си, та поставянето да стане или при присъствието, или при съгласието на по-голяма част от епископите. - Ако бъде постъпено другояче, въпреки настоящото определение, поставянето да няма никаква сила. Когато пък то бъде извършено по установения ред и някои от склонност към препиране почнат да противоречат, нека има надмощие решението на болшинството.

Установено е за църковни нужди и за разрешаване на някои съмнителни случаи, при напомняне на митрополита, да стават събори на епископите във всяка област два пъти в годината: първият - след третата седмица след празника на Пасхата, така че в четвъртата седмица на петдесетницата съборът вече да се е събрал, а вторият - от петнадесетия ден на месец октомври, който е десетият на иперверетея ^[2] . До тия събори да се отнасят за съд презвитери и дякони и всички, които считат себе си обидени, и да чакат съборна присъда. Но на никого да не е позволено да съставя събори на своя глава без присъствието на епископите на митрополиите.

Епископ да не минава от една епархия в друга: нито самоволно да нахлува, нито по принуда от народ, или от епископи, а да си остава в църквата, която Божият жребий му е определил още отначало, и (вече) да не я напуска, както това вече е установено от по-рано.

Епископ да не отива в друг град, неподчинен на него, или в неподвластно нему село, за да ръкополага някого, нито да поставя презвитери и дякони в места, подчинени на друг епископ, освен само с позволението на местния епископ. Ако някой дръзне да извърши това, ръкоположението да не е действително и (сам) той нека подлежи на епитимия от събор.

Не се позволява на епископ, макар и в края на живота му, да поставя вместо себе си другиго за свой приемник; а ако това стане, нека поставянето е недействително. Нека се спазва църковното постановление, което определя епископ да се поставя не инак, освен от събор и по решение на епископите, които имат власт да ръкополагат достоен, когато последва смърт (на епископ).

Справедливо е църковното имущество да бъде пазено за църквата с всяка точност, съвест и с вяра във Всевидеца и Съдията Бога, като с него разпорежда с присъщата му власт и разсъждение епископът, на когото са поверени всички човеци и душите на ония, които се събират в храма. Нека онова, което принадлежи на църквата, да е явно и да е открито и за окръжаващите го презвитери и дякони, за да знаят и те и да не са в неизвестност какво собствено принадлежи на църквата, както и това, че нищо не е било скрито от тях, та ако се случи да умре епископът, при очевидността на онова, което принадлежи на църквата, нито то да бъде разпиляно и изразходвано, нито собствеността на епископа да бъде засегната под предлог, че е притежание на църквата. Защото угодно е пред Бога и пред човеците епископът да остави собствеността си комуто поиска, а притежаваното от църквата да се запази за нея, та по такъв начин и църквата да не търпи щета, и епископът да не се лишава от собствеността си под предлог, че е църковна, или пък да не би близките му да влязат в съд, а заедно с това и той след смъртта си да се подхвърли на безславие.

Епископ нека има власт над църковното имущество, нека разпорежда с него най-предпазливо и със страх Божий за полза на всички нуждаещи се, сам да взима от него необходима част за собствена потреба, ако има нужда, и да дава за необходими нужди на странстващи братя, за да не търпят те лишения в нищо, според както казва Божественият апостол: “Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни” (1 Тим. 6:8). Ако не се задоволява с това, а си служи с църковни вещи за своя домашна употреба и църковни доходи или плодовете от полетата употребява не със знанието на презвитерите или дяконите, а ги предава във властта и разпорежданията на свои домашни и сродници братя или синове, от което очевидно произхождат бъркотии в църковните сметки - такъв нека представи отчет на областния събор. И ако срещу епископ и окръжаващите го презвитери постъпи донос, че те (и по друг някакъв начин) използват за себе си и получават в ущърб на сиромаси от принадлежащото на църквата или от полетата, или от други притежания, а при това предизвикат укор и безславие както за ония, които се разпореждат по този начин, така и за църковното благоустройство, такива да бъдат поправяни надлежно от събор по негово разглеждане.

На такива, които свободно и законно са встъпили във втори брак, без по-рано да са имали помежду си тайно съвкупяване, трябва да се позволи да бъдат приети в общение, по снизхождение, след като измине късо време и след като се упражнят в молитва и пост.

Ония, които паднат в различни прегрешения и които чрез молитва, изповед и разкаяние напълно се обърнат от лошите дела, нека бъдат приемани в общение заради Божието милосърдие и благост, след като се определи времето за покаяние според греха им.

Неотдавна покръстени не трябва да се произвеждат в свещенически чин.

Посветени не трябва да дават (назаем) с прираст и да взимат лихва и така наречените емиоли, т.е. половин прираст.

Ръкополагането в църковни степени не трябва да става в присъствието на слушатели.

Да не се допускат еретици да влизат в Божия дом, докато са още в ереста си.

Ония, които се обръщат от ереси, т.е. новатиани, фотиниани или четиринадесетдневници, били те оглашени или верни, според както те мислят, нека се приемат не иначе, освен след като прокълнат всяка ерес, особено своята, и тогава вече нека бъдат помазани със свето миро ония, които у тях се наричат верни, след като изучат символа на вярата, и по такъв начин нека се причастяват със светите тайни.

Когато се обърнат от ерес така наричаните фриги ^[3] , макар и да са били в мнимия техен клир и да са се наричали най-велики, нека бъдат оглашавани и кръщавани от епископите и презвитерите на църквата с най-голяма грижливост.

На църковни лица не се позволява да отиват на молитва или за лекуване на гробища на всякакви еретици, или в така наричани у тях мъченически места. А ония, които отиват, ако са верни, нека бъдат лишени от църковно общение за известно време. Ония пък, които се каят и изповядват греха си, нека бъдат приемани в общение.

Църковни люде не трябва безразборно да свързват чадата си в брачен съюз с еретици.

Не трябва да се поставят в църквата така наричаните презвитери (старици) или председателки.

Епископи за началстване в църквата да се поставят (избират) по решение на митрополията и на епископите от областта, и то такива, които отдавна са изпитани и в словото на вярата, и в правия си живот.

Да не се позволява народна тълпа да избира ония, които предстои да бъдат ръкополагани в свещенство.

Не се позволява в празника на Пасхата да се изпращат светите тайни в други енории във вид на благословение.

Не трябва никой друг да пее в църква, освен певци, които се броят в клира и които се качват на амвона и пеят по книга.

В събота да се чете заедно с другите писания и Евангелието.

Не трябва в църковни събрания псалмите да се съединяват непрекъснато един след друг, а помежду им да има четене.

На деветия час и на вечернята трябва да се четат едни и същи молитви.

След беседите на епископа трябва най-напред да се извършва особена молитва за оглашените и след като те излязат, да се прави молитва за каещите се, а когато и каещите дойдат под ръка и излязат, да се извършват за верните три молитви: първата - в мълчание, а втората и третата да се изпълняват гласно. След това вече да се дава мир. И когато презвитерите дадат мир на епископа, тогава и миряните помежду си нека си дават мир и по тоя начин се извършва светият принос. Единствено на осветени е позволено да влизат в олтара и там да се причастяват.

Дякон не трябва да сяда в присъствието на презвитер, а само по негова заповед. С такава чест да се ползват също и дяконите от страна на иподяконите и останалите клирици.

Иподякони не трябва да заместват дякони и да се допират до свещените съсъди.

Не се позволява на низш църковен служител да носи орар, нито да напуска вратата.

Не се позволява на четци или певци да носят орар и така да четат и пеят.

Не се позволява на посветено лице - от презвитер до дякон - да влиза в кръчма, както и на когото и да е от свещения чин: иподякони, четци, певци, заклинатели, вратари или от монашески чин.

Не се позволява на иподякона да раздава хляба или да благославя чашата.

Непроизведени от епископ не трябва да заклинат нито в църква, нито вкъщи.

Не се позволява на свещени лица, на клирици или на миряни да отнасят от трапезата на любовта части, понеже с това се нанася оскърбление на църковния чин.

В Господни храмове или в църкви не трябва да се извършват така наречените трапези на братолюбие, нито вътре в Божия дом да се яде и да се постила легло.

Не се позволява на християни да иудействат и да празнуват съботата, а в тоя ден да работят; да празнуват, като християни, неделния ден, ако могат. А ако се окажат иудействащи, нека са анатема от Христа.

Не се позволява на посветено лице, на певец или на монах, нито на който и да е християнин или мирянин да се мие в баня заедно с жени, понеже това е първото обвинение от страна на езичниците.

Не трябва да се сключва брачен съюз с всеки еретик или да се дават там синове и дъщери, а само да се взимат от тях, ако обещаят да станат християни.

Не се позволява да се приемат благословения от еретици, понеже те са повече пустословия, отколкото благословения.

Забранява се моленето с еретик или с разколник.

Не се позволява на християнин да напуска Христови мъченици и да отива при лъжемъченици, т.е. при тия, които се намират при еретици, или сами са били еретици, понеже те са отстранени от Бога. За това ония, които прибягват при тях, нека са анатема.

Не се позволява на християни да напускат църквата Божия, да отиват да правят събрания и да призовават ангели (вместо Бога), нещо, което е отхвърлено. Затова, ако се окаже, че някой върши подобно тайно идолослужение, нека бъде анатема, понеже е напуснал нашия Господ Иисуса Христа, Сина Божий, и е минал в идолослужение.

Посветени или клирици не трябва да бъдат вълшебници, обайници, числогадачи, астролози или такива, които правят предпазителници ^[4] , свързващи душите с нечисти духове. Ония, които носят такива, заповядваме да се изхвърлят из църквата.

Не трябва да се приемат празнични дарове, изпращани от иудеи или от еретици, нито да се празнува наедно с тях.

Забранява се да се приемат опресноци от иудеи или общение с нечестията им.

Не бива да се празнува заедно с езичници и да се приема от тях онова, което е безбожническо.

Повикани на събор епископи не трябва да се отнасят с пренебрежение, а трябва да отиват да учат или да се учат за благоустрояването на църквата и за друго (полезно). А който пренебрегне това, сам себе си е обвинил, освен ако остане по причина на болест.

Посветен или броящ се в клира не бива да пътува без представително писмо от епископа си.

Посветен или числящ се в клира не бива да пътува без заповед от епископа си.

Църковни слуги не бива да напускат, макар и за късо време, църковните врата и да се упражняват в молитва.

Жена не трябва да влиза в олтара.

Не бива да се приемат за кръщаване след втората седмица на Четиридесетницата.

Ония, които ще се кръщават, трябва да изучават вярата и в петия ден на седмицата да дават отговор на епископа или на презвитерите.

Ония, които са били кръстени във време на боледуване и след това са оздравели, трябва да изучават вярата и да познаят, че са се удостоили с Божествен дар.

Ония, които се просветяват (с кръщение) трябва да се помазват с небесно помазване (със свето миро), та да станат съучастници на царството Божие.

През Четиридесетницата не бива да се извършват приноси освен само в събота и неделя.

Не трябва в четвъртък на последната седмица на Четиридесетницата да се нарушава пост и (с това) да се безчести цялата Четиридесетница, а трябва през цялото време, докато тя трае, да се задоволяваме със сухо ядене.

Не се позволява през Четиридесетницата да се празнуват рождени дни на свети мъченици, а поменаване за тях да става в съботни и неделни дни.

През Четиридесетницата не бива да се извършват никакви бракове, нито да се празнуват рождени дни.

Християни, които отиват на сватби, не трябва да скачат или да танцуват, а скромно да вечерят и обядват, пазейки християнско приличие.

Не е позволено на посветени или на броящи се в клира, да гледат на сватби или пирувания неприлични представления, а да излизат, преди още да са влезли играчите.

Не е позволено нито на посветени, нито на броящи се в клира, или на миряни, да устройват пирувания чрез взаимно събиране на пари.

Не се позволява на презвитери да влизат и да сядат в олтара, преди да е влязъл епископът, а да влизат заедно с него, освен само когато епископът е немощен или ако отсъства.

Не бива да се поставят епископи в малки градове и села, а - периодевти; ония пък, които са поставени вече от по-рано, да не вършат нищо без знанието на епископа на града. Също така и презвитери да не правят нищо без знанието на епископа.

Не се позволява на епископи или на презвитери да извършват принос (проскомидия) в домове.

Не се позволява да се четат несвещени псалми или неканонични книги, а да се четат само означените в правилото книги на Стария и Новия Завет.

Трябва да се четат следните книги: на Стария Завет: 1) Битие, 2) Изход, 3) Левит, 4) Числа, 5) Второзаконие, 6) Иисус Навин, 7) Съдии, 8) Рут, Естир, 9) Царства първа и втора, 10) Царства трета и четвърта, 11) Паралипоменон първа и втора, 12) Ездра първа и втора, 13) Книга на сто и петдесетте псалми, 14) Притчи на Соломона, 15) Еклисиаст, 16) Песен на песните, 17) Иов, 18) Дванадесет пророци, 19) Исаия, 20) Иеремия, Варух, плач и послание, 21) Иезекиил, 22) Даниил. А на Новия Завет: Евангелия четири: от Матея, Марко, Лука, Иоана, Деяния на светите Апостои, Послания съборни седем, именно: на Иаков едно, на Петър две, на Иоан три, на Иуда едно, послания на Павел четиринадесет: до Римляни едно, до Коринтяни две, до Галатяни едно, до Ефесяни едно, до Колосяни едно, до Солуняни две, до Евреи едно, до Тимотей две, до Тит едно и до Филимон едно.

Осий, епископ на Кордуба, казал: “Трябва да се унищожава из основи не толкова лошият обичай, колкото вредното устройство на църковните работи. Да не се позволява на никой епископ да преминава от малък град в друг град. Защото в тази работа е явна причината, поради която става това преминаване, като се има предвид, че никога не е ставало, щото някой епископ да се стреми да бъде преведен от по-голям в по-малък град. А оттук става явно, че такива се разпалват от страстта на любостяжанието и са роби на гордостта, за да получат, изглежда, по-голяма власт. Затова, съгласни ли сте всички да се наказва по-строго такава развращаваща постъпка. Аз мисля, че такива не трябва да имат общение дори наравно с миряни”. Всички епископи отговорили: съгласни сме всички.

“А ако се окаже някой да е толкова безумен и дързък, че да се извинява в това, твърдейки, че му било пратено писмо от народа, тогава е явно, че малцина някои, прелъстени с паричен подкуп, са могли да съставят сборища в църквата, та да се види, че уж го искат за епископ. Затова, мисля, че такива хитрувания и кроежи трябва най-строго да се накажат, та никой такъв да не бъде удостояван с общение дори наравно с миряни. Отговорете, приемате ли това мнение?” Всички рекли: приемаме казаното.

“Трябва да се прибави още и това, никой епископ да не преминава от своята епархия в друга, която си има свой епископ, освен ако бъде поканен от намиращите се в тая област братя, за да не покажем, че затваряме вратите на любовта. Нужно е да се предвиди още и това, че ако в известна област някой епископ има дело със свой брат и съепископ, никой от тях да не повиква за посредници (съдии) епископи от друга област. А ако някой епископ бъде осъден по някое дело и мисли, че е прав и иска да се поднови делото, ако ви е угодно, нека почетем паметта на апостола Петър, та ония епископи, които са разглеждали делото, писмено да се отнесат до римския епископ Юлий, в случай че се намери за нужно да се възобнови съда чрез близки до оная област епископи, та той да назначи съдии за разглеждане на делото. И ако виновният не ще може да представи основанията си за повторно разглеждане на делото, тогава веднъж присъденото да не се нарушава, а да е твърдо онова, което е направено.

Ако някой епископ бъде низвергнат от сан от съд на съседни епископи и заяви, че може отново да представи оправдание, тогава на мястото му да не се поставя друг, докато Римският епископ, като разгледа делото, не произнесе свое решение по него.

Ако срещу епископ има обвинение и съборът на епископи от областта го низвергне от степента му, а той, обжалвайки присъдата, се отнесе до най-блажения епископ на Римската църква, който, като го изслуша, признае за справедливо да се поднови изследването на делото му, в такъв случай трябва да се постанови и това, той да благоволи и напише на съседните епископи на тая област, та те грижливо и подробно да изучат всички обстоятелства по делото и след като се убедят в истината, да произнесат своята присъда по него. А ако някой поиска делото му да бъде повторно разгледано, и след като подаде молба до Римския епископ и той намери за добре да изпрати свои презвитери, тогава нека бъде във власт на тоя епископ, щото, ако той признае за по-добре и за необходимо, да определи и да изпрати свои делегати, които да произведат съд заедно с епископите. Или пък, ако (Римският епископ) признае за достатъчно станалото разглеждане и решение на делото на тоя епископ, нека направи онова, което го посъветва мъдростта му. Епископите отговорили: приемаме изказаното.

“Ако в известна област, която има много епископи, се случи един епископ да закъснее и той по някаква небрежност не поиска да участва в събранието, за да даде съгласието си за избор на епископи, а събраното множество народ настоява да се постави исканият от него епископ, тогава екзархът на областта (разбирам епископа на митрополията) трябва да съобщи предимно с послание на тоя, закъснелия епископ, искането на народа да му бъде даден пастир. А ако, помолен с послание, не дойде, нито пък отговори, в такъв случай да се удовлетвори желанието на народа. Но при поставянето на епископ на митрополията, трябва да бъдат повикани и епископи от близката област. Противно на това, занапред по никой начин не трябва да се позволява да се поставя епископ в някое село или в малък град, където е достатъчен и само един презвитер, за да не се унизява името и властта на епископа. Но епископът на областта трябва, както казах по-горе, да поставя епископи в ония градове, в които и по-рано е имало епископи. Ако се окаже някой град да е нараснал по население дотолкова, щото да му бъде признато, че заслужава да има свой епископ, тогава нека има такъв”. Всички отговорили: съгласни сме.

Епископ Осий казал: нашите безвременни, много чести и несправедливи молби станаха причина да нямаме такава благодат и смелост, каквато трябва да имаме. Понеже много от епископите не престават да идват във военния стан, а най-вече африканските, които, както узнахме от възлюбения наш брат и съепископ Грат, не приемат полезните съвети, а, напротив, така ги пренебрегват, че един човек донася във военния стан много и различни молби, които не могат да бъдат в полза на църквите, като помага и закриля не сиромаси и прости люде или вдовици, както трябва и е прилично да бъде, а ходатайства заради някои за светски достойнства и длъжности. Такова невежество ни причинява вреда не без някаква съблазън и осъждане. Затова намираме, че е най-подходящо епис-коп да дава помощта си на онзи, който е притеснен от някого, или на вдовица, която търпи обида, или на сирак, който се лишава от онова, което му принадлежи, ако при това молбата им по всички тия работи бъде справедлива. Впрочем, възлюбени братя, в случай, че това ви бъде по волята, потвърдете, щото никой епископ да не може да идва във военния стан, освен ония, които благочестивият наш цар писмено покани. А понеже много пъти се случва, че някои, осъдени за извършени престъпления на заточение или на изгонване на остров, или подхвърлени на друга някоя осъда, прибягват към църквата за милосърдие - на такива не трябва да се отказва помощ, а незабавно и без всяко двоумение да се измолва снизхождение за тях. Ако и това е по волята ви, дайте всички съгласието си, за да бъде и то постановено.

Понеже бе разгледано това, някои от епископите, за да не попаднат под осъждане като отиват във военния стан, затова, ако някои от тях имат такива молби, за каквито споменахме по-горе, нека ги изпращат чрез свой дякон, понеже служебно лице не подлежи на укор и по-скоро може да донесе онова, което му е поръчано”. Всички отговорили: и това да бъде постановено.

Ако някои областни епископи изпратят молби до свой брат и съепископ, тогава този, който се намира в по-голям град, т.е. в митрополията, нека препрати и дякона, и молбите им, като го снабди с препроводително писмо, т.е. като напише последователно до братята и съепископите ни, намиращи се в това време в ония места или градове, в които благочестивият цар лично се разпорежда с обществените работи. Пък ако някой от епископите има приятели в царския двор и поиска да го помоли за нещо подобаващо, нека не му се забранява да го моли чрез дякона си и им заповяда да му окажат дори съдействие в молбата му. А ония, които отиват в Рим, нека, както по-горе казах, представят молбите, които има да подадат до царя, на възлюбения наш брат и съепископ Юлий, та той първо да ги прегледа, дали някои от тях не съдържат безсрамни изрази, и след това да ги препрати във военния стан, като прибави и свое ходатайство и застъпничество”. Всички епископи отговорили, че това им е по волята и че съветът е много уместен.

Трябва с по-голяма точност и внимание да се следи богат или учен, който от светско служение е удостоен да бъде епископ, да не се ръкополага, докато не прекара службата на четец, дякон и презвитер, та като преминава през всяка степен, ако бъде признат за достоен, да може да се издигне на епископска висота. Очевидно е, че за всяка от тия степени трябва да бъде дадено не малко време, в продължение на което да могат да се проследят вярата му, добрия нрав, постоянството и красотата му, та като бъде признат достоен за божествено свещенство, да получи най-великата чест. Понеже е неприлично, дръзко и лекомислено да се ръкополага набързо епископ, презвитер или дякон, и нито знанието, нито поведението са, които дават право на това, защото инак такъв справедливо ще бъде сметнат за съвсем нов човек (1 Тим. 3:6) и неукрепнал още във вярата, толкова повече, когато и сам божественият апостол, който е бил учител на народите, забранява бързите ръкополагания в църковни степени, понеже продължителното изследване по-достоверно може да покаже и поведението на нрава на всекиго. Всички казали, че приемат това и че по никой начин то не трябва да бъде нарушавано.

Когато някой епископ преминава от един град в друг, или от една област в друга от пустославие, за да получи похвала или да извърши богослужение с по-голяма важност, и пожелае да престои там дълго време, а пък епископът на тоя град не притежава изкуството да учи, тогава той нека не го пренебрегва и да не проповядва, често с цел да не посрами и да не унизи местния епископ, защото това обикновено създава смут и е явно, че с такива хитрини епископът (който е преминал от друг град или област) се домогва да си обезпечи и да си присвои чужд престол, и без всяко колебание да напусне поверената му църква и да премине в друга. И тъй, в това отношение трябва да се определи известно време, понеже, от друга страна, ще се покаже нечовеколюбиво и жестоко, ако епископът не бъде приет. При това припомнете си, че в миналото нашите отци са определили, че ако някой мирянин, като се намира в града, в три неделни дни и в продължение на три седмици не дойде на църковно събрание, трябва да бъде отстранен от църковно общение. И ако това е постановено за миряни, толкова повече не трябва и е неприлично, нито пък е полезно, епископ без някаква важна нужда или някоя затруднителна работа да напуска за по-дълго време църквата си и да огорчава поверения му народ. Всички епископи отговорили: и това мнение е много уместно.

Някои от братята и съепископи в градове, в които биват избирани за епископи, имат, изглежда, твърде малко своя собственост, а пък в други страни притежават грамадни имоти, от които могат да помагат на бедни. Предполагам, че ако пожелаят да отидат във владенията си, за да съберат плодовете, ще трябва да им се позволи това, при условие да престоят там три неделни дни, т.е. три седмици да престояват във владенията си, а за да не остават без църковно богослужение, нека присъстват и служат в близката църква, в която свещенодейства презвитер, но да не отиват често в град, в който има епископ. Та по такъв начин и собствените им работи не ще претърпят никаква вреда, вследствие на отсъствието им, а, от друга страна, ще избегнат обвинения в гордост и пустославие. Всички епископи казали: приемаме и това постановление.

Епископ Осий казал: дякон, презвитер или който и да е от клира, ако бъде лишен от църковно общение и прибегне до друг епископ, който го познава и който знае, че е отстранен от епископа си, той не трябва да го приема в общение за обида на събрата си епископа. А ако дръзне да стори това, нека знае, че сам се излага на отговорност пред епископите, когато те се съберат.

Ако се окаже някой епископ, който да е склонен към гневене (което не прилича на такъв мъж) и който, раздразнен внезапно срещу презвитер или дякон, поиска да го изключи от църквата, трябва да се вземат мерки такъв да не бъде веднага осъждан и лишаван от общение. Всички епископи изрекли: низвергваният да има право да се отнесе до епископа на митрополията от същата област. А ако епископът на митрополията го няма на мястото, да се отнесе до съседния епископ и да го помоли грижливо да изследва работата, понеже не трябва да се пренебрегват молещи, а оня епископ, който правилно или неправилно го е низвергнал, трябва добродушно да понася изследването, та присъдата му или да бъде потвърдена, или да претърпи изменение. Но отстраненият не трябва да си присвоява общение, преди да се разследват грижливо и вярно обстоятелствата по делото. А ако някои клирици при свиждане забележат у него пренебрежение към властта и надменност (понеже не е прилично да се допуска обида или несправедлив укор), длъжни са с доста сурови и тежки думи да го докарват в ред, за да се спазва дължимата покорност и подчиненост. Защото, както епископът е длъжен да показва искрена обич и разположение спрямо подчинените му, по същия начин и служащите трябва нелицемерно да изпълняват дълга си на служение на епископите.

Ако някой епископ поиска да постави в някоя степен чужд служител от друга епархия на църквата без съгласието на епископа му, такова поставяне да се счита недействително и нетвърдо. А ако някои си позволят това, тогава братята съепископи трябва да го увещават и изправляват. Всички казали: и това определение да е непоколебимо.

Епископ Аетий казал: известно вие е на всички каква и колко голяма е Солунската митрополия. Често в нея пристигат презвитери и дякони от други епархии, и като не се задоволяват с кратковремено престояване, остават да живеят там постоянно, или пък са принудени да се връщат в църквите си, след като измине дълго време. Затова ще трябва да се вземе решение и относно такива. Епископ Осий рекъл: ония определения, които са постановени относно епископи, нека се спазват и относно такива лица”.

Ако някой епископ, като е претърпял насилие, бъде несправедливо низвергнат или заради познанията си, или заради изповядване на вселенската църква, или пък за това, че е защитавал истината, и избягвайки опасност, въпреки че е невинен, бъде подхвърлен на обвинение и отиде в друг град, определяме да не му се забранява да остава там, докато се завърне или докато сполучи да се освободи от нанесената му обида. Защото, жестоко и твърде тежко ще да е да не приемаме такъв, който е претърпял изгнание (когато), напротив, трябва да го приемем с особено благоразположение и дружелюбие.

Епископ Гауденций казал: знаеш, брате Аетий, че, царуваше мир при твоето поставяне за епископ. За да не останат някакви следи от разномислие относно служителите на църквата, мисля, че ще е добре и всички ръкоположени от Мусей и Евтихиан да бъдат приети, понеже у тях не е намерена никаква вина.

Епископ Осий казал: мнението на мое смирение е следното: понеже трябва да бъдем миролюбиви, търпеливи и достатъчно милосърдни към всекиго, за това произведените веднъж в църковния клир от някои наши братя не трябва да приемаме само тогава, когато откажат да се върнат в църквите, за които са били определени. Но Евтихиан нека не си присвоява епископско име, нито Мусей да се счита епископ. А ако поискат общение като миряни, в това не трябва да им се отказва. Всички казали: съгласни сме.

Епископ Гауденций казал: тези спасителни и благоразсъдни постановления, прилични на нашето свещеническо достойнство и угодни на Бога и на човеците, не ще имат действие и сила, ако не бъдат съпровождани и от страх. Защото и сами знаем, че поради безсрамието на малцина нерядко се е подхвърляло на пренебрегване божественото и достопочитано свещеническо име. Та, ако някой, противно на признатото от всички, се осмели да върши нещо друго повече от угода към пустославието и надменността, отколкото към Бога, такъв вече нека знае, че сам себе си подхвърля на съдебна отговорност и губи честта и достойнството на епископ. Всички отговорили: това мнение е уместно и го приемаме.

А това най-вече ще се разбере и изпълни по следния начин: ако всеки от нас, които сме поставени епископи на места при сухоземни или водни пътища, като види да минава епископ за някъде, да поиска да знае накъде и за какво отива, и като разбере, че той отива във военния стан, нека го запита по реда на по-горе постановеното, и ако той отива по покана на царя, да не му пречи, а ако отива от пустославие, както ваша любов по-рано каза, или бърза за военния стан по молба на някои, тогава нито грамотите му да подпише, нито да бъде в общение с него. Всички отговорили: нека бъде определено и това.

Трябва строго да се спазват постановленията на Никейския събор.

Тези определения, които имаме по списъците, когато тогава са донесли със себе си от Никейския събор нашите отци, и последващите и от нас приетите в точност съобразни с оня събор определения нека строго се спазват, след като се потвърди автентичността им ^[5] .

По воля Божия първоначално трябва единодушно да изповядваме църковната вяра, която ние предадохме в този славен събор; след това, със съгласието на всекиго отделно и на всички наедно, нека се спазва църковният чин. А, за да се утвърдят в мислите си нашите братя и съепископи, които отскоро са поставени, нужно е да се прибави и онова, което сме приели от отците като неотменна наредба, а именно: да пазим в умовете си единството на света Троица, т.е. на Отца и Сина и Светаго Духа, което (единство) не познава в себе си никакво деление, и както сме го научили, така и ще учим на него Божия народ.

За въздържанието епископ Аврелий казал:

Когато на миналия събор се разисквало за начина на въздържанието и за чистотата на живота, било установено, че поставени в трите степени (т.е. епископи, презвитери и дякони), които чрез самото посвещаване са задължени да водят чист живот, трябва да бъдат въздържани във всичко, както прилича на свети епископи, Божии свещеници и левити, служещи при свещенодействия, за да могат да получат онова, което с простота молят от Бога, та и ние да спазваме това, което апостолите са ни предавали и което се съблюдава от самата древност.

Постановява се, епископ, презвитер и дякон, както и всички, които се докосват до светинята, да пазят целомъдрие и да се въздържат от жените си.

Трябва да се въздържа страстта на любостяжанието, която никой не ще се усъмни да нарече майка на всички злини, и затова никой да не завладява чуждо, никой заради печалба да не нарушава отеческите предели (светите правила) и в никой случай да не се позволява на никой клирик да взима прираст от какво и да било нещо. А въпроси, които се повдигат отново, ако са неясни и тъмни, да бъдат разгледани от нас и по тях ще вземат решение; но онова, което божественото писание съвсем ясно е установило, за него не е нужно да се иска мнение, а трябва без друго да се изпълнява. Впрочем онова, което заслужава укор за християни, толкова повече заслужава осъда за клирици. Целият събор казал: никой, който е действал срещу пророците и против Евангелието, не е избегнал опасността.

Презвитер да не прави свето миро, нито да освещава девици, нито пък във време на литургия открито да примирява с църквата такива, които се покайват. Прието от всички.

Ако някой, намирайки се в опасност за живота си, помоли да бъде примирен със светия олтар, а пък епископът отсъства, презвитерът е длъжен по реда да запита епископа и след като той разреши, тогава да извърши примирието на намиращ се в опасност.

Има мнозина злонравни, които считат за нужно при всеки сгоден случай да повдигат обвинения срещу отци и епископи. Трябва ли да се приемат такива, или не? Всички епископи казали: ако такъв е опорочен, да не се приема.

Ако някой епископ или презвитер приеме в общение заслужено низвергнат от църквата за извършени престъпления, нека и сам той попадне под същото наказание заедно с ония, които се отклоняват от каноническото осъждане от епископа си.

Ако някой презвитер, който е осъден от епископа си, обзет от някаква надменност, се възгордее и си въобрази, че може отделно да принася на Бога свети дарове, или намисли, въпреки църковната вяра и устав, да въздигне друг олтар, такъв да не бъде оставен без наказание. Съборът изрекъл: ако някой презвитер, като се възгордее срещу епископа си, направи разкол, да бъде анатема.

Ако някой презвитер бъде осъден за лошо поведение, трябва да яви за това на съседните епископи, та те да разгледат делото и чрез тях да се примири с епископа си. Но ако не направи това и (от което Бог да пази) обзет от гордост, сам се отдели от епископа си и заедно с други, вършейки разкол, принесе на Бога света жертва, такъв трябва да бъде признаван, че се намира под анатема и нека се лиши от мястото си след като се разбере обаче дали тъжбата срещу епископа не е справедлива.

Епископ Филикс казал: нека се внесе в правилата, съгласно определенията на предишните събори, и това, че когато някой епископ (което да не става) бъде подхвърлен на някакво обвинение, а пък вследствие на големи затруднения не ще бъде възможно да се съберат много епископи, тогава, за да не остава той дълго време под обвинение, нека бъде съден от дванадесет епископи, презвитер - от шест и своя (епископ), и дякон - от трима.

Епископ да се поставя от събор на много епископи. А при нужда и по заповед на първенствуващия, нека се поставя от трима епископи, събрани заедно в кое и да е място. И ако някой извърши нещо, въпреки даденото вече съгласие и подпис, такъв сам себе си ще лиши от честта си.

Определя се, щото от Триполи, поради оскъдността на страната, един епископ да отива на събор в качество на местоблюстител, и пак там дело по обвинение на презвитер да разглеждат петима епископи, а по обвинение на дякон - трима, както е казано по-горе (относно дякон), разбира се, че ще председателства собственият му епископ.

Определя се също така, щото който и да бил епископ, презвитер, дякон или клирик, срещу когото има заведено църковно обвинително дело или тъжба, ако се откаже от църковен съд и потърси оправдание от граждански съдилища, да се лиши от мястото си, макар и да бъде решено делото в негова полза. Това, когато делото е обвинително, а когато е тъжбено, да се лиши от онова, което е придобил по решението, в случай че иска да си запази мястото.

Определено е също така, че ако някое съдебно дело, разгледано от едни които и да били църковни съдии, бъде пренесено за разглеждане от други църковни съдии, имащи по-голяма власт, това не трябва да навлича никакъв укор върху ония, чиято присъда бъде отменена, ако не могат да бъдат изобличени, че са съдии или по вражда, или по пристрастие, или по корист.

А ако бъдат избрани съдии по съгласие и на двете страни, тогава, макар броят им и да е по-малък от оня, определен в правилата, да не се позволява да се пренася делото на разглеждане от други съдии.

Чеда на свещеници не трябва да представляват или да отиват в театри. Това винаги е било проповядвано и на християни, да не влизат там, където стават хуления.

Определя се епископи, презвитери и дякони да не стават откупчици или управители заради корист и да не добиват препитанието си чрез безчестно и презрително занятие, понеже трябва да гледат написаното: никой воин се не заплита в житейски работи (2 Тим. 2:4).

Четци, които достигат съвършена възраст, да се подбуждат или да встъпят в съпружество, или да дадат обет на целомъдрие.

Определено е, клирик, който е дал в заем пари или е дал някоя вещ, да получи толкова, колкото е дал.

Дякони да не се ръкополагат, преди да навършат двадесет и пет годишна възраст.

Четци във време на богослужение да не се покланят на народа.

По съгласие на всички първенствуващи епископи на африканските области и на всички епископи е определено, Мавритания Ситифенска, поради отдалечеността си, да има свой първенствуващ епископ, понеже е молила за това първенствуващя епископ на Нумидийската страна, от която е отделена от събор.

Определя се също така на ръкополагани за епископи или в степени на клира ония, които ги ръкополагат, по-рано да им внушават постановленията на съборите, за да не постъпват несъгласно с тях и да не се разкайват.

Постановено е да не се дава свето причастие на умрели, понеже е написано: “вземете, яжте” (Мат. 26:26), а пък телата на мъртви не могат нито да взимат, нито да ядат. Така също презвитери, поради незнание, да не кръщават вече починали.

Необходимо става да се потвърди на този събор, щото по църковни работи, които нерядко се случва да се отлагат във вреда на народа, съгласно правилата на Никейския събор, да бъде свикван всяка година събор, на който всички заемащи първенствуващи катедри в областите да изпращат от свои събори двама или колкото епископи изберат за местоблюстители, та съставеното по такъв начин събрание да може да има съвършено пълномощие.

При обвинение на епископ, обвинителят трябва да заведе дело пред първенствуващия в областта, към която принадлежи обвиняемият, и последният не бива да се отстранява от общение, освен когато се установи, че след като е бил писмено призован да отговаря в определеното време, т.е. в продължение на един месец, откакто е получил писмото, не се яви в съда на избраните, за да го съдят. А ако представи истински уважителни причини, които са му пречили да се яви да отговаря за онова, което му се приписва, тогава без всякаква отговорност да му се даде свобода за оправдание още един месец, след изтичането на който (в случай на неявяване) да престане от общение, докато не се очисти чрез доказателства по делото. Ако пък не може да се яви през заседаващ през тази година пълен събор, та там поне да се сложи край на делото му, в такъв случай трябва да бъде съден като произнесъл присъда над самия себе си, и през времето, което прекарва вън от общение, да се не причастява нито в своята църква, нито в цялата подчинена нему област. И, наопаки, по никакъв начин да не се забранява общение на обвинителя му, ако не се е отлъчвал, когато се е разглеждало делото. Обаче, ако се отстрани и се укрие, тогава епископът да се върне в общение, а той да се отлъчи, но по такъв начин, че да не се отнема правото му да поддържа обвинението си, ако може да докаже, че не по нежелание, а по невъзможност не се е явил в съда, и ако през време на движението на делото в епископския съд не се разкрие, че той, обвинителят, е опорочен, в който случай не трябва да се приема обвинението му, освен само когато поиска да води частен иск, а не църковно (обвинително) дело.

При обвинения на презвитери или дякони, след като се съберат законното число избрани съседни епископи от близките места, които обвиняваните поискат, т.е. по обвинение на презвитера да са шестима, а на дякон трима, собственият на обвиняваните епископ заедно с избраните да разследва повдигнатите обвинения при пълно спазване на същите правила относно дните и сроковете (определени по обвинението на епископи), както и на начина на разглеждането, а също и за качеството на обвинявания и обвинителя. А дела по обвинение на останалите клирици да разглежда окончателно сам местният епископ.

Определено е деца на клирици да не сключват бракове с езичници или с еретици.

Епископи и клирици да не оставят нищо на неправославни християни, та били те и техни сродници: нищо от своите неща, както е казано, да не им осигуряват чрез даряване епископи и клирици.

Епископи трябва да се отлъчват за през море ^[6] не инак, освен с разрешение на надлежния във всяка област епископ на първия престол, т.е. да вземат предимно от първенствуващия епископ така нареченото отпустително писмо или одобрение.

Постановено е така също да не се чете нищо в църква под име на божествени писания, освен каноническите писания, които са следните: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, Иисус Навин, Съдии, Рут, Царства четири книги, Паралипоменон две, Псалтир, Соломонови четири книги, Пророчески книги дванадесет, Исаия, Иеремия, Иезекиил, Даниил, Товит, Иудит, Естир, Ездра две книги. От Новия Завет: четири Евангелия, Деяния на светите Апостоли една книга, Послания на Павел четиринадесет, на апостол Петър две, на апостол Иоан три, на апостола Иаков едно, на апостол Иуда едно. Апокалипсис на Иоан една книга. А за да има твърдост настоящето правило, нека бъде уведомен за него и нашият брат и съслужител Бонифаций ^[7] и останалите епископи в тия страни, понеже сме приели от отците, че тия книги само трябва да се четат в църква.

Епископ Аврелий казал: към това, пречестни братя, прибавям утвърденото от разните събори относно въздържанието от жените им на някои от клира, освен четци, именно: иподякони, дякони, презвитери, а така също и епископи, които са докосват до светите тайни, но според свойственото на всяка от тия степени установление, да се въздържат от жените си така, като да ги нямат, а ако не вършат това, да бъдат низвергнати от църковен чин. А останалите клирици да не се принуждават към това, освен ако са в преклонни години. Целият събор рекъл: утвърждаваме това, което свитиня ви справедливо нарежда, понеже е прилично на свещенството и е Богоугодно.

Постановява се никой да не продава църковна собственост; но ако тая собственост не донася никакви доходи и ако настъпи голяма нужда, в такъв случай трябва да се уведомява първенствуващият епископ на областта и да става съвещание с определеното число епископи, какво следва да се направи. А ако се окаже такава неотложна нужда за църквата, че е невъзможно съвещаване преди продажбата, тогава епископът да призове за уверение поне съседни епископи и да се погрижи да представи на събора случилото се в църквата му обстоятелство. Не направи ли това, тогава тоя, който продаде, ще бъде виновен пред Бога и пред събора и ще бъде лишен от честта си.

Потвърждава се така също, че върху презвитери или дякони, срещу които има доказано някакво тежко престъпление, неизбежно отстраняващо от свещенослужение, не трябва да се възлагат ръце като на каещи се или като на вярващи миряни, нито пък да се допуска да бъдат отново кръщавани и да се въздигат в степените на клира.

Определя се също така, че презвитери и дякони и други по-низши клирици, когато се оплакват срещу съда на своя епископ по изникнали у тях дела, трябва да бъдат изслушвани от съседни епископи и със съгласието на собствения си епископ поканените от тях епископи да сложат край на появилите се незадоволства. Затова, ако поискат да пренесат делото в по-висок съд, да го не пренасят в съдилища отвъд морето ^[8] , а при първенствуващи епископи на своите области, както това много пъти е определяно и относно епископи. Ония, които пренасят дело в съдилища на отвъдната страна на морето, да не се приемат в общение от никого в Африка.

Целият събор прие, отлъчен от общение поради собствено небрежение, бил той епископ или който и да е от клира, ако се осмели да пристъпи към общение през време на отлъчването си, преди да бъде изслушан и оправдан, да бъде признаван като такъв, който е самопроизнесъл срещу себе си наказателна присъда.

Постановява се, когато обвиняван или обвиняващ, се страхува от някое насилие на неспокойна тълпа в мястото, в което се намира обвиняваният, да си избира най-близко място, където би могъл без трудности да представи свидетели и където да се свърши делото.

Определено е също така, че ако някои по-низши клирици и дякони не се покоряват на епископите си, които, поради необходима църковна нужда, искат да ги поставят на по-горни степени в църквата си, такива да престанат да служат и в оная степен, от която не са искали да бъдат повишени.

Определя се, щото, ако епископи, презвитери, дякони или които да били от клира, които нямат никакво имущество, след като бъдат поставени през време на епископското или клирическото си служене се сдобият със земи или някои доходни имоти, да се считат грабители на Господни притежания, освен ако само след увещания ги дадат на църквата. Ако нещо премине у тях в собственост, било по дарение от някого или по наследство от сродници, нека да постъпят с него по собствена воля. Ако пък след като са обещали да дадат нещо на църкв