С името на светите апостоли до нас са дошли 85 правила. Отначало предполагали, че тези правила са издадени от божествените апостоли съвместно с предназначение да служат за управлението на църквата. Това мнение за произхода на въпросните правила било разпространено най-вече на запад и се запазило петнадесет века. Когато магдебурските центуриатори изказали съмнение за апостолския им произход, срещу тях излязъл един от известните тогава учени (Turrianus), който доказвал, че същите правила били издадени писмено и непосредствено от светите апостоли на един техен събор в Иерусалим в четиридесет и петата година след Р. Хр. Тази мисъл се защитавала и от много други учени на ХVI век. От това време се почнало научното изследване за произхода на тези правила, резултатът от което бил, че те не били издадени непосредствено от светите апостоли писмено, но че получили началото си от апостолското предание и чрез устно предаване се запазили между апостолските приемници, а поради явилите се потребности в църквата, те били събрани още преди I вселенски събор, Никейския (325 г.), от неизвестен благочестив мъж, който ги нарекъл апостолски правила, за да покаже, че те чрез предание са получили началото си от самите божествени апостоли.

За доказателство на това, че споменатите правила са точен израз на апостолското учение, предадено устно от светите апостоли на техните приемници, служи и обстоятелството, че в основните си мисли те са напълно съгласни с онова учение, което се съдържа в каноническите книги на светото Писание. Друго доказателство е и това, че те строго съответстват на църковната практика, която ни се представя от непосредствените апостолски ученици и техните най-близки приемници и, най-сетне, че светите събори и светите отци на църквата от първите векове са им признали апостолски авторитет. За това именно тези правила, макар и да не са издадени писмено от самите свети апостоли, заслужават даденото им име и онова уважение, което им е признала вселенската църква.

През царуването на Константин Велики църквата Христова, едва успокоена от външни врагове, била наново разбунена от противохристиянското учение на Арий, презвитер на Александрийската църква.- Подбуждан от честолюбие и завист спрямо връстника си Александър, когото народът и клирът избрали на епископската катедра в Александрия, Арий решил да компрометира учението на своя епископ ^[1] . Когато Александър, по обичая, беседвал с клира си за единосъщието на Сина Божий с Бога Отца, Арий почнал да го изобличава в савелиянство ^[2] ; но опровергавайки мнимата ерес, той сам се оказал проповедник на действителна ерес, която отхвърляла християнската вяра в самата ѝ основа. Арий почнал да учи така: “било е време, когато е нямало Син Божий; Син Божий е сътворен от несъщното (гр. εξ ουκ οντων), а никак не от същността на Отца, при това бил роден във времето, а не във вечността, не като Бог истински от Бог истински, а е сътворен като оръдие за създаване на други твари; той и по естество бил по-долу от Отца и бил изменян по воля; а нарича се Син Божий не по естество, а по осиновяване, като послушен на волята на Отца” ^[3] . Заразата на това пакостно учение засегнала най-първо клира: седмина презвитери и дванадесет дякони станали първи последователи на Арий, а заедно с това и първи проповедници ^[4] . Александър мислел отначало с кротки беседи и с увещание да върне Арий на истинския път, но когато видял, че той е непреклонен в убеждението си, че богохулното му учение се простира зад пределите на Александрия и че заразило дори и някои епископи ^[5] , тогава, като повикал предстоятелите на църквите в Египет и Ливия на брой около сто, той (Александър) свикал събор в Александрия, на който, след като била изобличена ереста, с обща присъда еретиците били лишени от свещенослужителски места, били отлъчени от църквата и изгонени от Александрия ^[6] .

Арий, като се отстранил с привържениците си в Палестина, писал на много епископи, между които и на Никомидийския епископ Евсевий, който в онова време бил силен в императорския двор, като се оплакал от несправедливото уж преследване на Александър и искал защита и от тях. Надменният Евсевий, чието честолюбие било толкова поласкано, приел еретиците под свое покровителство и с послание до епископите, оправдавайки и защитавайки Арий, съдействал за разпространяването на нечестивата ерес, която по такъв начин заразила Палестина, Никомидия, Витиния и други области ^[7] .

Междувременно, като мислел, че ереста след съборното ѝ осъждане сама по себе си ще изчезне, Александър мълчал за станалото в църквата му, но когато узнал, че еретиците били приети под покровителството на Евсевий и че той разпращал навсякъде писма за заздравяване на ереста, решил да извести чрез окръжно послание ^[8] всички епископи на вселенската църква както за станалото в църквата му събитие, така и за злонамерените действия на Евсевий Никомидийски. Епископите на Египет, Тиваида, Ливий, Пентапол, Сирия, Ликия, Памфилия, Азия, Кападокия и от др. съседни области подписали посланието на Александър и в знак на единомислие с него изпратили удостоверителни писма ^[9] . За да има повече защитници на православното учение, той писал нарочно писмо до епископите на Цариградския окръг на името на главния им предстоятел, Цариградския епископ Александър ^[10] . При все това ереста на Арий, имайки силен покровител в лицето на могъщия Евсевий, вършила своите гибелни действия; преминавайки от една област в друга начело на предстоятелите, които увличали подире си и народа, тя навсякъде възбуждала спорове и раздори, така щото в края на краищата направила християнската вяра предмет на поругание и на осмиване дори на публични зрелища ^[11] . Единомишлениците на Евсевий, взимайки страната на Арий, усилено се стараели да убедят Александър да опрости еретиците и да ги приеме в църквата наедно с учението им. Сам Арий, оправдавайки себе си, приветствал Александър и безсрамно твърдял, че уж бил приел учението си от него. Но когато Александър, твърд в изповядването на православната вяра, не обръщал внимание на защитниците на Арий, епископите, които покровителствали лъжеучението, приемайки това невнимание за оскърбление на своята личност, съставили във Витиния събор и, въпреки апостолското правило ^[12] , признали Арий за несправедливо осъден; заедно с това, като известили за същото останалите свои съучастници, убеждавали ги да приемат Арий като верен син на църквата ^[13] .

Император Константин се научил за тия неуредици в църквата и крайно се натъжил, считайки това и за свое собствено нещастие. Той незабавно изпратил в Александрия обичания и уважаван от него Кордубски епископ Осий с увещателно писмо до Александър и до Арий с поръка да ги помири ^[14] . Обаче тази кротка мярка само засилила упорството на враговете на мира - арианите. Императорът бил готов да вземе решителни мерки, за да премахне разпространеното навсякъде лъжеучение, но преди да направи това, решил да напише на Арий и на последователите му послание ^[15] , като ги убеждавал и ги молил да прекратят подетата от тях против самия Христа препирня, ала и това никак не подействало за изоставянето на ожесточената злоба от враговете на истината.

Към същото време били назрели и други отдавнашни неуредици в църквата. Епископ Мелетий, управляващ Тиваидската епархия, която била в зависимост от Александрийската катедра, бил отлъчен от Александрийския епископ Петър за различни престъпления, а най-вече за измяна на вярата във време на гоненията. Това било започнало още при Петър, продължило при епископ Ахил и при приемника му Александър. Когато се появило арианското учение, Мелетий заедно с единомишлениците си се присъединил към Арий, и споделяйки заедно с него враждуването му срещу Александър и клира му, съдействал усилено за по-широкото разпространение на ереста ^[16] . Най-накрая към тези смутове се присъединили още и разногласията между западните и източните християни по повод празнуването на Пасхата. Източните християни празнували заедно с иудеите, именно в 14-о число на първия месец след пролетното равноденствие, а западните - в първия неделен ден след пълнолунието на тоя месец. Последствието от това разногласие било, че в едно и също време едните се подвизавали в пост и молитва, възпоменавайки Господните страдания, а другите весело се наслаждавали от светлото тържество на възкръсването Му - нещо, което твърде естествено пораждало раздори между едноверните християни и отслабвало взаимното уважение на поста и на празника. Станалите по тоя случай във II и III в. събори не успели да докарат разномислещите до едно съгласие ^[17] . Тогава император Константин, подбуждан от тия важни обстоятелства в църквата и съветван от добромислещи епископи, предприел свикването на събор, за да разреши спорните въпроси, и за това предписал на предстоятелите на всички църкви да се съберат в Никея, град, намиращ се във Витиния ^[18] .

На призива на императора се отзовали и в Никея се събрали предстоятелите на църкви от Азия, Африка и Европа на брой 318. Римският епископ, който не можел да се яви лично, по причина на дълбока старост, изпратил от своя страна двама презвитери Витон и Викентий ^[19] . Между събралите се пастири мнозина се славили с дар на слово и с познаване на Божествените Писания (като например Евстатий Антиохийски, Евсевий Палестински и др.), или с дар на прозорливост (Кападокийският епископ Леонтий) и с чудотворство (Тримитунският епископ Спиридон, Яков Низибийски), а някои носили върху си раните на мъчения, свидетелство за жива и действена вяра в Изкупителя (Макарий Иерусалимски, Пафнутий, епископ на горна Тиваида, Павел Неокесарийски, Ипатий Гангърски и други ^[20] . Заедно с епископите на събора дошли и много презвитери и дякони, между които особено известен бил Атанасий, дякон (после епископ) на Александрийската църква, който се прославил в състезанието с арианите ^[21] . Все тогава се явили в Никея и някои езически философи, - едни, за да се запознаят по-отблизо с християнското учение, а други - от омраза към него, - надявайки се с помощта на диалектиката да могат да разбъркват речите на епископите и да опровергават защитаваното от тях учение. Между тези философи църковните писатели споменават особено за един, който много се надигал с диалектиката си и се надсмивал над епископите, обаче с простите думи за вярата на един свят старец бил обърнат към Христа ^[22] .

Преди да се открият на събора общите тържествени разсъждения за вярата, епископите няколко пъти се събирали помежду си и, призовавайки Арий, изпитвали мнението му, за да узнаят по-точно същността на проповядваното от него учение. А когато настъпил определения от императора ден за откриване на събора, епископите се събрали в двореца, където било пригодено за събора особено помещение с трон за царя и със седалища за участващите в събора. След като пристигнал императорът, един от епископите го приветствал с реч от името на събора ^[23] , на която той отговорил също с реч ^[24] , като изказал радостта си, че се намира в събранието на толкова църковни пастири и ги убеждавал да са единомишленици във вярата ^[25] . След това започнали разискванията в събора.

По искане на събора Арий, който бил призован със съмишлениците си, изложил пред събора учението си. Богохулното му съдържание дотолкова оскърбило православните епископи, че те запушвали ушите си, не можейки да го търпят ^[26] . След това било прочетено вслух пред целия събор изложението за вярата на Евсевий Никомидийски, но нелепостта му била толкова очевидна, че веднага било отхвърлено и разкъсано пред очите на всички ^[27] . Веднага били прочетени актовете на Александрийския събор, за да може от реда, по който е ставал съдът над еретиците, да се проясни, колкото се може повече, самото им учение. При това, за да се подбудят еретиците към доброволно съзнание на заблудата си, било позволено и на едната, и на другата страна свободно да излагат мненията си. Императорът спокойно изслушвал състезаващите се, стараейки се само да ги склони към единомислие ^[28] . Арий отначало бил поддържан само от седемнадесет души, но и от тях голяма част преминали на страната на православните. В това време между другите защитници в спора с арианите взимал особено участие Атанасий Александрийски, който с голямо изкуство, със силата на словото и с мислите си поразявал хитро сплетените им умувания. Вероятно на страната на Арий са били и някои от философите, влизайки в словоборство с епископите ^[29] .

Но Арий с няколко свои съмишленици останал непреклонен в мненията си. Тогава отците на събора, като изповядали тържествено и едногласно Сина Божий единосъщен на Отца, предали на анатема Ариевото учение като противно на словото Божие и на отеческото предание, наедно с всички, които се придържали към това учение. А за да утвърдят в точност правото изповядване на вярата за Сина Божий за всички последващи времена, отците изложили това изповядване в Символа на вярата, като прибавили към него анатемата над ония, които говорили за Сина Божий, че имало време, когато Го нямало, че Той не бил роден от същността на Отца, а сътворен по-рано от всички твари, че бил изменяем и т. н. Когато било прочетено това учение на глас пред всички, императорът го приел като символ от Бога даден и заповядал да го подпишат всички присъствали на събора ^[30] . А Арий и единомишлениците му, освен че получили църковно отлъчване, били и заточени. И понеже Арий разпространявал лъжливото си учение чрез свои съчинения, от които особено съблазнителна била неговата книга ^[31] , императорът заповядал да се изгорят всички тия съчинения, като обявил, че ще бъде наказван със смърт всеки, който бъде забелязан, че ги укрива ^[32] . Утвърденото от събора изповядване на вярата подписали и много от покровителите на Арий като: Никомидийският епископ Евсевий, Теогний Никейски, Марис Халкидонски, Патрофил Екитополски. Наркис Иеронийски и други ^[33] . Но Мармаришкият епископ Теон и Птоломаидският епископ Секунд останали също така непреклонни, както и Арий. Впрочем Евсевий и Теогний, като подписали символа, не се съгласили да подпишат и осъждането на Арий, под предлог, че уж той лично не бил такъв, за какъвто го признали. Затова отците на събора, заключавайки от постъпката на тия двама епископи, че те са подписали съборното изложение на вярата само от страх да не бъдат наказани, а не по вътрешно убеждение, ги осъдили като защитници на ереста, а императорът ги обявил за лишени от църковните им места и заедно с Арий, Теон и Секунд ги изпратили на заточение, откъдето впрочем били наскоро върнати, понеже изпратили писмено разкаяние за заблудата си ^[34] .

След низвергването на Арий и учението му, съборът разсъждавал и по други съвременни въпроси в църквата.

За предотвратяване на вредните последствия от разногласието в празнуването на Пасхата и за да няма нищо общо в това тържество с иудеите, съборът постановил тя да се празнува във всички църкви в едно и също време, именно в първия неделен ден след пълнолунието на пролетното равноденствие ^[35] . От това време е въведен в обща употреба и пасхалният кръг като ръководство за определяне на пасхата за всяка година. А относно Мелетиевия разкол съборът определил Мелетий да живее в Лика (в Египет) с име на епископ, но без всяко участие в работите на църковната управа, и ония, които са ръкоположени от него, да запазят достойнството си, но по чин да са по-долу от свещенослужителите, ръкоположени от Александър, и да се намират в такава зависимост от александрийския епископ ^[36] .

В грижите си да въдвори църковно единомислие между всички, императорът извикал на събора епископа на новацианската секта Акесий и щом като бил изложен и подписан от събора символът на вярата, го попитал съгласен ли е с това изповядване и с определението за празника на Пасхата. Акесий отговорил: “Постановеното от събора, господарю, не е ново: така са вярвали още от самото начало”. А когато императорът пак го попитал защо той се дели от църковното общение, тогава Акесий споменал за събитията във времето на Декиевото гонение и произнесъл формулата на своето строго правило, че ония, които са паднали в грях след кръщението си, който Божественото писание нарича смъртен, не трябва вече да се допускат до участие в Божествените тайнства и надеждата за опрощаване ще получат вече не от иереи, а от самия Бог, Който има сила и власт да опрощава грехове. На това императорът му отговорил: “Акесие, постави стълба и сам се изкачи на небето” ^[37] .

Освен за догмите на вярата, съборът разисквал още и за предмети, отнасящи се до църковната дисциплина. Плод на тия разисквания и разсъждения били 20 канона или правила ^[38] , които в по-голямата си част са или повторение и обяснение, или допълнение и приспособяване на апостолските правила към съвременното състояние на църквата, които, вероятно с течение на времето били изгубили силата и яснотата си в църковната практика. Безсъмнено е, че във връзка с тия постановления на събора е изказано онова забележително съждение, което църковните историци приписват на участвалия в него свети Пафнутий. Когато разсъждавали за изправление на живота на свещенослужащи лица, някои епископи предлагали да се въведе правило, презвитери и дякони да напуснат съпружеството си, в което са встъпили до ръкоположението си в свещен чин; тогава Пафнутий, който бил изповедник и никога не бил изпитвал брачно състояние, решително се противопоставил на това мнение. Наричайки брака честен и съжителството със законна жена чисто и нескверно, той убеждавал отците на събора да не налагат такъв ярем на всички свещенослужители. Съборът възприел мнението му и предоставил безбрачното състояние на волята на всеки свещенослужител ^[39] .

Разказват още за една постъпка на цар Константин в събора, която не се отнася до съборните постановления, но която издава високия характер на императора. Когато епископите се събрали в Никея, някои немиролюбиви люде се явили с обвинение срещу някои епископи и подали писмени доноси на самия император. Докато още не било възстановено съгласието на мненията в самия събор, императорът приемал жалби и като ги сложил всички наедно, запечатал ги с пръстена си и заповядал да се пазят; но после, когато било постигнато едногласие в събора и бил възстановен мирът в църквата, императорът донесъл подадените му доноси в присъствието на епископите и преди тях ги изгорил, твърдейки под клетва, че не е чел нищо, каквото било писано в тях: “Не трябва, казвал той, простъпките на свещени лица да стават обществени, за да не би народът, като получи от тук повод за пререкания срещу тях, да почне без страх да греши” ^[40] .

След свършването на съборните разисквания както императорът, така и епископите признали за добре, преди да напуснат Никея, писмено да известят църквата и православния народ за решението на събора, за да не остава никакво съмнение за достоверността на онова, което остане да бъде обявено от всеки епископ в своята църква. Сам Константин писал послания: 1) до Александрийската църква, 2) до всички епископи и до народа против Арий и едномислениците му, 3) до епископите, които не били на събора ^[41] . Също така и целият събор изпратил послание до Александрийската църква със съобщение, какво било решено на събора и как бил низвергнат Арий с неговите единомишленици ^[42] . Епископът на Кесария Палестинска Евсевий писал отделно до своята църква ^[43] .

Когато отците на събора трябвало вече да напуснат Никея, Константин събрал всички епископи заедно и произнесъл пред тях увещателна реч, в която им внушавал да се грижат за запазването на мира помежду си, да отбягват упорства в мненията и вредни спорове, нито да завиждат на ония от събратята си, които с мъдростта си в учението са си спечелили слава, а, напротив, достойнствата им да се считат за общо благо, и в заключение ги молел прилежно да възнасят на Бога молитви за него ^[44] . След това наставление епископите се разотишли всеки в църквата си.

Според думите на Сократ, съборът бил свикан “в консулството на Павлина и Юлиана в 20-ия ден на месец май през 636 г. от царуването на цар Александър Македонски”. Това, по общо мнение, е било 325 г. след Р. Хр. или в 20-ата от царуването на Константин.

Деянията (актовете) на Никейския събор в цялост и в точен вид не са дошли до нас. Ние имаме само няколко отделни, но несъмнено оригинални документа, които се отнасят до обстоятелства, по-раншни от събора и отчасти до дейността на самия събор. Тези паметници са следните: 1) послание на Александрийския епископ Александър до Вселенската църква; 2) от същия послание до Цариградския епископ Александър; 3) послание на император Константин до Александър и Арий; 4) от същия послание до Арий и арианите; 5) приветствена реч на събора към император Константин; 6) речта на Константин към събора; 7) съборно изложение на вярата и правилата на събора; 8) послание на императора до Александрийската църква; 9) от същия послание до всички епископи и до народите; 10) до епископите, които не били на събора; 11) съборно послание до Александрийската църква; 12) послание на Евсевий Кесарийски до неговата църква и 13) откъс от увещателната реч на Константин до епископите преди отпътуването им от Никея. Разказите на църковните историци (Руфин, Сократ, Созомен и Теодорит), които са живели наскоро след събора, са откъслечни, непълни и не във всичко съгласни помежду си; заимствани са или от разкази на отци, участвали в събора, споменаващи между другото за съборните деяния в съчиненията си (особено писаните против Арий), или от устни предания, получавани от разни лица от самите присъствали на събора. Сам Евсевий Кесарийски, личен свидетел на всичко, което ставало на събора, в повествуванието си за него е много кратък и се ограничава само с общи указания. От това може да се заключава, че подробно изложение на съборните актове, макар и да било съставено във времето на събора, не е било обнародвано в църквата или пък наскоро след събора е било изгубено. Има един сборник на деянията на Никейския събор (гр. Συντάγματα τῶν κατά την εν Νηκαία ἀγίαν συνοδόν πραχϑεντων ), издаден от Геласий Кизически, обаче този сборник, според думите на самия издател ^[45] , който е живял в края на V в., не е нищо друго, освен негов собствен опит да изложи последователно сведенията за събора, които Геласий заимствал от древни ръкописи на някой си презвитер Иоан, а също и из повествованията на Евсевий, Памфил Руфин и много други (особено Сократ, чиито разкази Геласий често взима дума по дума). А онова, което намираме у Геласий извън тези заимствания, които той вероятно е черпил от частни предания, няма признаци на историческа достоверност.

Когато император Констант, чието царуване служило за православните пастири като прибежище и охрана от арианските нападения, бил умъртвен от Магненций в Галия, брат му Констанций, който се боял от него, като се почувствал свободен, се предал на лошите си наклонности и излял върху църквата цялата си злоба, която отдавна таял в душата си. Тук можем да приведем думите на Пиктавийския епископ Иларий, който в това смътно време показал безпримерно мъжество, като изпитал най-жестоко гонение. “Заявявам ти, Констанций - казва той, - онова, което бих казал на Нерон и което биха чули от мене Декий и Максимиан! Ти воюваш против Бога, свирепстваш против църквата, преследваш светиите, ненавиждаш Христовите проповедници, съсипваш вярата. Аз казах за онова, което у тебе е общо с нас, а сега изслушай кое е собствено твое. Ти се преструваш само, че си християнин, а на дело си нов враг на Христа. Ти съзиждаш вярата, а живееш против вярата; ти даваш епископии на свои (привърженици), заместваш добрите с лоши; затваряш в тъмници свещениците; с войските си заплашваш църквата; свикваш събори и вярата на западните (християни) принуждаваш към нечестие: като си ги затворил на едно място, грозиш ги със заплашвания, изтощаваш ги с глад, умъртвяваш ги със студ, развратяваш ги с насмешки; а изкусно разпалваш разногласията между източните; търсиш лъстци, подучваш доброжелатели. Ти извършваш всевъзможни жестокости без състрадание към умиращи със славна смърт. Ти побеждаваш с ново и нечувано тържество на демонския ум и преследваш без мъченичество. Ние твърде много дължим на вашата жестокост, о, Нероне, Декие и Максимиане, понеже чрез вас победихме дявола. Когато демоните съскат, навсякъде тържествува светата кръв на блажени мъченици, изцеряват се болести, съзерцават се удивителни работи, душите без огън горят, вярата се изповядва, без да бъдат принуждавани ония, които я търсят. А ти, най-жестокият от всички жестоки, свирепстваш срещу нас с явна вреда и малка милост. Ти тихо и крадешком идваш под нашето име, с ласкания умъртвяваш, вършиш нечестие под вид на набожност, унищожаваш Христовата вяра, бидейки лъжлив проповедник на Христа. Ти не позволяваш на нещастните дори да се оправдаят, т.е. не им даваш да представят на своя вечен Съдия язвите на измъчените си тела, та с немощта да се извини неизбежността (на падението). Всички бедствия на гонението, ти, най-престъпни от смъртните, устройваш така, че и в греха унищожаваш помилването и в изповедта - мъченичеството. Но на всичко това те учи баща ти, виновник на човешка смърт: той научи да се побеждава без храброст, да се умъртвява без меч, да се преследва без срам, да се ненавижда без подозрение, да се лъже без съображение, да се изповядва без вяра, да се ласкае без разположение, да се върши всичко, каквото се иска, но да се не издава онова, което се желае” ^[50] . Когато Констанций бушувал по такъв начин, от корена на арианската ерес, която изглеждало, че била отсечена от Никейския и други (поместни) събори като гнило дърво, изникнали много издънки. От тях особено вредни били три - първата: Македоний, когото Констанций поставил за епископ на цариградската църква, като низвергнал Павел, Александров приемник. Отначало той споделял само мислите на Арий. Но като почнал да управлява митрополията, навлякъл върху себе си ненавистта не само на православните, които тогава наричали омусиани ^[51] , заради жестоките си постъпки срещу тях, а и от страна на арианските епископи, особено на Акакий и Евдоксий, заради необикновените си злодейства. И сам Констанций намразил Македоний, задето без негово знание пренесъл костите на баща му Константин в църквата на мъченика Акакий; по този повод станало такова народно вълнение, че преддверието на храма почервеняло от кръвта на убити граждани. А когато Евдоксий обърнал погледа си към цариградската църква, възползван от негодуванието на императора и подпомогнат от привърженици на Акакий, отнел от Македоний епископската му власт и овладял катедрата му. Оскърбеният Македоний преминал от акакианците на страната на полуарианите и за да спечели разположението им, започнал да употребява думата ομοιουτιον (подобосъщен), тогава, когато до това време той принадлежал към оная страна на арианите, която, предводителствана от Акакий, твърдяла, че Синът не е подобосъщен на Отца, а само подобен (μοιος) Нему. Когато православните питали защо това е така, македонияните им отговаряли чрез Софроний, епископ на Помпеопол Пафлагонски, следното: “Ние отхвърляме думата едносъщен (ομουσιον), за да не слеем, подобно на Савелий, ипостасите на Отца и Сина, понеже те много отдалечават единия от другия. Между тия крайни разногласия ние държим средния път и вярваме, че Синът по същество е подобен на Отца”. Така отговаряли македонияните. Но надменният Македоний, считайки за унижение за себе си да следва чужди мнения, поискал да стане глава на някоя секта и измислил нова ерес, която се състояла в богохулство срещу Светия Дух. Той почнал да твърди, че Дух Свети няма абсолютно никакво единение с Отца и Сина в божеството и славата, вследствие на което последователите на Македоний са наречени духоборци, а също и полуариани. Впрочем след кратко време, когато император Валент обявил учението за подобосъщието като нетърпимо, последователите на Македоний, преследвани от Валент повече, отколкото били очаквали, прибягнали до общение с Рим, и чрез пратеници се заклели пред Либерий, че ще признават едносъщието; но после, когато Август Грациан в началото на царуването си допуснал у народа свободата на вероизповеданието, македонияните, като нечисти животни, навикнали да се въргалят в блатото, се върнали към старата си заблуда.

Епископите македонияни, възползвали се от безнаказаността, се събрали в Антиохия и прогласили, че Синът не е едносъщен, а подобосъщен на Отца. Впрочем някои от тях още правилно разсъждавали за Сина, при все че всички отричали божеството на Светия Дух. Този е бил първият плевел, израснал от арианското семе.

Втората издънка била лъжеучението на Аеций, наречен безбожник (ἀϑεός) за голямото си нечестие. Той бил ръкоположен за дякон от ариански епископ. За неговото невежество и грубост Епифаний пише така: “Според слухове този Аеций до съвършената си възраст не е бил запознат и с мирското образование. Но като отишъл в Александрия, почнал да взима уроци при някакъв философ от школата на Аристотел и на софистите. Като изучил тук диалектическите тънкости, той мислел само за това, как да измъдрува ново учение за Бог Слово и бил така прилежен в това, че постоянно, от сутрин до вечер, мислел да учи и разсъждава за Бога при помощта на математиката, а между това учил и живял като истински арианин. Когато приел бясното учение на Арий, той станал още по-вреден, понеже всеки ден изострял езика си против Сина Божий и против Светия Дух” ^[52] . Това свое софистическо и коварно изкуство да доказва мислите си той предал на слушателя си Евномий, който, бидейки по-смел и по-говорлив от учителя си, достигнал сектата му да се нарече с негово име - евномиянска. Последователите на тая секта отхвърляли не само едносъщието, но и подобосъщието, и по такъв начин въвели другосъщието ετερουσιος, т.е. учили, че Синът има съвсем друго същество, отколкото Отец. Евномий, според думите на Теодорит, още по направо се изказвал, че Синът е първа и най-превъзходна твар на Отца, а Светият дух е създаден от Сина преди другите твари. Евномий също така лудешки говорил и за кръщението: той приемал само ония, които за втори път били кръстени у него и извършвал кръщението не по начина, предаден от Иисуса Христа на апостолите “В името на Отца и Сина и Светаго духа” (Мат. 28:19) - а в смъртта на Христа; говорил и други подобни безсмислици. По причина на това учение за различието или неподобието между Отца и Сина Аеций, Евномий и последователите им са наречени аномияни или аномеи (ανομεοιανοι, от думите: αν не и ομοιος - подобен). Това е второто чудовище, което се изродило от арианството.

Третата издънка, изникнала на ариминския събор от лъжата на Валент и Урсакий, които излъгали православните епископи, като прогласили, че Син Божий е от Бога и подобен на Отца, а не е твар, каквито са другите твари “Думите им, казва Иероним ^[53] , звучали благочестиво и никой не подозирал, че това открито изповядване било смесено с отрова. А за да отменят думата същество (ουσια) било представено благовидното основание, че то, както те говорили, не се намира в Писанието, и със своята новост съблазнява много прости люде, за това по-добре е да се отмени. Епископите не се грижели за думата, предполагайки, че смисълът си оставал неприкосновен”. От това пагубно учение се заразил Констанций и упорито го поддържал. Така, според думите на Теодорит, той издал указ, никой да не смее да нарича Сина Божий нито едносъщен, нито подобосъщен, понеже, казвал, че не е позволено да се изследва Божието същество, и заповядал да се нарича Син във всичко подобен на Отца. Но утвърждавайки това подобие, той не бил съгласен с македонияните. Последните говорели, че Синът е подобен на съществото на Бога, а той твърдял, че Синът е подобен не на Божието същество или на Бога, а на Отца. Някой си запознат с македониянската секта така обяснил на Иларий, който го разпитвал, разликата между единия и другия израз: “Синът не е подобен на Бога, но може да се мисли за подобен на Отца, понеже Отецът искал да създаде такава твар, която да се стреми към подобна на Себе си; и затова Синът е подобен на Отца, защото той по-скоро е син на волята, нежели на божеството. Но той не е подобен на Бога, понеже не е Бог, и не е роден от Бога, т.е. от съществото на Бога” ^[54] . Безчинствайки по този начин, Констанций не можел да търпи ония, които употребявали думата ουσια (същество). И най-напред нападнал омусианите (изповядващи едносъщието на Сина с Отца) с такава жестокост, че това преследване отделило много хора от Църквата. После, като не търпял така също и другосъщието, той изпратил на заточение виновниците му Аеций и Евномий, първия във Фригия, а втория в Памфилия. Същото искал да направи и с Евдоксий, който, според мнението на мнозина, измислил това чудовищно учение; но Евдоксий, страхувайки се от Констанциевия гняв, прехвърлил вината за това другосъщие върху Аеций.

Тези три ереси през царуването на Констанций не преставали да раздрусват църквата Божия. Ние не говорим още нито за Фотин, когото сирмийският събор осъдил за едномислието му с Павел Самосатски и със Савелий; нито за Аполинарий, който мислел, че плътта на Христа Господа била взета от небето, от лоното на Отца, но нямала човешка душа и разум, че отсъствието на душата се попълвало от Словото Божие, и че Божеството оставало мъртво в течение на три дена; нито за каларитския епископ Луцифер, който, макар мъжествено да е изтърпял заточението за никейската вяра, понеже се разсърдил на някои православни епископи, отстъпил от църквата, и това негово падение горчиво оплаквал Иероним ^[55] ; - най-после не говорим за други, които с противоречивите си мнения и разните, макар и не важни, особености раздирали тялото на Църквата, така че вярата, според думите на Иларий ^[56] , станала вяра на времето, а не на Евангелието. И тези язви в различните учения, изникнали във времето на Констанций или наскоро след смъртта му, продължавали и расли до самото царуване на Теодосий. Юлиан, макар и да заповядал на заточените при Констанций епископи да се върнат при църквите си, направил това, за да спечели любовта на народа, а не да затвърди истинската вяра, която толкова много страдала и която, напротив, искал да провали. Иовиан, в продължение на седеммесечното си царуване е можел само лично да почита православната вяра, но не и да я защити от толкова много смутове и напасти. Валентиниан, когато на изток почнали изследванията на вярата, сам защитавал вярата в едносъщието, обаче, зает с управлението на Запада и с войната, която водил със савроматите, той поверил управлението на Изтока на брата си арианин Валент, чиято жестокост описва накратко Григорий Назианзен, с твърдост изтърпял в онова време бедствията наедно с Василий; той казва: “Колкото бляскави и да са лошите дела на Валент, още по-бляскави се оказаха последните му подвизи с нас. Кои първи злодеяния разбирам аз? Изгнания, опис на имущества, явно и тайно коварство; прелъстявания с думи, където случаят се е представял сгоден; насилие, където лъстенето не помагало; изгонване от църквата на проповедници на правата вяра и въвеждане в църквата на ония, които следвали пагубното учение на императора, и които търсели нечестиви ръкописи и съставяли още по-нечестиви съчинения; изгаряне на презвитери на кораб в морето; (насърчаване на) нечестиви военачалници, които побеждавали не персите, покорявали не скитите, преследвали не някакъв варварски народ, а се опълчвали срещу църквите, поругавали се над олтарите, безкръвното свещенодействие обагряли с кръвта на човеци и осквернявали чистотата на девици с нечувана гавра” ^[57] .

Но след като Валент, победен и изгорен от готите, получил достойно наказание за светотатството си, Август Грациян признал за съучастник на своята власт Теодосий, под чието предводителство той, за отмъщение за смъртта на чичо си, разорил и разбил готите и му поверил началството над целия Изток. Този най-усърден почитател на едносъщието, кръстен в Солун, обнародвал закон, с който искал от подвластните си народи да напуснат несъгласията и споровете за вярата по мегданите, и по съгласие да приемат предадената от апостолите вяра в едното божество на Отца и Сина и Светаго Духа. Заминавайки наскоро за Цариград, той намислил да се изследват ересите на вселенски събор и чрез него да обедини църквата в правата вяра. За тази цел Теодосий свикал сто и петдесет православни епископи. Това било при консулството на Евхерия и Сиагрия в 381 година. Кой е председателствал този събор, с точност не е известно. Че не е председателствал императорът и че той само е свикал епископите на събор, това показват съборните послания за действията на събора до папа Дамас и до императора. Папа Дамас не участвал в събора нито лично, нито чрез свои легати. Епископ Нектарий още не бил поставен на мястото на Григорий Назианзен, който още не бил се отказал от цариградската катедра. Така че съборът е бил председателстван или от Григорий Назианзен, който в това време е бил още епископ на цариградската църква, или от Мелетия Антиохийски; Тимотей Александрийски се явил на събора по-късно, когато Мелетий вече починал и когато разсъжденията за вярата били свършени ^[58] . Между многото мъже с отлични достойнства, които са присъствали на тоя събор, се посочват: Кесарийският епископ Еладий, приемник на Василий Велики; Пелагий Лаодикийски, когото Валент изпращал в аравийските планини за изповядване на никейския символ на вярата; Амфилохий, епископ на Икония Ликаонска, другар на Василий Велики и на Григорий, прекарал дълги години в изгнание; Маркианополският епископ Мартирий; Кирил Иерусалимски, който претърпял много горчивини за изповядването на едносъщието и влизал във важни спорове с арианите; Геласий, епископ на Кесария Палестинска, знаменит с добродетелите и познанията си; Ахолий Солунски, който чрез благодатта на кръщението възродил Теодосий заради Христа ^[59] . Но най-вече се прославили трима: Григорий Нисски, брат на Василий Велики, съединен с него колкото по родство по кръв, толкова и по слава на отлично благочестие и ученост; - Мелетий Антиохийски, мъж, знаменит със светостта си, който през време на тиранията на Валент се прославил с тежки бедствия, заточения, с различни диспути и извършване на чудеса; Теодосий, който, като частен човек още, видял насън, че Мелетий му давал знаците на императорската власт - мантия и корона; а когато на събора Теодосий познал Мелетий по останали в паметта му черти на лицето му, твърде много се зарадвал и с удоволствие прегърнал светия мъж; - Григорий Назианзен, знаменито светило на църквата, който, от една страна, виждайки, че Цариградската църква около четиридесет години била разклащана от различни ереси и раздрусвана от арианските епископи (приемници един от друг), Македоний, Евдоксий и Демофил, а, от друга страна, подбуден и извикан по молба на православните епископи, поел управлението на тази църква, за да я очисти от тръните и плевелите, които почти били заглушили апостолската нива. По това време Григорий учил към малката църква, в която после императорите, подбудени от благочестие, пристроили обширен храм, наречен Анастасия (възкресение), понеже на това място възкръснало потъпканото от хора изповядване на Никейския събор. Но изморен от дълговременни трудове и от различни ядове в стълкновенията с арианите, Григорий най-сетне бил предмет на завист от страна на някои православни епископи. Египетските епископи самоволно избрали на негово място циничния философ Максим, който ги подкупил с пари и който впоследствие бил ослепен от Аполинарий. Въпреки това Григорий, който, ако и да чувствал нужда от покой след тежката умора, по молба на благочестивите християни останал на престола почти против волята си.

Деянията на събора в пълен състав и в оригинален вид не са дошли до нас. Запазили са се само: 1) речта на Григорий, която той произнесъл на събора, 2) съборните канонически постановления с посланието на съборните отци до императора Теодосий, 3) изложението на вярата, 4) подписите на присъствалите на събора лица и 5) посланието на източните патриарси, изпратено до Рим след събора. Въз основа на указанията, които се намират в тия документи, както и на свидетелството на съвременните на събора историци, деянията на събора могат да бъдат представени в следния ред. Мелетий и други епископи, които били повикани на събора, преди всичко пожелали да възстановят реда в Цариградската църква, безредията в която вредили и на самото дело на вярата. Те обявили, че поставеният от египетските епископи за епископ на цариградската катедра Максим, нито е бил, нито е епископ, че следователно поставените от него клирици, като неутвърдени от правилна (каноническа) власт, не принадлежат към никоя степен на клира; че сам той е последовател на ереста на Аполинария и за това няма никакви права в църквата. Сетне Максим е изгонен от църковния дом, а Григорий, като законен и достопочитан за заслугите си пастир, с общия глас на събора отново е утвърден на цариградската катедра. Но сам Григорий Назианзен, виждайки, че египетските епископи все повече и повече се дразнят срещу него, за свое оправдание произнесъл пред съборните отци извънредно силна, красноречива и трогателна реч и решително поискал да бъде освободен от епископска длъжност. Тогава съборът, за да умиротвори църквата, не го възпрял и както по желанието на императора, така и по съгласие на всички отци, на цариградската катедра бил поставен Нектарий Тарски, от знатен сенаторски род, който тогава бил претор, човек на преклонна възраст и известен с честния си живот. Епископите, дотогава разногласни помежду си, били толкова единодушни в избора на Нектарий, че самото място, където станал изборът и бил върнат мира, нарекли съгласие.

Между това Теодосий поканил на събора още 36 македониански епископи под началството на Елевсий Казически, надявайки се, че заради съюза, който той сключил с папа Либерий, те ще се съгласят да признаят едносъщието. Те обаче решително обявили, че никога не ще се съгласят да допуснат това и напуснали събора. Тогава съборните отци пристъпили към разсъждение за вярата. Предложено било на събора да разгледа свитъка на западните, който съдържал изповядването на вярата, изпратен от папа Дамас от римския събор до антиохийския епископ Павлин. Като прочели тоя свитък, отците единодушно постановили против Македоний, че Дух Свети не е служебно същество, а Господ животворящ, изходящ от Отца, с Отца и Сина еднакво поклоняем и еднакво славен. А за да осъдят другите ереси - на евномианите, арианите и полуарианите, всички незабавно приели и утвърдили никейския символ на православната вяра. Но понеже на тоя събор било накратко казано за Божеството на Светия Дух, тъй като във времето на Никейския събор е нямало ереста срещу Светия Дух, за това съборът намерил за добре (подобно на това, както Никейският събор направил допълнение за Божеството на Сина) да прибави няколко думи за Божеството на Светия Дух, в които да се изкаже против всички еретици едносъщието на Дух Свети с Отца и Сина. По такъв начин, с общо съгласие на всички отци било написано изложението на вярата и с особено постановление били предадени на анатема ересите на евномианите, арианите и други с тях виновници. Най-сетне съборът изложил няколко частни правила, отнасящи се до управлението на църквата. След това отците изпратили до императора Теодосий съборно послание с изложение на действията си и ги утвърдили с подписите си. След като бил свършен съборът, епископите поискали да се върнат в църквите си, обаче внезапната смърт на Мелетий Антиохийски и нуждата за назначаването на негов приемник ги задържали в Цариград ^[60] .

От своя страна императорът с най-строги закони постановил ^[61] , всички епископи, които отстъпват от Цариградския символ, да бъдат лишени от епископство и не само да не се превеждат на други места, а да се отстраняват от църквата, от градските стени и от контакт с хората ^[62] . Когато, вследствие на това, еретиците почнали да се вълнуват по градовете и със смутовете си произвеждали безредици, Теодосий, който усърдно желаел да върне мира в църквата, като получил писмо от Дамас, който викал източните епископи на Римския вселенски събор ^[63] , заповядал на епископите в своите владения, каквато вяра и да поддържали и към която секта да принадлежали, да се съберат отново в Цариград. Това било в 382 г. Когато се събрали епископите, императорът, по съвета на Нектарий, попитал арианите, евномианите и македонианите искат ли да следват светите учители на църквата, които разсъждавали за правата вяра в Бога, преди още да се явят ересите им, някои одобрявали намерението и мисълта на императора, а други не я одобрявали, увличайки се не толкова от учението на древните отци, колкото от тънкостта на диалектиката. Когато едните и другите спорели и се препирали помежду си, Теодосий предложил на предводителите на сектите всеки от тях писмено да изложи своя начин на мислене за вярата. Като получил в определен ден и прочел записките им, императорът благоговейно измолвал светлината на Божествената мъдрост в това тъй трудно дело; после, като осъдил и разкъсал пред всички еретическите записки, потвърдил вярата в едносъщието като истинска, православна. Еретиците се разотишли в униние, осъждани дори от някои от привържениците си за взаимните разногласия, които навлекли на делото им пълно презрение.

Тогава императорът обявил на епископите да заминат в Рим, съгласно поканата на Дамас. Епископите, разбирайки, че при наличността на толкова еретически смутове и интриги, не могат да напуснат паствата си, особено ония, които били върнати от бездната на арианството, изпратили при Дамас трима епископи: Кириак, Евсевий и Прискиан, като му съобщили от името на събора причините, които не им позволявали да отидат в Рим, и препратили на римския първосвещеник деяния на вселенския събор, станал в 381 г. в Цариград ^[64] .

От времето на Втория вселенски събор на цариградската катедра приемник на Нектарий бил свети Иоан Златоуст, на Златоуст - Арсакий (брат на Нектарий), на Арсакий - Аттик, на Аттик - Сисиний. След неговата смърт император Теодосий млади, затрудняван от противоположните желания на гражданите в избора на епископ, решил да избере такъв не от цариградската църква, а от антиохийската, именно Несторий, който бил роден в Уерманикия ^[67] . Той бил даровит оратор, макар и да му липсвали способности за обществена длъжност. Отличавайки се с простотата на простонародното си облекло, с величествена походка и поглед, с бледно и сухо лице, той правил впечатление на въздържаност, благочестие и живот, съобразен с правилата на древните християни. И затова той бил повикан в Цариград, по общо на всички съгласие, и ръкоположен за епископ. Несторий довел със себе си от Антиохия презвитера Анастасий, който винаги бил при него най-близко и доверено лице и с когото Несторий се отнасял другарски. Този презвитер в едно от поученията си към народа дошъл до такова нечестие, че с най-голямо безсрамие говорил, че уж пресветата Мария не трябва да бъде наричана Богородица (Θεοτόκον), понеже Бог не е могъл да се роди от човек. Нечестивите му думи произвели в народа безпокойство и смут. А Несторий от своя страна, като повикал в църква народа, красноречиво оправдал своя презвитер, въпреки че виновникът на това вълнение заслужавал най-тежка присъда на отлъчване от църквата и най-строго наказание. Поддържайки богохулството с богохулство, той посочвал две лица в ипостаса или лицето на Христа Господа, и твърдял, че в него са както две естества, така и два сина, и два Христа: единият е Бог от Бога, другият - човек от майка; за това и светата Дева наричал не Богородица, а Христородица.

На вярата изменил по користни съображения и един от епископите - Доротей. Когато Несторий извършвал богослужение в църква, той застанал върху катедрата и против очакването на присъстващите, произнесъл проклятие срещу всички, които употребяват думата Богородица. Несторий одобрил постъпката му и удостоил нечестивеца да извършва светите тайни, но раздразненият народ повдигнал непрекъснат вик и шум против епископа така, че ропотът заглушавал думите на проповедника; в голяма тревога народът почнал да бяга из града; с нечестивеца прекратили всяко общение и простият народ, и сенаторите, и духовните лица, и най-после по селата се разнесла скръбна мълва, че в града има владика, но няма епископ. При тия обстоятелства Несторий, тревожен и от страх и от гняв, клеветял когото можел пред съдебните власти, изгонвал из храмовете и от домовете им ония духовни лица, които мислели право, мъчел ги с глад, окови и телесни побои. Между това речите на Несторий писмено се разпространявали по целия Изток и разливали смрад и отрова. Против това с негодувание подигнали гласа си простодушни православни хора и предстоятели на църкви, и измежду тях особено просиял Александрийският епископ Кирил, мъж, известен със своята мъдрост и примерна святост, когото през тежките дни на изпитания, които преживявала църквата, Бог поставил като защитник на апостолската вяра и най-силен изобличител на несториевото мнение. Отначало той с послание съобщил на египетските монаси за Несторий и разкрил нечестивото му и безумно учение; после, когато несториевата ерес все повече и повече се разпространявала, той с най-ясни доводи я опровергал в три свои послания до Теодосий и до цариците Пулхерия и Евдокия. Но императорът, като си представял тази работа по-другояче, по внушение на Несторий изпратил на Кирил писмо, в което го обвинявал с най-голяма строгост. Кирил написал още няколко послания по същия въпрос и до други лица; когато тия писма били дадени на Несторий от някои благочестиви хора, той, твърде много ядосан, започнал да унижава достойнството на светия мъж, отправяйки по негов адрес най-жестоки обвинения и хули. Срещу това Кирил реагирал по чисто християнски начин, като в многобройни свои писма до Несторий се стараел да го вразуми, посочвайки му колко далеч е отстъпил от апостолското предание. Несторий упорствал и укорявайки увещателя си, в писмата си го препоръчвал за човек дързък и неучен. Той успял да прехвърли лъжливото си учение и зад пределите на цариградската империя, като успял да размъти и умовете на римляните. С един от сановниците си, Антиох, той изпратил на Римския епископ Целестин проповедите си, които изнасял в Цариград. От своя страна и Кирил с дякона си Посидон също изпратил до Целестин своите писма, които писал на Несторий, и писаните от последния до него. Целестин свикал незабавно в Рим събор от много епископи, грижливо разгледал смисъла на несториевото учение и с решение на целия свещен събор осъдил гибелната ерес. След това съобщил на Несторий, че ще бъде анатемосан и лишен от епископска чест, ако в продължение на десет дни не се отрече тържествено от проповядваната от него ерес, като едновременно възстановил в предишното им достойнство всички ония, които Несторий отстранил от общение с църквата или от свещенодействие. В същото време Целестин с писма до първенствуващите епископи на Изтока с най-силни изрази ги подбуждал да защитават православната вяра против несторианския бяс, а главно подканвал Кирил, когото натоварил да предаде на съд Несторий (ако той в определено време не се разкае в провинението си), и да го изгони из обществото на вярващите като човек, който носи в себе си душегубителна зараза. Относно това Целестин писал и на жителите на Цариград. В изпълнение на дълга си и Кирил написал послания, в които излагал истинското учение за вярата и заблудата на Несторий и, наедно с посланието на Целестин, ги изпратил до Иоан Антиохийски, Ювеналий Иерусалимски и Акакий Берийски. Действайки с надлежно благоразумие, той свикал в Александрия събор и изпратил четирима епископи до Несторий, за да го вразумят, като лично влязат в беседа с него и му предадат особено послание от страна на събора, съдържащ дванадесет глави, наречени анатеми, понеже съдържали проклятия срещу еретиците. Към всичко това обаче Несторий се отнесъл с презрение, без дори да допусне при себе си епископите - пратеници, въпреки всичките им убеждавания; на проклятията отговарял с проклятия; ония монаси, като с по-голяма твърдост от други се съпротивлявали на начина на неговото мислене, затворил под стража и ги предал на мъчения; и с всички други постъпвал с извънредна жестокост.

Кирил Александрийски, като се убедил, че нищо не помага за вразумяването на Несторий, решил да свика вселенски събор и в посланията си, както е казано, до източните църкви и до предстоятелите им, настоятелно изисквал, като влязат в съвещание помежду си, да разгледат учението на Несторий и, или да го върнат в православие, или, според хода на делото, да го откъснат от църквата. Това Кирил внушавал на всички епископи, до които писал.

Но понеже всичко онова, което се изисквало, за да се открие съборът и да му съдейства, за да постигне предложената цел, могло да се извърши само с властта на императора, затова при такива обстоятелства било прието да се иска неговото съдействие. Кирил съветвал Иерусалимския епископ Ювенилий усърдно да моли императора да даде помощта си и употреби сила за прекратяване на несторианските вълнения, които бушували тогава в църквата. Писал също и до гражданите на Цариград, единомишленици с него, че ако Несторий не приеме приятелски вразумления, работата ще отиде до съборен съд. Цялото монашество в Цариград, подбуждано от думите на Кирил и всекидневно оскърбявано от Несторий, усърдно молело Теодосий да свика епископите на събор за възстановяване на нарушения от Несторий съюз и мир в църквата. Император Теодосий, приемайки тези молби, в тринадесетата година от царуването си, в тринадесетия ден преди декабрийските календи (19 ноември), с грамота до Кирил и други главни епископи наредил да се свика вселенски събор, който трябвало да се събере в Ефес на следващата година в деня на Петдесетница.

След празника на Пасхата Несторий побързал да замине за Ефес, съпроводен от много хора. Когато настъпил празникът Петдесетница, там пристигнал и Кирил, който трябвало да председателства събора. В четвъртия ден след Петдесетница дошъл и Иерусалимският епископ Ювеналий заедно с палестинските епископи. Картагенският епископ Капреол изпратил дякона си Весула, който уведомил събора, че африканските епископи били възпрепятствани да дойдат на събора в Ефес от вандалите, които поставили под гнет цяла Африка, че Ипонийският епископ Августин се поминал, преди да получи грамотата, с която императорът го викал на събор, и по тази причина съборът да не очаква никого от предстоятелите на африканските църкви. След това очаквали само Иоан Антиохийски с епископите му: повече от две седмици от деня, в който било определено да стане съборът, той не се явявал, което се дължало не на разстоянието, а на опасението - както Ефеският събор писал до Целестин - да не донесе със себе си смъртта на Несторий. Понеже много закъснял, Иоан, чрез двама свои епископи, Апамейския и Иераполския, съобщил на ефеските отци да го не чакат повече и да не отлагат съборните съвещания.

Това отлагане било твърде тягостно за епископите; в Ефес те били на брой повече от двеста: едни от тях чувствали недостиг в издръжката си, други страдали от тежки болести; някои говорили, че по-нататъшното закъсняване води след себе си оскърбително неуважение спрямо събора от страна на народа. Затова, по общо съгласие било решено да се открие съборът в храма на пресвета Дева Мария в десетия ден преди юлските календи (22 юни). Към това време в Ефес пристигнали и двама сановници, Ириней и Кандидиан, в мисията на които се изключвало участието им в съждения по въпроси за вярата: Ириней се явил веднага след Несторий по силата на приятелското си разположение към него, без всяко пълномощие на власт; а Кандидиан имал поръка от Теодосий да се грижи вместо императора за охраната на събора и да му съдейства в успеха на задачите му. На общото събрание епископите, като прочели грамотата на императора, с която ги свикал на събор, преди да започне разглеждането на спорния предмет, повикали Несторий, за да изслуша на събора светотатственото си учение, в което бил обвиняван, и да се отрече от него. Той обаче не приел поканата и изказвайки презрение към събора, искал да се отложи разглеждането на делото до пристигането на епископ Иоан. На втория и третия ден при него били изпратени епископи от името на събора да го убедят да се подчини: те цял ден чакали пред вратите на дома му, но, освен укори, не се добили до нищо; а спътниците на Несторий, които заобиколили дома му, ги приели съвсем дръзко и ги изпъдили.

Като опитали напразно всички средства, за да излекуват болния ум на Несторий, отците пристъпили към съборно разглеждане на делото. За това били прочетени тържествено: никейският символ на вярата, писмото на Кирил до Несторий и писмото на Несторий до Кирил, а също и беседи, писма и по-кратки несториеви съчинения; констатирано било, че всички те не са съгласни с Никейското изповядване на вярата и с учението на светите отци, много съчинения на които тогава били предложени на събора. Накрая били доведени някои ползващи се с уважение мъже, които свидетелствали за хулите на Несторий против Христа и Богородица Дева. Като разгледал всичко това внимателно и грижливо, съборът лишил Несторий от епископство и свещен чин с присъда, подписана от всички епископи. Вестта за това веднага се пръснала из целия град не само устно, а и чрез залепени писмени обявления. Народът, очакващ с нетърпение от ранни зори до вечер съборната присъда, изказал благодарността си на епископите по необикновен начин: със запалени светилници той ги изпращал по домовете им, кадил благовония, когато те минавали; с викове и ръкопляскания тържествено одобрявал осъждането на нечестивия човек. Изпратено било веднага писмено съобщение до императора за станалото, което му било предадено, въпреки че пратеникът му Кандидиан, за да угоди на Несторий, се опитвал да го залови както по сухо, така и по море. Уведомен за това от Божия глас, блаженият Далмат, чуден по светия си живот, излязъл от манастира, в който се укривал цели четиридесет и осем години, откъснат от общение с хората и съпровождан от множество архимандрити и монаси, с пеене на псалми, се явил пред двора на императора, за да разбере от него какво е постановил Светият събор. Със светилници и свещени песни излезли тъй също и пустинниците; броят на народа бил голям. В храма на свети Мокий било прочетено с висок глас писмото на ефеските отци и всички се радвали; народът викал: анатема на Несторий!

Пратениците на Римския папа, които пристигнали в Ефес след като вече било издадено съборното решение, потвърдили съгласието си за осъждането на Несторий със собственоръчен подпис. Но Иоан Антиохийски, който заедно с епископите си пристигнал също след като бил осъден Несторий, ала преди идването на римските пратеници, увлечен от коварните внушения на императорския делегат Кандидиан, обявил направо, че съборът постъпил несправедливо, като осъдил Несторий в негово отсъствие и без да влезе в сношение с него, потвърдил Кириловите анатемосвания. Затова Иоан решил да се отдели от събора и действайки заедно с Несторий, съставил малко събрание на епископи, или по-право казано, сборище от нищожни и без всяко значение лица: едни от тях били изгнаници, скитащи от едно място на друго, други по важни провинения били лишени от епископи и от митрополитите си; някои били изгонени от местата си в Тесалия за еретическо учение; други пък следвали пелагиански заблуди. Опрян на това сборище, Иоан отначало отхвърлил, както свидетелстват съчиненията на Теодорит Кирски, дванадесетте Кирилови анатеми; след това отнел епископската чест и име на Кирил (Александрийски) и Мемнон Ефески, които били дълбоко почитани и за старческата им възраст, и за непорочния им живот, като ги обвинил в това, че се придържат към аполинариевите мнения; останалите епископи, участвали в събора, без всякаква вина лишил от общение с църквата и незабавно писал на императора, че Кирил и Мемнон със съдийска присъда и на законно основание били понижени от епископски сан. Предизвикани от тази недостойна постъпка, отците на Ефеския събор, помолени писмено от Кирил и Мемнон да бъдат защитени, изпратили при Иоан трима епископи да го увещаят да се яви в събора и да даде отчет, задето несправедливо обвинявал Кирил, Мемнон и другите епископи. Иоан отначало дошъл в недоумение, в разкаяние и бил уплашен, но надявайки се повече на окръжаващата го военна сила, отколкото на правотата на делото си, отказал да се отзове на поканата. При това положение на работата, светият събор осъдил както него, така и клевретите ^[68] му на отлъчване от църквата и ги лишил от епископство; обявил, че Кирил, Мемнон и другите епископи били осъдени при нарушение на законите и справедливостта и писмено уведомил за това папа Целестин. Но Теодосий, излъган от писмото на Иоан и други източни епископи, като повярвал, че Кирил и Мемнон били осъдени законно, изпратил до събора свой представител, който, като пристигнал там, заповядал те да му бъдат дадени под стража. Целият свети събор, както и цариградският клир били потопени в скръб от това нещастие на Кирил и Мемнон. И затова изпратил в Цариград осем епископи, за да изложат пред императора цялото положение на работата. Като изслушал доклада им за деянието на събора, той благоговейно ги приел, заповядал да бъдат освободени задържаните Кирил и Мемнон, а Несторий осъдил на изгнание, като на намиращите се тогава в Цариград епископи заповядал да изберат, вместо него, друг йерарх на цариградския престол. След продължително съвещание, каквото изисквала трудността на работата, те поставили за епископ Максимиан, известен на всички с благочестивия си живот. Като получил известие от събора и от Теодосий за избора на Максимиан, императорът чрез пратеници и писмо го одобрил с пълна радост.

Но Иоан в душата си не прекратил злобата си, която изказал в Ефес срещу Кирил. От друга страна, антиохийската и александрийската църква, както и предстоятелите им, за голямо огорчение на благочестивите и за удоволствие на несторианите, се намирали помежду си в голямо несъгласие. Това продължавало почти три години след свършването на събора и потокът от това зло задълго още не би изсъхнал, ако сам императорът не би му сложил преграда, показвайки особена бдителност и живо усърдие за опазване на правоверието. Той, чрез трибуна и нотария Аристолай, с чувство на дълбоко благочестие съветвал и със строгостта на императорската си власт заповядал на Иоан да остави враждата настрана, да се примири с Кирил и със своя подпис, както и с подписите на епископите от патриархата, да потвърди постановленията на Ефеския събор. За това Иоан изпратил Емеския епископ Павел в Александрия, който при свиждането си с Кирил грижливо прегледал спорното дело за Несторий, и когато видял, че то било правилно произведено и според установения ред, от името на Иоан и на антиохийската църква осъдил ереста на Несторий и одобрил низвергването му, потвърдил избора на Максимиан и възстановил общението и мира между двете църкви и знаменитите им първопредстоятели. Благочестивият император не се ограничил само с това, а за да възбуди по-голямо отвращение от тази богохулна ерес, той осъдил самото име на Несторий и с указ заповядал последователите му да се наричат не несториани, а симониани. Под страх от конфискуване на имотите, той забранил да се четат, да се държат или преписват Несториевите съчинения. За място на заточение му определил Оаз, който наричат също Ивис, град в ливийските пустини. След като този град бил опустошен от нападналите го скитнишки народи, Несторий, освободен от варварите, преминал в Тиваида, в гр. Пан, а оттам му било заповядано да се пресели в Елефантина, зад пределите на Тивската област. Преселван от едно място в друго, Несторий и сред страданията си в изгнание не станал по-добър: навсякъде, където отивал, той не преставал да изригва хули срещу Господа Христа и пресвета Богородица Дева. Но като очевиден знак на Божието наказание на тоя нечестив човек, червеи пълнели устата му и ядели богохулния му език до последния ден на живота му, който той прекарал в люти страдания. Според думите на едни той умрял като се убил при падане, а според други - бил погълнат от земята; има предание също, че умрял при полудяване.

Ефеският събор безпрекословно и справедливо е причислен към вселенските събори, понеже и бил открит, и след това утвърден по законен начин: той се състоял от епископи, събрани от всички места на православната вселенска църква, изследвал и утвърдил един от най-важните догмати на вселенската вяра. Следващите вселенски събори в актовете си с ясно изказано благоговение утвърдили Ефеския събор.

“Обмислено върши всичко” (Притч. 31:4), казва боговдъхновеното писание, а най-вече посветените на свещенослужение трябва с най-голяма точност да обмислят всичко онова, което трябва да вършат; понеже с желаещите така да прекарват живота си ще се случва всичко да идва според волята им и те, като подпомагани от благоприятен вятър се носят по пътя на своите желания. Случва се обаче тежка и непоносима скръб като налегне ума, силно да го размътва, да го отбива от стремежа му към длъжното и го предразполага да гледа на неблагоприятното по същност като на нещо полезно. Нещо подобно разбрахме да се е случило с благоговения и благочестив епископ Евстатий. Той е ръкоположен, както е засвидетелствано, според (както изискват) църковните правила. Обаче, смутен, както сам казва, от някои и поставен при неочаквани обстоятелства, при това при голямото му неразположение към деятелност (от друга страна), уморен от грижите, които службата му създава, и не бидейки в състояние да се противопостави на укорите на противниците си, не знаем как е представил писмено отричане от епархията си. Веднъж приел върху си свещеноначалствени грижи, той трябваше докрай да ги понесе с духовна твърдост, да се въоръжи за труд и драговолно да издържа потта му, която обещава награда. Но понеже той веднъж се е показал немарлив, при все, че това е станало повече от недеятелност, отколкото от нехайство или ленивост, - за това ваше благочестие по необходимост сте ръкоположили благоговейния и благочестив наш брат и съепископ Теодор, за да управлява църквата, защото тя не трябваше да стои овдовяла и да остане без пастир Спасителевото стадо. Но тъй като той със сълзи на очи ни моли не за да оспори град или църква на поменатия благочестив епископ Теодор, а само за да запази честта и името си на епископ, за това всички ние съжалихме тоя старец и смятайки сълзите му за общи на всички ни, побързахме да разберем да не би да е бил подложен на незаконно низвергване или пък само е бил обвинен от някои люде в неуместни постъпки, които са опетнили доброто му име. И ние разбрахме, че той не е сторил нищо такова и че най-голямото обвинение срещу него е, че се е отрекъл от епархията си. Затова не укоряваме и ваше благочестие, задето сте поставили, както и трябваше, на негово място поменатия благоговеен епископ Теодор. Но понеже не прилича строго да се порицава недеятелността на този човек, а напротив, трябва (да се прояви) повече милосърдие към стареца, който в продължение на дълги години се е намирал далеч от родния си град и бащиното си огнище, намерихме за справедливо и определихме без всякакво възражение той да се ползва с името и честта на епископ с общение, при условие обаче да не ръкополага, да не завзема църква и самостоятелно да не свещенодейства, освен когато го покани със себе си или ако се случи да му позволи братът и съепископът от благоразположение и от любов към Христа. Ако ли направите нещо по-полезно за него сега или по-после и това ще приеме Светият събор.

След като бил низвергнат Несторий, Цариградската църква била управлявана от Максимилиан, след това от Прокъл, а след смъртта му - от Флавиан. Флавиан през царуването на Теодосий II Млади, при консулите Флавии - Зенон и Постумиан, т.е. след като изминали осемдесет години от Ефеския събор, свикал събор в Цариград от 30 епископи, за да бъде разгледано делото, изникнало между Флоренций, главен епископ (митрополит) на Лидия Сардийска и двама подчинени нему епископи - Иоан и Косиний. На този събор, освен други представители, заседавал Евсевий, епископ на фригийския град Дорилея, мъж, твърде знаменит и по ученост, и по нравствени качества, а така също по твърдост в опровержението на еретиците. Той докладвал на Светия събор, че Евтихий, презвитер и архимандрит на най-знаменития манастир в тоя град, отдавна вече почнал да се заблуждава и да мисли за Изкупителя и за тайнството на изкуплението съвсем различно от това, което е предадено от апостолите и от никейските отци. Той учил, че Христос не се състои от две естества и че Той не приел от светата Дева човешко тяло единосъщно на нашите тела. Но като прекомерно искал да избегне несторианските крайности, т.е. двете личности в Христа, стремглаво паднал в противоположна на нея бездна, като приписал на Христа Господа не само една ипостас, а и едно естество. После, като превърнал Словото Божие в плът и размесил двете естества и ги слял в едно, казвал, че едното божество не е истинско, а само под вид на плът претърпяло глад, жажда, умора, бодрост, кръст, смърт, и след три дена възкръснало от гроба. Като се научил епископът за всички тия бълнувания, които Евтихий заел из дупките и бърлогите на Манихея, Валентина и Аполинария и разпръскал по манастирите чрез издадена от него книга, Флавиан и намиращите се с него епископи били твърде много развълнувани. Съборът преди всичко решил Евсевий, който по-рано дружил с Евтихий, да го убеди да се върне към дълга си и благочестието. Евсевий не приел това предложение, за да не става нужда пак да слуша човека, който с нечестиви думи проваля тайнството на Божественото домо-строителство, толкова повече, че той неведнъж го е изпитвал, когато многократно го убеждавал по-рано, като другар, без обаче съветите и молбите му да окажат някакво действие върху душата на безумеца. Затова били изпратени презвитер и защитник Иоан и дякон Андрей, за да доведат Евтихий пред събора. Евтихий отказал да отиде, като казвал, че счита за неприлично да прекрачи зад стените на манастира, където, избягвайки всякакъв шум, се бил затворил повече като мъртъв, отколкото като жив. Освен това, много се оплаквал от Евсевий, задето той уведомил събора повече от чувство на неприязън към него, отколкото поради благочестие. Отците отново викали отклоняващия се еретик със съборни послания, изпратени чрез двама презвитери Мама и Теофил. Монасите, страхувайки се за своя архимандрит, за да излъжат пратениците, казали, че Евтихий е тежко болен; обаче, като разбрали от презвитерите, че няма нищо такова, от което да се боят толкова много, веднага ги пуснали при него. А когато Евтихий започнал да им посочва отегчената от годините старост и нерушимия си отшелнически монашески обет на уединение, а така също понеже влязъл в разсъждение за ереста, към която тайно се придържал, пратениците, като не успели в мисията си, се върнали обратно. Повикан бил и трети път чрез пазителя на свещените съсъди Мемнон и двама дякони - Епифаний и Герман. Когато тези пратеници били на път за манастира, пред събора се явил друг архимандрит, Авраам, с намерения да защити Евтихий и от негово име да отговаря на въпроса за вярата. Безсрамието на Евтихий било съвсем явно, понеже епископите намерили съвсем несправедливо някой, наместо себе си, да изпрати другиго, или пък под предлог на благочестие да не напуска мястото си, в което сам се е затворил, и да се яви пред събора. Между това Евтихий, поради настоятелното искане на Мемнон, от една страна, и понеже не могъл да представи по-други причини от тия, които посочил по-рано, обещал да дойде на събора, но поискал да му се даде срок от седем дни, за да поправи разстроеното си здраве. В това време той прибягнал към хитрости и коварни извъртания, в които бил твърде силен, понеже достатъчно бил изострил ума и навика си в това, а именно отнесъл се с молба до евнуха Хрисарий, най-приближения човек до Теодосий Август и негов, на Евтихий, добър приятел, понеже той го възприел от свещения купен и бил надъхан със заблужденията на своя възприемник; на него именно смутеният Евтихий поверил себе си и своя начин на мислене. Освен това този евнух бил много враждебно настроен спрямо Флавиан, понеже, когато поискал от него някакъв дар за избора му, Флавиан, в знак на благодарност, му изпратил чисти хлябове, а не златен подарък, какъвто той искал, а при това Флавиан му бил казал още, че няма в изобилие такива неща, а пък за тази цел не ще вземе свещени съсъди, които, както добре било известно, били посветени на Бога и на бедните. Затова евнухът, по мотиви колкото на приятелство, толкова и на вражда, съветвал императора да даде власт на патриция Флоренций и да му заповяда да присъства на събора, за да не би църквата да претърпи някоя вреда. Заповедта на господаря по тоя въпрос представил на събора великият секретар, заедно с когото дошъл и Евтихий, не като на събрание на епископи, а като на война, обкръжен не само от множество монаси, а и от въоръжени телохранители и преториански войници. Отците приели Флоренций с приветствие и се отнесли с голяма похвала за Теодосий, задето той защитил събора чрез председателството на такъв знаменит мъж, чиято вяра и благочестие били известни на всички.

Тук била предложена за обсъждане вярата на Евтихий и му било заповядано да каже открито как вярва той относно Христа? Евтихий отначало казал, че сега ще говори онова, което по-рано не говорил, и че е готов да изпълни заповедта на събора. Но след като му било казано да говори по-пространно и изчерпателно, той се изказал, че правата вяра се основава не толкова на задължението на висше повеление, колкото на вътрешното убеждение на душата, и веднага избълвал криещата се в него отрова, твърдейки, че има две естества, преди Словото да се съедини с плътта, но че станалото едно естество след като божеството и образът на роба се съединили в една ипостас. Отците един след друг почнали да го увещават да провери мислите си с Никейския символ, съветвали го благочестиво да осъди онова, което неизменно е утвърдила мъдростта на предците. Най-после тоя човек, който презрял така спасителното увещание, бил отлъчен от свещенодействие, лишен от управлението на манастира и бил отстранен от общуване с православни; и това запечатили със собственоръчните си подписи тридесет епископи и 23 манастирски настоятели.

Мъчно е да се повярва каква злоба и какъв бяс обхванали Евтихий. Той решил да употреби всички сили и хитрувания, за да отхвърли от себе си осъждането. За тази цел той поставил на кръстопътищата обявления, в които известявал, че решението на събора спрямо него било несправедливо. Писал за това и на римския епископ свети Лъв Велики, че в Цариград се съживила несторианската ерес, че той бил нападнат с лъжливи обвинения, че е угнетен, обиден, че дори не бил изслушан, когато се обръщал към апостолския престол. Тази вест смутила Римския епископ, който впрочем наскоро се успокоил, когато получил писмо от Флавиан и актовете на събора. След това Евтихий, по свойствената му необикновена дързост, се отнесъл с жалба до претория Август, молейки императора да заповяда актовете на събора, които, според както той твърдял, били повредени от Флавиан, да бъдат отново проверени от същите епископи в присъствието на патриция Флоренций и под председателството на Таласий, епископ на Кесария Кападокийска. Теодосий, извънредно снизходителен и отстъпчив към ходатайствата на царедворците, дал съгласието си. По такъв начин съборът в началото на април повторно почнал да заседава в църковната кръщелна, при консулите Протоген и Астерий, и в присъствието на трибуна Македоний. Тук, въпреки църковния обичай и забраната на епископите, били доведени трима монаси: Констанций, Елевсий и Константин, които трябвало да защитават Евтихий. Препрочетени били предишните съборни постановления, обсъдени били доказателствата и всяко от тях било грижливо изследвано. Цялото по-раншно подозрение паднало и сега върху главния виновник в тази работа, понеже колкото по-щателно било разглеждано всичко, толкова по-ясна ставала безпогрешната вяра на Флавиан и ниската лъжа и измама на Евтихий. Този човек, като нямал успех пред законните съдии, не се страхувал да повика на помощ за каузата си клеветата и да всее разномислие у епископите. Той се оградил с покровителството на Александрийския епископ Диоскор, лют недоброжелател на Флавиан поради завистта си към цариградската катедра. Малко труд е трябвало да употреби този клеветник, за да привлече на страната си Диоскор срещу Флавиан, понеже към уязвената душа лесно се присажда всяко измислено обвинение; като допускал едно естество в Христа, Евтихий искал да се покаже защитник на онова съединение (на естествата в Христа), което в Ефес защитавал свети Кирил против несторианското разделяне. Затова Диоскор, който по-рано бил архидякон на Кирил, а после станал негов приемник, като епископ, лесно бил прелъстен с името на Кирил и от някакво празно сходство на ученията. Право казва апостолът, че ония, които са отхвърлили добрата си съвест, отпадат от вярата (1 Тим. 1:19). Тази именно съвест захвърлил гибелният Диоскор, човек с най-дръзки свойства, злословен, оригенист, който се обезчестил с прелюбодеяние, човекоубийство и други злодейства, но който, преди да бъде избран, умело прикривал всичко това под булото на лично благочестие и святост. Същият дози Диоскор дал надежда и протегнал помощната си ръка на сразения и лежащ Евтихий, и заедно с императора писмено настоявал, че такива дела изисквали вселенски събор, та голямата вражда и несъгласието на църквите да бъдели унищожени с висшия авторитет на църквата. Напротив, Флавиан отричал това, Лъв не го одобрявал и у всички благочестиви произвело смущение. Но благосклонността надделяла над благочестието.

И така Теодосий, предан в душата си на Диоскоровата партия, свикал втори Ефески събор при консулите Астерий и Протоген (в 449 г.), след като били изтекли деветнадесет години от първия. Там се събрали: Диоскор Александрийски със своя Евтихий, Домн Антиохийски, приемникът Иоан, Ювеналий Иерусалимски, Флавиан Цариградски със 130 и повече епископи. Също и Лъв, покорявайки се на волята на императора, присъединил авторитета на апостолската катедра и пратил свои легати: Петдолския епископ Юлиан, презвитера Ренат, дякона Иларий и нотариуса Дулцитий, снабдени с писма до Флавиан и до събора, в които ясно изказвал правата вяра срещу лъжеумуването на Евтихий. От своя страна и императорът в същото време изпратил архимандрита Варсум, за да действа от името на всички монаси против всички източни епископи, които осъдили Евтихий, и после Елпидий, член на консисторията, в качеството на страж на събора, като при това лишил от право на съдене ония епископи, които по-рано съдили Евтихий.

При тези толкова неблагоприятни и унизителни обстоятелства, се съставил на 4 август в Ефес съборът в храма на света Мария. Елпидий преди всичко заповядал да бъдат разгледани актовете на цариградския събор. На това се противопоставили римските легати, които настоявали по-напред да бъдат прочетени писмата на Лъв. Евтихий се възмутил срещу легатите и се отнесъл с подозрение и ненавист, понеже те обядвали у Флавиан и до голяма степен оказвали съчувствие спрямо него. Легатите напуснали събора както за това, че писмата на техния епископ не били приети от еретиците и дори коварно скрити, така и затуй, че не им било дадено първенство на събора поради предимството на римската църква; впрочем те после се върнали. Но Диоскор и Варсум, които имали обичай да действат не според правилата на справедливостта, а чрез сила и войска, недоверявайки се на законното обсъждане и съвещание, събрали войници и образували силна партия от монаси на брой 300 души, нахлули въоръжени в мястото, където заседавал събора, отсекли пръстите на писарите, които записвали съборните разисквания, и разбили таблиците; след това осъдили и лишили от епископски сан Теодорит Кирски и Ива Едески, които отсъствали тогава, а също Домн Антиохийски, който в този ден бил болен; Флавиан принудили да мълчи, а съчленовете му оковали в железни вериги; с необикновени заплашвания и угрозявания изтръгнали от останалите епископи гласа им срещу Флавиан, принудили ги да сложат подписите си върху бял пергамент, на който не знаели какво ще бъде написано. Римските легати въстанали против това, но нямайки възможност да направят нищо, излезли под прикритието на въоръжени телохранители и се скрили като от разбойническо сражение ^[69] . След това започнали да четат представената от Евтихий книга със символа, в който били унищожени думите: “въплътилия се от Духа Свети и от Дева Мария”. Диоскор с вик одобрил тази книга и обявил, че тя съдържа Никейската вяра. Тогава Евтихий бил възстановен в предишното си положение, а Евселий Дорилейски и Флавиан, под името еретици, били оковани. Флавиан апелирал към апостолската катедра, но щом направил това, Диоскор от епископ се превърнал на палач и така го измъчил с побой и с удари и тъпчене с крака, че той след три дена починал в затвора при най-тежки страдания. На мястото на починалия поканили дякон Анатолий, който бил апокрисиарх у Диоскор и, както им се струвало, не бил чужд на Евтихий. Тържествуващият Диоскор скачал от радост, като че ли не е направил нищо лошо, макар и да преобърнал наопаки всичко онова, което изисква божественото и човешкото право. Като се върнал в Александрия, той показал нов пример на злодейство, като анатемосал и Римския епископ Лъв.

Като получил чрез дякона Иларий скръбното известие за това бедствие, мъчно е да се изкаже, с какво сломено сърце и дух Лъв оплакал убийството на Флавиан, страха и бягството на епископите, разорението на църквите, разрушението на вярата и тържеството на ереста. Той употребил цялото си старание и усилие, за да облекчи плача и тъгата си. Затова побързал, колкото се може по-скоро, да свика събор в Рим, на който да осъди и отхвърли всичко онова, което било направено в Ефес; после с частни писма започнал да подканва Теодосий и Пулхерия, щото те по единодушно съгласие да свикат друг събор в пределите на самата Италия, който да унищожи безславието и петното, което било допуснато в Ефес. За по-голям успех в това си намерение той излязъл начело с много епископи да посрещне Валентиниан Август, който с цариците, т.е. с майка си Галла Плакида и съпругата си Евдоксия, отпътувал за Рим и към католишки източник на местопребиваването на апостолите. Когато Лъв с тъжен плач и хълцане им разказал за злодеянието на Ефеския събор, предизвикал сълзи и у царицата; след това молил Валентиниан, те всички да напишат на Теодосий и да го подканят, друг събор да прегледа това, което несправедливо се извършило в Ефес. Август писал на Теодосий, писали и императриците. Но душата на Теодосий, оплетена от лъжите и интригите на Евтихий не могла да бъде склонена от никакви писма, от никакви молби, от никакво приятелство. Той с публичен закон дори осъдил Флавиан и заповядал Ефеският събор да се признае за равен на Никейския, без да го постигне за това нито някакво тежко, нито леко покаяние. Впрочем, като се изминало известно време, веднъж, като яздел на кон, той паднал, ударил се лошо и умрял, без да остави след себе си никакъв наследник!

Сестра му Пулхерия, по съгласие на сената, встъпила в брак със знаменития сенатор Маркиан, който чрез това получил властта си и Източната империя. Отличителната честност на Маркиан и известното на всички негово благочестие подбудили Лъв да потърси онова, в което не можел да успее чрез писма до Теодосий. Маркиан и Пулхерия се съгласили на това и като изпратили писма до Лъв, каквито получили и от него, свикали в Никея 630 епископи на събор (в 451 г.). Но римските легати, които изпратил Лъв, именно Пасхазин Лилибетански, Луценций Аскулански, Юлиан Цензенски и презвитер Бонифаций, като считали от голяма важност, за да се съгласуват работите и се прекратят вълненията на евтихианската партия, на събора да присъства и сам Маркиан, усилено го молили да пренесе събора на такова място, където да може сам да го посещава. Затова съборът бил пренесен в Халкидон Витински, на седем стадия от Цариград, и бил открит на 8 октомври при консулите Маркиан и Аделфия, в присъствието на римските легати и под председателството на Анатолий Цариградски, в храма на пресветата Дева и на мъченица Евфимия. Там присъствали почтения сенат и няколко други висши сановници в качеството на съдии на събора, които обаче били назначени от императора не толкова да разискват на събора по верски и от характер на благочестие въпроси, колкото да въздържат с авторитета си шума и вълненията. Във второто заседание самите съдии признали открито, че те трябва да се учат от епископите, а в третото заседание, когато Диоскор не одобрил присъствието на съдии на събора, епископите отговорили: ако разискванията се водеха законно, не щеше да има нужда от никакви граждански съдии; и в същото това заседание същите епископи се изказали, че само на епископи е поверена от Бога власт да съдят епископи.

Преди всичко римските легати повдигнали въпрос, че е неприлично на Диоскор, като виновен и подлежащ на съд от други, да заседава заедно с епископите и да съди за други. Когато съдиите и легатите обсъдили този въпрос, Евсевий Дорилейски представил на съдиите против Диоскор записка, пълна с престъпления и зверства, които вършил на ефеското събрание. Когато тя била прочетена, бившият секретар на консисторията Константин, по заповед на съдиите, публично обявил като основание за обвинение на Евтихий и Диоскор още и всички техни действия на съборите, както цариградския, тъй и втория ефески. Понеже от всичко това се разкрили нечестивите им ереси и нечестиви примери на жестокост, отците възнегодували срещу Диоскор, не можели да търпят присъствието на отцеубиеца и изгонили този човек с израза на лицата си, с погледите си и с възклицанията си.

След няколко дни започнало ново заседание, на което публично бил прочетен никейския и цариградския символ; после били четени посланията на Кирил до Несторий и Иоан Антиохийски, по-нататък посланието на Лъв до Флавиан, при което епископите извикали: “Така е казал чрез Лъв Петър; така са учили апостолите”! А Диоскор, поразен от съзнанието на злодеянията си, не присъствал нито на второто, нито на третото заседание; но понеже бил извикан, за да бъде съден и по повод записката на Евсевий Дорилейски, по заповед на отците бил повикан в събора чрез епископите Константин, Акакий и Аттика. Но това той отговорил, че ликторът му забранявал дори да излиза от дома си. Когато началникът на ликторите веднага му позволил да излезе, той направо отказал да се яви пред събора, на който, както му станало известно, в това време нямало нито сената, нито съдиите. След това при него отишли още трима други епископи - Пергамий, Кекропий и Руфин. Той и тук безсрамно отказал под предлог на болест. Между това Атанасий, Теодор, Исхирон и Софроний Александрийски, които били допуснати на събора, представили записки, посочвайки най-важните престъпления, които извършил Диоскор, именно, че опустошил полета, изгорил чифлици, отвлякъл чужди жени, обезчестил девици, осквернил съпружества и извършил други злодеяния от тоя род. Възмутени от всичко това, отците трети път повикали тоя човек чрез епископите Франклона, Лукиан и Иоан. Но и този път нямали успех, както и по-рано. Тогава римските легати, като изчислили по съвкупност всичките му злодеяния, които бил извършил въз основа на свидетелството на александрийските изобличители и на актовете на ефеското събрание, от името на Лъв обявили, че той, Диоскор, се лишава от епископски сан и от всички права на свещенодействие. Тази присъда била потвърдена с най-силни изрази и от цариградския епископ Анатолий и от всички останали отци, и била представена на Август и на Августата, като при това била обнародвана с публични едикти и съобщена на Александрийската църква.

След осъждането на Диоскор, отците прочели пак посланието на Лъв и се заели с утвърждаването на правилния начин на вярването. Много от епископите заявили, че притеснени от Диоскор в Ефес, били принудени да мислят, говорят и пишат противно на убеждението им, и чистосърдечно молили събора да им опрости това погрешаване. Вследствие на това им било заповядано всеки от тях да напише особено изложение на изповядването и вярата. Те написали и признавайки посланието на Лъв като непогрешима норма на православното учение, лесно получили прошка, освен египетските епископи и някои архимандрити, които впрочем искали да им се позволи да дочакат новия александрийски епископ, та с негово съгласие да напишат онова, което се изисквало от тях. Съборът не им отказал, обаче ги задължил с клетва и поръчителство, че не ще се отлъчат от Халкидон, докато това не им се заповяда от Светия събор.

След това разсъждавали за съставянето на образец на вярата, за да бъдат събрани заедно всички църкви. Затова било определено да се изберат от всяка област някои епископи, които заедно с римските легати и Анатолий Цариградски да приведат в изпълнение това, като всеки се занимава отделно в уединено място в църквата. Всички взели посланието на Лъв като образец и утвърждение на вярата, когато се стараели да изкажат свои мисли, и определили така: Христос Господ е съвършен Бог и съвършен човек, състоящ от две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлично (ἀσυγχύτως, ατρέπτως, ἀδρέτως, ἀχωρίστως), и за това Той по божество е едносъщен на Отца, и по човечество и във всичко е подобен нам, освен греха; при това осъдили всички мисли, които в някое отношение биха се оказали несъгласни с това учение. Така било определено от избраните отци и после представени на Маркиан Август, който пристигнал незабавно (на 8 ноември) в Халкидон с много знаменити мъже не за да покаже властта си, а да увещае всички отци към единството на правата вяра, по който случай държал реч отначало на латински, а после на гръцки език. И душите на всички били обзети от такъв пламък, че после, при най-благожелателни възклицания в чест на императора Август, всички приели онова изповядване, което съставили римските легати заедно с Анатолий и останалите избрани членове, и го подписали при пълно съгласие. - Като изложили вярата, почнали да разглеждат някои несъгласия между епископи; Ива и Теодорит били възстановени в църквите си.

От своя страна император Маркиан, полагайки всичкото си усилие за защита и разпространение на вярата и църквата, издал най-строги закони никой да не подхвърля на съмнение определенията на халкидонските отци. Той отменил и узаконението на Теодосий против Флавиан, чиито мощи били пренесени в Цариград с оказани му от народа почести, като на най-славен мъж. Същевременно постановил евтихианите да бъдат изгонени на заточение и да се подлагат и на други наказания, като забранил да се допускат до епископски и презвитерски сан, или в което и да е било общество на монаси; а ония, които разпространяват тази ерес, заповядал да се подхвърлят на най-жестоко наказание. Диоскор пък, на мястото на когото Халкидонският събор избрал Протерий, изгонил в пафлагонския град Гангрена, където той умрял по най-жалък начин. Заповядал също така да изгонят и Евтихий; но понеже той не преставал да разпространява отровата си между ония, с които живеел, за това, по съвета на Лъв и с императорски указ, бил заточен в по-отдалечено и уединено място.

Малко време след като Халкидонският събор с най-благоразумните си решения затвърдил, като на котва, в невъзмутим мир бунената от различни страни православна вяра, ето че появилата се отново буря насочила срещу нея не само същите вълни - евтихиански и несториански, а и остарелите заблуди на Ориген. От пропастта на тези три ереси произлезли наново големи движения и обхванали цялата църква. Нека кажем по нещо за всяка една от тях. Преди всичко евтихианското безумие, задушено по-скоро от страх, отколкото доброволно, се таяло в душите на мнозина и щом му се представила възможност, се изкопчило из засадите си и с всички сили раздрусало основите на три източни патриархата - Александрийски, Антиохийски и Цариградски. Като научили за смъртта на император Маркиан, който през живота си и със закони, и с оръжие мъжествено защитавал Халкидонската вяра, и освободени от този страх, всички бивши привърженици на Диоскор светотатствено надигнали глава; предвождали ги Тимотей Елур и Петър Монг ^[71] . Окръжени отначало от тълпи на еретици, те нападнали Протерий, тогавашен Александрийски епископ, избран от Халкидонския събор, убили го в кръщелната, където се бил скрил, разкъсали го на парчета, които хвърлили в огъня и прахът разхвърлили по вятъра. Император Лъв, който наследил Маркиан, научил това с най-голямо огорчение, и когато узнал, че александрийци беснеят така с омраза към халкидонския събор, той с грамота запитал за тоя събор отделно всекиго от епископите, участвали в него. По този начин те дали за събора най-похвални отзиви; запазени са и посланията им до император Лъв. Малко време преди убийството на Протерий епископството заробил Елур. Макар срещу него да имало най-строга присъда както от събора на епископите, така и от страна на благочестивия император, те не могли да направят така, че александрийската катедра в продължение на много години да не е в ръцете на двама епископи - единия православен, а другия евтихиански, понеже дори Петър Монг и други подобни на него се добрали до тази чест с жестоки притеснения и огорчения на православните.

Така бушували евтихианите в Александрия, а не по-малко и в Антиохия под предводителството на Север, който ^[72] бил роден в Созопол Писидийски, занимавал се някога в Берит със съдебни дела и изведнъж станал монах, а от монах евтихианец, и поради това бил изгонен из манастира от игумена Нефалий; от там дошъл в Цариград, където, като сполучил да добие благосклонността на император Анастасий и на сенаторите, окръжен от тълпи на компрометирани хора, събрани от кол и въже, както се казва, той сваля от александрийската катедра православния и благочестив епископ Флавиан ^[73] и се настанява на негово място. Щом завладял тази катедра, въпреки клетвата си, анатемосал халкидонския събор ^[74] , разтурял църкви, всял страх сред благочестивите хора, изпратил ги на заточение и ги подхвърлил на бичуване; най-голямо злодейство извършил спрямо триста монаси ^[75] , чието постоянство той не могъл да разколебае нито със заплашване, нито с ласкаене, и затова ги обезглавил и заповядал телата им да бъдат оставени непогребани, за да бъдат изядени от нощни псета; най-после не оставил място, неосквернено от стенания, кръв и трупове. Просто за учудване е как така тоя човек е могъл да извърши толкова престъпления и убийства и да вмести в себе си толкова ереси.

Ето на какви жестокости са били подхвърлени антиохийци от евтихияните. Не на по-малко плачевни жестокости били подложени и жителите на Цариград, отначало при Акакий, горещ защитник на Петър Монг ^[76] , на когото помагал да запази александрийското епископство, и станал коварен предател на халкидонската вяра, стараейки се с хитрости и интриги за дълго време да притъпи бодростта на римските първосвещеници, сетне при Антим ^[77] , който, като се отказал от Трапезундското епископство, чрез най-голямо злодеяние узурпирал цариградската катедра и я осквернил с нечестиви еретически обичаи и пороци. Понеже това действало твърде тежко върху Римския първосвещеник Агапит ^[78] , който пристигнал тогава в Цариград по делото на Теодат, цар на готите, той не само че се въздържал от всяко съвещание и общение с Антим, а го и свалил от патриаршеската катедра, въпреки съпротивата на августата Теодора, и на негово място възкачил Мина, мъж с изпитана святост, когото сам посветил в църквата “Света Мария” при пълно одобрение на народа и на сената. Всичко това след късо време било признато както от поместения събор, свикан от Мина при легати на апостолската катедра, така и от волята и определението на император Юстиниан. Задушената от тези две събития сила на някои еретици затихнала до известна степен. - Това за евтихианите.

Но Изтокът бил не по-малко раздрусан и от несторианската ерес, на която много помагали издадени от трима автори съчинения, един от които бил Мопсуетският епископ Теодор, който преди Ефеския събор писал срещу Евномий и Аполинарий ^[79] , понеже допускали едно естество в Христа и явно отхвърляли и учението, че Христос е едно лице и че Бог се е облякъл с плът и че Мария била майка на Бога ^[80] . И така, когато се оказало, че той сее семето на несториански плевели, се потвърдило, че не току-тъй без причини и основания по-рано заради него произлязъл спор между Прокъл Цариградски, Кирил Александрийски и Иоан Антиохийски. Несторианите пък знаейки, че след осъждането на Несторий книгите му били забранени за православни ^[81] и страхувайки се да не би да пресъхне изворът, от който да може народът да чете несторианска отрова, издали съчинението на Теодор Мопсуетски не само на гръцки, но и на сирийски, арменски и персийски език. Другият бил Кирският епископ Теодорит. На дванадесетте глави на Ефеското изповядване на вярата, написани от Кирил, той противопоставил също толкова анатемосвания. Третият бил Едеският епископ Ива. Като написал послание до Перса Мара, той изобличил в неговото лице предшественика си Равул, че уж незаконно предал на анатема Теодор Мопсуетски, за когото се отзовал още, че много послужил на църквата и че в много схватки с еретици се показал храбър учител. Това послание послужило като съблазън за мнозина и притегляло простите хора на страната на Мопсуетски и на Несторий, чието учение съдържало в себе си. Когато това било съобщено на Цариградския епископ Прокъл, той, от страх да не би да понесе ня