Правилата на светата православна християнска Църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир, като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове. Известни са под името канони и са извор на законоположения не само за живота и управлението на света Съборна Апостолска Източна Църква, а са легнали - главно духът им - и в основата на държавните закони на всички християнски страни.
Обаче въпреки голямата им важност и ценност, у нас те са достъпни само за едно малцинство: от тях, с незначителни изключения, се ползват само официално църковни учреждения и лица, понеже внесените отвън сборници на тези правила на църковнославянски и гръцки език са в твърде ограничен брой.
Нуждата от по-широкото им разпространение се е усещала отдавна и затова още в първите години на освобождението на България се е предприело превеждането от църковнославянски и издаването им на български език, тъй като в класическия славянски - старобългарски език, поради неговите форми и строеж, има известни трудности и неясноти. С превода и издаването на правилата се заело младото още тогава по живот, едва що основано, Софийско свещеническо братство, което издало в една книжка само правилата на светите апостоли и спряло по-нататъшното издаване по липса на материални средства, както са ни разказвали съвременници.
Но ако преди около петдесет години издаването на църковните правила на български е било чувствителна нужда, днес то се явява наложителна необходимост, тъй като това го изисква: 1) крайно нарасналата потребност да се утвърди благодатният дух на тия правила в съзнанието на българина християнин като ръководно начало в частния и обществения му живот; 2) по частно-църковното правораздаване, при което нуждата от по-широко църковно-правно осветление е еднаква и за съдията, и за заинтересованата страна, и за защитата, и 3) необходимостта от ръководство за изучаване на правилата в Богословския факултет в Софийския университет “Климент Охридски”.
Водени от тази идея, ние, с волята Божия, предприехме трудната задача да преведем на български език правилата или каноните на светата православна Църква, а по-добре казано, да продължим прекъснатото дело на потрудилите се преди нас.
Преводът направихме от руското издание на “Книга Правила” при сравнение със сръбския превод, ползвайки се и от знаменития труд на приснопаметния учен богослов и канонист Далматинския епископ д-р Никодим Милаш: “Правила с тумаченьима св. пр. ц”. Старахме се да спазваме точност в превода, почти до дословност. Допуснатата някъде свобода в това отношение се е наложила от необходимостта за улеснение. Не претендираме за съвършенство в работата си, трудността на която някъде може би се е оказала неотстъпчива пред усърдието.
Пред правилата, както на светите апостоли, тъй и на светите събори - вселенски, поместни и на светите отци, даваме кратки исторически сведения, - нещо, което в чуждите официални сборници го няма. Това направихме за улеснение на ползващите се от правилата, а най-вече от желание да улесним изучаващите висшите богословски науки, които, вярваме, колкото се отнася до историческата част, ще се освободят до известна степен от правенето на справки в различните съчинения, и то предимно чужди, из които е разпръснат този материал.
Сведенията за историята на Вселенските събори черпихме от намиращото се в библиотеката на Светия Синод на Българската Църква руско периодическо издание в шест тома: “Деяния вселенскихъ соборовъ” (изд. Казан. Дух. Академии 1910 г.). Дължим искрена признателност на Синодния главен секретар Негово Преосвещенство Стобийския епископ д-р Кирил за оказаното ни в случая съдействие при използването на тези източници за целта ни. Сведенията за историята на поместните събори и на светите отци взехме от собственото наше издание “Православно църковно право” - София, 1904 г., превод от сръбското издание на eпископ д-р Никодим Милаш.
Но участта на тоя наш труд сигурно щеше да е същата, каквато преди години бе участта на усилията на Софийското свещеническо братство, ако не беше се отзовала управата на Съюза на свещеническите братства, която, достойно оценявайки ползата и навременността за по-широко разпространение на правилата на светата православна Църква, се нагърби с напечатването и издаването им със съюзни средства, задоволявайки с това една належаща обществена нужда.
От преводача
С името на светите апостоли до нас са дошли 85 правила. Отначало предполагали, че тези правила са издадени от божествените апостоли съвместно с предназначение да служат за управлението на църквата. Това мнение за произхода на въпросните правила било разпространено най-вече на запад и се запазило петнадесет века. Когато магдебурските центуриатори изказали съмнение за апостолския им произход, срещу тях излязъл един от известните тогава учени (Turrianus), който доказвал, че същите правила били издадени писмено и непосредствено от светите апостоли на един техен събор в Иерусалим в четиридесет и петата година след Р. Хр. Тази мисъл се защитавала и от много други учени на ХVI век. От това време се почнало научното изследване за произхода на тези правила, резултатът от което бил, че те не били издадени непосредствено от светите апостоли писмено, но че получили началото си от апостолското предание и чрез устно предаване се запазили между апостолските приемници, а поради явилите се потребности в църквата, те били събрани още преди I вселенски събор, Никейския (325 г.), от неизвестен благочестив мъж, който ги нарекъл апостолски правила, за да покаже, че те чрез предание са получили началото си от самите божествени апостоли.
За доказателство на това, че споменатите правила са точен израз на апостолското учение, предадено устно от светите апостоли на техните приемници, служи и обстоятелството, че в основните си мисли те са напълно съгласни с онова учение, което се съдържа в каноническите книги на светото Писание. Друго доказателство е и това, че те строго съответстват на църковната практика, която ни се представя от непосредствените апостолски ученици и техните най-близки приемници и, най-сетне, че светите събори и светите отци на църквата от първите векове са им признали апостолски авторитет. За това именно тези правила, макар и да не са издадени писмено от самите свети апостоли, заслужават даденото им име и онова уважение, което им е признала вселенската църква.
Епископ или презвитер, който въпреки Господнето установление за жертвата донесе в олтара някакви други неща: мед, мляко, или вместо вино някакво питие, приготвено от нещо друго, или птици, или някои животни, или овощия, противно на установленията, освен нови класове, или грозде в надлежно време, да бъде низвергнат от свещен чин. Впрочем да не се позволява да се донася в олтара нещо друго, освен елей за кандила и тамян във време на светата служба.
Наченки от всякакъв друг плод да се изпращат в дома на епископа и на презвитерите, а не в олтара, разбира се, като епископите и презвитерите ги делят с дякони и останалите клирици.
Епископ, презвитер или дякон да не изпъжда жена си под предлог на благоговение; а ако я изпъди, да бъде отлъчен от църковно общение; ако пък остане непреклонен, да бъде низвергнат от свещен чин.
Епископ, презвитер или дякон, който празнува светия ден на пасхата преди пролетното равноденствие наедно с иудеи, да се низвергне от свещен чин.
Епископ, презвитер или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършване на приношението, да представи причината и ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи причина, да бъде отлъчен от църковно общение като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършвал неправилно.
Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и свето причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата.
Ако някой, макар и вкъщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и сам той) отлъчен.
Ако някой от клира или отлъчен от църковно общение мирянин, или недостоен да бъде приет в клира, като напусне, бъде приет в друг град без препоръчително писмо, нека бъде отлъчен и тоя, който го е приел, и тоя, който е приет.
А ако бъде отлъчен, да му се продължи отлъчването, като на такъв, който е излъгал и измамил църквата Божия.
Не е позволено на епископ да напуска епархията си и да преминава в друга, макар и от мнозина да е бил убеждаван, освен ако има някаква извинителна причина, която да го кара да прави това като такъв, който може да принесе по-голяма полза на тамошния народ с благочестивото си слово. И това да върши не по собствен произвол, а по решение на много епископи и след най-усилно убеждаване.
Ако някой презвитер или дякон, или изобщо броящ се в клира, напусне областта си, премине в друга и като се премести окончателно, се засели там да живее без волята на собствения си епископ, на такъв заповядваме да не служи повече, и най-вече, ако не е послушал епископа си, който го вика да се върне, а в случай, че продължава да упорства в това безчиние, нека остане там в общение като мирянин.
А ако епископ, у когото се случат такива, ги приеме за членове на клира си, пренебрегвайки наложеното им запрещение, такъв да бъде отлъчен като учител на безчинието.
Който след светото кръщение е бил обвързан с два брака или е имал наложница, не може да бъде нито епископ, нито презвитер, нито дякон, нито изобщо да се брои в свещения клир.
Който е взел за съпруга вдовица, разведена или блудница, робиня или опорочена, не може да бъде ни епископ, ни презвитер, ни дякон, ни пък въобще да се брои в свещения чин.
Скопец, който е станал такъв от човешко насилие или е бил лишен от мъжките си органи във време на гонение, или пък се е родил така, нека бъде епископ, ако е достоен.
Който сам себе си е скопил, да не се приема в клира, понеже е самоубиец и враг на Божието създание.
Ако някой от клира се е самоскопил, нека бъде низвергнат, понеже е убиец на самия себе си.
Мирянин, който се е самоскопил, нека бъде отлъчен от тайнствата за три години, понеже е злоумишленик срещу собствения си живот.
Епископ, презвитер или дякон, който бъде изобличен в блудство, в клетвопрестъпление или в кражба, нека бъде низвергнат от свещен чин, но без да бъде отлъчен от църковно общение, понеже Писанието казва: “не въздавай два пъти за едно и същото” (Наум. 1:9). Същото важи и за останалите клирици.
Заповядваме, щото от ония, които се броят в клира, само четци и певци да встъпват в брак по желание.
Заповядваме да бъде низвергнат от свещен чин епископ, презвитер или дякон, който бие съгрешили верни или досадили неверни, и с това иска да заплашва други, понеже Господ на нищо такова не ни е учил, а напротив, Сам, бидейки удрян, не е нанасял удари, бидейки укоряван, не отвръщал с укор, страдайки, не заплашвал (1 Петър 2:23).
Епископ, презвитер или дякон, който справедливо е низвергнат за доказано престъпление, ако дръзне да се докосне до възложеното му някога служене, нека бъде съвършено изключен от църквата.
Епископ, презвитер или дякон, който е получил това си достойнство за пари, нека бъде низвергнат и (сам) той, и оня, който го е ръкоположил, и нека бъде напълно изключен от общение като Симон влъхв от мене, Петра.
Епископ, който си послужи със светски власти и чрез тях получи епископска власт в църквата, да се низвергне и отлъчи, както и всички ония, които се съобщават с него.
Презвитер, който презре собствения си епископ, събере отделни събрания и издигне друг олтар, без да изобличи епископа си в нищо противно на благочестието и правдата, да бъде низвергнат като властолюбец, понеже насила е отнел властта. Също така да бъдат низвергнати и всички други от клира, които са го последвали, а миряни да бъдат отлъчени от църковно общение. Но всичко това да стане след три поредни увещания от епископа.
Презвитер или дякон, отлъчен от епископа (си), да не се приема в общение от друг епископ, а само от тоя, който го е отлъчил, освен когато се случи да умре отлъчилият го.
Да не се приема никой чужд епископ, презвитер или дякон без препоръчително писмо, и когато такова бъде предявено, нека бъдат подложени на изпитание, та ако са проповедници на благочестието, нека се приемат, а ако не са, дайте им необходимото, но в общение не ги приемайте, понеже стават много измамвания.
Епископите на всеки народ трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава, и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места. Но и първият епископ да не върши нищо без разсъждението на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети - Отец и Син и Дух Свети.
Епископ да не дръзва да извършва ръкоположения в неподчинени нему градове и села извън епархията му; а ако се докаже, че е направил това без съгласието на ония, на които са подчинени тия градове и села, нека бъде низвергнат и сам той, и ръкоположените от него.
Ако някой, ръкоположен за епископ, не приеме да служи и да се грижи за поверения му народ, нека се отлъчи, докато приеме. Също така и презвитер и дякон. А ако отиде там и не по своя воля, а по злоба на своя народ не бъде приет, нека си остане епископ, но да бъде отлъчен клирът на тоя град, задето не е поучил тоя непокорлив народ.
Два пъти в годината да става събор на епископите и да разсъждават помежду си за догмите на благочестието и да разрешават явяващи се църковни спорове: първия път в четвъртата неделя на петдесетницата, а втория - в дванадесетия ден на месец октомври.
Епископ да се грижи за всички църковни вещи и да разпорежда с тях така, като че Бог ги надзирава. Но не му се позволява да си присвоява нищо от тях или да подарява на свои сродници принадлежащото на Бога. А ако са сиромаси, нека им даде като на такива, обаче под този предлог да не продава принадлежащото на църквата.
Презвитери и дякони да не извършват нищо без волята на епископа (си), понеже нему е поверена грижата за Божия народ и той ще отговаря за неговите души.
Нека точно се знае собственото имущество на епископа (ако той има такова) и точно да се знае Господнето, та умирайки, епископът да има право да остави онова, което е негово собствено, на когото и както иска, за да не би под вид на църковно да бъде разнесено и имуществото на епископа, който може би има жена и деца, или сродници, или слуги. Понеже е справедливо пред Бога и пред човеците, и църквата да не претърпи някоя щета поради неизвестността на епископовото имущество, пък и епископът и сродниците му да не се подхвърлят на отнемане имуществото му заради църквата, или пък близките му да не се разправят чрез съд, та смъртта му да бъде обезславена.
Заповядваме епископът да има власт над църковното имущество, защото, ако нему трябва да бъдат поверени скъпоценните човешки души, колко повече трябва да му бъде поверена грижата за пари: да се разпорежда по своя власт и със страх Божий и с благоговение да управлява всичко и да дава на нуждаещи се чрез презвитерите и дяконите. Така също (ако е потребно) да взима назаем за свои и на странстващи братя за необходими нужди, за да не търпят недостиг в нещо; защото Божият закон е постановил, служащите на олтара от олтара да се издържат, както и войникът никога не ще вдигне оръжие срещу неприятел на свои разноски.
Епископ, презвитер или дякон, който се е предал на игра и пиянство, нека или да престане, или да бъде низвергнат.
Иподякон, четец или певец, който върши същото, или да престане, или да бъде отлъчен; така също и миряни.
Епископ, презвитер или дякон, който иска лихва от длъжниците си, нека или да престане, или да бъде низвергнат.
Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, нека се отлъчи; а ако им позволи да вършат нещо като свещенослужители в църквата, да бъде низвергнат.
Заповядваме да се низвергват епископ или презвитер, които са приели кръщение или жертва на еретици, понеже: “Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния” (2 Кор. 6:15).
Епископ или презвитер, ако отново кръсти някого, който е действително кръстен, или не кръсти осквернен от нечестиви, да бъде низвергнат, понеже се е надсмял над кръста и смъртта Господни и не е различил свещеници от лъжесвещеници.
Мирянин, който, като изгони жена си, вземе друга, или напусната от другиго, да бъде отлъчен.
Епископ или презвитер, който кръсти не по Господнето установление в името на Отца и Сина и Светаго Духа, а в три безначални, или в три Сина, или в три Утешителя, да се низвергне.
Епископ или презвитер, който извърши не три потапяния на едното тайнство, а едно потапяне в смъртта на Господа, да бъде низвергнат, защото Господ не е казал: “кръщавайте в моята смърт”, а: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа”(Мат. 28:19).
Ако някой епископ, презвитер, дякон или изобщо от свещения чин отбягва от брак, месо и вино не заради подвиг на въздържание, а за това, че се гнуси, като е забравил, че всичко е много добро и че Бог, създавайки човека, създал ги е мъж и жена, и по тоя начин, хулейки, злослови създанието - такъв или да се поправи, или да бъде низвергнат от свещен чин и да се отхвърли от църквата. Също така и мирянин.
Епископ или презвитер, който не приеме, а отхвърли такъв, който се обръща от греха, нека бъде низвергнат от свещен чин, понеже наскърбява Христа. Който е казал: “И на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник” (Лук. 15:7).
Ако епископ, презвитер или дякон, който в празнични дни не яде месо и не пие вино, поради гнусене, а не поради подвиг на въздържание, нека бъде низвергнат, като осъден от собствената си съвест, защото става причина за съблазън и на други.
Клирик, който бъде забелязан, че яде в кръчма, да бъде отлъчен, освен когато, като пътник, бъде принуден да отпочива в гостилница.
Клирик, който наскърби епископ, да се низвергне, понеже е казано: “началника на твоя народ да не злословиш” (Деян. 23:5).
Клирик, който се присмива на куц, глух, сляп или на сакат в краката, да се отлъчи. Също така и мирянин.
Епископ или презвитер, който не се грижи за клира и за паството си и не ги учи на благочестие, да бъде отлъчен. А ако не престане да нехае и се лени, нека бъде низвергнат.
Епископ, презвитер или дякон, който не дава потребното на нуждаещ се клирик, да се отлъчи. А който не престава да бъде такъв, да се низвергне като убиец на брата си.
Който във вреда на народа и клира прогласява в църква за свети издаваните от нечестивци лъжливи книги, да бъде низвергнат.
Верен, който бъде обвинен в блудство, прелюбодейство или друго някое престъпление, и бъде уличен в това, да не се приема в клира.
Клирик, който се уплаши от иудеин езичник, или еретик и се отрече от Христовото име, да се отлъчи от църквата; а ако се отрече от името служител на църквата, да се низвергне от клира; ако ли се покае, нека се приеме само като мирянин.
Епископ, презвитер или дякон, или пък въобще някой от свещения чин, който яде удушено, звероядено или мърцина, да бъде низвергнат, понеже законът е забранил това (Бит. 9:4); а ако мирянин извърши това, нека бъде отлъчен.
Ако някой клирик бъде забелязан, че пости в деня Господен или в събота, освен в едната (велика) събота, да бъде низвергнат; а ако е мирянин, да бъде отлъчен.
Клирик или мирянин, който се моли в иудейска или еретическа синагога, да бъде низвергнат от свещен чин и отлъчен от църковно общение.
Клирик, който в свада удари някого и с един удар го убие, да бъде низвергнат за дързостта си; а ако това стори мирянин, да бъде отлъчен.
Ако някой изнасили несгодена девица, да бъде отлъчен от църковно общение и в никой случай да не му се позволява да взима друга, а е длъжен да вземе оная, която е избрал, та макар тя да е и сиромахкиня.
Епископ, презвитер или дякон, който приеме от някого второ ръкоположение, да бъде низвергнат от свещен чин, както той, така и оня, който го е ръкоположил, освен ако се установи, че е ръкоположен от еретик; понеже кръстени или ръкоположени от такива не могат да бъдат нито верни, нито служители на църквата.
Епископ, презвитер, дякон, иподякон или певец, който не пости в светата Четиридесетница преди Пасхата, или в сряда и петък, освен когато на това му пречи телесна немощ, нека бъде низвергнат, а мирянинът да бъде отлъчен.
Епископ, презвитер, дякон или въобще броящ се в клира, който пости наедно с иудеи, празнува наедно с тях или приема техни празнични дарове, като опресноци или нещо подобно, да бъде низвергнат, а мирянинът да бъде отлъчен.
Християнин, който занесе зехтин в езическо капище или в иудейска синагога в техни празници, или запали свещ, да бъде отлъчен от църковно общение.
Клирик или мирянин, който открадне от църква восък или зехтин, да бъде отлъчен от църковно общение и петорно да върне онова, което е взел.
Никой да не присвоява за своя употреба златен или сребърен съд, или завеса, понеже това е беззаконно; а който бъде забелязан в това, нека бъде наказан с отлъчване.
Епископ, който е обвинен в нещо от заслужаващи доверие люде, трябва лично да бъде призован от епископи, и ако се яви и изкаже признание или бъде доказано обвинението му, нека му бъде определена епитимия; и ако, призован веднъж, не послуша, да се призове повторно чрез изпратени до него двама епископи; не послуша ли и тоя път, нека бъде повикан и трети път (пак) от двама пратеници епископи; ако ли и това не уважи и не се яви, съборът нека произнесе решение по благоусмотрение, за да не мисли той, че ще има някоя изгода от това, дето се отклонява от съда.
Да не се приема еретик за свидетел против епископ, но и само един верен не е достатъчен, понеже: “с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума” (Мат. 18:16).
Не подобава на епископ от угода към брат или син да поставя в епископско достойнство когото пожелае, понеже не е право да се създават наследници на епископството и Божията собственост да се дава в дар на човешкото пристрастие, защото Божията църква не трябва да се поставя под властта на наследници; а ако някой направи това, поставянето да е недействително и сам той да бъде наказан с отлъчване.
Лишен от едно око и повреден в краката, но достоен за епископ, нека бъде такъв, понеже не го осквернява телесният недостатък, а душевната нечистота.
Глух и сляп не бива да става епископ не за това, че е бил осквернен, а за да няма пречка в извършване на църковните работи.
Бесноват да не се приема в клира, нито с верни да се моли; а ако се освободи, да се приеме с верните, пък в случай, че се окаже достоен, тогава да се приеме и в клира.
Не е право веднага да се ръкополага за епископ такъв, който е преминал от езически живот и е кръстен, или е обърнат от порочен начин на живеене, понеже е несправедливо неизпитан още да бъде учител на други, освен ако това стане по Божия благодат.
Казали сме, че не трябва епископ или презвитер да се меси в народни управи, а винаги да се занимава с църковните работи. Такъв или трябва да бъде убеден да не върши това, или да се низвергне, понеже, според Господнята заповед, “никой не може да слугува на двама господари”(Мат. 6:24).
Не позволяваме да се произвеждат в клира роби без съгласието на господарите им за оскърбление на владетелите им, понеже това води след себе си разстройство в домовете. А ако се намери роб, достоен за ръкоположение в църковна степен, какъвто е и нашият Онисим, а при това господарите му разрешат и го освободят, пък и го пуснат от дома му, нека бъде произведен.
Епископ, презвитер или дякон, който е на длъжност във войската и иска да задържи и едното, и другото, т.е. римското началстване и свещенослужителската длъжност, да бъде низвергнат от свещен чин, понеже: “Кесаревото - Кесарю, Божието Богу” (Мат. 22:21).
Който противозаконно оскърби царя или княза, да бъде наказан: ако е от клира, да бъде низвергнат от свещен чин, а ако е мирянин, да се отлъчи от църковно общение.
Всички вие, които сте в клира и миряни, почитайте за свещени книгите от стария завет: Моисеевите пет: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие; за Иисуса Син Навинов - една; Съдиите - една; Рут - една; Царствата - четири; Паралипоменон (остатъци от книгата за дните) - две; Псалтир - една; Ездра - две; Естир - една; Макавейски - три; Иов - една; Соломонови - три; Притчи, Еклесиаст, Песен на песните; Пророци - дванадесет; Исаия - една; Иеремия - една; Езекиил - една; Даниил - една. Освен това, обръща ви се внимание вашите младежи да изучават премъдростта на многоучения Сирах. Наши пък, т.е. от Новия Завет са: четири Евангелия: от Матей, Марко, Лука, Иоан; четиринадесет послания от Павел; от Петър две послания; от Иоан - три; от Иаков - едно; от Иуда - едно; от Климент две послания; и постановленията, които от мене, Климент, са издадени за вас, епископите, в осем книги (които не трябва да се разпространяват между всички, заради тайнственото в тях), и Деянията наши апостолски.
Вселенските събори в историята на църквата се отнасят към периода от първата половина на IV век (325 г.) до последната половина на VIII в. (788 г.). Няма нужда да се говори много за тяхната особена важност в църквата. Всеки от тях е изразявал разума и гласа на вселенската Христова църква, т.е. разума и гласа на всички места и на всички по-раншни времена на християнството, а всички те заедно съставят най-пълно и живо свидетелство на цялата древна църква в догматическо, каноническо, йерархическо и нравствено отношение. Те са изразили и утвърдили за всички последващи времена най-чистото първоначално църковно предание; разкрили са и с цялата точност са определили и изложили догмите на вярата; установили са най-важните църковни правила: свещенослужебни, дисциплинарни, съдебни и покайни; осъдили са не само неправомислещи секти и лица, които тогава са бунили вселенската църква, а и цели поместни църкви, които в своите частни мнения, действия и обичаи, повече или по-малко, са се отклонявали от единния, вселенски дух; запазили са чистото изповядване на православната вяра и вътрешния живот на църквата от нововъведения, несъгласни с нейните първоначални предания, и от всякакви произволни мнения и разпореждания в нея - запазили са я именно със затвърдяването на положителни основи и образци на изповядването на вярата и духовното управление на църквата - за всички времена. Понеже в своите определения те са изразявали единомислието и единогласието на цялата християнска църква от различни места и времена - единомислие и единогласие, които не така лесно са могли да бъдат поддържани в такова пространство и времена само с човешки сили, от една страна, а, от друга - тъй като в решаване на най-важните догматически въпроси за най-висши тайни на вярата никак не биха били достатъчни само усилия на човешкия разум или само свидетелства на човешката вяра, - затова вселенските събори твърде справедливо се признават за вдъхновени в своите решения от Светия Дух. Вследствие на това православната вселенска църква съзнава себе си и непогрешимата си чистота във вярата, както и духовната цялост във вътрешния си живот, като неизменна основа, утвърдена на седемте вселенски събора.
Като паметници на вселенските събори са останали не само исторически и странични свидетелства, от които някои са съвременни на тях, а по-голяма част са им твърде близки по време, - но и деянията на съборите. Тук под названието деяние на съборите ние разбираме не само отделни актове или документи, отнасящи се до историята на съборите, като например: послания на съборите и на отците, които са присъствали на тях, грамоти на царе за свикването им; съборни изложения на вярата и т.н., но и самия ред на съборните съвещания, разисквания и действия с всички подробности. За автентичността на тия съборни деяния въобще няма причини за никакво съмнение, понеже: 1) съставът им и изложението напълно съответстват на известията и обстоятелствата на времето, на мястото, на лицата и на делата, които се отнасят до един или друг събор, така че деянията носят сами в себе си признаците на своята достоверност; 2) отделни, несъмнени документи, принадлежащи към историята на съборите, потвърждават, всеки един от тях, онова, което се излага в деянията; 3) странични исторически свидетелства, всяко едно за себе си, също така посочват много неща, които се забелязват в деянията. Възможността за съставянето на записките за съборните съвещания нито може да бъде опровергана, нито може да бъде подложена на съмнение, понеже е известно, че на съборите, освен църковни пастири, са присъствали и официални граждански представители и чиновници, а освен това и деянията, ако не в пълнота, поне отчасти са били представяни за сведение на императорите, които понякога и собственоръчно са ги подписвали. Между това в подробностите на сборните съвещания могат да се видят твърде интересни, поучителни и полезни данни за историята на църквата и за точното изучаване на самата православна вяра. Деянията ни посочват колко внимателно, с каква дълбочина и мъдрост, и как предпазливо и точно светите отци са изследвали Божественото учение на вярата, как са определяли догмите и не само в мислите, а и в самите изрази, и дори в отделните думи; как грижливо са наблюдавали повсеместното предание и всеобщия глас на църквата; как търпеливо и предвидливо са разглеждали и разрешавали всички недоумения против вярата у колебаещи се умове и у свободомислещи; как прилежно са изучавали мислите и писанията на своите предшественици, като ги препрочитали на съборите; как не са изпускали дори и най-малки подробности за благоустрояването на църквата, за вътрешното ѝ заздравяване и за опазването ѝ от всички възможни и случайни колебания не само за своето време, а и за последващи времена.
През царуването на Константин Велики църквата Христова, едва успокоена от външни врагове, била наново разбунена от противохристиянското учение на Арий, презвитер на Александрийската църква.- Подбуждан от честолюбие и завист спрямо връстника си Александър, когото народът и клирът избрали на епископската катедра в Александрия, Арий решил да компрометира учението на своя епископ [1] . Когато Александър, по обичая, беседвал с клира си за единосъщието на Сина Божий с Бога Отца, Арий почнал да го изобличава в савелиянство [2] ; но опровергавайки мнимата ерес, той сам се оказал проповедник на действителна ерес, която отхвърляла християнската вяра в самата ѝ основа. Арий почнал да учи така: “било е време, когато е нямало Син Божий; Син Божий е сътворен от несъщното (гр. εξ ουκ οντων), а никак не от същността на Отца, при това бил роден във времето, а не във вечността, не като Бог истински от Бог истински, а е сътворен като оръдие за създаване на други твари; той и по естество бил по-долу от Отца и бил изменян по воля; а нарича се Син Божий не по естество, а по осиновяване, като послушен на волята на Отца” [3] . Заразата на това пакостно учение засегнала най-първо клира: седмина презвитери и дванадесет дякони станали първи последователи на Арий, а заедно с това и първи проповедници [4] . Александър мислел отначало с кротки беседи и с увещание да върне Арий на истинския път, но когато видял, че той е непреклонен в убеждението си, че богохулното му учение се простира зад пределите на Александрия и че заразило дори и някои епископи [5] , тогава, като повикал предстоятелите на църквите в Египет и Ливия на брой около сто, той (Александър) свикал събор в Александрия, на който, след като била изобличена ереста, с обща присъда еретиците били лишени от свещенослужителски места, били отлъчени от църквата и изгонени от Александрия [6] .
Арий, като се отстранил с привържениците си в Палестина, писал на много епископи, между които и на Никомидийския епископ Евсевий, който в онова време бил силен в императорския двор, като се оплакал от несправедливото уж преследване на Александър и искал защита и от тях. Надменният Евсевий, чието честолюбие било толкова поласкано, приел еретиците под свое покровителство и с послание до епископите, оправдавайки и защитавайки Арий, съдействал за разпространяването на нечестивата ерес, която по такъв начин заразила Палестина, Никомидия, Витиния и други области [7] .
Междувременно, като мислел, че ереста след съборното ѝ осъждане сама по себе си ще изчезне, Александър мълчал за станалото в църквата му, но когато узнал, че еретиците били приети под покровителството на Евсевий и че той разпращал навсякъде писма за заздравяване на ереста, решил да извести чрез окръжно послание [8] всички епископи на вселенската църква както за станалото в църквата му събитие, така и за злонамерените действия на Евсевий Никомидийски. Епископите на Египет, Тиваида, Ливий, Пентапол, Сирия, Ликия, Памфилия, Азия, Кападокия и от др. съседни области подписали посланието на Александър и в знак на единомислие с него изпратили удостоверителни писма [9] . За да има повече защитници на православното учение, той писал нарочно писмо до епископите на Цариградския окръг на името на главния им предстоятел, Цариградския епископ Александър [10] . При все това ереста на Арий, имайки силен покровител в лицето на могъщия Евсевий, вършила своите гибелни действия; преминавайки от една област в друга начело на предстоятелите, които увличали подире си и народа, тя навсякъде възбуждала спорове и раздори, така щото в края на краищата направила християнската вяра предмет на поругание и на осмиване дори на публични зрелища [11] . Единомишлениците на Евсевий, взимайки страната на Арий, усилено се стараели да убедят Александър да опрости еретиците и да ги приеме в църквата наедно с учението им. Сам Арий, оправдавайки себе си, приветствал Александър и безсрамно твърдял, че уж бил приел учението си от него. Но когато Александър, твърд в изповядването на православната вяра, не обръщал внимание на защитниците на Арий, епископите, които покровителствали лъжеучението, приемайки това невнимание за оскърбление на своята личност, съставили във Витиния събор и, въпреки апостолското правило [12] , признали Арий за несправедливо осъден; заедно с това, като известили за същото останалите свои съучастници, убеждавали ги да приемат Арий като верен син на църквата [13] .
Император Константин се научил за тия неуредици в църквата и крайно се натъжил, считайки това и за свое собствено нещастие. Той незабавно изпратил в Александрия обичания и уважаван от него Кордубски епископ Осий с увещателно писмо до Александър и до Арий с поръка да ги помири [14] . Обаче тази кротка мярка само засилила упорството на враговете на мира - арианите. Императорът бил готов да вземе решителни мерки, за да премахне разпространеното навсякъде лъжеучение, но преди да направи това, решил да напише на Арий и на последователите му послание [15] , като ги убеждавал и ги молил да прекратят подетата от тях против самия Христа препирня, ала и това никак не подействало за изоставянето на ожесточената злоба от враговете на истината.
Към същото време били назрели и други отдавнашни неуредици в църквата. Епископ Мелетий, управляващ Тиваидската епархия, която била в зависимост от Александрийската катедра, бил отлъчен от Александрийския епископ Петър за различни престъпления, а най-вече за измяна на вярата във време на гоненията. Това било започнало още при Петър, продължило при епископ Ахил и при приемника му Александър. Когато се появило арианското учение, Мелетий заедно с единомишлениците си се присъединил към Арий, и споделяйки заедно с него враждуването му срещу Александър и клира му, съдействал усилено за по-широкото разпространение на ереста [16] . Най-накрая към тези смутове се присъединили още и разногласията между западните и източните християни по повод празнуването на Пасхата. Източните християни празнували заедно с иудеите, именно в 14-о число на първия месец след пролетното равноденствие, а западните - в първия неделен ден след пълнолунието на тоя месец. Последствието от това разногласие било, че в едно и също време едните се подвизавали в пост и молитва, възпоменавайки Господните страдания, а другите весело се наслаждавали от светлото тържество на възкръсването Му - нещо, което твърде естествено пораждало раздори между едноверните християни и отслабвало взаимното уважение на поста и на празника. Станалите по тоя случай във II и III в. събори не успели да докарат разномислещите до едно съгласие [17] . Тогава император Константин, подбуждан от тия важни обстоятелства в църквата и съветван от добромислещи епископи, предприел свикването на събор, за да разреши спорните въпроси, и за това предписал на предстоятелите на всички църкви да се съберат в Никея, град, намиращ се във Витиния [18] .
На призива на императора се отзовали и в Никея се събрали предстоятелите на църкви от Азия, Африка и Европа на брой 318. Римският епископ, който не можел да се яви лично, по причина на дълбока старост, изпратил от своя страна двама презвитери Витон и Викентий [19] . Между събралите се пастири мнозина се славили с дар на слово и с познаване на Божествените Писания (като например Евстатий Антиохийски, Евсевий Палестински и др.), или с дар на прозорливост (Кападокийският епископ Леонтий) и с чудотворство (Тримитунският епископ Спиридон, Яков Низибийски), а някои носили върху си раните на мъчения, свидетелство за жива и действена вяра в Изкупителя (Макарий Иерусалимски, Пафнутий, епископ на горна Тиваида, Павел Неокесарийски, Ипатий Гангърски и други [20] . Заедно с епископите на събора дошли и много презвитери и дякони, между които особено известен бил Атанасий, дякон (после епископ) на Александрийската църква, който се прославил в състезанието с арианите [21] . Все тогава се явили в Никея и някои езически философи, - едни, за да се запознаят по-отблизо с християнското учение, а други - от омраза към него, - надявайки се с помощта на диалектиката да могат да разбъркват речите на епископите и да опровергават защитаваното от тях учение. Между тези философи църковните писатели споменават особено за един, който много се надигал с диалектиката си и се надсмивал над епископите, обаче с простите думи за вярата на един свят старец бил обърнат към Христа [22] .
Преди да се открият на събора общите тържествени разсъждения за вярата, епископите няколко пъти се събирали помежду си и, призовавайки Арий, изпитвали мнението му, за да узнаят по-точно същността на проповядваното от него учение. А когато настъпил определения от императора ден за откриване на събора, епископите се събрали в двореца, където било пригодено за събора особено помещение с трон за царя и със седалища за участващите в събора. След като пристигнал императорът, един от епископите го приветствал с реч от името на събора [23] , на която той отговорил също с реч [24] , като изказал радостта си, че се намира в събранието на толкова църковни пастири и ги убеждавал да са единомишленици във вярата [25] . След това започнали разискванията в събора.
По искане на събора Арий, който бил призован със съмишлениците си, изложил пред събора учението си. Богохулното му съдържание дотолкова оскърбило православните епископи, че те запушвали ушите си, не можейки да го търпят [26] . След това било прочетено вслух пред целия събор изложението за вярата на Евсевий Никомидийски, но нелепостта му била толкова очевидна, че веднага било отхвърлено и разкъсано пред очите на всички [27] . Веднага били прочетени актовете на Александрийския събор, за да може от реда, по който е ставал съдът над еретиците, да се проясни, колкото се може повече, самото им учение. При това, за да се подбудят еретиците към доброволно съзнание на заблудата си, било позволено и на едната, и на другата страна свободно да излагат мненията си. Императорът спокойно изслушвал състезаващите се, стараейки се само да ги склони към единомислие [28] . Арий отначало бил поддържан само от седемнадесет души, но и от тях голяма част преминали на страната на православните. В това време между другите защитници в спора с арианите взимал особено участие Атанасий Александрийски, който с голямо изкуство, със силата на словото и с мислите си поразявал хитро сплетените им умувания. Вероятно на страната на Арий са били и някои от философите, влизайки в словоборство с епископите [29] .
Но Арий с няколко свои съмишленици останал непреклонен в мненията си. Тогава отците на събора, като изповядали тържествено и едногласно Сина Божий единосъщен на Отца, предали на анатема Ариевото учение като противно на словото Божие и на отеческото предание, наедно с всички, които се придържали към това учение. А за да утвърдят в точност правото изповядване на вярата за Сина Божий за всички последващи времена, отците изложили това изповядване в Символа на вярата, като прибавили към него анатемата над ония, които говорили за Сина Божий, че имало време, когато Го нямало, че Той не бил роден от същността на Отца, а сътворен по-рано от всички твари, че бил изменяем и т. н. Когато било прочетено това учение на глас пред всички, императорът го приел като символ от Бога даден и заповядал да го подпишат всички присъствали на събора [30] . А Арий и единомишлениците му, освен че получили църковно отлъчване, били и заточени. И понеже Арий разпространявал лъжливото си учение чрез свои съчинения, от които особено съблазнителна била неговата книга [31] , императорът заповядал да се изгорят всички тия съчинения, като обявил, че ще бъде наказван със смърт всеки, който бъде забелязан, че ги укрива [32] . Утвърденото от събора изповядване на вярата подписали и много от покровителите на Арий като: Никомидийският епископ Евсевий, Теогний Никейски, Марис Халкидонски, Патрофил Екитополски. Наркис Иеронийски и други [33] . Но Мармаришкият епископ Теон и Птоломаидският епископ Секунд останали също така непреклонни, както и Арий. Впрочем Евсевий и Теогний, като подписали символа, не се съгласили да подпишат и осъждането на Арий, под предлог, че уж той лично не бил такъв, за какъвто го признали. Затова отците на събора, заключавайки от постъпката на тия двама епископи, че те са подписали съборното изложение на вярата само от страх да не бъдат наказани, а не по вътрешно убеждение, ги осъдили като защитници на ереста, а императорът ги обявил за лишени от църковните им места и заедно с Арий, Теон и Секунд ги изпратили на заточение, откъдето впрочем били наскоро върнати, понеже изпратили писмено разкаяние за заблудата си [34] .
След низвергването на Арий и учението му, съборът разсъждавал и по други съвременни въпроси в църквата.
За предотвратяване на вредните последствия от разногласието в празнуването на Пасхата и за да няма нищо общо в това тържество с иудеите, съборът постановил тя да се празнува във всички църкви в едно и също време, именно в първия неделен ден след пълнолунието на пролетното равноденствие [35] . От това време е въведен в обща употреба и пасхалният кръг като ръководство за определяне на пасхата за всяка година. А относно Мелетиевия разкол съборът определил Мелетий да живее в Лика (в Египет) с име на епископ, но без всяко участие в работите на църковната управа, и ония, които са ръкоположени от него, да запазят достойнството си, но по чин да са по-долу от свещенослужителите, ръкоположени от Александър, и да се намират в такава зависимост от александрийския епископ [36] .
В грижите си да въдвори църковно единомислие между всички, императорът извикал на събора епископа на новацианската секта Акесий и щом като бил изложен и подписан от събора символът на вярата, го попитал съгласен ли е с това изповядване и с определението за празника на Пасхата. Акесий отговорил: “Постановеното от събора, господарю, не е ново: така са вярвали още от самото начало”. А когато императорът пак го попитал защо той се дели от църковното общение, тогава Акесий споменал за събитията във времето на Декиевото гонение и произнесъл формулата на своето строго правило, че ония, които са паднали в грях след кръщението си, който Божественото писание нарича смъртен, не трябва вече да се допускат до участие в Божествените тайнства и надеждата за опрощаване ще получат вече не от иереи, а от самия Бог, Който има сила и власт да опрощава грехове. На това императорът му отговорил: “Акесие, постави стълба и сам се изкачи на небето” [37] .
Освен за догмите на вярата, съборът разисквал още и за предмети, отнасящи се до църковната дисциплина. Плод на тия разисквания и разсъждения били 20 канона или правила [38] , които в по-голямата си част са или повторение и обяснение, или допълнение и приспособяване на апостолските правила към съвременното състояние на църквата, които, вероятно с течение на времето били изгубили силата и яснотата си в църковната практика. Безсъмнено е, че във връзка с тия постановления на събора е изказано онова забележително съждение, което църковните историци приписват на участвалия в него свети Пафнутий. Когато разсъждавали за изправление на живота на свещенослужащи лица, някои епископи предлагали да се въведе правило, презвитери и дякони да напуснат съпружеството си, в което са встъпили до ръкоположението си в свещен чин; тогава Пафнутий, който бил изповедник и никога не бил изпитвал брачно състояние, решително се противопоставил на това мнение. Наричайки брака честен и съжителството със законна жена чисто и нескверно, той убеждавал отците на събора да не налагат такъв ярем на всички свещенослужители. Съборът възприел мнението му и предоставил безбрачното състояние на волята на всеки свещенослужител [39] .
Разказват още за една постъпка на цар Константин в събора, която не се отнася до съборните постановления, но която издава високия характер на императора. Когато епископите се събрали в Никея, някои немиролюбиви люде се явили с обвинение срещу някои епископи и подали писмени доноси на самия император. Докато още не било възстановено съгласието на мненията в самия събор, императорът приемал жалби и като ги сложил всички наедно, запечатал ги с пръстена си и заповядал да се пазят; но после, когато било постигнато едногласие в събора и бил възстановен мирът в църквата, императорът донесъл подадените му доноси в присъствието на епископите и преди тях ги изгорил, твърдейки под клетва, че не е чел нищо, каквото било писано в тях: “Не трябва, казвал той, простъпките на свещени лица да стават обществени, за да не би народът, като получи от тук повод за пререкания срещу тях, да почне без страх да греши” [40] .
След свършването на съборните разисквания както императорът, така и епископите признали за добре, преди да напуснат Никея, писмено да известят църквата и православния народ за решението на събора, за да не остава никакво съмнение за достоверността на онова, което остане да бъде обявено от всеки епископ в своята църква. Сам Константин писал послания: 1) до Александрийската църква, 2) до всички епископи и до народа против Арий и едномислениците му, 3) до епископите, които не били на събора [41] . Също така и целият събор изпратил послание до Александрийската църква със съобщение, какво било решено на събора и как бил низвергнат Арий с неговите единомишленици [42] . Епископът на Кесария Палестинска Евсевий писал отделно до своята църква [43] .
Когато отците на събора трябвало вече да напуснат Никея, Константин събрал всички епископи заедно и произнесъл пред тях увещателна реч, в която им внушавал да се грижат за запазването на мира помежду си, да отбягват упорства в мненията и вредни спорове, нито да завиждат на ония от събратята си, които с мъдростта си в учението са си спечелили слава, а, напротив, достойнствата им да се считат за общо благо, и в заключение ги молел прилежно да възнасят на Бога молитви за него [44] . След това наставление епископите се разотишли всеки в църквата си.
Според думите на Сократ, съборът бил свикан “в консулството на Павлина и Юлиана в 20-ия ден на месец май през 636 г. от царуването на цар Александър Македонски”. Това, по общо мнение, е било 325 г. след Р. Хр. или в 20-ата от царуването на Константин.
Деянията (актовете) на Никейския събор в цялост и в точен вид не са дошли до нас. Ние имаме само няколко отделни, но несъмнено оригинални документа, които се отнасят до обстоятелства, по-раншни от събора и отчасти до дейността на самия събор. Тези паметници са следните: 1) послание на Александрийския епископ Александър до Вселенската църква; 2) от същия послание до Цариградския епископ Александър; 3) послание на император Константин до Александър и Арий; 4) от същия послание до Арий и арианите; 5) приветствена реч на събора към император Константин; 6) речта на Константин към събора; 7) съборно изложение на вярата и правилата на събора; 8) послание на императора до Александрийската църква; 9) от същия послание до всички епископи и до народите; 10) до епископите, които не били на събора; 11) съборно послание до Александрийската църква; 12) послание на Евсевий Кесарийски до неговата църква и 13) откъс от увещателната реч на Константин до епископите преди отпътуването им от Никея. Разказите на църковните историци (Руфин, Сократ, Созомен и Теодорит), които са живели наскоро след събора, са откъслечни, непълни и не във всичко съгласни помежду си; заимствани са или от разкази на отци, участвали в събора, споменаващи между другото за съборните деяния в съчиненията си (особено писаните против Арий), или от устни предания, получавани от разни лица от самите присъствали на събора. Сам Евсевий Кесарийски, личен свидетел на всичко, което ставало на събора, в повествуванието си за него е много кратък и се ограничава само с общи указания. От това може да се заключава, че подробно изложение на съборните актове, макар и да било съставено във времето на събора, не е било обнародвано в църквата или пък наскоро след събора е било изгубено. Има един сборник на деянията на Никейския събор (гр. Συντάγματα τῶν κατά την εν Νηκαία ἀγίαν συνοδόν πραχϑεντων ), издаден от Геласий Кизически, обаче този сборник, според думите на самия издател [45] , който е живял в края на V в., не е нищо друго, освен негов собствен опит да изложи последователно сведенията за събора, които Геласий заимствал от древни ръкописи на някой си презвитер Иоан, а също и из повествованията на Евсевий, Памфил Руфин и много други (особено Сократ, чиито разкази Геласий често взима дума по дума). А онова, което намираме у Геласий извън тези заимствания, които той вероятно е черпил от частни предания, няма признаци на историческа достоверност.
Който през време на боледуване е бил лишен от детеродните си органи от лекари или е бил скопен от варвари, да остане в клира; но ако някой, бидейки здрав, сам се е скопил, макар и да се е числил в клира, нека бъде изключен и занапред никой такъв да не се произвежда. Но, както е очевидно, това се отнася за ония, които преднамерено постъпват по такъв начин и които дръзват сами себе си да скопяват, така, напротив, правилото допуска в клира такива, които са скопени от варвари или от господарите си, стига да бъдат признати достойни в други отношения [46] .
Понеже, било поради нужда или по други човешки подбуди, много неща са станали (в църквата), въпреки църковното правило, така че хора, които отскоро са преминали във вярата от езичество и за късо време са били оглашавани в нея, набързо са били кръщавани и веднага след кръщението са били ръкополагани за епископи или за презвитери - за това намерено е за добре да се признае, занапред нищо подобно да не става, тъй като и за оглашаването е потребно време и след кръщението е нужно по-дълго изпитание. Апостолското послание е ясно, като казва: “Да не е новопокръстен, за да не се възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола (1 Тим. 3:6). А ако с течение на времето се открие у някого някакъв душевен грях и се докаже от двама или трима свидетели, такъв трябва бъде изключен от клира. А който постъпи въпреки това правило, сам себе си ще подхвърли на опасност да бъде изключен от клира като такъв, който дръзва да се противи на Великия събор.
Великият събор без изключение забранява на епископ, презвитер, дякон или кой и да бил от клира да държи в къщата си съжителстваща жена, освен майка, сестра, леля или такива лица, които са свободни от всяко подозрение.
Епископ трябва да се поставя изобщо от всички епископи в окръга. Ако това е неудобно, било поради належаща нужда или поради далечен път, тогава поне трима да се съберат в едно място, като отсъстващите изявят писмено съгласието си и тогава да се извършва ръкоположението. Утвърждаването на всички тия действия във всеки окръг принадлежи на митрополита.
По отношение на тия, които епископите всеки в епархията си са отлъчили от общение - били те от клира или миряни, трябва да важи правилото, с което се постановява: отлъчени от едни да се не приемат от други [47] . Нужно е обаче да се изследва да не би да са били отлъчени поради малодушие, разпра или поради някакво подобно неудоволствие на епископа. И за да може да се извърши надлежно изследване, намери се за добре във всеки окръг два пъти в годината да стават събори, за да могат всички епископи от окръга, събрани заедно, да изследват тия недоразумения и по такъв начин ония, които се окажат действително несправедливи спрямо епископа си, основателно да бъдат признати от всички, че са недостойни за общение дотогава, докато съборът на епископите не произнесе за тях някое по-снизходително решение. А съборите да стават - единият преди Четиридесетницата, за да може след прекратяване на неудоволствията да се принесе чист дар на Бога, а другият - около есента.
Да останат в сила древните обичаи, които са приети в Египет, Ливия и Пентапол, именно Александрийският епископ да има власт над всички тия места, понеже и Римският епископ има свои в това отношение обичаи. Така също и в Антиохия и в други окръзи да се пазят предимствата на известни църкви. Нека се знае изобщо, че ако някой е бил поставен без съгласието на митрополита за епископ, великият събор определя такъв да не е вече епископ. А когато при общ от всички избор, произведен редовно и според църковното правило, двама или трима, поради навик да спорят, почнат да се противят на това, тогава нека важи мнението на болшинството от избиращите.
Понеже се е утвърдил вече обичай и древно предание да се почита епископът, който е в Елия, за това нека и занапред му се отдава тази почит със запазване на митрополията и признатите ѝ права.
Относно ония, които се присъединяват към Светата вселенска и апостолска църква и които някога наричали себе си чисти [48] , светият и велик събор постановява: след възлагане ръка върху им да остават в клира. Преди това обаче те трябва да удостоверят писмено, че ще следват догмите на Вселенската и апостолска църква, т.е., че ще бъдат в църковно общение както с второбрачни, така и с отпаднали през време на гоненията, относно които е установено и време за покаяние и е определен срок за опрощение. Изобщо те във всичко трябва да следват догмите на вселенската църква. За това там, където в села или в градове всички клирици се окажат само от тях, да си останат в същия чин. Ако ли там, където има епископ от Вселенската църква, някои от тях се присъединят към църквата, ясно е, че епископското достойнство трябва да принадлежи на епископа от православна църква; а оня, който се е именувал епископ у така наречените чисти, ще има презвитерска чест, освен ако местният епископ намери за добре да допусне и той да има участие в честта на това име (на епископ). Ако епископът не позволи това, тогава нека му се намери място на хорепископ или на презвитер, за да се види, че той е в клира; но не бива в един град да има двама епископи.
Ако някои без изпитание са ръкоположени за презвитери или макар при изпитание и да са изповядали греховете си, след тази им изповед са се намерили люде, които, въпреки правилата, са възложили върху им ръце, такива правилото не допуска до свещенослужение, защото светата вселенска църква изисква без друго непорочност (1 Тим. 3:2).
Ако някои отпаднали са били ръкоположени в свещенство по незнание или и със знанието на тия, които са ги ръкоположили, това не отслабва силата на църковното правило, понеже такива, след като се узнае истината, се низвергват от свещен чин.
Относно отстъпили от вярата не по принуда или по причина на отнемане на имот, или поради опасност или нещо подобно, както това се случи във време на Ликиниевото мъченичество, съборът реши да им се оказва милост, макар да не заслужават човеколюбие. И така, ония, които искрено се покаят, нека три години бъдат между слушащите писанието, като верни, седем години да припадат в църква, искайки прошка, и две години да участват с народа в молитвите, без да се причастяват със светите тайни.
Ония, които, призовани от благодатта към изповядване на вярата, са показали пръв порив на ревност, като са захвърлили знаците на военната служба, а отпосле, като псета, които се връщат на бълвотината си, са употребявали и сребро и с помощта на дарове са били възстановени на военна служба, такива десет години да припадат в църква, след като три години слушат писанието в притвора. Впрочем във всички такива случаи да се взима в съображение разположението и начина на покаянието. Ония, които със страх, сълзи, търпение или с благотворителност показват, че действително, а не само външно, са се обърнали (към вярата), такива, като изпълнят определеното време за слушане, могат да бъдат приети в молитвено общение, а епископът може дори и още по-снизходително да постъпи с тях. Онези пък, които равнодушно са понесли грехопадението си и само едно външно влизане в църква считат достатъчно за изправлението си, такива да издържат изцяло определено време за покаяние.
Относно такива, които се намират при свършека на живота си, нека се пази и сега древният закон и правило, а именно - умиращ да не се лишава от последното и най-необходимо напътствие. Ако пък намиращ се в края на живота си и удостоен с причастие пак остане между живите, такъв да се приема между тия, на които е позволено да участват само в молитва. Изобщо, който и да бил умиращ, който желае да се причасти, нека бъде удостоен със светите дарове след като бъде надлежно изпитан.
Относно оглашени и отпаднали (от вярата), светият и велик събор постанови: три години да са между слушащите писанието, а след това да се молят заедно с оглашените.
Поради многото смущения и безредия е определено съвършено да се унищожи обичаят, съществуващ в някои места, въпреки апостолските правила, нито епископ, нито презвитер, нито дякон да не преминава от един град в друг. Ако някой и след това определение на светия велик събор предприеме нещо подобно или допусне да се направи с него такова нещо, тогава разпореждането да бъде съвършено недействително и виновният да се върне в църквата, за която е ръкоположен като епископ, презвитер или дякон.
Презвитери, дякони или друг някой от броящите се в клира, които, нямайки пред очи страх Божий и не знаейки църковното правило [49] , безразсъдно напускат църквата си, по никакъв начин не трябва да се приемат в друга църква и трябва всякак да се принудят да се връщат на местата си, или ако упорстват, нека бъдат вън от общение. Също така, ако някой (епископ) дръзне да привлече принадлежащ към ведомството на друг епископ и го ръкоположи за своя църква без съгласието на епископа, когото е напуснал причисленият в клира, ръкоположението да бъде недействително.
Понеже мнозина от причислените към клира, увлечени от жажда за богатство и лихварство, забравят Божественото писание, което казва: парите си да не даваш под лихва (Пс. 14:5) и като дават в заем, искат стотен прираст, светият и велик събор постанови да се низвергва от клира и да бъде вън от църковния чин такъв, който след това определение почне да взима лихва върху дадено в заем или да върши същото под друг вид, или да се ползва от половината на лихвата, или пък измисля нещо друго заради срамна печалба.
На светия и велик събор стана известно, че в някои места и градове дякони преподавали на презвитери евхаристия, въпреки че нито чрез правила, нито чрез обичай е предадено, ония, които нямат власт да принасят тялото Христово, да го преподават на ония, които Го възнасят. Също така стана известно, че някои дякони, дори и преди епископи, приемат евхаристия. Всичко това трябва да престане и дякони да не излизат вън от рамките си, като помнят, че те са служители на епископа и са по-долу от презвитерите, че трябва да приемат евхаристия по реда си след презвитерите, било когато тя им се дава от епископ или от презвитер. На дякони не е позволено дори и да сядат между презвитерите, защото и то е против правилата и реда. Ако ли някой и след това определение не се покори, нека бъде лишен от дяконство.
Относно ония, които от павлиянска ерес се връщат във вселенската църква, определяме всички те без разлика отново да бъдат покръствани. Онези от тях, които преди са били в клира, ако се окажат безпорочни и безукорни, след като бъдат покръстени, отново да се ръкополагат от епископ на православната църква. А ако след изпитанието се окажат неспособни за свещенство, нека се низвергват от свещенически чин. По същия начин да се постъпва и с дякониси, както и с всички причислени към клира. Казаното обаче се отнася за дякониси, които по облекло само се приемат за такива, понеже те нямат никакво ръкоположение, така че могат да се броят като миряни.
[1] Теодорит., Църк. ист. 1, гл. 2.
[2] Савелий в III в. след Христа учил, че Бог е една същност, едно лице, а троица е само три имена. Учениците му наричали Бога на небето - Отец, на земята - Син, а в тварите - Дух Свети. По такъв начин, според тяхното учение, Бог Отец се родил от Дева под име Син, пострадал и умрял. Такова сливане и смесване на лицата в Божеството е известно в църковната история под името савелиянство.
[3] Сократ., Църк. ист. 1, 6. Созом., Църк. ист. 1, 15; Теодорит, Църк. ист. 1, 5; Атанас., първо слово против арианите.
[4] Епиф. Hares. LXIX, п. 3.
[5] Епиф. пак там.
[6] Созом., Църк. ист. 1, 15; Атанас., второ слово против арианите.
[7] Отначало Евсевий бил епископ на Берат в Сирия, а после, след усилени настоявания, сполучил да стане Никомидийски епископ. Никомидия в онова време била избрана за столица на императора. Там чрез Костанция, сестра на императора, той се доближил до царския двор, за да може да влияе върху църковните работи. - Вж. окръж. Послание на Александра до епископите у Созомена, Църк. ист. 1, 6. Посланието на същия за Ария, вж. у Теодорита, Църк, ист. 1, 6.
[8] Вж. по-долу, ст. 1.
[9] Вж. посланието на Александр. еписк. Александър до цариградския епископ също Александър.
[10] Вж. по-долу ст. II.
[11] Сократ. Църк. ист. 1, 6. Евсев. За живота на Констан., 11, 61.
[12] Съгласно апостол. Правило 6, никой епископ не бива да приема в църковно общение такъв, който е отлъчен от друг епископ.
[13] Созом., Църк. ист. 1, 15. Сокр., Църк. ист. 1, 7, 8; Евсев. За живота на Конст. 11, 73.
[14] Вж. по-долу ст. 3.
[15] Вж. по-долу ст. IV.
[16] Сокр., Църк. ист. 1, 6; Теодор., Църк. ист. 1, 6; Епиф. Haeres LXVIII, п. 4.
[17] Евсевий за живота на Констан. III, 5; Сокр., Църк. ист., 1, 8; Созом., Църк. ист. 1, 16.
[18] Евсевий, пак там III, 3; Теодор., Църк. ист. 1, 7.
[19] Руфин., кн. 1, гл. 1; Епиф., Haeres. LXIX; Теодор. 1, 7.
[20] Евсевий. За живота на Констан. III, 9. Теодор. 1, 7.
[21] Созом., Църк. ист. 1, 17. Сокр. 1, 8.
[22] Руфин. Кн. 1, гл. 1; Сокр. 1, 5; Созом. 1, 17.
[23] Вж. по-долу ст. 5.
[24] Вж. по-долу ст. VI.
[25] Созом., църк. ист. 1, 17 и 19. Евсевий за живота на Констан. III, 9, 10. Теодор. 1, 7.
[26] Руфин. Кн. 1, гл. 5. Атанас., първо слово против арианите.
[27] Евстатий Антиох., който бил на събора - у Теодор. Църк. ист. 1, 8 ef Julii papae epist. ad orien. Apud Athan. Apol. 2 et Athanas, epist. contr. Haer. arian.
[28] Евсевий, за живота на Констан. III, 13.
[29] Созом, 1, 20. Атанас. Второ слово против ариан. Сокр. 1, 15; Руфин. кн. 1, гл. 16 ef. Act. Cons. Nic. Gelasii I, II c. XIV-XXIIIл.
[30] Вж. по-долу послан. на Евсевия до палестинските църкви.
[31] Θαλέια - гр. е събрание на различни песни, написани по образец на стихотворенията на Стотадис Критски, който излагал в стихове най-важните и достойни за благоговение тайнства на вярата. Philostorg. lib. II. С. 2. Сокр. 1, 9.
[32] Созом. 1, 21: Послание на Константина до православните епископи и народа. Вж. това по-долу.
[33] Созом. Пак там.
[34] Теодор., Църк. ист. 1, 5; Созом. 1, 2, 25; Сокр. 1, 7, 14.
[35] Евсевий. За живота на Констан. III, 17, 18. Сокр. 19; Теодор. 1, 9, 10.
[36] Пак там.
[37] Созом., 1, 22.
[38] Вж. по-долу ст. ХI.
[39] Созомен. 1, 23.
[40] Теодорит., Църк. ист. 1, 11.
[41] Вж. по-долу ст. ХIII, ХIV, ХV.
[42] Вж. по-долу ст. ХVI.
[43] Вж. по-долу ст. ХVII.
[44] Евсевий. За живота на Констант. III. 21; Созом. 1, 25; До нас е дошъл само един откъс от тази реч, запазен от Евсевий. Вж. по-долу по това.
[45] В предговора на споменатата книга гр. λογ. πρώτ. ldit. Zabb concil general. T. II, p. 113.
[46] Апостол. прав. 21.
[47] Апостол. пр. 28.
[48] Апостол. пр. 28.
[49] Апостол. пр. 15.
Когато император Констант, чието царуване служило за православните пастири като прибежище и охрана от арианските нападения, бил умъртвен от Магненций в Галия, брат му Констанций, който се боял от него, като се почувствал свободен, се предал на лошите си наклонности и излял върху църквата цялата си злоба, която отдавна таял в душата си. Тук можем да приведем думите на Пиктавийския епископ Иларий, който в това смътно време показал безпримерно мъжество, като изпитал най-жестоко гонение. “Заявявам ти, Констанций - казва той, - онова, което бих казал на Нерон и което биха чули от мене Декий и Максимиан! Ти воюваш против Бога, свирепстваш против църквата, преследваш светиите, ненавиждаш Христовите проповедници, съсипваш вярата. Аз казах за онова, което у тебе е общо с нас, а сега изслушай кое е собствено твое. Ти се преструваш само, че си християнин, а на дело си нов враг на Христа. Ти съзиждаш вярата, а живееш против вярата; ти даваш епископии на свои (привърженици), заместваш добрите с лоши; затваряш в тъмници свещениците; с войските си заплашваш църквата; свикваш събори и вярата на западните (християни) принуждаваш към нечестие: като си ги затворил на едно място, грозиш ги със заплашвания, изтощаваш ги с глад, умъртвяваш ги със студ, развратяваш ги с насмешки; а изкусно разпалваш разногласията между източните; търсиш лъстци, подучваш доброжелатели. Ти извършваш всевъзможни жестокости без състрадание към умиращи със славна смърт. Ти побеждаваш с ново и нечувано тържество на демонския ум и преследваш без мъченичество. Ние твърде много дължим на вашата жестокост, о, Нероне, Декие и Максимиане, понеже чрез вас победихме дявола. Когато демоните съскат, навсякъде тържествува светата кръв на блажени мъченици, изцеряват се болести, съзерцават се удивителни работи, душите без огън горят, вярата се изповядва, без да бъдат принуждавани ония, които я търсят. А ти, най-жестокият от всички жестоки, свирепстваш срещу нас с явна вреда и малка милост. Ти тихо и крадешком идваш под нашето име, с ласкания умъртвяваш, вършиш нечестие под вид на набожност, унищожаваш Христовата вяра, бидейки лъжлив проповедник на Христа. Ти не позволяваш на нещастните дори да се оправдаят, т.е. не им даваш да представят на своя вечен Съдия язвите на измъчените си тела, та с немощта да се извини неизбежността (на падението). Всички бедствия на гонението, ти, най-престъпни от смъртните, устройваш така, че и в греха унищожаваш помилването и в изповедта - мъченичеството. Но на всичко това те учи баща ти, виновник на човешка смърт: той научи да се побеждава без храброст, да се умъртвява без меч, да се преследва без срам, да се ненавижда без подозрение, да се лъже без съображение, да се изповядва без вяра, да се ласкае без разположение, да се върши всичко, каквото се иска, но да се не издава онова, което се желае” [50] . Когато Констанций бушувал по такъв начин, от корена на арианската ерес, която изглеждало, че била отсечена от Никейския и други (поместни) събори като гнило дърво, изникнали много издънки. От тях особено вредни били три - първата: Македоний, когото Констанций поставил за епископ на цариградската църква, като низвергнал Павел, Александров приемник. Отначало той споделял само мислите на Арий. Но като почнал да управлява митрополията, навлякъл върху себе си ненавистта не само на православните, които тогава наричали омусиани [51] , заради жестоките си постъпки срещу тях, а и от страна на арианските епископи, особено на Акакий и Евдоксий, заради необикновените си злодейства. И сам Констанций намразил Македоний, задето без негово знание пренесъл костите на баща му Константин в църквата на мъченика Акакий; по този повод станало такова народно вълнение, че преддверието на храма почервеняло от кръвта на убити граждани. А когато Евдоксий обърнал погледа си към цариградската църква, възползван от негодуванието на императора и подпомогнат от привърженици на Акакий, отнел от Македоний епископската му власт и овладял катедрата му. Оскърбеният Македоний преминал от акакианците на страната на полуарианите и за да спечели разположението им, започнал да употребява думата ομοιουτιον (подобосъщен), тогава, когато до това време той принадлежал към оная страна на арианите, която, предводителствана от Акакий, твърдяла, че Синът не е подобосъщен на Отца, а само подобен (μοιος) Нему. Когато православните питали защо това е така, македонияните им отговаряли чрез Софроний, епископ на Помпеопол Пафлагонски, следното: “Ние отхвърляме думата едносъщен (ομουσιον), за да не слеем, подобно на Савелий, ипостасите на Отца и Сина, понеже те много отдалечават единия от другия. Между тия крайни разногласия ние държим средния път и вярваме, че Синът по същество е подобен на Отца”. Така отговаряли македонияните. Но надменният Македоний, считайки за унижение за себе си да следва чужди мнения, поискал да стане глава на някоя секта и измислил нова ерес, която се състояла в богохулство срещу Светия Дух. Той почнал да твърди, че Дух Свети няма абсолютно никакво единение с Отца и Сина в божеството и славата, вследствие на което последователите на Македоний са наречени духоборци, а също и полуариани. Впрочем след кратко време, когато император Валент обявил учението за подобосъщието като нетърпимо, последователите на Македоний, преследвани от Валент повече, отколкото били очаквали, прибягнали до общение с Рим, и чрез пратеници се заклели пред Либерий, че ще признават едносъщието; но после, когато Август Грациан в началото на царуването си допуснал у народа свободата на вероизповеданието, македонияните, като нечисти животни, навикнали да се въргалят в блатото, се върнали към старата си заблуда.
Епископите македонияни, възползвали се от безнаказаността, се събрали в Антиохия и прогласили, че Синът не е едносъщен, а подобосъщен на Отца. Впрочем някои от тях още правилно разсъждавали за Сина, при все че всички отричали божеството на Светия Дух. Този е бил първият плевел, израснал от арианското семе.
Втората издънка била лъжеучението на Аеций, наречен безбожник (ἀϑεός) за голямото си нечестие. Той бил ръкоположен за дякон от ариански епископ. За неговото невежество и грубост Епифаний пише така: “Според слухове този Аеций до съвършената си възраст не е бил запознат и с мирското образование. Но като отишъл в Александрия, почнал да взима уроци при някакъв философ от школата на Аристотел и на софистите. Като изучил тук диалектическите тънкости, той мислел само за това, как да измъдрува ново учение за Бог Слово и бил така прилежен в това, че постоянно, от сутрин до вечер, мислел да учи и разсъждава за Бога при помощта на математиката, а между това учил и живял като истински арианин. Когато приел бясното учение на Арий, той станал още по-вреден, понеже всеки ден изострял езика си против Сина Божий и против Светия Дух” [52] . Това свое софистическо и коварно изкуство да доказва мислите си той предал на слушателя си Евномий, който, бидейки по-смел и по-говорлив от учителя си, достигнал сектата му да се нарече с негово име - евномиянска. Последователите на тая секта отхвърляли не само едносъщието, но и подобосъщието, и по такъв начин въвели другосъщието ετερουσιος, т.е. учили, че Синът има съвсем друго същество, отколкото Отец. Евномий, според думите на Теодорит, още по направо се изказвал, че Синът е първа и най-превъзходна твар на Отца, а Светият дух е създаден от Сина преди другите твари. Евномий също така лудешки говорил и за кръщението: той приемал само ония, които за втори път били кръстени у него и извършвал кръщението не по начина, предаден от Иисуса Христа на апостолите “В името на Отца и Сина и Светаго духа” (Мат. 28:19) - а в смъртта на Христа; говорил и други подобни безсмислици. По причина на това учение за различието или неподобието между Отца и Сина Аеций, Евномий и последователите им са наречени аномияни или аномеи (ανομεοιανοι, от думите: αν не и ομοιος - подобен). Това е второто чудовище, което се изродило от арианството.
Третата издънка, изникнала на ариминския събор от лъжата на Валент и Урсакий, които излъгали православните епископи, като прогласили, че Син Божий е от Бога и подобен на Отца, а не е твар, каквито са другите твари “Думите им, казва Иероним [53] , звучали благочестиво и никой не подозирал, че това открито изповядване било смесено с отрова. А за да отменят думата същество (ουσια) било представено благовидното основание, че то, както те говорили, не се намира в Писанието, и със своята новост съблазнява много прости люде, за това по-добре е да се отмени. Епископите не се грижели за думата, предполагайки, че смисълът си оставал неприкосновен”. От това пагубно учение се заразил Констанций и упорито го поддържал. Така, според думите на Теодорит, той издал указ, никой да не смее да нарича Сина Божий нито едносъщен, нито подобосъщен, понеже, казвал, че не е позволено да се изследва Божието същество, и заповядал да се нарича Син във всичко подобен на Отца. Но утвърждавайки това подобие, той не бил съгласен с македонияните. Последните говорели, че Синът е подобен на съществото на Бога, а той твърдял, че Синът е подобен не на Божието същество или на Бога, а на Отца. Някой си запознат с македониянската секта така обяснил на Иларий, който го разпитвал, разликата между единия и другия израз: “Синът не е подобен на Бога, но може да се мисли за подобен на Отца, понеже Отецът искал да създаде такава твар, която да се стреми към подобна на Себе си; и затова Синът е подобен на Отца, защото той по-скоро е син на волята, нежели на божеството. Но той не е подобен на Бога, понеже не е Бог, и не е роден от Бога, т.е. от съществото на Бога” [54] . Безчинствайки по този начин, Констанций не можел да търпи ония, които употребявали думата ουσια (същество). И най-напред нападнал омусианите (изповядващи едносъщието на Сина с Отца) с такава жестокост, че това преследване отделило много хора от Църквата. После, като не търпял така също и другосъщието, той изпратил на заточение виновниците му Аеций и Евномий, първия във Фригия, а втория в Памфилия. Същото искал да направи и с Евдоксий, който, според мнението на мнозина, измислил това чудовищно учение; но Евдоксий, страхувайки се от Констанциевия гняв, прехвърлил вината за това другосъщие върху Аеций.
Тези три ереси през царуването на Констанций не преставали да раздрусват църквата Божия. Ние не говорим още нито за Фотин, когото сирмийският събор осъдил за едномислието му с Павел Самосатски и със Савелий; нито за Аполинарий, който мислел, че плътта на Христа Господа била взета от небето, от лоното на Отца, но нямала човешка душа и разум, че отсъствието на душата се попълвало от Словото Божие, и че Божеството оставало мъртво в течение на три дена; нито за каларитския епископ Луцифер, който, макар мъжествено да е изтърпял заточението за никейската вяра, понеже се разсърдил на някои православни епископи, отстъпил от църквата, и това негово падение горчиво оплаквал Иероним [55] ; - най-после не говорим за други, които с противоречивите си мнения и разните, макар и не важни, особености раздирали тялото на Църквата, така че вярата, според думите на Иларий [56] , станала вяра на времето, а не на Евангелието. И тези язви в различните учения, изникнали във времето на Констанций или наскоро след смъртта му, продължавали и расли до самото царуване на Теодосий. Юлиан, макар и да заповядал на заточените при Констанций епископи да се върнат при църквите си, направил това, за да спечели любовта на народа, а не да затвърди истинската вяра, която толкова много страдала и която, напротив, искал да провали. Иовиан, в продължение на седеммесечното си царуване е можел само лично да почита православната вяра, но не и да я защити от толкова много смутове и напасти. Валентиниан, когато на изток почнали изследванията на вярата, сам защитавал вярата в едносъщието, обаче, зает с управлението на Запада и с войната, която водил със савроматите, той поверил управлението на Изтока на брата си арианин Валент, чиято жестокост описва накратко Григорий Назианзен, с твърдост изтърпял в онова време бедствията наедно с Василий; той казва: “Колкото бляскави и да са лошите дела на Валент, още по-бляскави се оказаха последните му подвизи с нас. Кои първи злодеяния разбирам аз? Изгнания, опис на имущества, явно и тайно коварство; прелъстявания с думи, където случаят се е представял сгоден; насилие, където лъстенето не помагало; изгонване от църквата на проповедници на правата вяра и въвеждане в църквата на ония, които следвали пагубното учение на императора, и които търсели нечестиви ръкописи и съставяли още по-нечестиви съчинения; изгаряне на презвитери на кораб в морето; (насърчаване на) нечестиви военачалници, които побеждавали не персите, покорявали не скитите, преследвали не някакъв варварски народ, а се опълчвали срещу църквите, поругавали се над олтарите, безкръвното свещенодействие обагряли с кръвта на човеци и осквернявали чистотата на девици с нечувана гавра” [57] .
Но след като Валент, победен и изгорен от готите, получил достойно наказание за светотатството си, Август Грациян признал за съучастник на своята власт Теодосий, под чието предводителство той, за отмъщение за смъртта на чичо си, разорил и разбил готите и му поверил началството над целия Изток. Този най-усърден почитател на едносъщието, кръстен в Солун, обнародвал закон, с който искал от подвластните си народи да напуснат несъгласията и споровете за вярата по мегданите, и по съгласие да приемат предадената от апостолите вяра в едното божество на Отца и Сина и Светаго Духа. Заминавайки наскоро за Цариград, той намислил да се изследват ересите на вселенски събор и чрез него да обедини църквата в правата вяра. За тази цел Теодосий свикал сто и петдесет православни епископи. Това било при консулството на Евхерия и Сиагрия в 381 година. Кой е председателствал този събор, с точност не е известно. Че не е председателствал императорът и че той само е свикал епископите на събор, това показват съборните послания за действията на събора до папа Дамас и до императора. Папа Дамас не участвал в събора нито лично, нито чрез свои легати. Епископ Нектарий още не бил поставен на мястото на Григорий Назианзен, който още не бил се отказал от цариградската катедра. Така че съборът е бил председателстван или от Григорий Назианзен, който в това време е бил още епископ на цариградската църква, или от Мелетия Антиохийски; Тимотей Александрийски се явил на събора по-късно, когато Мелетий вече починал и когато разсъжденията за вярата били свършени [58] . Между многото мъже с отлични достойнства, които са присъствали на тоя събор, се посочват: Кесарийският епископ Еладий, приемник на Василий Велики; Пелагий Лаодикийски, когото Валент изпращал в аравийските планини за изповядване на никейския символ на вярата; Амфилохий, епископ на Икония Ликаонска, другар на Василий Велики и на Григорий, прекарал дълги години в изгнание; Маркианополският епископ Мартирий; Кирил Иерусалимски, който претърпял много горчивини за изповядването на едносъщието и влизал във важни спорове с арианите; Геласий, епископ на Кесария Палестинска, знаменит с добродетелите и познанията си; Ахолий Солунски, който чрез благодатта на кръщението възродил Теодосий заради Христа [59] . Но най-вече се прославили трима: Григорий Нисски, брат на Василий Велики, съединен с него колкото по родство по кръв, толкова и по слава на отлично благочестие и ученост; - Мелетий Антиохийски, мъж, знаменит със светостта си, който през време на тиранията на Валент се прославил с тежки бедствия, заточения, с различни диспути и извършване на чудеса; Теодосий, който, като частен човек още, видял насън, че Мелетий му давал знаците на императорската власт - мантия и корона; а когато на събора Теодосий познал Мелетий по останали в паметта му черти на лицето му, твърде много се зарадвал и с удоволствие прегърнал светия мъж; - Григорий Назианзен, знаменито светило на църквата, който, от една страна, виждайки, че Цариградската църква около четиридесет години била разклащана от различни ереси и раздрусвана от арианските епископи (приемници един от друг), Македоний, Евдоксий и Демофил, а, от друга страна, подбуден и извикан по молба на православните епископи, поел управлението на тази църква, за да я очисти от тръните и плевелите, които почти били заглушили апостолската нива. По това време Григорий учил към малката църква, в която после императорите, подбудени от благочестие, пристроили обширен храм, наречен Анастасия (възкресение), понеже на това място възкръснало потъпканото от хора изповядване на Никейския събор. Но изморен от дълговременни трудове и от различни ядове в стълкновенията с арианите, Григорий най-сетне бил предмет на завист от страна на някои православни епископи. Египетските епископи самоволно избрали на негово място циничния философ Максим, който ги подкупил с пари и който впоследствие бил ослепен от Аполинарий. Въпреки това Григорий, който, ако и да чувствал нужда от покой след тежката умора, по молба на благочестивите християни останал на престола почти против волята си.
Деянията на събора в пълен състав и в оригинален вид не са дошли до нас. Запазили са се само: 1) речта на Григорий, която той произнесъл на събора, 2) съборните канонически постан