ПРАВИЛА на Светата Православна Църква - Част 1

Издава се с благословението на славянобългарския манастир “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.


Вместо предговор
ПРАВИЛА НА СВЕТИТЕ АПОСТОЛИ
Кратки исторически сведения за правилата на светите апостоли
Правила 1-85
ПРАВИЛА НА СВЕТИТЕ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРИ
Вместо предговор
ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ПЪРВИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Никейския)
Исторически сведения за Първия вселенски събор
Правила 1-20
ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ВТОРИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Цариградския)
Исторически сведения за Втория вселенски събор
Правила 1-7
ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ТРЕТИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Ефеския)
Исторически сведения за Третия вселенски събор
Правила 1-8
Послание на светия Трети вселенски събор до свещения Памфилийски събор относно Евстатий, бивш Памфилийски митрополит
ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ЧЕТВЪРТИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Халкидонския)
Исторически сведения за Четвъртия вселенски събор
Правила 1-30
ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ПЕТИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР
Исторически сведения за Петия вселенски събор
ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ШЕСТИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Цариградския, Тулски)
Исторически сведения за Шестия вселенски събор
Правила 1-102
ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ СЕДМИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Никейския)
Кратки сведения за Седмия вселенски събор
Правила 1-22

Вместо предговор

Правилата на светата православна християнска Църква са една насъщна нужда колкото за църковния пастир, като духовен учител и като управник, толкова и за християнина. Те съдържат законите и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове. Известни са под името канони и са извор на законоположения не само за живота и управлението на света Съборна Апостолска Източна Църква, а са легнали - главно духът им - и в основата на държавните закони на всички християнски страни.

Обаче въпреки голямата им важност и ценност, у нас те са достъпни само за едно малцинство: от тях, с незначителни изключения, се ползват само официално църковни учреждения и лица, понеже внесените отвън сборници на тези правила на църковнославянски и гръцки език са в твърде ограничен брой.

Нуждата от по-широкото им разпространение се е усещала отдавна и затова още в първите години на освобождението на България се е предприело превеждането от църковнославянски и издаването им на български език, тъй като в класическия славянски - старобългарски език, поради неговите форми и строеж, има известни трудности и неясноти. С превода и издаването на правилата се заело младото още тогава по живот, едва що основано, Софийско свещеническо братство, което издало в една книжка само правилата на светите апостоли и спряло по-нататъшното издаване по липса на материални средства, както са ни разказвали съвременници.

Но ако преди около петдесет години издаването на църковните правила на български е било чувствителна нужда, днес то се явява наложителна необходимост, тъй като това го изисква: 1) крайно нарасналата потребност да се утвърди благодатният дух на тия правила в съзнанието на българина християнин като ръководно начало в частния и обществения му живот; 2) по частно-църковното правораздаване, при което нуждата от по-широко църковно-правно осветление е еднаква и за съдията, и за заинтересованата страна, и за защитата, и 3) необходимостта от ръководство за изучаване на правилата в Богословския факултет в Софийския университет “Климент Охридски”.

Водени от тази идея, ние, с волята Божия, предприехме трудната задача да преведем на български език правилата или каноните на светата православна Църква, а по-добре казано, да продължим прекъснатото дело на потрудилите се преди нас.

Преводът направихме от руското издание на “Книга Правила” при сравнение със сръбския превод, ползвайки се и от знаменития труд на приснопаметния учен богослов и канонист Далматинския епископ д-р Никодим Милаш: “Правила с тумаченьима св. пр. ц”. Старахме се да спазваме точност в превода, почти до дословност. Допуснатата някъде свобода в това отношение се е наложила от необходимостта за улеснение. Не претендираме за съвършенство в работата си, трудността на която някъде може би се е оказала неотстъпчива пред усърдието.

Пред правилата, както на светите апостоли, тъй и на светите събори - вселенски, поместни и на светите отци, даваме кратки исторически сведения, - нещо, което в чуждите официални сборници го няма. Това направихме за улеснение на ползващите се от правилата, а най-вече от желание да улесним изучаващите висшите богословски науки, които, вярваме, колкото се отнася до историческата част, ще се освободят до известна степен от правенето на справки в различните съчинения, и то предимно чужди, из които е разпръснат този материал.

Сведенията за историята на Вселенските събори черпихме от намиращото се в библиотеката на Светия Синод на Българската Църква руско периодическо издание в шест тома: “Деяния вселенскихъ соборовъ” (изд. Казан. Дух. Академии 1910 г.). Дължим искрена признателност на Синодния главен секретар Негово Преосвещенство Стобийския епископ д-р Кирил за оказаното ни в случая съдействие при използването на тези източници за целта ни. Сведенията за историята на поместните събори и на светите отци взехме от собственото наше издание “Православно църковно право” - София, 1904 г., превод от сръбското издание на eпископ д-р Никодим Милаш.

Но участта на тоя наш труд сигурно щеше да е същата, каквато преди години бе участта на усилията на Софийското свещеническо братство, ако не беше се отзовала управата на Съюза на свещеническите братства, която, достойно оценявайки ползата и навременността за по-широко разпространение на правилата на светата православна Църква, се нагърби с напечатването и издаването им със съюзни средства, задоволявайки с това една належаща обществена нужда.

От преводача

ПРАВИЛА НА СВЕТИТЕ АПОСТОЛИ

Кратки исторически сведения за правилата на светите апостоли

С името на светите апостоли до нас са дошли 85 правила. Отначало предполагали, че тези правила са издадени от божествените апостоли съвместно с предназначение да служат за управлението на църквата. Това мнение за произхода на въпросните правила било разпространено най-вече на запад и се запазило петнадесет века. Когато магдебурските центуриатори изказали съмнение за апостолския им произход, срещу тях излязъл един от известните тогава учени (Turrianus), който доказвал, че същите правила били издадени писмено и непосредствено от светите апостоли на един техен събор в Иерусалим в четиридесет и петата година след Р. Хр. Тази мисъл се защитавала и от много други учени на ХVI век. От това време се почнало научното изследване за произхода на тези правила, резултатът от което бил, че те не били издадени непосредствено от светите апостоли писмено, но че получили началото си от апостолското предание и чрез устно предаване се запазили между апостолските приемници, а поради явилите се потребности в църквата, те били събрани още преди I вселенски събор, Никейския (325 г.), от неизвестен благочестив мъж, който ги нарекъл апостолски правила, за да покаже, че те чрез предание са получили началото си от самите божествени апостоли.

За доказателство на това, че споменатите правила са точен израз на апостолското учение, предадено устно от светите апостоли на техните приемници, служи и обстоятелството, че в основните си мисли те са напълно съгласни с онова учение, което се съдържа в каноническите книги на светото Писание. Друго доказателство е и това, че те строго съответстват на църковната практика, която ни се представя от непосредствените апостолски ученици и техните най-близки приемници и, най-сетне, че светите събори и светите отци на църквата от първите векове са им признали апостолски авторитет. За това именно тези правила, макар и да не са издадени писмено от самите свети апостоли, заслужават даденото им име и онова уважение, което им е признала вселенската църква.

Правила 1-85

Правило 1

Епископ да се ръкополага от двама или трима епископи.

Правило 2

Един епископ да ръкополага презвитер, дякон и останалите клирици.

Правило 3

Епископ или презвитер, който въпреки Господнето установление за жертвата донесе в олтара някакви други неща: мед, мляко, или вместо вино някакво питие, приготвено от нещо друго, или птици, или някои животни, или овощия, противно на установленията, освен нови класове, или грозде в надлежно време, да бъде низвергнат от свещен чин. Впрочем да не се позволява да се донася в олтара нещо друго, освен елей за кандила и тамян във време на светата служба.

Правило 4

Наченки от всякакъв друг плод да се изпращат в дома на епископа и на презвитерите, а не в олтара, разбира се, като епископите и презвитерите ги делят с дякони и останалите клирици.

Правило 5

Епископ, презвитер или дякон да не изпъжда жена си под предлог на благоговение; а ако я изпъди, да бъде отлъчен от църковно общение; ако пък остане непреклонен, да бъде низвергнат от свещен чин.

Правило 6

Епископ, презвитер или дякон да не приема върху си мирски грижи; инак да бъде низвергнат.

Правило 7

Епископ, презвитер или дякон, който празнува светия ден на пасхата преди пролетното равноденствие наедно с иудеи, да се низвергне от свещен чин.

Правило 8

Епископ, презвитер или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършване на приношението, да представи причината и ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи причина, да бъде отлъчен от църковно общение като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършвал неправилно.

Правило 9

Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и свето причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата.

Правило 10

Ако някой, макар и вкъщи, се помоли с отлъчен от църковно общение, да бъде (и сам той) отлъчен.

Правило 11

Ако някой, който се брои в клира, се помоли с низвергнат, и сам нека бъде низвергнат.

Правило 12

Ако някой от клира или отлъчен от църковно общение мирянин, или недостоен да бъде приет в клира, като напусне, бъде приет в друг град без препоръчително писмо, нека бъде отлъчен и тоя, който го е приел, и тоя, който е приет.

Правило 13

А ако бъде отлъчен, да му се продължи отлъчването, като на такъв, който е излъгал и измамил църквата Божия.

Правило 14

Не е позволено на епископ да напуска епархията си и да преминава в друга, макар и от мнозина да е бил убеждаван, освен ако има някаква извинителна причина, която да го кара да прави това като такъв, който може да принесе по-голяма полза на тамошния народ с благочестивото си слово. И това да върши не по собствен произвол, а по решение на много епископи и след най-усилно убеждаване.

Правило 15

Ако някой презвитер или дякон, или изобщо броящ се в клира, напусне областта си, премине в друга и като се премести окончателно, се засели там да живее без волята на собствения си епископ, на такъв заповядваме да не служи повече, и най-вече, ако не е послушал епископа си, който го вика да се върне, а в случай, че продължава да упорства в това безчиние, нека остане там в общение като мирянин.

Правило 16

А ако епископ, у когото се случат такива, ги приеме за членове на клира си, пренебрегвайки наложеното им запрещение, такъв да бъде отлъчен като учител на безчинието.

Правило 17

Който след светото кръщение е бил обвързан с два брака или е имал наложница, не може да бъде нито епископ, нито презвитер, нито дякон, нито изобщо да се брои в свещения клир.

Правило 18

Който е взел за съпруга вдовица, разведена или блудница, робиня или опорочена, не може да бъде ни епископ, ни презвитер, ни дякон, ни пък въобще да се брои в свещения чин.

Правило 19

Който е имал за съпруги две сестри или племенница не може да бъде приет в клира.

Правило 20

Клирик, който поръчителства за някого, да се низвергне.

Правило 21

Скопец, който е станал такъв от човешко насилие или е бил лишен от мъжките си органи във време на гонение, или пък се е родил така, нека бъде епископ, ако е достоен.

Правило 22

Който сам себе си е скопил, да не се приема в клира, понеже е самоубиец и враг на Божието създание.

Правило 23

Ако някой от клира се е самоскопил, нека бъде низвергнат, понеже е убиец на самия себе си.

Правило 24

Мирянин, който се е самоскопил, нека бъде отлъчен от тайнствата за три години, понеже е злоумишленик срещу собствения си живот.

Правило 25

Епископ, презвитер или дякон, който бъде изобличен в блудство, в клетвопрестъпление или в кражба, нека бъде низвергнат от свещен чин, но без да бъде отлъчен от църковно общение, понеже Писанието казва: “не въздавай два пъти за едно и същото” (Наум. 1:9). Същото важи и за останалите клирици.

Правило 26

Заповядваме, щото от ония, които се броят в клира, само четци и певци да встъпват в брак по желание.

Правило 27

Заповядваме да бъде низвергнат от свещен чин епископ, презвитер или дякон, който бие съгрешили верни или досадили неверни, и с това иска да заплашва други, понеже Господ на нищо такова не ни е учил, а напротив, Сам, бидейки удрян, не е нанасял удари, бидейки укоряван, не отвръщал с укор, страдайки, не заплашвал (1 Петър 2:23).

Правило 28

Епископ, презвитер или дякон, който справедливо е низвергнат за доказано престъпление, ако дръзне да се докосне до възложеното му някога служене, нека бъде съвършено изключен от църквата.

Правило 29

Епископ, презвитер или дякон, който е получил това си достойнство за пари, нека бъде низвергнат и (сам) той, и оня, който го е ръкоположил, и нека бъде напълно изключен от общение като Симон влъхв от мене, Петра.

Правило 30

Епископ, който си послужи със светски власти и чрез тях получи епископска власт в църквата, да се низвергне и отлъчи, както и всички ония, които се съобщават с него.

Правило 31

Презвитер, който презре собствения си епископ, събере отделни събрания и издигне друг олтар, без да изобличи епископа си в нищо противно на благочестието и правдата, да бъде низвергнат като властолюбец, понеже насила е отнел властта. Също така да бъдат низвергнати и всички други от клира, които са го последвали, а миряни да бъдат отлъчени от църковно общение. Но всичко това да стане след три поредни увещания от епископа.

Правило 32

Презвитер или дякон, отлъчен от епископа (си), да не се приема в общение от друг епископ, а само от тоя, който го е отлъчил, освен когато се случи да умре отлъчилият го.

Правило 33

Да не се приема никой чужд епископ, презвитер или дякон без препоръчително писмо, и когато такова бъде предявено, нека бъдат подложени на изпитание, та ако са проповедници на благочестието, нека се приемат, а ако не са, дайте им необходимото, но в общение не ги приемайте, понеже стават много измамвания.

Правило 34

Епископите на всеки народ трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава, и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места. Но и първият епископ да не върши нищо без разсъждението на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети - Отец и Син и Дух Свети.

Правило 35

Епископ да не дръзва да извършва ръкоположения в неподчинени нему градове и села извън епархията му; а ако се докаже, че е направил това без съгласието на ония, на които са подчинени тия градове и села, нека бъде низвергнат и сам той, и ръкоположените от него.

Правило 36

Ако някой, ръкоположен за епископ, не приеме да служи и да се грижи за поверения му народ, нека се отлъчи, докато приеме. Също така и презвитер и дякон. А ако отиде там и не по своя воля, а по злоба на своя народ не бъде приет, нека си остане епископ, но да бъде отлъчен клирът на тоя град, задето не е поучил тоя непокорлив народ.

Правило 37

Два пъти в годината да става събор на епископите и да разсъждават помежду си за догмите на благочестието и да разрешават явяващи се църковни спорове: първия път в четвъртата неделя на петдесетницата, а втория - в дванадесетия ден на месец октомври.

Правило 38

Епископ да се грижи за всички църковни вещи и да разпорежда с тях така, като че Бог ги надзирава. Но не му се позволява да си присвоява нищо от тях или да подарява на свои сродници принадлежащото на Бога. А ако са сиромаси, нека им даде като на такива, обаче под този предлог да не продава принадлежащото на църквата.

Правило 39

Презвитери и дякони да не извършват нищо без волята на епископа (си), понеже нему е поверена грижата за Божия народ и той ще отговаря за неговите души.

Правило 40

Нека точно се знае собственото имущество на епископа (ако той има такова) и точно да се знае Господнето, та умирайки, епископът да има право да остави онова, което е негово собствено, на когото и както иска, за да не би под вид на църковно да бъде разнесено и имуществото на епископа, който може би има жена и деца, или сродници, или слуги. Понеже е справедливо пред Бога и пред човеците, и църквата да не претърпи някоя щета поради неизвестността на епископовото имущество, пък и епископът и сродниците му да не се подхвърлят на отнемане имуществото му заради църквата, или пък близките му да не се разправят чрез съд, та смъртта му да бъде обезславена.

Правило 41

Заповядваме епископът да има власт над църковното имущество, защото, ако нему трябва да бъдат поверени скъпоценните човешки души, колко повече трябва да му бъде поверена грижата за пари: да се разпорежда по своя власт и със страх Божий и с благоговение да управлява всичко и да дава на нуждаещи се чрез презвитерите и дяконите. Така също (ако е потребно) да взима назаем за свои и на странстващи братя за необходими нужди, за да не търпят недостиг в нещо; защото Божият закон е постановил, служащите на олтара от олтара да се издържат, както и войникът никога не ще вдигне оръжие срещу неприятел на свои разноски.

Правило 42

Епископ, презвитер или дякон, който се е предал на игра и пиянство, нека или да престане, или да бъде низвергнат.

Правило 43

Иподякон, четец или певец, който върши същото, или да престане, или да бъде отлъчен; така също и миряни.

Правило 44

Епископ, презвитер или дякон, който иска лихва от длъжниците си, нека или да престане, или да бъде низвергнат.

Правило 45

Епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, нека се отлъчи; а ако им позволи да вършат нещо като свещенослужители в църквата, да бъде низвергнат.

Правило 46

Заповядваме да се низвергват епископ или презвитер, които са приели кръщение или жертва на еретици, понеже: “Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния” (2 Кор. 6:15).

Правило 47

Епископ или презвитер, ако отново кръсти някого, който е действително кръстен, или не кръсти осквернен от нечестиви, да бъде низвергнат, понеже се е надсмял над кръста и смъртта Господни и не е различил свещеници от лъжесвещеници.

Правило 48

Мирянин, който, като изгони жена си, вземе друга, или напусната от другиго, да бъде отлъчен.

Правило 49

Епископ или презвитер, който кръсти не по Господнето установление в името на Отца и Сина и Светаго Духа, а в три безначални, или в три Сина, или в три Утешителя, да се низвергне.

Правило 50

Епископ или презвитер, който извърши не три потапяния на едното тайнство, а едно потапяне в смъртта на Господа, да бъде низвергнат, защото Господ не е казал: “кръщавайте в моята смърт”, а: “Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа”(Мат. 28:19).

Правило 51

Ако някой епископ, презвитер, дякон или изобщо от свещения чин отбягва от брак, месо и вино не заради подвиг на въздържание, а за това, че се гнуси, като е забравил, че всичко е много добро и че Бог, създавайки човека, създал ги е мъж и жена, и по тоя начин, хулейки, злослови създанието - такъв или да се поправи, или да бъде низвергнат от свещен чин и да се отхвърли от църквата. Също така и мирянин.

Правило 52

Епископ или презвитер, който не приеме, а отхвърли такъв, който се обръща от греха, нека бъде низвергнат от свещен чин, понеже наскърбява Христа. Който е казал: “И на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник” (Лук. 15:7).

Правило 53

Ако епископ, презвитер или дякон, който в празнични дни не яде месо и не пие вино, поради гнусене, а не поради подвиг на въздържание, нека бъде низвергнат, като осъден от собствената си съвест, защото става причина за съблазън и на други.

Правило 54

Клирик, който бъде забелязан, че яде в кръчма, да бъде отлъчен, освен когато, като пътник, бъде принуден да отпочива в гостилница.

Правило 55

Клирик, който наскърби епископ, да се низвергне, понеже е казано: “началника на твоя народ да не злословиш” (Деян. 23:5).

Правило 56

Клирик, който наскърби свещеник или дякон, да се отлъчи.

Правило 57

Клирик, който се присмива на куц, глух, сляп или на сакат в краката, да се отлъчи. Също така и мирянин.

Правило 58

Епископ или презвитер, който не се грижи за клира и за паството си и не ги учи на благочестие, да бъде отлъчен. А ако не престане да нехае и се лени, нека бъде низвергнат.

Правило 59

Епископ, презвитер или дякон, който не дава потребното на нуждаещ се клирик, да се отлъчи. А който не престава да бъде такъв, да се низвергне като убиец на брата си.

Правило 60

Който във вреда на народа и клира прогласява в църква за свети издаваните от нечестивци лъжливи книги, да бъде низвергнат.

Правило 61

Верен, който бъде обвинен в блудство, прелюбодейство или друго някое престъпление, и бъде уличен в това, да не се приема в клира.

Правило 62

Клирик, който се уплаши от иудеин езичник, или еретик и се отрече от Христовото име, да се отлъчи от църквата; а ако се отрече от името служител на църквата, да се низвергне от клира; ако ли се покае, нека се приеме само като мирянин.

Правило 63

Епископ, презвитер или дякон, или пък въобще някой от свещения чин, който яде удушено, звероядено или мърцина, да бъде низвергнат, понеже законът е забранил това (Бит. 9:4); а ако мирянин извърши това, нека бъде отлъчен.

Правило 64

Ако някой клирик бъде забелязан, че пости в деня Господен или в събота, освен в едната (велика) събота, да бъде низвергнат; а ако е мирянин, да бъде отлъчен.

Правило 65

Клирик или мирянин, който се моли в иудейска или еретическа синагога, да бъде низвергнат от свещен чин и отлъчен от църковно общение.

Правило 66

Клирик, който в свада удари някого и с един удар го убие, да бъде низвергнат за дързостта си; а ако това стори мирянин, да бъде отлъчен.

Правило 67

Ако някой изнасили несгодена девица, да бъде отлъчен от църковно общение и в никой случай да не му се позволява да взима друга, а е длъжен да вземе оная, която е избрал, та макар тя да е и сиромахкиня.

Правило 68

Епископ, презвитер или дякон, който приеме от някого второ ръкоположение, да бъде низвергнат от свещен чин, както той, така и оня, който го е ръкоположил, освен ако се установи, че е ръкоположен от еретик; понеже кръстени или ръкоположени от такива не могат да бъдат нито верни, нито служители на църквата.

Правило 69

Епископ, презвитер, дякон, иподякон или певец, който не пости в светата Четиридесетница преди Пасхата, или в сряда и петък, освен когато на това му пречи телесна немощ, нека бъде низвергнат, а мирянинът да бъде отлъчен.

Правило 70

Епископ, презвитер, дякон или въобще броящ се в клира, който пости наедно с иудеи, празнува наедно с тях или приема техни празнични дарове, като опресноци или нещо подобно, да бъде низвергнат, а мирянинът да бъде отлъчен.

Правило 71

Християнин, който занесе зехтин в езическо капище или в иудейска синагога в техни празници, или запали свещ, да бъде отлъчен от църковно общение.

Правило 72

Клирик или мирянин, който открадне от църква восък или зехтин, да бъде отлъчен от църковно общение и петорно да върне онова, което е взел.

Правило 73

Никой да не присвоява за своя употреба златен или сребърен съд, или завеса, понеже това е беззаконно; а който бъде забелязан в това, нека бъде наказан с отлъчване.

Правило 74

Епископ, който е обвинен в нещо от заслужаващи доверие люде, трябва лично да бъде призован от епископи, и ако се яви и изкаже признание или бъде доказано обвинението му, нека му бъде определена епитимия; и ако, призован веднъж, не послуша, да се призове повторно чрез изпратени до него двама епископи; не послуша ли и тоя път, нека бъде повикан и трети път (пак) от двама пратеници епископи; ако ли и това не уважи и не се яви, съборът нека произнесе решение по благоусмотрение, за да не мисли той, че ще има някоя изгода от това, дето се отклонява от съда.

Правило 75

Да не се приема еретик за свидетел против епископ, но и само един верен не е достатъчен, понеже: “с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума” (Мат. 18:16).

Правило 76

Не подобава на епископ от угода към брат или син да поставя в епископско достойнство когото пожелае, понеже не е право да се създават наследници на епископството и Божията собственост да се дава в дар на човешкото пристрастие, защото Божията църква не трябва да се поставя под властта на наследници; а ако някой направи това, поставянето да е недействително и сам той да бъде наказан с отлъчване.

Правило 77

Лишен от едно око и повреден в краката, но достоен за епископ, нека бъде такъв, понеже не го осквернява телесният недостатък, а душевната нечистота.

Правило 78

Глух и сляп не бива да става епископ не за това, че е бил осквернен, а за да няма пречка в извършване на църковните работи.

Правило 79

Бесноват да не се приема в клира, нито с верни да се моли; а ако се освободи, да се приеме с верните, пък в случай, че се окаже достоен, тогава да се приеме и в клира.

Правило 80

Не е право веднага да се ръкополага за епископ такъв, който е преминал от езически живот и е кръстен, или е обърнат от порочен начин на живеене, понеже е несправедливо неизпитан още да бъде учител на други, освен ако това стане по Божия благодат.

Правило 81

Казали сме, че не трябва епископ или презвитер да се меси в народни управи, а винаги да се занимава с църковните работи. Такъв или трябва да бъде убеден да не върши това, или да се низвергне, понеже, според Господнята заповед, “никой не може да слугува на двама господари”(Мат. 6:24).

Правило 82

Не позволяваме да се произвеждат в клира роби без съгласието на господарите им за оскърбление на владетелите им, понеже това води след себе си разстройство в домовете. А ако се намери роб, достоен за ръкоположение в църковна степен, какъвто е и нашият Онисим, а при това господарите му разрешат и го освободят, пък и го пуснат от дома му, нека бъде произведен.

Правило 83

Епископ, презвитер или дякон, който е на длъжност във войската и иска да задържи и едното, и другото, т.е. римското началстване и свещенослужителската длъжност, да бъде низвергнат от свещен чин, понеже: “Кесаревото - Кесарю, Божието Богу” (Мат. 22:21).

Правило 84

Който противозаконно оскърби царя или княза, да бъде наказан: ако е от клира, да бъде низвергнат от свещен чин, а ако е мирянин, да се отлъчи от църковно общение.

Правило 85

Всички вие, които сте в клира и миряни, почитайте за свещени книгите от стария завет: Моисеевите пет: Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие; за Иисуса Син Навинов - една; Съдиите - една; Рут - една; Царствата - четири; Паралипоменон (остатъци от книгата за дните) - две; Псалтир - една; Ездра - две; Естир - една; Макавейски - три; Иов - една; Соломонови - три; Притчи, Еклесиаст, Песен на песните; Пророци - дванадесет; Исаия - една; Иеремия - една; Езекиил - една; Даниил - една. Освен това, обръща ви се внимание вашите младежи да изучават премъдростта на многоучения Сирах. Наши пък, т.е. от Новия Завет са: четири Евангелия: от Матей, Марко, Лука, Иоан; четиринадесет послания от Павел; от Петър две послания; от Иоан - три; от Иаков - едно; от Иуда - едно; от Климент две послания; и постановленията, които от мене, Климент, са издадени за вас, епископите, в осем книги (които не трябва да се разпространяват между всички, заради тайнственото в тях), и Деянията наши апостолски.

ПРАВИЛА НА СВЕТИТЕ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРИ

Вместо предговор

Вселенските събори в историята на църквата се отнасят към периода от първата половина на IV век (325 г.) до последната половина на VIII в. (788 г.). Няма нужда да се говори много за тяхната особена важност в църквата. Всеки от тях е изразявал разума и гласа на вселенската Христова църква, т.е. разума и гласа на всички места и на всички по-раншни времена на християнството, а всички те заедно съставят най-пълно и живо свидетелство на цялата древна църква в догматическо, каноническо, йерархическо и нравствено отношение. Те са изразили и утвърдили за всички последващи времена най-чистото първоначално църковно предание; разкрили са и с цялата точност са определили и изложили догмите на вярата; установили са най-важните църковни правила: свещенослужебни, дисциплинарни, съдебни и покайни; осъдили са не само неправомислещи секти и лица, които тогава са бунили вселенската църква, а и цели поместни църкви, които в своите частни мнения, действия и обичаи, повече или по-малко, са се отклонявали от единния, вселенски дух; запазили са чистото изповядване на православната вяра и вътрешния живот на църквата от нововъведения, несъгласни с нейните първоначални предания, и от всякакви произволни мнения и разпореждания в нея - запазили са я именно със затвърдяването на положителни основи и образци на изповядването на вярата и духовното управление на църквата - за всички времена. Понеже в своите определения те са изразявали единомислието и единогласието на цялата християнска църква от различни места и времена - единомислие и единогласие, които не така лесно са могли да бъдат поддържани в такова пространство и времена само с човешки сили, от една страна, а, от друга - тъй като в решаване на най-важните догматически въпроси за най-висши тайни на вярата никак не биха били достатъчни само усилия на човешкия разум или само свидетелства на човешката вяра, - затова вселенските събори твърде справедливо се признават за вдъхновени в своите решения от Светия Дух. Вследствие на това православната вселенска църква съзнава себе си и непогрешимата си чистота във вярата, както и духовната цялост във вътрешния си живот, като неизменна основа, утвърдена на седемте вселенски събора.

Като паметници на вселенските събори са останали не само исторически и странични свидетелства, от които някои са съвременни на тях, а по-голяма част са им твърде близки по време, - но и деянията на съборите. Тук под названието деяние на съборите ние разбираме не само отделни актове или документи, отнасящи се до историята на съборите, като например: послания на съборите и на отците, които са присъствали на тях, грамоти на царе за свикването им; съборни изложения на вярата и т.н., но и самия ред на съборните съвещания, разисквания и действия с всички подробности. За автентичността на тия съборни деяния въобще няма причини за никакво съмнение, понеже: 1) съставът им и изложението напълно съответстват на известията и обстоятелствата на времето, на мястото, на лицата и на делата, които се отнасят до един или друг събор, така че деянията носят сами в себе си признаците на своята достоверност; 2) отделни, несъмнени документи, принадлежащи към историята на съборите, потвърждават, всеки един от тях, онова, което се излага в деянията; 3) странични исторически свидетелства, всяко едно за себе си, също така посочват много неща, които се забелязват в деянията. Възможността за съставянето на записките за съборните съвещания нито може да бъде опровергана, нито може да бъде подложена на съмнение, понеже е известно, че на съборите, освен църковни пастири, са присъствали и официални граждански представители и чиновници, а освен това и деянията, ако не в пълнота, поне отчасти са били представяни за сведение на императорите, които понякога и собственоръчно са ги подписвали. Между това в подробностите на сборните съвещания могат да се видят твърде интересни, поучителни и полезни данни за историята на църквата и за точното изучаване на самата православна вяра. Деянията ни посочват колко внимателно, с каква дълбочина и мъдрост, и как предпазливо и точно светите отци са изследвали Божественото учение на вярата, как са определяли догмите и не само в мислите, а и в самите изрази, и дори в отделните думи; как грижливо са наблюдавали повсеместното предание и всеобщия глас на църквата; как търпеливо и предвидливо са разглеждали и разрешавали всички недоумения против вярата у колебаещи се умове и у свободомислещи; как прилежно са изучавали мислите и писанията на своите предшественици, като ги препрочитали на съборите; как не са изпускали дори и най-малки подробности за благоустрояването на църквата, за вътрешното ѝ заздравяване и за опазването ѝ от всички възможни и случайни колебания не само за своето време, а и за последващи времена.

ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ПЪРВИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Никейския)

Исторически сведения за Първия вселенски събор

През царуването на Константин Велики църквата Христова, едва успокоена от външни врагове, била наново разбунена от противохристиянското учение на Арий, презвитер на Александрийската църква.- Подбуждан от честолюбие и завист спрямо връстника си Александър, когото народът и клирът избрали на епископската катедра в Александрия, Арий решил да компрометира учението на своя епископ [1] . Когато Александър, по обичая, беседвал с клира си за единосъщието на Сина Божий с Бога Отца, Арий почнал да го изобличава в савелиянство [2] ; но опровергавайки мнимата ерес, той сам се оказал проповедник на действителна ерес, която отхвърляла християнската вяра в самата ѝ основа. Арий почнал да учи така: “било е време, когато е нямало Син Божий; Син Божий е сътворен от несъщното (гр. εξ ουκ οντων), а никак не от същността на Отца, при това бил роден във времето, а не във вечността, не като Бог истински от Бог истински, а е сътворен като оръдие за създаване на други твари; той и по естество бил по-долу от Отца и бил изменян по воля; а нарича се Син Божий не по естество, а по осиновяване, като послушен на волята на Отца” [3] . Заразата на това пакостно учение засегнала най-първо клира: седмина презвитери и дванадесет дякони станали първи последователи на Арий, а заедно с това и първи проповедници [4] . Александър мислел отначало с кротки беседи и с увещание да върне Арий на истинския път, но когато видял, че той е непреклонен в убеждението си, че богохулното му учение се простира зад пределите на Александрия и че заразило дори и някои епископи [5] , тогава, като повикал предстоятелите на църквите в Египет и Ливия на брой около сто, той (Александър) свикал събор в Александрия, на който, след като била изобличена ереста, с обща присъда еретиците били лишени от свещенослужителски места, били отлъчени от църквата и изгонени от Александрия [6] .

Арий, като се отстранил с привържениците си в Палестина, писал на много епископи, между които и на Никомидийския епископ Евсевий, който в онова време бил силен в императорския двор, като се оплакал от несправедливото уж преследване на Александър и искал защита и от тях. Надменният Евсевий, чието честолюбие било толкова поласкано, приел еретиците под свое покровителство и с послание до епископите, оправдавайки и защитавайки Арий, съдействал за разпространяването на нечестивата ерес, която по такъв начин заразила Палестина, Никомидия, Витиния и други области [7] .

Междувременно, като мислел, че ереста след съборното ѝ осъждане сама по себе си ще изчезне, Александър мълчал за станалото в църквата му, но когато узнал, че еретиците били приети под покровителството на Евсевий и че той разпращал навсякъде писма за заздравяване на ереста, решил да извести чрез окръжно послание [8] всички епископи на вселенската църква както за станалото в църквата му събитие, така и за злонамерените действия на Евсевий Никомидийски. Епископите на Египет, Тиваида, Ливий, Пентапол, Сирия, Ликия, Памфилия, Азия, Кападокия и от др. съседни области подписали посланието на Александър и в знак на единомислие с него изпратили удостоверителни писма [9] . За да има повече защитници на православното учение, той писал нарочно писмо до епископите на Цариградския окръг на името на главния им предстоятел, Цариградския епископ Александър [10] . При все това ереста на Арий, имайки силен покровител в лицето на могъщия Евсевий, вършила своите гибелни действия; преминавайки от една област в друга начело на предстоятелите, които увличали подире си и народа, тя навсякъде възбуждала спорове и раздори, така щото в края на краищата направила християнската вяра предмет на поругание и на осмиване дори на публични зрелища [11] . Единомишлениците на Евсевий, взимайки страната на Арий, усилено се стараели да убедят Александър да опрости еретиците и да ги приеме в църквата наедно с учението им. Сам Арий, оправдавайки себе си, приветствал Александър и безсрамно твърдял, че уж бил приел учението си от него. Но когато Александър, твърд в изповядването на православната вяра, не обръщал внимание на защитниците на Арий, епископите, които покровителствали лъжеучението, приемайки това невнимание за оскърбление на своята личност, съставили във Витиния събор и, въпреки апостолското правило [12] , признали Арий за несправедливо осъден; заедно с това, като известили за същото останалите свои съучастници, убеждавали ги да приемат Арий като верен син на църквата [13] .

Император Константин се научил за тия неуредици в църквата и крайно се натъжил, считайки това и за свое собствено нещастие. Той незабавно изпратил в Александрия обичания и уважаван от него Кордубски епископ Осий с увещателно писмо до Александър и до Арий с поръка да ги помири [14] . Обаче тази кротка мярка само засилила упорството на враговете на мира - арианите. Императорът бил готов да вземе решителни мерки, за да премахне разпространеното навсякъде лъжеучение, но преди да направи това, решил да напише на Арий и на последователите му послание [15] , като ги убеждавал и ги молил да прекратят подетата от тях против самия Христа препирня, ала и това никак не подействало за изоставянето на ожесточената злоба от враговете на истината.

Към същото време били назрели и други отдавнашни неуредици в църквата. Епископ Мелетий, управляващ Тиваидската епархия, която била в зависимост от Александрийската катедра, бил отлъчен от Александрийския епископ Петър за различни престъпления, а най-вече за измяна на вярата във време на гоненията. Това било започнало още при Петър, продължило при епископ Ахил и при приемника му Александър. Когато се появило арианското учение, Мелетий заедно с единомишлениците си се присъединил към Арий, и споделяйки заедно с него враждуването му срещу Александър и клира му, съдействал усилено за по-широкото разпространение на ереста [16] . Най-накрая към тези смутове се присъединили още и разногласията между западните и източните християни по повод празнуването на Пасхата. Източните християни празнували заедно с иудеите, именно в 14-о число на първия месец след пролетното равноденствие, а западните - в първия неделен ден след пълнолунието на тоя месец. Последствието от това разногласие било, че в едно и също време едните се подвизавали в пост и молитва, възпоменавайки Господните страдания, а другите весело се наслаждавали от светлото тържество на възкръсването Му - нещо, което твърде естествено пораждало раздори между едноверните християни и отслабвало взаимното уважение на поста и на празника. Станалите по тоя случай във II и III в. събори не успели да докарат разномислещите до едно съгласие [17] . Тогава император Константин, подбуждан от тия важни обстоятелства в църквата и съветван от добромислещи епископи, предприел свикването на събор, за да разреши спорните въпроси, и за това предписал на предстоятелите на всички църкви да се съберат в Никея, град, намиращ се във Витиния [18] .

На призива на императора се отзовали и в Никея се събрали предстоятелите на църкви от Азия, Африка и Европа на брой 318. Римският епископ, който не можел да се яви лично, по причина на дълбока старост, изпратил от своя страна двама презвитери Витон и Викентий [19] . Между събралите се пастири мнозина се славили с дар на слово и с познаване на Божествените Писания (като например Евстатий Антиохийски, Евсевий Палестински и др.), или с дар на прозорливост (Кападокийският епископ Леонтий) и с чудотворство (Тримитунският епископ Спиридон, Яков Низибийски), а някои носили върху си раните на мъчения, свидетелство за жива и действена вяра в Изкупителя (Макарий Иерусалимски, Пафнутий, епископ на горна Тиваида, Павел Неокесарийски, Ипатий Гангърски и други [20] . Заедно с епископите на събора дошли и много презвитери и дякони, между които особено известен бил Атанасий, дякон (после епископ) на Александрийската църква, който се прославил в състезанието с арианите [21] . Все тогава се явили в Никея и някои езически философи, - едни, за да се запознаят по-отблизо с християнското учение, а други - от омраза към него, - надявайки се с помощта на диалектиката да могат да разбъркват речите на епископите и да опровергават защитаваното от тях учение. Между тези философи църковните писатели споменават особено за един, който много се надигал с диалектиката си и се надсмивал над епископите, обаче с простите думи за вярата на един свят старец бил обърнат към Христа [22] .

Преди да се открият на събора общите тържествени разсъждения за вярата, епископите няколко пъти се събирали помежду си и, призовавайки Арий, изпитвали мнението му, за да узнаят по-точно същността на проповядваното от него учение. А когато настъпил определения от императора ден за откриване на събора, епископите се събрали в двореца, където било пригодено за събора особено помещение с трон за царя и със седалища за участващите в събора. След като пристигнал императорът, един от епископите го приветствал с реч от името на събора [23] , на която той отговорил също с реч [24] , като изказал радостта си, че се намира в събранието на толкова църковни пастири и ги убеждавал да са единомишленици във вярата [25] . След това започнали разискванията в събора.

По искане на събора Арий, който бил призован със съмишлениците си, изложил пред събора учението си. Богохулното му съдържание дотолкова оскърбило православните епископи, че те запушвали ушите си, не можейки да го търпят [26] . След това било прочетено вслух пред целия събор изложението за вярата на Евсевий Никомидийски, но нелепостта му била толкова очевидна, че веднага било отхвърлено и разкъсано пред очите на всички [27] . Веднага били прочетени актовете на Александрийския събор, за да може от реда, по който е ставал съдът над еретиците, да се проясни, колкото се може повече, самото им учение. При това, за да се подбудят еретиците към доброволно съзнание на заблудата си, било позволено и на едната, и на другата страна свободно да излагат мненията си. Императорът спокойно изслушвал състезаващите се, стараейки се само да ги склони към единомислие [28] . Арий отначало бил поддържан само от седемнадесет души, но и от тях голяма част преминали на страната на православните. В това време между другите защитници в спора с арианите взимал особено участие Атанасий Александрийски, който с голямо изкуство, със силата на словото и с мислите си поразявал хитро сплетените им умувания. Вероятно на страната на Арий са били и някои от философите, влизайки в словоборство с епископите [29] .

Но Арий с няколко свои съмишленици останал непреклонен в мненията си. Тогава отците на събора, като изповядали тържествено и едногласно Сина Божий единосъщен на Отца, предали на анатема Ариевото учение като противно на словото Божие и на отеческото предание, наедно с всички, които се придържали към това учение. А за да утвърдят в точност правото изповядване на вярата за Сина Божий за всички последващи времена, отците изложили това изповядване в Символа на вярата, като прибавили към него анатемата над ония, които говорили за Сина Божий, че имало време, когато Го нямало, че Той не бил роден от същността на Отца, а сътворен по-рано от всички твари, че бил изменяем и т. н. Когато било прочетено това учение на глас пред всички, императорът го приел като символ от Бога даден и заповядал да го подпишат всички присъствали на събора [30] . А Арий и единомишлениците му, освен че получили църковно отлъчване, били и заточени. И понеже Арий разпространявал лъжливото си учение чрез свои съчинения, от които особено съблазнителна била неговата книга [31] , императорът заповядал да се изгорят всички тия съчинения, като обявил, че ще бъде наказван със смърт всеки, който бъде забелязан, че ги укрива [32] . Утвърденото от събора изповядване на вярата подписали и много от покровителите на Арий като: Никомидийският епископ Евсевий, Теогний Никейски, Марис Халкидонски, Патрофил Екитополски. Наркис Иеронийски и други [33] . Но Мармаришкият епископ Теон и Птоломаидският епископ Секунд останали също така непреклонни, както и Арий. Впрочем Евсевий и Теогний, като подписали символа, не се съгласили да подпишат и осъждането на Арий, под предлог, че уж той лично не бил такъв, за какъвто го признали. Затова отците на събора, заключавайки от постъпката на тия двама епископи, че те са подписали съборното изложение на вярата само от страх да не бъдат наказани, а не по вътрешно убеждение, ги осъдили като защитници на ереста, а императорът ги обявил за лишени от църковните им места и заедно с Арий, Теон и Секунд ги изпратили на заточение, откъдето впрочем били наскоро върнати, понеже изпратили писмено разкаяние за заблудата си [34] .

След низвергването на Арий и учението му, съборът разсъждавал и по други съвременни въпроси в църквата.

За предотвратяване на вредните последствия от разногласието в празнуването на Пасхата и за да няма нищо общо в това тържество с иудеите, съборът постановил тя да се празнува във всички църкви в едно и също време, именно в първия неделен ден след пълнолунието на пролетното равноденствие [35] . От това време е въведен в обща употреба и пасхалният кръг като ръководство за определяне на пасхата за всяка година. А относно Мелетиевия разкол съборът определил Мелетий да живее в Лика (в Египет) с име на епископ, но без всяко участие в работите на църковната управа, и ония, които са ръкоположени от него, да запазят достойнството си, но по чин да са по-долу от свещенослужителите, ръкоположени от Александър, и да се намират в такава зависимост от александрийския епископ [36] .

В грижите си да въдвори църковно единомислие между всички, императорът извикал на събора епископа на новацианската секта Акесий и щом като бил изложен и подписан от събора символът на вярата, го попитал съгласен ли е с това изповядване и с определението за празника на Пасхата. Акесий отговорил: “Постановеното от събора, господарю, не е ново: така са вярвали още от самото начало”. А когато императорът пак го попитал защо той се дели от църковното общение, тогава Акесий споменал за събитията във времето на Декиевото гонение и произнесъл формулата на своето строго правило, че ония, които са паднали в грях след кръщението си, който Божественото писание нарича смъртен, не трябва вече да се допускат до участие в Божествените тайнства и надеждата за опрощаване ще получат вече не от иереи, а от самия Бог, Който има сила и власт да опрощава грехове. На това императорът му отговорил: “Акесие, постави стълба и сам се изкачи на небето” [37] .

Освен за догмите на вярата, съборът разисквал още и за предмети, отнасящи се до църковната дисциплина. Плод на тия разисквания и разсъждения били 20 канона или правила [38] , които в по-голямата си част са или повторение и обяснение, или допълнение и приспособяване на апостолските правила към съвременното състояние на църквата, които, вероятно с течение на времето били изгубили силата и яснотата си в църковната практика. Безсъмнено е, че във връзка с тия постановления на събора е изказано онова забележително съждение, което църковните историци приписват на участвалия в него свети Пафнутий. Когато разсъждавали за изправление на живота на свещенослужащи лица, някои епископи предлагали да се въведе правило, презвитери и дякони да напуснат съпружеството си, в което са встъпили до ръкоположението си в свещен чин; тогава Пафнутий, който бил изповедник и никога не бил изпитвал брачно състояние, решително се противопоставил на това мнение. Наричайки брака честен и съжителството със законна жена чисто и нескверно, той убеждавал отците на събора да не налагат такъв ярем на всички свещенослужители. Съборът възприел мнението му и предоставил безбрачното състояние на волята на всеки свещенослужител [39] .

Разказват още за една постъпка на цар Константин в събора, която не се отнася до съборните постановления, но която издава високия характер на императора. Когато епископите се събрали в Никея, някои немиролюбиви люде се явили с обвинение срещу някои епископи и подали писмени доноси на самия император. Докато още не било възстановено съгласието на мненията в самия събор, императорът приемал жалби и като ги сложил всички наедно, запечатал ги с пръстена си и заповядал да се пазят; но после, когато било постигнато едногласие в събора и бил възстановен мирът в църквата, императорът донесъл подадените му доноси в присъствието на епископите и преди тях ги изгорил, твърдейки под клетва, че не е чел нищо, каквото било писано в тях: “Не трябва, казвал той, простъпките на свещени лица да стават обществени, за да не би народът, като получи от тук повод за пререкания срещу тях, да почне без страх да греши” [40] .

След свършването на съборните разисквания както императорът, така и епископите признали за добре, преди да напуснат Никея, писмено да известят църквата и православния народ за решението на събора, за да не остава никакво съмнение за достоверността на онова, което остане да бъде обявено от всеки епископ в своята църква. Сам Константин писал послания: 1) до Александрийската църква, 2) до всички епископи и до народа против Арий и едномислениците му, 3) до епископите, които не били на събора [41] . Също така и целият събор изпратил послание до Александрийската църква със съобщение, какво било решено на събора и как бил низвергнат Арий с неговите единомишленици [42] . Епископът на Кесария Палестинска Евсевий писал отделно до своята църква [43] .

Когато отците на събора трябвало вече да напуснат Никея, Константин събрал всички епископи заедно и произнесъл пред тях увещателна реч, в която им внушавал да се грижат за запазването на мира помежду си, да отбягват упорства в мненията и вредни спорове, нито да завиждат на ония от събратята си, които с мъдростта си в учението са си спечелили слава, а, напротив, достойнствата им да се считат за общо благо, и в заключение ги молел прилежно да възнасят на Бога молитви за него [44] . След това наставление епископите се разотишли всеки в църквата си.

Според думите на Сократ, съборът бил свикан “в консулството на Павлина и Юлиана в 20-ия ден на месец май през 636 г. от царуването на цар Александър Македонски”. Това, по общо мнение, е било 325 г. след Р. Хр. или в 20-ата от царуването на Константин.

Деянията (актовете) на Никейския събор в цялост и в точен вид не са дошли до нас. Ние имаме само няколко отделни, но несъмнено оригинални документа, които се отнасят до обстоятелства, по-раншни от събора и отчасти до дейността на самия събор. Тези паметници са следните: 1) послание на Александрийския епископ Александър до Вселенската църква; 2) от същия послание до Цариградския епископ Александър; 3) послание на император Константин до Александър и Арий; 4) от същия послание до Арий и арианите; 5) приветствена реч на събора към император Константин; 6) речта на Константин към събора; 7) съборно изложение на вярата и правилата на събора; 8) послание на императора до Александрийската църква; 9) от същия послание до всички епископи и до народите; 10) до епископите, които не били на събора; 11) съборно послание до Александрийската църква; 12) послание на Евсевий Кесарийски до неговата църква и 13) откъс от увещателната реч на Константин до епископите преди отпътуването им от Никея. Разказите на църковните историци (Руфин, Сократ, Созомен и Теодорит), които са живели наскоро след събора, са откъслечни, непълни и не във всичко съгласни помежду си; заимствани са или от разкази на отци, участвали в събора, споменаващи между другото за съборните деяния в съчиненията си (особено писаните против Арий), или от устни предания, получавани от разни лица от самите присъствали на събора. Сам Евсевий Кесарийски, личен свидетел на всичко, което ставало на събора, в повествуванието си за него е много кратък и се ограничава само с общи указания. От това може да се заключава, че подробно изложение на съборните актове, макар и да било съставено във времето на събора, не е било обнародвано в църквата или пък наскоро след събора е било изгубено. Има един сборник на деянията на Никейския събор (гр. Συντάγματα τῶν κατά την εν Νηκαία ἀγίαν συνοδόν πραχϑεντων ), издаден от Геласий Кизически, обаче този сборник, според думите на самия издател [45] , който е живял в края на V в., не е нищо друго, освен негов собствен опит да изложи последователно сведенията за събора, които Геласий заимствал от древни ръкописи на някой си презвитер Иоан, а също и из повествованията на Евсевий, Памфил Руфин и много други (особено Сократ, чиито разкази Геласий често взима дума по дума). А онова, което намираме у Геласий извън тези заимствания, които той вероятно е черпил от частни предания, няма признаци на историческа достоверност.

Правила 1-20

Правило 1

Който през време на боледуване е бил лишен от детеродните си органи от лекари или е бил скопен от варвари, да остане в клира; но ако някой, бидейки здрав, сам се е скопил, макар и да се е числил в клира, нека бъде изключен и занапред никой такъв да не се произвежда. Но, както е очевидно, това се отнася за ония, които преднамерено постъпват по такъв начин и които дръзват сами себе си да скопяват, така, напротив, правилото допуска в клира такива, които са скопени от варвари или от господарите си, стига да бъдат признати достойни в други отношения [46] .

Правило 2

Понеже, било поради нужда или по други човешки подбуди, много неща са станали (в църквата), въпреки църковното правило, така че хора, които отскоро са преминали във вярата от езичество и за късо време са били оглашавани в нея, набързо са били кръщавани и веднага след кръщението са били ръкополагани за епископи или за презвитери - за това намерено е за добре да се признае, занапред нищо подобно да не става, тъй като и за оглашаването е потребно време и след кръщението е нужно по-дълго изпитание. Апостолското послание е ясно, като казва: “Да не е новопокръстен, за да не се възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола (1 Тим. 3:6). А ако с течение на времето се открие у някого някакъв душевен грях и се докаже от двама или трима свидетели, такъв трябва бъде изключен от клира. А който постъпи въпреки това правило, сам себе си ще подхвърли на опасност да бъде изключен от клира като такъв, който дръзва да се противи на Великия събор.

Правило 3

Великият събор без изключение забранява на епископ, презвитер, дякон или кой и да бил от клира да държи в къщата си съжителстваща жена, освен майка, сестра, леля или такива лица, които са свободни от всяко подозрение.

Правило 4

Епископ трябва да се поставя изобщо от всички епископи в окръга. Ако това е неудобно, било поради належаща нужда или поради далечен път, тогава поне трима да се съберат в едно място, като отсъстващите изявят писмено съгласието си и тогава да се извършва ръкоположението. Утвърждаването на всички тия действия във всеки окръг принадлежи на митрополита.

Правило 5

По отношение на тия, които епископите всеки в епархията си са отлъчили от общение - били те от клира или миряни, трябва да важи правилото, с което се постановява: отлъчени от едни да се не приемат от други [47] . Нужно е обаче да се изследва да не би да са били отлъчени поради малодушие, разпра или поради някакво подобно неудоволствие на епископа. И за да може да се извърши надлежно изследване, намери се за добре във всеки окръг два пъти в годината да стават събори, за да могат всички епископи от окръга, събрани заедно, да изследват тия недоразумения и по такъв начин ония, които се окажат действително несправедливи спрямо епископа си, основателно да бъдат признати от всички, че са недостойни за общение дотогава, докато съборът на епископите не произнесе за тях някое по-снизходително решение. А съборите да стават - единият преди Четиридесетницата, за да може след прекратяване на неудоволствията да се принесе чист дар на Бога, а другият - около есента.

Правило 6

Да останат в сила древните обичаи, които са приети в Египет, Ливия и Пентапол, именно Александрийският епископ да има власт над всички тия места, понеже и Римският епископ има свои в това отношение обичаи. Така също и в Антиохия и в други окръзи да се пазят предимствата на известни църкви. Нека се знае изобщо, че ако някой е бил поставен без съгласието на митрополита за епископ, великият събор определя такъв да не е вече епископ. А когато при общ от всички избор, произведен редовно и според църковното правило, двама или трима, поради навик да спорят, почнат да се противят на това, тогава нека важи мнението на болшинството от избиращите.

Правило 7

Понеже се е утвърдил вече обичай и древно предание да се почита епископът, който е в Елия, за това нека и занапред му се отдава тази почит със запазване на митрополията и признатите ѝ права.

Правило 8

Относно ония, които се присъединяват към Светата вселенска и апостолска църква и които някога наричали себе си чисти [48] , светият и велик събор постановява: след възлагане ръка върху им да остават в клира. Преди това обаче те трябва да удостоверят писмено, че ще следват догмите на Вселенската и апостолска църква, т.е., че ще бъдат в църковно общение както с второбрачни, така и с отпаднали през време на гоненията, относно които е установено и време за покаяние и е определен срок за опрощение. Изобщо те във всичко трябва да следват догмите на вселенската църква. За това там, където в села или в градове всички клирици се окажат само от тях, да си останат в същия чин. Ако ли там, където има епископ от Вселенската църква, някои от тях се присъединят към църквата, ясно е, че епископското достойнство трябва да принадлежи на епископа от православна църква; а оня, който се е именувал епископ у така наречените чисти, ще има презвитерска чест, освен ако местният епископ намери за добре да допусне и той да има участие в честта на това име (на епископ). Ако епископът не позволи това, тогава нека му се намери място на хорепископ или на презвитер, за да се види, че той е в клира; но не бива в един град да има двама епископи.

Правило 9

Ако някои без изпитание са ръкоположени за презвитери или макар при изпитание и да са изповядали греховете си, след тази им изповед са се намерили люде, които, въпреки правилата, са възложили върху им ръце, такива правилото не допуска до свещенослужение, защото светата вселенска църква изисква без друго непорочност (1 Тим. 3:2).

Правило 10

Ако някои отпаднали са били ръкоположени в свещенство по незнание или и със знанието на тия, които са ги ръкоположили, това не отслабва силата на църковното правило, понеже такива, след като се узнае истината, се низвергват от свещен чин.

Правило 11

Относно отстъпили от вярата не по принуда или по причина на отнемане на имот, или поради опасност или нещо подобно, както това се случи във време на Ликиниевото мъченичество, съборът реши да им се оказва милост, макар да не заслужават човеколюбие. И така, ония, които искрено се покаят, нека три години бъдат между слушащите писанието, като верни, седем години да припадат в църква, искайки прошка, и две години да участват с народа в молитвите, без да се причастяват със светите тайни.

Правило 12

Ония, които, призовани от благодатта към изповядване на вярата, са показали пръв порив на ревност, като са захвърлили знаците на военната служба, а отпосле, като псета, които се връщат на бълвотината си, са употребявали и сребро и с помощта на дарове са били възстановени на военна служба, такива десет години да припадат в църква, след като три години слушат писанието в притвора. Впрочем във всички такива случаи да се взима в съображение разположението и начина на покаянието. Ония, които със страх, сълзи, търпение или с благотворителност показват, че действително, а не само външно, са се обърнали (към вярата), такива, като изпълнят определеното време за слушане, могат да бъдат приети в молитвено общение, а епископът може дори и още по-снизходително да постъпи с тях. Онези пък, които равнодушно са понесли грехопадението си и само едно външно влизане в църква считат достатъчно за изправлението си, такива да издържат изцяло определено време за покаяние.

Правило 13

Относно такива, които се намират при свършека на живота си, нека се пази и сега древният закон и правило, а именно - умиращ да не се лишава от последното и най-необходимо напътствие. Ако пък намиращ се в края на живота си и удостоен с причастие пак остане между живите, такъв да се приема между тия, на които е позволено да участват само в молитва. Изобщо, който и да бил умиращ, който желае да се причасти, нека бъде удостоен със светите дарове след като бъде надлежно изпитан.

Правило 14

Относно оглашени и отпаднали (от вярата), светият и велик събор постанови: три години да са между слушащите писанието, а след това да се молят заедно с оглашените.

Правило 15

Поради многото смущения и безредия е определено съвършено да се унищожи обичаят, съществуващ в някои места, въпреки апостолските правила, нито епископ, нито презвитер, нито дякон да не преминава от един град в друг. Ако някой и след това определение на светия велик събор предприеме нещо подобно или допусне да се направи с него такова нещо, тогава разпореждането да бъде съвършено недействително и виновният да се върне в църквата, за която е ръкоположен като епископ, презвитер или дякон.

Правило 16

Презвитери, дякони или друг някой от броящите се в клира, които, нямайки пред очи страх Божий и не знаейки църковното правило [49] , безразсъдно напускат църквата си, по никакъв начин не трябва да се приемат в друга църква и трябва всякак да се принудят да се връщат на местата си, или ако упорстват, нека бъдат вън от общение. Също така, ако някой (епископ) дръзне да привлече принадлежащ към ведомството на друг епископ и го ръкоположи за своя църква без съгласието на епископа, когото е напуснал причисленият в клира, ръкоположението да бъде недействително.

Правило 17

Понеже мнозина от причислените към клира, увлечени от жажда за богатство и лихварство, забравят Божественото писание, което казва: парите си да не даваш под лихва (Пс. 14:5) и като дават в заем, искат стотен прираст, светият и велик събор постанови да се низвергва от клира и да бъде вън от църковния чин такъв, който след това определение почне да взима лихва върху дадено в заем или да върши същото под друг вид, или да се ползва от половината на лихвата, или пък измисля нещо друго заради срамна печалба.

Правило 18

На светия и велик събор стана известно, че в някои места и градове дякони преподавали на презвитери евхаристия, въпреки че нито чрез правила, нито чрез обичай е предадено, ония, които нямат власт да принасят тялото Христово, да го преподават на ония, които Го възнасят. Също така стана известно, че някои дякони, дори и преди епископи, приемат евхаристия. Всичко това трябва да престане и дякони да не излизат вън от рамките си, като помнят, че те са служители на епископа и са по-долу от презвитерите, че трябва да приемат евхаристия по реда си след презвитерите, било когато тя им се дава от епископ или от презвитер. На дякони не е позволено дори и да сядат между презвитерите, защото и то е против правилата и реда. Ако ли някой и след това определение не се покори, нека бъде лишен от дяконство.

Правило 19

Относно ония, които от павлиянска ерес се връщат във вселенската църква, определяме всички те без разлика отново да бъдат покръствани. Онези от тях, които преди са били в клира, ако се окажат безпорочни и безукорни, след като бъдат покръстени, отново да се ръкополагат от епископ на православната църква. А ако след изпитанието се окажат неспособни за свещенство, нека се низвергват от свещенически чин. По същия начин да се постъпва и с дякониси, както и с всички причислени към клира. Казаното обаче се отнася за дякониси, които по облекло само се приемат за такива, понеже те нямат никакво ръкоположение, така че могат да се броят като миряни.

Правило 20

Понеже някои коленичат в неделен ден и в дни на Петдесетница, то за да има еднаквост във всичко и във всички епархии, светият събор постанови в поменатите дни стоешком да се възнасят молитви към Бога.



[1] Теодорит., Църк. ист. 1, гл. 2.

[2] Савелий в III в. след Христа учил, че Бог е една същност, едно лице, а троица е само три имена. Учениците му наричали Бога на небето - Отец, на земята - Син, а в тварите - Дух Свети. По такъв начин, според тяхното учение, Бог Отец се родил от Дева под име Син, пострадал и умрял. Такова сливане и смесване на лицата в Божеството е известно в църковната история под името савелиянство.

[3] Сократ., Църк. ист. 1, 6. Созом., Църк. ист. 1, 15; Теодорит, Църк. ист. 1, 5; Атанас., първо слово против арианите.

[4] Епиф. Hares. LXIX, п. 3.

[5] Епиф. пак там.

[6] Созом., Църк. ист. 1, 15; Атанас., второ слово против арианите.

[7] Отначало Евсевий бил епископ на Берат в Сирия, а после, след усилени настоявания, сполучил да стане Никомидийски епископ. Никомидия в онова време била избрана за столица на императора. Там чрез Костанция, сестра на императора, той се доближил до царския двор, за да може да влияе върху църковните работи. - Вж. окръж. Послание на Александра до епископите у Созомена, Църк. ист. 1, 6. Посланието на същия за Ария, вж. у Теодорита, Църк, ист. 1, 6.

[8] Вж. по-долу, ст. 1.

[9] Вж. посланието на Александр. еписк. Александър до цариградския епископ също Александър.

[10] Вж. по-долу ст. II.

[11] Сократ. Църк. ист. 1, 6. Евсев. За живота на Констан., 11, 61.

[12] Съгласно апостол. Правило 6, никой епископ не бива да приема в църковно общение такъв, който е отлъчен от друг епископ.

[13] Созом., Църк. ист. 1, 15. Сокр., Църк. ист. 1, 7, 8; Евсев. За живота на Конст. 11, 73.

[14] Вж. по-долу ст. 3.

[15] Вж. по-долу ст. IV.

[16] Сокр., Църк. ист. 1, 6; Теодор., Църк. ист. 1, 6; Епиф. Haeres LXVIII, п. 4.

[17] Евсевий за живота на Констан. III, 5; Сокр., Църк. ист., 1, 8; Созом., Църк. ист. 1, 16.

[18] Евсевий, пак там III, 3; Теодор., Църк. ист. 1, 7.

[19] Руфин., кн. 1, гл. 1; Епиф., Haeres. LXIX; Теодор. 1, 7.

[20] Евсевий. За живота на Констан. III, 9. Теодор. 1, 7.

[21] Созом., Църк. ист. 1, 17. Сокр. 1, 8.

[22] Руфин. Кн. 1, гл. 1; Сокр. 1, 5; Созом. 1, 17.

[23] Вж. по-долу ст. 5.

[24] Вж. по-долу ст. VI.

[25] Созом., църк. ист. 1, 17 и 19. Евсевий за живота на Констан. III, 9, 10. Теодор. 1, 7.

[26] Руфин. Кн. 1, гл. 5. Атанас., първо слово против арианите.

[27] Евстатий Антиох., който бил на събора - у Теодор. Църк. ист. 1, 8 ef Julii papae epist. ad orien. Apud Athan. Apol. 2 et Athanas, epist. contr. Haer. arian.

[28] Евсевий, за живота на Констан. III, 13.

[29] Созом, 1, 20. Атанас. Второ слово против ариан. Сокр. 1, 15; Руфин. кн. 1, гл. 16 ef. Act. Cons. Nic. Gelasii I, II c. XIV-XXIIIл.

[30] Вж. по-долу послан. на Евсевия до палестинските църкви.

[31] Θαλέια - гр. е събрание на различни песни, написани по образец на стихотворенията на Стотадис Критски, който излагал в стихове най-важните и достойни за благоговение тайнства на вярата. Philostorg. lib. II. С. 2. Сокр. 1, 9.

[32] Созом. 1, 21: Послание на Константина до православните епископи и народа. Вж. това по-долу.

[33] Созом. Пак там.

[34] Теодор., Църк. ист. 1, 5; Созом. 1, 2, 25; Сокр. 1, 7, 14.

[35] Евсевий. За живота на Констан. III, 17, 18. Сокр. 19; Теодор. 1, 9, 10.

[36] Пак там.

[37] Созом., 1, 22.

[38] Вж. по-долу ст. ХI.

[39] Созомен. 1, 23.

[40] Теодорит., Църк. ист. 1, 11.

[41] Вж. по-долу ст. ХIII, ХIV, ХV.

[42] Вж. по-долу ст. ХVI.

[43] Вж. по-долу ст. ХVII.

[44] Евсевий. За живота на Констант. III. 21; Созом. 1, 25; До нас е дошъл само един откъс от тази реч, запазен от Евсевий. Вж. по-долу по това.

[45] В предговора на споменатата книга гр. λογ. πρώτ. ldit. Zabb concil general. T. II, p. 113.

[46] Апостол. прав. 21.

[47] Апостол. пр. 28.

[48] Апостол. пр. 28.

[49] Апостол. пр. 15.

ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ВТОРИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Цариградския)

Исторически сведения за Втория вселенски събор

Когато император Констант, чието царуване служило за православните пастири като прибежище и охрана от арианските нападения, бил умъртвен от Магненций в Галия, брат му Констанций, който се боял от него, като се почувствал свободен, се предал на лошите си наклонности и излял върху църквата цялата си злоба, която отдавна таял в душата си. Тук можем да приведем думите на Пиктавийския епископ Иларий, който в това смътно време показал безпримерно мъжество, като изпитал най-жестоко гонение. “Заявявам ти, Констанций - казва той, - онова, което бих казал на Нерон и което биха чули от мене Декий и Максимиан! Ти воюваш против Бога, свирепстваш против църквата, преследваш светиите, ненавиждаш Христовите проповедници, съсипваш вярата. Аз казах за онова, което у тебе е общо с нас, а сега изслушай кое е собствено твое. Ти се преструваш само, че си християнин, а на дело си нов враг на Христа. Ти съзиждаш вярата, а живееш против вярата; ти даваш епископии на свои (привърженици), заместваш добрите с лоши; затваряш в тъмници свещениците; с войските си заплашваш църквата; свикваш събори и вярата на западните (християни) принуждаваш към нечестие: като си ги затворил на едно място, грозиш ги със заплашвания, изтощаваш ги с глад, умъртвяваш ги със студ, развратяваш ги с насмешки; а изкусно разпалваш разногласията между източните; търсиш лъстци, подучваш доброжелатели. Ти извършваш всевъзможни жестокости без състрадание към умиращи със славна смърт. Ти побеждаваш с ново и нечувано тържество на демонския ум и преследваш без мъченичество. Ние твърде много дължим на вашата жестокост, о, Нероне, Декие и Максимиане, понеже чрез вас победихме дявола. Когато демоните съскат, навсякъде тържествува светата кръв на блажени мъченици, изцеряват се болести, съзерцават се удивителни работи, душите без огън горят, вярата се изповядва, без да бъдат принуждавани ония, които я търсят. А ти, най-жестокият от всички жестоки, свирепстваш срещу нас с явна вреда и малка милост. Ти тихо и крадешком идваш под нашето име, с ласкания умъртвяваш, вършиш нечестие под вид на набожност, унищожаваш Христовата вяра, бидейки лъжлив проповедник на Христа. Ти не позволяваш на нещастните дори да се оправдаят, т.е. не им даваш да представят на своя вечен Съдия язвите на измъчените си тела, та с немощта да се извини неизбежността (на падението). Всички бедствия на гонението, ти, най-престъпни от смъртните, устройваш така, че и в греха унищожаваш помилването и в изповедта - мъченичеството. Но на всичко това те учи баща ти, виновник на човешка смърт: той научи да се побеждава без храброст, да се умъртвява без меч, да се преследва без срам, да се ненавижда без подозрение, да се лъже без съображение, да се изповядва без вяра, да се ласкае без разположение, да се върши всичко, каквото се иска, но да се не издава онова, което се желае” [50] . Когато Констанций бушувал по такъв начин, от корена на арианската ерес, която изглеждало, че била отсечена от Никейския и други (поместни) събори като гнило дърво, изникнали много издънки. От тях особено вредни били три - първата: Македоний, когото Констанций поставил за епископ на цариградската църква, като низвергнал Павел, Александров приемник. Отначало той споделял само мислите на Арий. Но като почнал да управлява митрополията, навлякъл върху себе си ненавистта не само на православните, които тогава наричали омусиани [51] , заради жестоките си постъпки срещу тях, а и от страна на арианските епископи, особено на Акакий и Евдоксий, заради необикновените си злодейства. И сам Констанций намразил Македоний, задето без негово знание пренесъл костите на баща му Константин в църквата на мъченика Акакий; по този повод станало такова народно вълнение, че преддверието на храма почервеняло от кръвта на убити граждани. А когато Евдоксий обърнал погледа си към цариградската църква, възползван от негодуванието на императора и подпомогнат от привърженици на Акакий, отнел от Македоний епископската му власт и овладял катедрата му. Оскърбеният Македоний преминал от акакианците на страната на полуарианите и за да спечели разположението им, започнал да употребява думата ομοιουτιον (подобосъщен), тогава, когато до това време той принадлежал към оная страна на арианите, която, предводителствана от Акакий, твърдяла, че Синът не е подобосъщен на Отца, а само подобен (μοιος) Нему. Когато православните питали защо това е така, македонияните им отговаряли чрез Софроний, епископ на Помпеопол Пафлагонски, следното: “Ние отхвърляме думата едносъщен (ομουσιον), за да не слеем, подобно на Савелий, ипостасите на Отца и Сина, понеже те много отдалечават единия от другия. Между тия крайни разногласия ние държим средния път и вярваме, че Синът по същество е подобен на Отца”. Така отговаряли македонияните. Но надменният Македоний, считайки за унижение за себе си да следва чужди мнения, поискал да стане глава на някоя секта и измислил нова ерес, която се състояла в богохулство срещу Светия Дух. Той почнал да твърди, че Дух Свети няма абсолютно никакво единение с Отца и Сина в божеството и славата, вследствие на което последователите на Македоний са наречени духоборци, а също и полуариани. Впрочем след кратко време, когато император Валент обявил учението за подобосъщието като нетърпимо, последователите на Македоний, преследвани от Валент повече, отколкото били очаквали, прибягнали до общение с Рим, и чрез пратеници се заклели пред Либерий, че ще признават едносъщието; но после, когато Август Грациан в началото на царуването си допуснал у народа свободата на вероизповеданието, македонияните, като нечисти животни, навикнали да се въргалят в блатото, се върнали към старата си заблуда.

Епископите македонияни, възползвали се от безнаказаността, се събрали в Антиохия и прогласили, че Синът не е едносъщен, а подобосъщен на Отца. Впрочем някои от тях още правилно разсъждавали за Сина, при все че всички отричали божеството на Светия Дух. Този е бил първият плевел, израснал от арианското семе.

Втората издънка била лъжеучението на Аеций, наречен безбожник (ἀϑεός) за голямото си нечестие. Той бил ръкоположен за дякон от ариански епископ. За неговото невежество и грубост Епифаний пише така: “Според слухове този Аеций до съвършената си възраст не е бил запознат и с мирското образование. Но като отишъл в Александрия, почнал да взима уроци при някакъв философ от школата на Аристотел и на софистите. Като изучил тук диалектическите тънкости, той мислел само за това, как да измъдрува ново учение за Бог Слово и бил така прилежен в това, че постоянно, от сутрин до вечер, мислел да учи и разсъждава за Бога при помощта на математиката, а между това учил и живял като истински арианин. Когато приел бясното учение на Арий, той станал още по-вреден, понеже всеки ден изострял езика си против Сина Божий и против Светия Дух” [52] . Това свое софистическо и коварно изкуство да доказва мислите си той предал на слушателя си Евномий, който, бидейки по-смел и по-говорлив от учителя си, достигнал сектата му да се нарече с негово име - евномиянска. Последователите на тая секта отхвърляли не само едносъщието, но и подобосъщието, и по такъв начин въвели другосъщието ετερουσιος, т.е. учили, че Синът има съвсем друго същество, отколкото Отец. Евномий, според думите на Теодорит, още по направо се изказвал, че Синът е първа и най-превъзходна твар на Отца, а Светият дух е създаден от Сина преди другите твари. Евномий също така лудешки говорил и за кръщението: той приемал само ония, които за втори път били кръстени у него и извършвал кръщението не по начина, предаден от Иисуса Христа на апостолите “В името на Отца и Сина и Светаго духа” (Мат. 28:19) - а в смъртта на Христа; говорил и други подобни безсмислици. По причина на това учение за различието или неподобието между Отца и Сина Аеций, Евномий и последователите им са наречени аномияни или аномеи (ανομεοιανοι, от думите: αν не и ομοιος - подобен). Това е второто чудовище, което се изродило от арианството.

Третата издънка, изникнала на ариминския събор от лъжата на Валент и Урсакий, които излъгали православните епископи, като прогласили, че Син Божий е от Бога и подобен на Отца, а не е твар, каквито са другите твари “Думите им, казва Иероним [53] , звучали благочестиво и никой не подозирал, че това открито изповядване било смесено с отрова. А за да отменят думата същество (ουσια) било представено благовидното основание, че то, както те говорили, не се намира в Писанието, и със своята новост съблазнява много прости люде, за това по-добре е да се отмени. Епископите не се грижели за думата, предполагайки, че смисълът си оставал неприкосновен”. От това пагубно учение се заразил Констанций и упорито го поддържал. Така, според думите на Теодорит, той издал указ, никой да не смее да нарича Сина Божий нито едносъщен, нито подобосъщен, понеже, казвал, че не е позволено да се изследва Божието същество, и заповядал да се нарича Син във всичко подобен на Отца. Но утвърждавайки това подобие, той не бил съгласен с македонияните. Последните говорели, че Синът е подобен на съществото на Бога, а той твърдял, че Синът е подобен не на Божието същество или на Бога, а на Отца. Някой си запознат с македониянската секта така обяснил на Иларий, който го разпитвал, разликата между единия и другия израз: “Синът не е подобен на Бога, но може да се мисли за подобен на Отца, понеже Отецът искал да създаде такава твар, която да се стреми към подобна на Себе си; и затова Синът е подобен на Отца, защото той по-скоро е син на волята, нежели на божеството. Но той не е подобен на Бога, понеже не е Бог, и не е роден от Бога, т.е. от съществото на Бога” [54] . Безчинствайки по този начин, Констанций не можел да търпи ония, които употребявали думата ουσια (същество). И най-напред нападнал омусианите (изповядващи едносъщието на Сина с Отца) с такава жестокост, че това преследване отделило много хора от Църквата. После, като не търпял така също и другосъщието, той изпратил на заточение виновниците му Аеций и Евномий, първия във Фригия, а втория в Памфилия. Същото искал да направи и с Евдоксий, който, според мнението на мнозина, измислил това чудовищно учение; но Евдоксий, страхувайки се от Констанциевия гняв, прехвърлил вината за това другосъщие върху Аеций.

Тези три ереси през царуването на Констанций не преставали да раздрусват църквата Божия. Ние не говорим още нито за Фотин, когото сирмийският събор осъдил за едномислието му с Павел Самосатски и със Савелий; нито за Аполинарий, който мислел, че плътта на Христа Господа била взета от небето, от лоното на Отца, но нямала човешка душа и разум, че отсъствието на душата се попълвало от Словото Божие, и че Божеството оставало мъртво в течение на три дена; нито за каларитския епископ Луцифер, който, макар мъжествено да е изтърпял заточението за никейската вяра, понеже се разсърдил на някои православни епископи, отстъпил от църквата, и това негово падение горчиво оплаквал Иероним [55] ; - най-после не говорим за други, които с противоречивите си мнения и разните, макар и не важни, особености раздирали тялото на Църквата, така че вярата, според думите на Иларий [56] , станала вяра на времето, а не на Евангелието. И тези язви в различните учения, изникнали във времето на Констанций или наскоро след смъртта му, продължавали и расли до самото царуване на Теодосий. Юлиан, макар и да заповядал на заточените при Констанций епископи да се върнат при църквите си, направил това, за да спечели любовта на народа, а не да затвърди истинската вяра, която толкова много страдала и която, напротив, искал да провали. Иовиан, в продължение на седеммесечното си царуване е можел само лично да почита православната вяра, но не и да я защити от толкова много смутове и напасти. Валентиниан, когато на изток почнали изследванията на вярата, сам защитавал вярата в едносъщието, обаче, зает с управлението на Запада и с войната, която водил със савроматите, той поверил управлението на Изтока на брата си арианин Валент, чиято жестокост описва накратко Григорий Назианзен, с твърдост изтърпял в онова време бедствията наедно с Василий; той казва: “Колкото бляскави и да са лошите дела на Валент, още по-бляскави се оказаха последните му подвизи с нас. Кои първи злодеяния разбирам аз? Изгнания, опис на имущества, явно и тайно коварство; прелъстявания с думи, където случаят се е представял сгоден; насилие, където лъстенето не помагало; изгонване от църквата на проповедници на правата вяра и въвеждане в църквата на ония, които следвали пагубното учение на императора, и които търсели нечестиви ръкописи и съставяли още по-нечестиви съчинения; изгаряне на презвитери на кораб в морето; (насърчаване на) нечестиви военачалници, които побеждавали не персите, покорявали не скитите, преследвали не някакъв варварски народ, а се опълчвали срещу църквите, поругавали се над олтарите, безкръвното свещенодействие обагряли с кръвта на човеци и осквернявали чистотата на девици с нечувана гавра” [57] .

Но след като Валент, победен и изгорен от готите, получил достойно наказание за светотатството си, Август Грациян признал за съучастник на своята власт Теодосий, под чието предводителство той, за отмъщение за смъртта на чичо си, разорил и разбил готите и му поверил началството над целия Изток. Този най-усърден почитател на едносъщието, кръстен в Солун, обнародвал закон, с който искал от подвластните си народи да напуснат несъгласията и споровете за вярата по мегданите, и по съгласие да приемат предадената от апостолите вяра в едното божество на Отца и Сина и Светаго Духа. Заминавайки наскоро за Цариград, той намислил да се изследват ересите на вселенски събор и чрез него да обедини църквата в правата вяра. За тази цел Теодосий свикал сто и петдесет православни епископи. Това било при консулството на Евхерия и Сиагрия в 381 година. Кой е председателствал този събор, с точност не е известно. Че не е председателствал императорът и че той само е свикал епископите на събор, това показват съборните послания за действията на събора до папа Дамас и до императора. Папа Дамас не участвал в събора нито лично, нито чрез свои легати. Епископ Нектарий още не бил поставен на мястото на Григорий Назианзен, който още не бил се отказал от цариградската катедра. Така че съборът е бил председателстван или от Григорий Назианзен, който в това време е бил още епископ на цариградската църква, или от Мелетия Антиохийски; Тимотей Александрийски се явил на събора по-късно, когато Мелетий вече починал и когато разсъжденията за вярата били свършени [58] . Между многото мъже с отлични достойнства, които са присъствали на тоя събор, се посочват: Кесарийският епископ Еладий, приемник на Василий Велики; Пелагий Лаодикийски, когото Валент изпращал в аравийските планини за изповядване на никейския символ на вярата; Амфилохий, епископ на Икония Ликаонска, другар на Василий Велики и на Григорий, прекарал дълги години в изгнание; Маркианополският епископ Мартирий; Кирил Иерусалимски, който претърпял много горчивини за изповядването на едносъщието и влизал във важни спорове с арианите; Геласий, епископ на Кесария Палестинска, знаменит с добродетелите и познанията си; Ахолий Солунски, който чрез благодатта на кръщението възродил Теодосий заради Христа [59] . Но най-вече се прославили трима: Григорий Нисски, брат на Василий Велики, съединен с него колкото по родство по кръв, толкова и по слава на отлично благочестие и ученост; - Мелетий Антиохийски, мъж, знаменит със светостта си, който през време на тиранията на Валент се прославил с тежки бедствия, заточения, с различни диспути и извършване на чудеса; Теодосий, който, като частен човек още, видял насън, че Мелетий му давал знаците на императорската власт - мантия и корона; а когато на събора Теодосий познал Мелетий по останали в паметта му черти на лицето му, твърде много се зарадвал и с удоволствие прегърнал светия мъж; - Григорий Назианзен, знаменито светило на църквата, който, от една страна, виждайки, че Цариградската църква около четиридесет години била разклащана от различни ереси и раздрусвана от арианските епископи (приемници един от друг), Македоний, Евдоксий и Демофил, а, от друга страна, подбуден и извикан по молба на православните епископи, поел управлението на тази църква, за да я очисти от тръните и плевелите, които почти били заглушили апостолската нива. По това време Григорий учил към малката църква, в която после императорите, подбудени от благочестие, пристроили обширен храм, наречен Анастасия (възкресение), понеже на това място възкръснало потъпканото от хора изповядване на Никейския събор. Но изморен от дълговременни трудове и от различни ядове в стълкновенията с арианите, Григорий най-сетне бил предмет на завист от страна на някои православни епископи. Египетските епископи самоволно избрали на негово място циничния философ Максим, който ги подкупил с пари и който впоследствие бил ослепен от Аполинарий. Въпреки това Григорий, който, ако и да чувствал нужда от покой след тежката умора, по молба на благочестивите християни останал на престола почти против волята си.

Деянията на събора в пълен състав и в оригинален вид не са дошли до нас. Запазили са се само: 1) речта на Григорий, която той произнесъл на събора, 2) съборните канонически постановления с посланието на съборните отци до императора Теодосий, 3) изложението на вярата, 4) подписите на присъствалите на събора лица и 5) посланието на източните патриарси, изпратено до Рим след събора. Въз основа на указанията, които се намират в тия документи, както и на свидетелството на съвременните на събора историци, деянията на събора могат да бъдат представени в следния ред. Мелетий и други епископи, които били повикани на събора, преди всичко пожелали да възстановят реда в Цариградската църква, безредията в която вредили и на самото дело на вярата. Те обявили, че поставеният от египетските епископи за епископ на цариградската катедра Максим, нито е бил, нито е епископ, че следователно поставените от него клирици, като неутвърдени от правилна (каноническа) власт, не принадлежат към никоя степен на клира; че сам той е последовател на ереста на Аполинария и за това няма никакви права в църквата. Сетне Максим е изгонен от църковния дом, а Григорий, като законен и достопочитан за заслугите си пастир, с общия глас на събора отново е утвърден на цариградската катедра. Но сам Григорий Назианзен, виждайки, че египетските епископи все повече и повече се дразнят срещу него, за свое оправдание произнесъл пред съборните отци извънредно силна, красноречива и трогателна реч и решително поискал да бъде освободен от епископска длъжност. Тогава съборът, за да умиротвори църквата, не го възпрял и както по желанието на императора, така и по съгласие на всички отци, на цариградската катедра бил поставен Нектарий Тарски, от знатен сенаторски род, който тогава бил претор, човек на преклонна възраст и известен с честния си живот. Епископите, дотогава разногласни помежду си, били толкова единодушни в избора на Нектарий, че самото място, където станал изборът и бил върнат мира, нарекли съгласие.

Между това Теодосий поканил на събора още 36 македониански епископи под началството на Елевсий Казически, надявайки се, че заради съюза, който той сключил с папа Либерий, те ще се съгласят да признаят едносъщието. Те обаче решително обявили, че никога не ще се съгласят да допуснат това и напуснали събора. Тогава съборните отци пристъпили към разсъждение за вярата. Предложено било на събора да разгледа свитъка на западните, който съдържал изповядването на вярата, изпратен от папа Дамас от римския събор до антиохийския епископ Павлин. Като прочели тоя свитък, отците единодушно постановили против Македоний, че Дух Свети не е служебно същество, а Господ животворящ, изходящ от Отца, с Отца и Сина еднакво поклоняем и еднакво славен. А за да осъдят другите ереси - на евномианите, арианите и полуарианите, всички незабавно приели и утвърдили никейския символ на православната вяра. Но понеже на тоя събор било накратко казано за Божеството на Светия Дух, тъй като във времето на Никейския събор е нямало ереста срещу Светия Дух, за това съборът намерил за добре (подобно на това, както Никейският събор направил допълнение за Божеството на Сина) да прибави няколко думи за Божеството на Светия Дух, в които да се изкаже против всички еретици едносъщието на Дух Свети с Отца и Сина. По такъв начин, с общо съгласие на всички отци било написано изложението на вярата и с особено постановление били предадени на анатема ересите на евномианите, арианите и други с тях виновници. Най-сетне съборът изложил няколко частни правила, отнасящи се до управлението на църквата. След това отците изпратили до императора Теодосий съборно послание с изложение на действията си и ги утвърдили с подписите си. След като бил свършен съборът, епископите поискали да се върнат в църквите си, обаче внезапната смърт на Мелетий Антиохийски и нуждата за назначаването на негов приемник ги задържали в Цариград [60] .

От своя страна императорът с най-строги закони постановил [61] , всички епископи, които отстъпват от Цариградския символ, да бъдат лишени от епископство и не само да не се превеждат на други места, а да се отстраняват от църквата, от градските стени и от контакт с хората [62] . Когато, вследствие на това, еретиците почнали да се вълнуват по градовете и със смутовете си произвеждали безредици, Теодосий, който усърдно желаел да върне мира в църквата, като получил писмо от Дамас, който викал източните епископи на Римския вселенски събор [63] , заповядал на епископите в своите владения, каквато вяра и да поддържали и към която секта да принадлежали, да се съберат отново в Цариград. Това било в 382 г. Когато се събрали епископите, императорът, по съвета на Нектарий, попитал арианите, евномианите и македонианите искат ли да следват светите учители на църквата, които разсъждавали за правата вяра в Бога, преди още да се явят ересите им, някои одобрявали намерението и мисълта на императора, а други не я одобрявали, увличайки се не толкова от учението на древните отци, колкото от тънкостта на диалектиката. Когато едните и другите спорели и се препирали помежду си, Теодосий предложил на предводителите на сектите всеки от тях писмено да изложи своя начин на мислене за вярата. Като получил в определен ден и прочел записките им, императорът благоговейно измолвал светлината на Божествената мъдрост в това тъй трудно дело; после, като осъдил и разкъсал пред всички еретическите записки, потвърдил вярата в едносъщието като истинска, православна. Еретиците се разотишли в униние, осъждани дори от някои от привържениците си за взаимните разногласия, които навлекли на делото им пълно презрение.

Тогава императорът обявил на епископите да заминат в Рим, съгласно поканата на Дамас. Епископите, разбирайки, че при наличността на толкова еретически смутове и интриги, не могат да напуснат паствата си, особено ония, които били върнати от бездната на арианството, изпратили при Дамас трима епископи: Кириак, Евсевий и Прискиан, като му съобщили от името на събора причините, които не им позволявали да отидат в Рим, и препратили на римския първосвещеник деяния на вселенския събор, станал в 381 г. в Цариград [64] .

Правила 1-7

Правило 1

Светите отци, събрани в Цариград, постановиха да не се отменя Символът на вярата, изложен от триста и осемнадесет отци, събрани на събора в Никея витанска, а да остане неизменен и да се предаде на анатема всяка ерес, а имено ереста на евномиани, аномеи, ариани или евдоксиани, полуариани или духоборци, савелиани, маркелиани, фотиниани и аполинариани.

Правило 2

Областните епископи да не простират властта си над църкви извън пределите на областите си и да не смесват църквите, а съгласно правилата Александрийският епископ да управлява само църквите в Египет, и източните епископи да началстват само на Изток със запазване на предимствата, признати от никейските правила на Антиохийската църква [65] ; също така епископите на Азийската област да началстват само в Азия; понтийските епископи - само в Понтийската област, и тракийските - само в Тракия. - Без да са поканени, епископи да не преминават пределите на своята област за ръкополагане или за някоя друга църковна разпоредба. А при спазване на горните правила за църковните области, очевидно е, че работите на всяка област ще се ръководят от събора на същата област, както е определено в Никея [66] . Църквите обаче, които се намират между другоплеменни народи, трябва да се управляват според спазвания досега обичай на отците.

Правило 3

Цариградският епископ да има предимство на чест след Римския епископ, понеже тоя град е нови Рим.

Правило 4

Относно Максим циника и произведеното от него в Цариград безредие е определено: Максим нито е бил, нито е епископ, нито пък ръкоположените от него са били или са в каквато и да било степен в клира; всичко извършено за него и от него е унищожено, като недействително.

Правило 5

Относно свитъка на западните приемаме (в общение) ония, които се намират в Антиохия, щом като изповядат едното Божество на Отца и Сина и Светаго Духа.

Правило 6

Понеже мнозина, от желание да разбъркат и унищожат реда в църквата, злонамерено и клеветнически измислят обвинения срещу управляващи църкви православни епископи с намерение само да помрачат доброто свещеническо име и да произведат смущение сред мирния народ, за това светият събор на събралите се в Цариград епископи постанови да не се допускат обвинители без изследване и да не се позволява всеки да обвинява църковни управници, но не и на всички да се забранява. Ако някой подаде срещу епископ собствена, т.е. частна жалба, като например за отнемане имот или друга някоя претърпяна неправда - при такива обвинения да не се обръща внимание нито на личността на обвинителя, нито на вярата му. Защото, във всеки случай и съвестта на епископа трябва да бъде чиста, и оня, който се счита обиден, от каквото вероизповедание и да е той, да намери правосъдие. Ако обвинението срещу епископ е от църковен характер, тогава трябва да се изследва личността на обвинителя и главно да се не допускат еретици да обвиняват православни епископи по църковни работи. А еретици ние наричаме както онези, които отдавна са изключени от църквата, така и тия, които отпосле сме предали на анатема; а заедно с тях - и тия, които, ако и да се преструват, че изповядват нашата вяра, обаче са се отделили и държат свои събрания против канонически поставени наши епископи. Освен това, ако някои принадлежали към църквата за някаква вина по-рано са били съдени и низвергнати или отлъчени от клира, или от разреда на миряните, в такъв случай и на такива не се позволява да обвиняват епископ, докато не се очистят от собствената вина. Също така и ония, срещу които от по-напред има повдигнато обвинение, да не се допускат да обвиняват епископи или други от клира, докато по несъмнен начин не докажат, че не са виновни в приписваните им обвинения. Ако някои, без да са еретици или отлъчени, нито осъдени или предварително обвинени в някои престъпления, заявят, че имат оплакване срещу епископ по църковни работи, светият събор заповядва такива преди всичко да предявят обвиненията си пред всички епископи на областта и пред тях да докажат престъпленията на епископа; а ако се случи, че областните епископи, против очакването не са могли да се произнесат по обвинението на епископ, тогава обвинителите трябва да се отнесат до по-голям събор на епископите от тази област, свикан по този повод, обаче, те не могат да поддържат тъжбата си, додето писмено не се задължат, че приемат да понесат наравно с обвиняемия наказание, ако при разглеждане на делото се окаже, че клеветят обвинения епископ. Ако пък някой, който, без да зачита постановеното по такъв начин решение, се отнесе до царя или до съда на мирски началници, или безпокои вселенския събор, като оскърбява честта на всички областни епископи, такъв по никой начин да не се приема да подава тъжба като такъв, който е потъпкал църковните правила и е нарушил църковния ред.

Правило 7

Ония, които от еретици се присъединяват към православието и към броя на спасяваните, приемаме по следния начин и обичай: ариани, македониани, саватиани, новатиани, именуващи себе си чисти и най-добри, четиринадесетдневници или тетрадити, и аполинариани, след като заявят писмено и прокълнат всяка ерес, която учи не така, както учи светата Божия вселенска и апостолска църква, приемаме чрез запечатване, т.е. като помазваме със свето миро отначало челото, после очите, ноздрите, устата и ушите и помазвайки ги, произнасяме: “печат на дара на Духа Свети”. Евномиани пък, които чрез еднократно потапяне се кръщават, монтанисти, именувани тук фриги, и савелиани, които проповядват сино-отечество и вършат и други нетърпимости, и всички други еретици (защото тук има много такива, които най-вече изхождат от Галатската област) - всички, които от тях желаят да се присъединят към православието, приемаме като езичници: в първия ден ги приемаме като християни, във втория - оглашени, после в третия ги заклиняме с трикратно духване в лицето и ушите, и по такъв начин ги оглашаваме и ги караме да остават в църквата и да слушат светото Писание; и след това вече ги кръщаваме.



[50] Иларий в книгата му против Констанций.

[51] От гръцката дума: гр. ὀμουσιος, което означава едносъщен.

[52] Епифан, ерес. 76.

[53] В беседата против луциферианите.

[54] Иларий в книгата против Констанций.

[55] В беседата против луциферианите.

[56] В книгата му против Констанций.

[57] Слово на Григорий Назианзен за похвала на Василий Велики.

[58] Сократ кн. 5, гл. 8 на Григорий Назианзен стихотв. за своя живот.

[59] Теодорит. ц. н. кн. 5, гл. 8. Григорий Назианзен посл. 12 и 13. Созом. кн. 7, гл. 9. Сократ книга 5 гл. 8.

[60] Вж. Борония: ап. 381, пит. 24, 80.

[61] Теодорит. Книга 5, гл. 8.

[62] Cod. theodos. 1. 16 tit. 1. 1. 3 tit. 1. 6. 14.

[63] Сократ, кн. 5, гл. 10. Созом. кн. 7, гл. 12. Теодор., кн. 5, гл. 8, 9.

[64] Всички изложени тук сведения за събора са взети от църковните историци: Сократ, Созомен, Теодорит, а също и от съчиненията на св. Григорий Богослов.

[65] I Всел. съб. Пр. 6.

[66] I Всел. съб. Пр. 5.

ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ТРЕТИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Ефеския)

Исторически сведения за Третия вселенски събор

От времето на Втория вселенски събор на цариградската катедра приемник на Нектарий бил свети Иоан Златоуст, на Златоуст - Арсакий (брат на Нектарий), на Арсакий - Аттик, на Аттик - Сисиний. След неговата смърт император Теодосий млади, затрудняван от противоположните желания на гражданите в избора на епископ, решил да избере такъв не от цариградската църква, а от антиохийската, именно Несторий, който бил роден в Уерманикия [67] . Той бил даровит оратор, макар и да му липсвали способности за обществена длъжност. Отличавайки се с простотата на простонародното си облекло, с величествена походка и поглед, с бледно и сухо лице, той правил впечатление на въздържаност, благочестие и живот, съобразен с правилата на древните християни. И затова той бил повикан в Цариград, по общо на всички съгласие, и ръкоположен за епископ. Несторий довел със себе си от Антиохия презвитера Анастасий, който винаги бил при него най-близко и доверено лице и с когото Несторий се отнасял другарски. Този презвитер в едно от поученията си към народа дошъл до такова нечестие, че с най-голямо безсрамие говорил, че уж пресветата Мария не трябва да бъде наричана Богородица (Θεοτόκον), понеже Бог не е могъл да се роди от човек. Нечестивите му думи произвели в народа безпокойство и смут. А Несторий от своя страна, като повикал в църква народа, красноречиво оправдал своя презвитер, въпреки че виновникът на това вълнение заслужавал най-тежка присъда на отлъчване от църквата и най-строго наказание. Поддържайки богохулството с богохулство, той посочвал две лица в ипостаса или лицето на Христа Господа, и твърдял, че в него са както две естества, така и два сина, и два Христа: единият е Бог от Бога, другият - човек от майка; за това и светата Дева наричал не Богородица, а Христородица.

На вярата изменил по користни съображения и един от епископите - Доротей. Когато Несторий извършвал богослужение в църква, той застанал върху катедрата и против очакването на присъстващите, произнесъл проклятие срещу всички, които употребяват думата Богородица. Несторий одобрил постъпката му и удостоил нечестивеца да извършва светите тайни, но раздразненият народ повдигнал непрекъснат вик и шум против епископа така, че ропотът заглушавал думите на проповедника; в голяма тревога народът почнал да бяга из града; с нечестивеца прекратили всяко общение и простият народ, и сенаторите, и духовните лица, и най-после по селата се разнесла скръбна мълва, че в града има владика, но няма епископ. При тия обстоятелства Несторий, тревожен и от страх и от гняв, клеветял когото можел пред съдебните власти, изгонвал из храмовете и от домовете им ония духовни лица, които мислели право, мъчел ги с глад, окови и телесни побои. Между това речите на Несторий писмено се разпространявали по целия Изток и разливали смрад и отрова. Против това с негодувание подигнали гласа си простодушни православни хора и предстоятели на църкви, и измежду тях особено просиял Александрийският епископ Кирил, мъж, известен със своята мъдрост и примерна святост, когото през тежките дни на изпитания, които преживявала църквата, Бог поставил като защитник на апостолската вяра и най-силен изобличител на несториевото мнение. Отначало той с послание съобщил на египетските монаси за Несторий и разкрил нечестивото му и безумно учение; после, когато несториевата ерес все повече и повече се разпространявала, той с най-ясни доводи я опровергал в три свои послания до Теодосий и до цариците Пулхерия и Евдокия. Но императорът, като си представял тази работа по-другояче, по внушение на Несторий изпратил на Кирил писмо, в което го обвинявал с най-голяма строгост. Кирил написал още няколко послания по същия въпрос и до други лица; когато тия писма били дадени на Несторий от някои благочестиви хора, той, твърде много ядосан, започнал да унижава достойнството на светия мъж, отправяйки по негов адрес най-жестоки обвинения и хули. Срещу това Кирил реагирал по чисто християнски начин, като в многобройни свои писма до Несторий се стараел да го вразуми, посочвайки му колко далеч е отстъпил от апостолското предание. Несторий упорствал и укорявайки увещателя си, в писмата си го препоръчвал за човек дързък и неучен. Той успял да прехвърли лъжливото си учение и зад пределите на цариградската империя, като успял да размъти и умовете на римляните. С един от сановниците си, Антиох, той изпратил на Римския епископ Целестин проповедите си, които изнасял в Цариград. От своя страна и Кирил с дякона си Посидон също изпратил до Целестин своите писма, които писал на Несторий, и писаните от последния до него. Целестин свикал незабавно в Рим събор от много епископи, грижливо разгледал смисъла на несториевото учение и с решение на целия свещен събор осъдил гибелната ерес. След това съобщил на Несторий, че ще бъде анатемосан и лишен от епископска чест, ако в продължение на десет дни не се отрече тържествено от проповядваната от него ерес, като едновременно възстановил в предишното им достойнство всички ония, които Несторий отстранил от общение с църквата или от свещенодействие. В същото време Целестин с писма до първенствуващите епископи на Изтока с най-силни изрази ги подбуждал да защитават православната вяра против несторианския бяс, а главно подканвал Кирил, когото натоварил да предаде на съд Несторий (ако той в определено време не се разкае в провинението си), и да го изгони из обществото на вярващите като човек, който носи в себе си душегубителна зараза. Относно това Целестин писал и на жителите на Цариград. В изпълнение на дълга си и Кирил написал послания, в които излагал истинското учение за вярата и заблудата на Несторий и, наедно с посланието на Целестин, ги изпратил до Иоан Антиохийски, Ювеналий Иерусалимски и Акакий Берийски. Действайки с надлежно благоразумие, той свикал в Александрия събор и изпратил четирима епископи до Несторий, за да го вразумят, като лично влязат в беседа с него и му предадат особено послание от страна на събора, съдържащ дванадесет глави, наречени анатеми, понеже съдържали проклятия срещу еретиците. Към всичко това обаче Несторий се отнесъл с презрение, без дори да допусне при себе си епископите - пратеници, въпреки всичките им убеждавания; на проклятията отговарял с проклятия; ония монаси, като с по-голяма твърдост от други се съпротивлявали на начина на неговото мислене, затворил под стража и ги предал на мъчения; и с всички други постъпвал с извънредна жестокост.

Кирил Александрийски, като се убедил, че нищо не помага за вразумяването на Несторий, решил да свика вселенски събор и в посланията си, както е казано, до източните църкви и до предстоятелите им, настоятелно изисквал, като влязат в съвещание помежду си, да разгледат учението на Несторий и, или да го върнат в православие, или, според хода на делото, да го откъснат от църквата. Това Кирил внушавал на всички епископи, до които писал.

Но понеже всичко онова, което се изисквало, за да се открие съборът и да му съдейства, за да постигне предложената цел, могло да се извърши само с властта на императора, затова при такива обстоятелства било прието да се иска неговото съдействие. Кирил съветвал Иерусалимския епископ Ювенилий усърдно да моли императора да даде помощта си и употреби сила за прекратяване на несторианските вълнения, които бушували тогава в църквата. Писал също и до гражданите на Цариград, единомишленици с него, че ако Несторий не приеме приятелски вразумления, работата ще отиде до съборен съд. Цялото монашество в Цариград, подбуждано от думите на Кирил и всекидневно оскърбявано от Несторий, усърдно молело Теодосий да свика епископите на събор за възстановяване на нарушения от Несторий съюз и мир в църквата. Император Теодосий, приемайки тези молби, в тринадесетата година от царуването си, в тринадесетия ден преди декабрийските календи (19 ноември), с грамота до Кирил и други главни епископи наредил да се свика вселенски събор, който трябвало да се събере в Ефес на следващата година в деня на Петдесетница.

След празника на Пасхата Несторий побързал да замине за Ефес, съпроводен от много хора. Когато настъпил празникът Петдесетница, там пристигнал и Кирил, който трябвало да председателства събора. В четвъртия ден след Петдесетница дошъл и Иерусалимският епископ Ювеналий заедно с палестинските епископи. Картагенският епископ Капреол изпратил дякона си Весула, който уведомил събора, че африканските епископи били възпрепятствани да дойдат на събора в Ефес от вандалите, които поставили под гнет цяла Африка, че Ипонийският епископ Августин се поминал, преди да получи грамотата, с която императорът го викал на събор, и по тази причина съборът да не очаква никого от предстоятелите на африканските църкви. След това очаквали само Иоан Антиохийски с епископите му: повече от две седмици от деня, в който било определено да стане съборът, той не се явявал, което се дължало не на разстоянието, а на опасението - както Ефеският събор писал до Целестин - да не донесе със себе си смъртта на Несторий. Понеже много закъснял, Иоан, чрез двама свои епископи, Апамейския и Иераполския, съобщил на ефеските отци да го не чакат повече и да не отлагат съборните съвещания.

Това отлагане било твърде тягостно за епископите; в Ефес те били на брой повече от двеста: едни от тях чувствали недостиг в издръжката си, други страдали от тежки болести; някои говорили, че по-нататъшното закъсняване води след себе си оскърбително неуважение спрямо събора от страна на народа. Затова, по общо съгласие било решено да се открие съборът в храма на пресвета Дева Мария в десетия ден преди юлските календи (22 юни). Към това време в Ефес пристигнали и двама сановници, Ириней и Кандидиан, в мисията на които се изключвало участието им в съждения по въпроси за вярата: Ириней се явил веднага след Несторий по силата на приятелското си разположение към него, без всяко пълномощие на власт; а Кандидиан имал поръка от Теодосий да се грижи вместо императора за охраната на събора и да му съдейства в успеха на задачите му. На общото събрание епископите, като прочели грамотата на императора, с която ги свикал на събор, преди да започне разглеждането на спорния предмет, повикали Несторий, за да изслуша на събора светотатственото си учение, в което бил обвиняван, и да се отрече от него. Той обаче не приел поканата и изказвайки презрение към събора, искал да се отложи разглеждането на делото до пристигането на епископ Иоан. На втория и третия ден при него били изпратени епископи от името на събора да го убедят да се подчини: те цял ден чакали пред вратите на дома му, но, освен укори, не се добили до нищо; а спътниците на Несторий, които заобиколили дома му, ги приели съвсем дръзко и ги изпъдили.

Като опитали напразно всички средства, за да излекуват болния ум на Несторий, отците пристъпили към съборно разглеждане на делото. За това били прочетени тържествено: никейският символ на вярата, писмото на Кирил до Несторий и писмото на Несторий до Кирил, а също и беседи, писма и по-кратки несториеви съчинения; констатирано било, че всички те не са съгласни с Никейското изповядване на вярата и с учението на светите отци, много съчинения на които тогава били предложени на събора. Накрая били доведени някои ползващи се с уважение мъже, които свидетелствали за хулите на Несторий против Христа и Богородица Дева. Като разгледал всичко това внимателно и грижливо, съборът лишил Несторий от епископство и свещен чин с присъда, подписана от всички епископи. Вестта за това веднага се пръснала из целия град не само устно, а и чрез залепени писмени обявления. Народът, очакващ с нетърпение от ранни зори до вечер съборната присъда, изказал благодарността си на епископите по необикновен начин: със запалени светилници той ги изпращал по домовете им, кадил благовония, когато те минавали; с викове и ръкопляскания тържествено одобрявал осъждането на нечестивия човек. Изпратено било веднага писмено съобщение до императора за станалото, което му било предадено, въпреки че пратеникът му Кандидиан, за да угоди на Несторий, се опитвал да го залови както по сухо, така и по море. Уведомен за това от Божия глас, блаженият Далмат, чуден по светия си живот, излязъл от манастира, в който се укривал цели четиридесет и осем години, откъснат от общение с хората и съпровождан от множество архимандрити и монаси, с пеене на псалми, се явил пред двора на императора, за да разбере от него какво е постановил Светият събор. Със светилници и свещени песни излезли тъй също и пустинниците; броят на народа бил голям. В храма на свети Мокий било прочетено с висок глас писмото на ефеските отци и всички се радвали; народът викал: анатема на Несторий!

Пратениците на Римския папа, които пристигнали в Ефес след като вече било издадено съборното решение, потвърдили съгласието си за осъждането на Несторий със собственоръчен подпис. Но Иоан Антиохийски, който заедно с епископите си пристигнал също след като бил осъден Несторий, ала преди идването на римските пратеници, увлечен от коварните внушения на императорския делегат Кандидиан, обявил направо, че съборът постъпил несправедливо, като осъдил Несторий в негово отсъствие и без да влезе в сношение с него, потвърдил Кириловите анатемосвания. Затова Иоан решил да се отдели от събора и действайки заедно с Несторий, съставил малко събрание на епископи, или по-право казано, сборище от нищожни и без всяко значение лица: едни от тях били изгнаници, скитащи от едно място на друго, други по важни провинения били лишени от епископи и от митрополитите си; някои били изгонени от местата си в Тесалия за еретическо учение; други пък следвали пелагиански заблуди. Опрян на това сборище, Иоан отначало отхвърлил, както свидетелстват съчиненията на Теодорит Кирски, дванадесетте Кирилови анатеми; след това отнел епископската чест и име на Кирил (Александрийски) и Мемнон Ефески, които били дълбоко почитани и за старческата им възраст, и за непорочния им живот, като ги обвинил в това, че се придържат към аполинариевите мнения; останалите епископи, участвали в събора, без всякаква вина лишил от общение с църквата и незабавно писал на императора, че Кирил и Мемнон със съдийска присъда и на законно основание били понижени от епископски сан. Предизвикани от тази недостойна постъпка, отците на Ефеския събор, помолени писмено от Кирил и Мемнон да бъдат защитени, изпратили при Иоан трима епископи да го увещаят да се яви в събора и да даде отчет, задето несправедливо обвинявал Кирил, Мемнон и другите епископи. Иоан отначало дошъл в недоумение, в разкаяние и бил уплашен, но надявайки се повече на окръжаващата го военна сила, отколкото на правотата на делото си, отказал да се отзове на поканата. При това положение на работата, светият събор осъдил както него, така и клевретите [68] му на отлъчване от църквата и ги лишил от епископство; обявил, че Кирил, Мемнон и другите епископи били осъдени при нарушение на законите и справедливостта и писмено уведомил за това папа Целестин. Но Теодосий, излъган от писмото на Иоан и други източни епископи, като повярвал, че Кирил и Мемнон били осъдени законно, изпратил до събора свой представител, който, като пристигнал там, заповядал те да му бъдат дадени под стража. Целият свети събор, както и цариградският клир били потопени в скръб от това нещастие на Кирил и Мемнон. И затова изпратил в Цариград осем епископи, за да изложат пред императора цялото положение на работата. Като изслушал доклада им за деянието на събора, той благоговейно ги приел, заповядал да бъдат освободени задържаните Кирил и Мемнон, а Несторий осъдил на изгнание, като на намиращите се тогава в Цариград епископи заповядал да изберат, вместо него, друг йерарх на цариградския престол. След продължително съвещание, каквото изисквала трудността на работата, те поставили за епископ Максимиан, известен на всички с благочестивия си живот. Като получил известие от събора и от Теодосий за избора на Максимиан, императорът чрез пратеници и писмо го одобрил с пълна радост.

Но Иоан в душата си не прекратил злобата си, която изказал в Ефес срещу Кирил. От друга страна, антиохийската и александрийската църква, както и предстоятелите им, за голямо огорчение на благочестивите и за удоволствие на несторианите, се намирали помежду си в голямо несъгласие. Това продължавало почти три години след свършването на събора и потокът от това зло задълго още не би изсъхнал, ако сам императорът не би му сложил преграда, показвайки особена бдителност и живо усърдие за опазване на правоверието. Той, чрез трибуна и нотария Аристолай, с чувство на дълбоко благочестие съветвал и със строгостта на императорската си власт заповядал на Иоан да остави враждата настрана, да се примири с Кирил и със своя подпис, както и с подписите на епископите от патриархата, да потвърди постановленията на Ефеския събор. За това Иоан изпратил Емеския епископ Павел в Александрия, който при свиждането си с Кирил грижливо прегледал спорното дело за Несторий, и когато видял, че то било правилно произведено и според установения ред, от името на Иоан и на антиохийската църква осъдил ереста на Несторий и одобрил низвергването му, потвърдил избора на Максимиан и възстановил общението и мира между двете църкви и знаменитите им първопредстоятели. Благочестивият император не се ограничил само с това, а за да възбуди по-голямо отвращение от тази богохулна ерес, той осъдил самото име на Несторий и с указ заповядал последователите му да се наричат не несториани, а симониани. Под страх от конфискуване на имотите, той забранил да се четат, да се държат или преписват Несториевите съчинения. За място на заточение му определил Оаз, който наричат също Ивис, град в ливийските пустини. След като този град бил опустошен от нападналите го скитнишки народи, Несторий, освободен от варварите, преминал в Тиваида, в гр. Пан, а оттам му било заповядано да се пресели в Елефантина, зад пределите на Тивската област. Преселван от едно място в друго, Несторий и сред страданията си в изгнание не станал по-добър: навсякъде, където отивал, той не преставал да изригва хули срещу Господа Христа и пресвета Богородица Дева. Но като очевиден знак на Божието наказание на тоя нечестив човек, червеи пълнели устата му и ядели богохулния му език до последния ден на живота му, който той прекарал в люти страдания. Според думите на едни той умрял като се убил при падане, а според други - бил погълнат от земята; има предание също, че умрял при полудяване.

Ефеският събор безпрекословно и справедливо е причислен към вселенските събори, понеже и бил открит, и след това утвърден по законен начин: той се състоял от епископи, събрани от всички места на православната вселенска църква, изследвал и утвърдил един от най-важните догмати на вселенската вяра. Следващите вселенски събори в актовете си с ясно изказано благоговение утвърдили Ефеския събор.

Правила 1-8

Правило 1

Понеже и ония, които не са присъствали на Светия събор и са останали на мястото си или в града си, по някаква причина, било църковна или телесна, не трябва да остават в незнание за всичко онова, каквото той е постановил, съобщаваме на светиня ви и на любовта ви, че ако някой областен митрополит, като се отстрани от светия вселенски събор, се присъедини или занапред ще се присъедини към събрание на отстъпили, или приеме, или ще приеме Целестиевото учение, такъв по никой начин не може нищо да предприема против епископа на своята област, защото съборът отсега го е отстранил от всяко църковно общение и го е лишил от всяка власт. На същите областни епископи и околни митрополити, които православно мислят, предстои да го низвергнат окончателно от епископски сан.

Правило 2

Ако някои епархийски епископи не са присъствали на светия събор и са взели или ще се опитат да вземат участие в отстъпничеството, или пък, след като са подписали низвергването на Несторий, са се присъединили към събранието на отстъпници - такива, по решение на Светия събор, трябва да се отстранят от свещенство и да се низвергнат от степента им.

Правило 3

Ако някои клирици в градове или села са лишени от свещенство от Несторий или от съмишлениците му, защото православно са учили, на такива ние сме дали право да бъдат върнати в степента си. Изобщо заповядваме, единомишленици с православния и вселенски събор от клира по никой начин да не се подчиняват на отстъпили или отстъпващи от православието епископи.

Правило 4

Ако някои от клира отстъпят и дръзнат частно за себе си или явно да се придържат към Несториевото или Целестиновото учение, Светият събор признава за справедливо и такива да се низвергват от свещен чин.

Правило 5

Ако някои за непристойни работи са осъдени от Светия събор или от епископите си, а Несторий и съмишлениците му, противно на правилата, по негов произвол са се опитали или ще се опитат да им върнат общението с църквата, или степента на свещенството, признахме за правилно това да им бъде без полза и да си останат пак низвергнати от свещен чин.

Правило 6

Също така и ако някои биха пожелали по някакъв начин да разклатят онова, което за всеки от тях е направено от светия събор в Ефес, светият събор определи такива, ако са епископи или принадлежащи към клира, да бъдат низвергнати от степента им, а ако са миряни, да бъдат отлъчени от църковно общение.

Правило 7

След прочитане на това Светият събор постанови никому да не бъде позволено да произнася, пише или съставя друга вяра, освен установената от светите отци, събрани от Духа Свети в града Никея. А които дръзнат да съставят друга вяра, да я предлагат или разпространяват между желаещи да се обърнат към познаване на истината било от езичество, било от юдейство, или от друга някоя ерес - такива, ако са епископи или клирици, да бъдат отстранени, - епископите от епис-копство, клириците - от клира; ако са миряни, да бъдат предадени на анатема. Също така, ако епископи, клирици или миряни изповядват или учат по въпроса за въплътяването на Единородния син Божий така, както е в представеното от презвитер Харисий изложение, или както е в срамните и покварени Несториеви догми, тук приложени - такива да подлежат на наредбите на този свети и вселенски събор, т.е. епископ да бъде отстранен от епископство и да бъде низвергнат; клирик също да бъде низвергнат; мирянин пък, както се каза, да бъде предаден на анатема.

Правило 8

Боголюбезният епископ Ригин и намиращите се с него епископи от Кипърската област Зенон и Евагрий съобщиха за нещо, което се нововъвежда и посяга върху свободата на всички, въпреки постановленията на църквата и правилата на светите апостоли. Понеже обществените болести изискват по-силни церове, като носещи по-голяма вреда, и най-вече, ако е нямало и древен обичай, Антиохийският епископ да ръкополага в Кипър, като за това писмено и устно ни уведомиха благоговейните мъже, дошли на тоя събор, за това началстващите на светите кипърски църкви нека имат пълно и неоспорвано право, според правилата на светите отци и по стария обичай, сами да си поставят благоговейни епископи. Същото това да се спазва и в други области и във всички епархии, та никой от боголюбезните епископи да не простира властта си над друга епархия, която по-преди и от самото начало не е била в негови или на предшествениците му ръце; ако ли някой я простре и насилствено си подчини някоя епархия, нека я върне, за да не се нарушават правилата на светите отци: под булото на свещенослужене да не се промъква надменността на гражданската власт и незабелязано да не изгубим оная свобода, която ни е дал със Своята свещена кръв нашият Господ Иисус Христос, Освободителя на човешкия род. Ето защо Светият и вселенски събор постанови: всяка епархия да запази чисти и неувредени принадлежащите ѝ от самото начало права, според установения от древни времена обичай. Всеки митрополит за свое обезпечение може свободно да вземе препис от настоящото постановление. Ако ли някой предложи постановление противно на това, което сега е издадено, светият събор определя то да бъде недействително.

Послание на светия Трети вселенски събор до свещения Памфилийски събор относно Евстатий, бивш Памфилийски митрополит

“Обмислено върши всичко” (Притч. 31:4), казва боговдъхновеното писание, а най-вече посветените на свещенослужение трябва с най-голяма точност да обмислят всичко онова, което трябва да вършат; понеже с желаещите така да прекарват живота си ще се случва всичко да идва според волята им и те, като подпомагани от благоприятен вятър се носят по пътя на своите желания. Случва се обаче тежка и непоносима скръб като налегне ума, силно да го размътва, да го отбива от стремежа му към длъжното и го предразполага да гледа на неблагоприятното по същност като на нещо полезно. Нещо подобно разбрахме да се е случило с благоговения и благочестив епископ Евстатий. Той е ръкоположен, както е засвидетелствано, според (както изискват) църковните правила. Обаче, смутен, както сам казва, от някои и поставен при неочаквани обстоятелства, при това при голямото му неразположение към деятелност (от друга страна), уморен от грижите, които службата му създава, и не бидейки в състояние да се противопостави на укорите на противниците си, не знаем как е представил писмено отричане от епархията си. Веднъж приел върху си свещеноначалствени грижи, той трябваше докрай да ги понесе с духовна твърдост, да се въоръжи за труд и драговолно да издържа потта му, която обещава награда. Но понеже той веднъж се е показал немарлив, при все, че това е станало повече от недеятелност, отколкото от нехайство или ленивост, - за това ваше благочестие по необходимост сте ръкоположили благоговейния и благочестив наш брат и съепископ Теодор, за да управлява църквата, защото тя не трябваше да стои овдовяла и да остане без пастир Спасителевото стадо. Но тъй като той със сълзи на очи ни моли не за да оспори град или църква на поменатия благочестив епископ Теодор, а само за да запази честта и името си на епископ, за това всички ние съжалихме тоя старец и смятайки сълзите му за общи на всички ни, побързахме да разберем да не би да е бил подложен на незаконно низвергване или пък само е бил обвинен от някои люде в неуместни постъпки, които са опетнили доброто му име. И ние разбрахме, че той не е сторил нищо такова и че най-голямото обвинение срещу него е, че се е отрекъл от епархията си. Затова не укоряваме и ваше благочестие, задето сте поставили, както и трябваше, на негово място поменатия благоговеен епископ Теодор. Но понеже не прилича строго да се порицава недеятелността на този човек, а напротив, трябва (да се прояви) повече милосърдие към стареца, който в продължение на дълги години се е намирал далеч от родния си град и бащиното си огнище, намерихме за справедливо и определихме без всякакво възражение той да се ползва с името и честта на епископ с общение, при условие обаче да не ръкополага, да не завзема църква и самостоятелно да не свещенодейства, освен когато го покани със себе си или ако се случи да му позволи братът и съепископът от благоразположение и от любов към Христа. Ако ли направите нещо по-полезно за него сега или по-после и това ще приеме Светият събор.



[67] Град в Сирия.

[68] Клеврѐт - предан привърженик, който не се спира пред нищо, за да угоди на своя покровител.

ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ЧЕТВЪРТИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР (Халкидонския)

Исторически сведения за Четвъртия вселенски събор

След като бил низвергнат Несторий, Цариградската църква била управлявана от Максимилиан, след това от Прокъл, а след смъртта му - от Флавиан. Флавиан през царуването на Теодосий II Млади, при консулите Флавии - Зенон и Постумиан, т.е. след като изминали осемдесет години от Ефеския събор, свикал събор в Цариград от 30 епископи, за да бъде разгледано делото, изникнало между Флоренций, главен епископ (митрополит) на Лидия Сардийска и двама подчинени нему епископи - Иоан и Косиний. На този събор, освен други представители, заседавал Евсевий, епископ на фригийския град Дорилея, мъж, твърде знаменит и по ученост, и по нравствени качества, а така също по твърдост в опровержението на еретиците. Той докладвал на Светия събор, че Евтихий, презвитер и архимандрит на най-знаменития манастир в тоя град, отдавна вече почнал да се заблуждава и да мисли за Изкупителя и за тайнството на изкуплението съвсем различно от това, което е предадено от апостолите и от никейските отци. Той учил, че Христос не се състои от две естества и че Той не приел от светата Дева човешко тяло единосъщно на нашите тела. Но като прекомерно искал да избегне несторианските крайности, т.е. двете личности в Христа, стремглаво паднал в противоположна на нея бездна, като приписал на Христа Господа не само една ипостас, а и едно естество. После, като превърнал Словото Божие в плът и размесил двете естества и ги слял в едно, казвал, че едното божество не е истинско, а само под вид на плът претърпяло глад, жажда, умора, бодрост, кръст, смърт, и след три дена възкръснало от гроба. Като се научил епископът за всички тия бълнувания, които Евтихий заел из дупките и бърлогите на Манихея, Валентина и Аполинария и разпръскал по манастирите чрез издадена от него книга, Флавиан и намиращите се с него епископи били твърде много развълнувани. Съборът преди всичко решил Евсевий, който по-рано дружил с Евтихий, да го убеди да се върне към дълга си и благочестието. Евсевий не приел това предложение, за да не става нужда пак да слуша човека, който с нечестиви думи проваля тайнството на Божественото домо-строителство, толкова повече, че той неведнъж го е изпитвал, когато многократно го убеждавал по-рано, като другар, без обаче съветите и молбите му да окажат някакво действие върху душата на безумеца. Затова били изпратени презвитер и защитник Иоан и дякон Андрей, за да доведат Евтихий пред събора. Евтихий отказал да отиде, като казвал, че счита за неприлично да прекрачи зад стените на манастира, където, избягвайки всякакъв шум, се бил затворил повече като мъртъв, отколкото като жив. Освен това, много се оплаквал от Евсевий, задето той уведомил събора повече от чувство на неприязън към него, отколкото поради благочестие. Отците отново викали отклоняващия се еретик със съборни послания, изпратени чрез двама презвитери Мама и Теофил. Монасите, страхувайки се за своя архимандрит, за да излъжат пратениците, казали, че Евтихий е тежко болен; обаче, като разбрали от презвитерите, че няма нищо такова, от което да се боят толкова много, веднага ги пуснали при него. А когато Евтихий започнал да им посочва отегчената от годините старост и нерушимия си отшелнически монашески обет на уединение, а така също понеже влязъл в разсъждение за ереста, към която тайно се придържал, пратениците, като не успели в мисията си, се върнали обратно. Повикан бил и трети път чрез пазителя на свещените съсъди Мемнон и двама дякони - Епифаний и Герман. Когато тези пратеници били на път за манастира, пред събора се явил друг архимандрит, Авраам, с намерения да защити Евтихий и от негово име да отговаря на въпроса за вярата. Безсрамието на Евтихий било съвсем явно, понеже епископите намерили съвсем несправедливо някой, наместо себе си, да изпрати другиго, или пък под предлог на благочестие да не напуска мястото си, в което сам се е затворил, и да се яви пред събора. Между това Евтихий, поради настоятелното искане на Мемнон, от една страна, и понеже не могъл да представи по-други причини от тия, които посочил по-рано, обещал да дойде на събора, но поискал да му се даде срок от седем дни, за да поправи разстроеното си здраве. В това време той прибягнал към хитрости и коварни извъртания, в които бил твърде силен, понеже достатъчно бил изострил ума и навика си в това, а именно отнесъл се с молба до евнуха Хрисарий, най-приближения човек до Теодосий Август и негов, на Евтихий, добър приятел, понеже той го възприел от свещения купен и бил надъхан със заблужденията на своя възприемник; на него именно смутеният Евтихий поверил себе си и своя начин на мислене. Освен това този евнух бил много враждебно настроен спрямо Флавиан, понеже, когато поискал от него някакъв дар за избора му, Флавиан, в знак на благодарност, му изпратил чисти хлябове, а не златен подарък, какъвто той искал, а при това Флавиан му бил казал още, че няма в изобилие такива неща, а пък за тази цел не ще вземе свещени съсъди, които, както добре било известно, били посветени на Бога и на бедните. Затова евнухът, по мотиви колкото на приятелство, толкова и на вражда, съветвал императора да даде власт на патриция Флоренций и да му заповяда да присъства на събора, за да не би църквата да претърпи някоя вреда. Заповедта на господаря по тоя въпрос представил на събора великият секретар, заедно с когото дошъл и Евтихий, не като на събрание на епископи, а като на война, обкръжен не само от множество монаси, а и от въоръжени телохранители и преториански войници. Отците приели Флоренций с приветствие и се отнесли с голяма похвала за Теодосий, задето той защитил събора чрез председателството на такъв знаменит мъж, чиято вяра и благочестие били известни на всички.

Тук била предложена за обсъждане вярата на Евтихий и му било заповядано да каже открито как вярва той относно Христа? Евтихий отначало казал, че сега ще говори онова, което по-рано не говорил, и че е готов да изпълни заповедта на събора. Но след като му било казано да говори по-пространно и изчерпателно, той се изказал, че правата вяра се основава не толкова на задължението на висше повеление, колкото на вътрешното убеждение на душата, и веднага избълвал криещата се в него отрова, твърдейки, че има две естества, преди Словото да се съедини с плътта, но че станалото едно естество след като божеството и образът на роба се съединили в една ипостас. Отците един след друг почнали да го увещават да провери мислите си с Никейския символ, съветвали го благочестиво да осъди онова, което неизменно е утвърдила мъдростта на предците. Най-после тоя човек, който презрял така спасителното увещание, бил отлъчен от свещенодействие, лишен от управлението на манастира и бил отстранен от общуване с православни; и това запечатили със собственоръчните си подписи тридесет епископи и 23 манастирски настоятели.

Мъчно е да се повярва каква злоба и какъв бяс обхванали Евтихий. Той решил да употреби всички сили и хитрувания, за да отхвърли от себе си осъждането. За тази цел той поставил на кръстопътищата обявления, в които известявал, че решението на събора спрямо него било несправедливо. Писал за това и на римския епископ свети Лъв Велики, че в Цариград се съживила несторианската ерес, че той бил нападнат с лъжливи обвинения, че е угнетен, обиден, че дори не бил изслушан, когато се обръщал към апостолския престол. Тази вест смутила Римския епископ, който впрочем наскоро се успокоил, когато получил писмо от Флавиан и актовете на събора. След това Евтихий, по свойствената му необикновена дързост, се отнесъл с жалба до претория Август, молейки императора да заповяда актовете на събора, които, според както той твърдял, били повредени от Флавиан, да бъдат отново проверени от същите епископи в присъствието на патриция Флоренций и под председателството на Таласий, епископ на Кесария Кападокийска. Теодосий, извънредно снизходителен и отстъпчив към ходатайствата на царедворците, дал съгласието си. По такъв начин съборът в началото на април повторно почнал да заседава в църковната кръщелна, при консулите Протоген и Астерий, и в присъствието на трибуна Македоний. Тук, въпреки църковния обичай и забраната на епископите, били доведени трима монаси: Констанций, Елевсий и Константин, които трябвало да защитават Евтихий. Препрочетени били предишните съборни постановления, обсъдени били доказателствата и всяко от тях било грижливо изследвано. Цялото по-раншно подозрение паднало и сега върху главния виновник в тази работа, понеже колкото по-щателно било разглеждано всичко, толкова по-ясна ставала безпогрешната вяра на Флавиан и ниската лъжа и измама на Евтихий. Този човек, като нямал успех пред законните съдии, не се страхувал да повика на помощ за каузата си клеветата и да всее разномислие у епископите. Той се оградил с покровителството на Александрийския епископ Диоскор, лют недоброжелател на Флавиан поради завистта си към цариградската катедра. Малко труд е трябвало да употреби този клеветник, за да привлече на страната си Диоскор срещу Флавиан, понеже към уязвената душа лесно се присажда всяко измислено обвинение; като допускал едно естество в Христа, Евтихий искал да се покаже защитник на онова съединение (на естествата в Христа), което в Ефес защитавал свети Кирил против несторианското разделяне. Затова Диоскор, който по-рано бил архидякон на Кирил, а после станал негов приемник, като епископ, лесно бил прелъстен с името на Кирил и от някакво празно сходство на ученията. Право казва апостолът, че ония, които са отхвърлили добрата си съвест, отпадат от вярата (1 Тим. 1:19). Тази именно съвест захвърлил гибелният Диоскор, човек с най-дръзки свойства, злословен, оригенист, който се обезчестил с прелюбодеяние, човекоубийство и други злодейства, но който, преди да бъде избран, умело прикривал всичко това под булото на лично благочестие и святост. Същият дози Диоскор дал надежда и протегнал помощната си ръка на сразения и лежащ Евтихий, и заедно с императора писмено настоявал, че такива дела изисквали вселенски събор, та голямата вражда и несъгласието на църквите да бъдели унищожени с висшия авторитет на църквата. Напротив, Флавиан отричал това, Лъв не го одобрявал и у всички благочестиви произвело смущение. Но благосклонността надделяла над благочестието.

И така Теодосий, предан в душата си на Диоскоровата партия, свикал втори Ефески събор при консулите Астерий и Протоген (в 449 г.), след като били изтекли деветнадесет години от първия. Там се събрали: Диоскор Александрийски със своя Евтихий, Домн Антиохийски, приемникът Иоан, Ювеналий Иерусалимски, Флавиан Цариградски със 130 и повече епископи. Също и Лъв, покорявайки се на волята на императора, присъединил авторитета на апостолската катедра и пратил свои легати: Петдолския епископ Юлиан, презвитера Ренат, дякона Иларий и нотариуса Дулцитий, снабдени с писма до Флавиан и до събора, в които ясно изказвал правата вяра срещу лъжеумуването на Евтихий. От своя страна и императорът в същото време изпратил архимандрита Варсум, за да действа от името на всички монаси против всички източни епископи, които осъдили Евтихий, и после Елпидий, член на консисторията, в качеството на страж на събора, като при това лишил от право на съдене ония епископи, които по-рано съдили Евтихий.

При тези толкова неблагоприятни и унизителни обстоятелства, се съставил на 4 август в Ефес съборът в храма на света Мария. Елпидий преди всичко заповядал да бъдат разгледани актовете на цариградския събор. На това се противопоставили римските легати, които настоявали по-напред да бъдат прочетени писмата на Лъв. Евтихий се възмутил срещу легатите и се отнесъл с подозрение и ненавист, понеже те обядвали у Флавиан и до голяма степен оказвали съчувствие спрямо него. Легатите напуснали събора както за това, че писмата на техния епископ не били приети от еретиците и дори коварно скрити, така и затуй, че не им било дадено първенство на събора поради предимството на римската църква; впрочем те после се върнали. Но Диоскор и Варсум, които имали обичай да действат не според правилата на справедливостта, а чрез сила и войска, недоверявайки се на законното обсъждане и съвещание, събрали войници и образували силна партия от монаси на брой 300 души, нахлули въоръжени в мястото, където заседавал събора, отсекли пръстите на писарите, които записвали съборните разисквания, и разбили таблиците; след това осъдили и лишили от епископски сан Теодорит Кирски и Ива Едески, които отсъствали тогава, а също Домн Антиохийски, който в този ден бил болен; Флавиан принудили да мълчи, а съчленовете му оковали в железни вериги; с необикновени заплашвания и угрозявания изтръгнали от останалите епископи гласа им срещу Флавиан, принудили ги да сложат подписите си върху бял пергамент, на който не знаели какво ще бъде написано. Римските легати въстанали против това, но нямайки възможност да направят нищо, излезли под прикритието на въоръжени телохранители и се скрили като от разбойническо сражение [69] . След това започнали да четат представената от Евтихий книга със символа, в който били унищожени думите: “въплътилия се от Духа Свети и от Дева Мария”. Диоскор с вик одобрил тази книга и обявил, че тя съдържа Никейската вяра. Тогава Евтихий бил възстановен в предишното си положение, а Евселий Дорилейски и Флавиан, под името еретици, били оковани. Флавиан апелирал към апостолската катедра, но щом направил това, Диоскор от епископ се превърнал на палач и така го измъчил с побой и с удари и тъпчене с крака, че той след три дена починал в затвора при най-тежки страдания. На мястото на починалия поканили дякон Анатолий, който бил апокрисиарх у Диоскор и, както им се струвало, не бил чужд на Евтихий. Тържествуващият Диоскор скачал от радост, като че ли не е направил нищо лошо, макар и да преобърнал наопаки всичко онова, което изисква божественото и човешкото право. Като се върнал в Александрия, той показал нов пример на злодейство, като анатемосал и Римския епископ Лъв.

Като получил чрез дякона Иларий скръбното известие за това бедствие, мъчно е да се изкаже, с какво сломено сърце и дух Лъв оплакал убийството на Флавиан, страха и бягството на епископите, разорението на църквите, разрушението на вярата и тържеството на ереста. Той употребил цялото си старание и усилие, за да облекчи плача и тъгата си. Затова побързал, колкото се може по-скоро, да свика събор в Рим, на който да осъди и отхвърли всичко онова, което било направено в Ефес; после с частни писма започнал да подканва Теодосий и Пулхерия, щото те по единодушно съгласие да свикат друг събор в пределите на самата Италия, който да унищожи безславието и петното, което било допуснато в Ефес. За по-голям успех в това си намерение той излязъл начело с много епископи да посрещне Валентиниан Август, който с цариците, т.е. с майка си Галла Плакида и съпругата си Евдоксия, отпътувал за Рим и към католишки източник на местопребиваването на апостолите. Когато Лъв с тъжен плач и хълцане им разказал за злодеянието на Ефеския събор, предизвикал сълзи и у царицата; след това молил Валентиниан, те всички да напишат на Теодосий и да го подканят, друг събор да прегледа това, което несправедливо се извършило в Ефес. Август писал на Теодосий, писали и императриците. Но душата на Теодосий, оплетена от лъжите и интригите на Евтихий не могла да бъде склонена от никакви писма, от никакви молби, от никакво приятелство. Той с публичен закон дори осъдил Флавиан и заповядал Ефеският събор да се признае за равен на Никейския, без да го постигне за това нито някакво тежко, нито леко покаяние. Впрочем, като се изминало известно време, веднъж, като яздел на кон, той паднал, ударил се лошо и умрял, без да остави след себе си никакъв наследник!

Сестра му Пулхерия, по съгласие на сената, встъпила в брак със знаменития сенатор Маркиан, който чрез това получил властта си и Източната империя. Отличителната честност на Маркиан и известното на всички негово благочестие подбудили Лъв да потърси онова, в което не можел да успее чрез писма до Теодосий. Маркиан и Пулхерия се съгласили на това и като изпратили писма до Лъв, каквито получили и от него, свикали в Никея 630 епископи на събор (в 451 г.). Но римските легати, които изпратил Лъв, именно Пасхазин Лилибетански, Луценций Аскулански, Юлиан Цензенски и презвитер Бонифаций, като считали от голяма важност, за да се съгласуват работите и се прекратят вълненията на евтихианската партия, на събора да присъства и сам Маркиан, усилено го молили да пренесе събора на такова място, където да може сам да го посещава. Затова съборът бил пренесен в Халкидон Витински, на седем стадия от Цариград, и бил открит на 8 октомври при консулите Маркиан и Аделфия, в присъствието на римските легати и под председателството на Анатолий Цариградски, в храма на пресветата Дева и на мъченица Евфимия. Там присъствали почтения сенат и няколко други висши сановници в качеството на съдии на събора, които обаче били назначени от императора не толкова да разискват на събора по верски и от характер на благочестие въпроси, колкото да въздържат с авторитета си шума и вълненията. Във второто заседание самите съдии признали открито, че те трябва да се учат от епископите, а в третото заседание, когато Диоскор не одобрил присъствието на съдии на събора, епископите отговорили: ако разискванията се водеха законно, не щеше да има нужда от никакви граждански съдии; и в същото това заседание същите епископи се изказали, че само на епископи е поверена от Бога власт да съдят епископи.

Преди всичко римските легати повдигнали въпрос, че е неприлично на Диоскор, като виновен и подлежащ на съд от други, да заседава заедно с епископите и да съди за други. Когато съдиите и легатите обсъдили този въпрос, Евсевий Дорилейски представил на съдиите против Диоскор записка, пълна с престъпления и зверства, които вършил на ефеското събрание. Когато тя била прочетена, бившият секретар на консисторията Константин, по заповед на съдиите, публично обявил като основание за обвинение на Евтихий и Диоскор още и всички техни действия на съборите, както цариградския, тъй и втория ефески. Понеже от всичко това се разкрили нечестивите им ереси и нечестиви примери на жестокост, отците възнегодували срещу Диоскор, не можели да търпят присъствието на отцеубиеца и изгонили този човек с израза на лицата си, с погледите си и с възклицанията си.

След няколко дни започнало ново заседание, на което публично бил прочетен никейския и цариградския символ; после били четени посланията на Кирил до Несторий и Иоан Антиохийски, по-нататък посланието на Лъв до Флавиан, при което епископите извикали: “Така е казал чрез Лъв Петър; така са учили апостолите”! А Диоскор, поразен от съзнанието на злодеянията си, не присъствал нито на второто, нито на третото заседание; но понеже бил извикан, за да бъде съден и по повод записката на Евсевий Дорилейски, по заповед на отците бил повикан в събора чрез епископите Константин, Акакий и Аттика. Но това той отговорил, че ликторът му забранявал дори да излиза от дома си. Когато началникът на ликторите веднага му позволил да излезе, той направо отказал да се яви пред събора, на който, както му станало известно, в това време нямало нито сената, нито съдиите. След това при него отишли още трима други епископи - Пергамий, Кекропий и Руфин. Той и тук безсрамно отказал под предлог на болест. Между това Атанасий, Теодор, Исхирон и Софроний Александрийски, които били допуснати на събора, представили записки, посочвайки най-важните престъпления, които извършил Диоскор, именно, че опустошил полета, изгорил чифлици, отвлякъл чужди жени, обезчестил девици, осквернил съпружества и извършил други злодеяния от тоя род. Възмутени от всичко това, отците трети път повикали тоя човек чрез епископите Франклона, Лукиан и Иоан. Но и този път нямали успех, както и по-рано. Тогава римските легати, като изчислили по съвкупност всичките му злодеяния, които бил извършил въз основа на свидетелството на александрийските изобличители и на актовете на ефеското събрание, от името на Лъв обявили, че той, Диоскор, се лишава от епископски сан и от всички права на свещенодействие. Тази присъда била потвърдена с най-силни изрази и от цариградския епископ Анатолий и от всички останали отци, и била представена на Август и на Августата, като при това била обнародвана с публични едикти и съобщена на Александрийската църква.

След осъждането на Диоскор, отците прочели пак посланието на Лъв и се заели с утвърждаването на правилния начин на вярването. Много от епископите заявили, че притеснени от Диоскор в Ефес, били принудени да мислят, говорят и пишат противно на убеждението им, и чистосърдечно молили събора да им опрости това погрешаване. Вследствие на това им било заповядано всеки от тях да напише особено изложение на изповядването и вярата. Те написали и признавайки посланието на Лъв като непогрешима норма на православното учение, лесно получили прошка, освен египетските епископи и някои архимандрити, които впрочем искали да им се позволи да дочакат новия александрийски епископ, та с негово съгласие да напишат онова, което се изисквало от тях. Съборът не им отказал, обаче ги задължил с клетва и поръчителство, че не ще се отлъчат от Халкидон, докато това не им се заповяда от Светия събор.

След това разсъждавали за съставянето на образец на вярата, за да бъдат събрани заедно всички църкви. Затова било определено да се изберат от всяка област някои епископи, които заедно с римските легати и Анатолий Цариградски да приведат в изпълнение това, като всеки се занимава отделно в уединено място в църквата. Всички взели посланието на Лъв като образец и утвърждение на вярата, когато се стараели да изкажат свои мисли, и определили така: Христос Господ е съвършен Бог и съвършен човек, състоящ от две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлично (ἀσυγχύτως, ατρέπτως, ἀδρέτως, ἀχωρίστως), и за това Той по божество е едносъщен на Отца, и по човечество и във всичко е подобен нам, освен греха; при това осъдили всички мисли, които в някое отношение биха се оказали несъгласни с това учение. Така било определено от избраните отци и после представени на Маркиан Август, който пристигнал незабавно (на 8 ноември) в Халкидон с много знаменити мъже не за да покаже властта си, а да увещае всички отци към единството на правата вяра, по който случай държал реч отначало на латински, а после на гръцки език. И душите на всички били обзети от такъв пламък, че после, при най-благожелателни възклицания в чест на императора Август, всички приели онова изповядване, което съставили римските легати заедно с Анатолий и останалите избрани членове, и го подписали при пълно съгласие. - Като изложили вярата, почнали да разглеждат някои несъгласия между епископи; Ива и Теодорит били възстановени в църквите си.

От своя страна император Маркиан, полагайки всичкото си усилие за защита и разпространение на вярата и църквата, издал най-строги закони никой да не подхвърля на съмнение определенията на халкидонските отци. Той отменил и узаконението на Теодосий против Флавиан, чиито мощи били пренесени в Цариград с оказани му от народа почести, като на най-славен мъж. Същевременно постановил евтихианите да бъдат изгонени на заточение и да се подлагат и на други наказания, като забранил да се допускат до епископски и презвитерски сан, или в което и да е било общество на монаси; а ония, които разпространяват тази ерес, заповядал да се подхвърлят на най-жестоко наказание. Диоскор пък, на мястото на когото Халкидонският събор избрал Протерий, изгонил в пафлагонския град Гангрена, където той умрял по най-жалък начин. Заповядал също така да изгонят и Евтихий; но понеже той не преставал да разпространява отровата си между ония, с които живеел, за това, по съвета на Лъв и с императорски указ, бил заточен в по-отдалечено и уединено място.

Правила 1-30

Правило 1

Признахме за справедливо да си останат в сила правилата, изложени от светите отци на всички досегашни събори.

Правило 2

Ако някой епископ за пари извърши ръкоположение и благодатта, която е непродаваема, обърне в предмет на продажба и за пари постави епископ, хорепископ, презвитер, дякон или друг някой броящ се в клира, или, воден от желание за гнусно обогатяване, за пари произведе иконом, екдик, парамонар или въобще на някоя църковна длъжност - такъв, ако се докаже, че е вършил това, нека бъде низвергнат и поставения от него по никой начин да не се ползва от купеното ръкоположение или производство, а да бъде чужд на достойнството или длъжността, която е добил за пари. Ако се окаже, че някой е посредничил в тази гнусна и беззаконна търговия, такъв, ако е от клира, нека бъде низвергнат, а ако е мирянин или монах, да бъде предаден на анатема.

Правило 3

Дошло е до знанието на Светия събор, че някои клирици, от желание да се обогатят, вземали под наем чужди имоти, грижели се (повече) за частните си работи, занемарявайки служенето Богу, и, водени от сребролюбие, обхождали къщите на миряни и приемали да управляват имотите им. За това Светият и велик събор постанови: занапред от страх пред Бога никой, нито епископ, нито клирик, нито монашестващ, да не взема под наем имоти и да не се нагърбва с управление на мирски работи, освен ако, според закона, неизбежно бъде повикан за настойник на малолетни или епископът на града го натовари да се грижи за църковни работи, за сираци, за безпомощни вдовици и за лица, които имат особена нужда от помощта на църквата. Ако някой занапред дръзне да наруши това определение, нека бъде подложен на църковно наказание.

Правило 4

Ония, които истински и искрено прекарват монашески живот, нека бъдат удостоявани с чест. Но понеже някои, като носят за външност само монашеско облекло, разстройват църковни и граждански общества, самопроизволно обхождайки градове и осмелявайки се дори да съграждат манастири за себе си - затова постановяваме: никой никъде да не основава манастир или молитвен дом без знанието и позволението на епископа на града; монашестващите във всеки град и село да са подчинени на епископа, да пазят безмълвие, да се отдават на пост и молитва, като безотлъчно остават в ония места, в които са се отрекли от света, да не се бъркат и да не взимат участие нито в църковни, нито в граждански работи, като занемаряват работите на манастира си, освен само тогава, когато епископът на града по необходима нужда им позволи това. Също така да не се приема в манастир роб да встъпва в монашество без волята на господаря му. Който нарушава това наше определение, постановяваме да бъде отлъчен от църковно общение, за да се не хули името Божие. Епископът на града трябва да упражнява надзор върху манастирите.

Правило 5

Относно епископи или клирици, които преминават от един град в друг, постановяваме да останат в сила издадените относно тях от светите отци правила.

Правило 6

Никой решително да не се ръкополага нито за презвитер, нито за дякон, нито в каквато и да е църковна степен никак, освен с поименно назначение на ръкополагания при градска или селска църква, при мъченически храм или при манастир. Относно ръкополагани пък без изрично назначение, светият събор определя постановяването им да се счита недействително и никъде да не се допускат до служене за срам на оногова, който ги е поставил.

Правило 7

Определяме причислените веднъж към клира и посветили себе си на монашество да не постъпват нито на военна, нито на гражданска служба; а ония, които са се решили на това и не се връщат с разкаяние към оня начин на живот, който са избрали заради Бога, да се предават на анатема.

Правило 8

Клирици при сиропиталища, манастири и при мъченически храмове, според преданието на светите отци, нека са под властта на епископите от градовете и да не дръзват да отбягват да бъдат управлявани от своя епископ. А ония, които си позволяват да нарушават това постановление по какъвто и да било начин и не се подчиняват на епископа си, ако са клирици, нека бъдат наказани според правилата; ако са монаси или миряни, да бъдат отлъчени от църковно общение.

Правило 9

Ако някой клирик има съдебно дело с друг клирик, нека не подминава епископа си и не прибягва до граждански съдилища, а отначало нека се съди пред епископа си или, с позволение на същия, пред оня съд, който и двете страни си изберат. Който обаче постъпи въпреки това, да бъде наказан според правилата. Ако ли клирик има съдебно дело със своя или с друг епископ, нека се съди пред областния събор. Ако пък епископ или клирик е недоволен от областния митрополит, нека се отнася или до екзарха на диоцеза, или до престола на царстващия Цариград и пред него да се съди.

Правило 10

Не бива клирик в едно и също време да се брои при църкви на два града, т.е. при оня, за която първоначално е ръкоположен, и при тая, в която е минал, защото е по-голяма, от желание за суетна слава. Които вършат това, да бъдат връщани в църквите си, за които най-напред са били ръкоположени, и само там да служат. Ако някой е преместен от една църква в друга, такъв да няма никакво участие в принадлежащото на предишната църква, както и на зависещите от нея храмове, сиропиталища или странноприемни домове. Ония, които дръзнат след това определение на великия и вселенски събор да вършат нещо от сега забраненото, светият събор определи да се низвергват от степента им.

Правило 11

Определяме: ония, които са бедни и искат помощ, след като се установи бедността им, да ходят само с мирни църковни писма, а не с препоръчителни; понеже препоръчителни писма трябва да се дават само на лица, които са под съмнение.

Правило 12

Дошло е до знанието ни, че някои, въпреки църковните постановления, прибягвайки до властта, чрез царски укази, разделяли една област на две, за да бъдат два митрополита в една епархия. Затова, светият събор определи: никой епископ занапред да не дръзне да върши нищо подобно. Който се опита да стори това, ще бъде низвергнат от степента си; градът, който с царска грамота е удостоен с наименованието на митрополия, нека се ползва само с честта на такъв, също както и управляващият църквата му епископ - със запазване на собствените права на истинската митрополия.

Правило 13

Чужди и непознати в друг град клирици по никой начин никъде да не служат, ако нямат препоръчително писмо от своя епископ.

Правило 14

Понеже в някои епархии е позволено на четци и певци да встъпват в брак, светият събор определи: на никой от тях да не е позволено да взима жена друговерка; ония, които са добили вече деца от такъв брак и са успели да ги кръстят при еретици, нека ги довеждат в общение с вселенската църква; а онези, който не са ги кръстили, да не ги кръщават при еретиците, нито да ги съединяват в брак с еретик, иудеин или езичник, освен само в такъв случай, когато лицето, което встъпва в брак с православен, обещае да премине в православната вяра. Който наруши това постановление на светия събор, нека бъде наказан според правилата.

Правило 15

За дякониса да не се ръкополага жена, ненавършила четиридесетгодишна възраст, и то след грижливо изпитване. Ако след като се ръкоположи и след като известно време престои на служба, встъпи в брак, такава, понеже е оскърбила Божията благодат, нека бъде предадена на анатема заедно с този, който се е съединил с нея.

Правило 16

На девица, която е посветила себе си на Бога, а така също и на монашестващи е забранено да встъпват в брак. Ако се намерят такива, които вършат това, нека бъдат отлъчени от църковно общение. При това определяме местният епископ да има власт да проявява човеколюбие в такива случаи.

Правило 17

Във всяка епархия селските или колибарските енории да си останат неизменно под властта на ония епископи, които са ги имали, а най-вече ако в продължение на тридесет години те безспорно са ги имали под ведомството си и са ги управлявали. Ако преди изтичането на тридесет години е бил или бъде предявен спор за тях, тогава да се позволи на тези, които се смятат онеправдани, да се отнесат по тоя повод до областния събор, а ако някой е онеправдан от митрополита си, нека се съди пред екзарха на диоцеза или пред цариградския престол, както е казано вече. Ако пък по силата на царска власт се е основал или ще се основе някой град, редът на църковните енории да следва държавното и гражданско разпределение.

Правило 18

Ако образуването на съзаклятие или наговаряне, като престъпление, е напълно забранено и от гражданските закони, колко повече то трябва да бъде забранено да става в църквата Божия. Затова, ако се окаже, че някои от клира или монашестващи са се обвързали помежду си с клетва за съзаклятие или да коват интриги срещу епископи или срещу клирици, нека бъдат низвергнати.

Правило 19

Стана ни известно, че в областите не стават установените от правилата епископски събори, поради което много църковни работи, които имат нужда от уреждане, остават занемарени. Затова Светият събор определи: съгласно правилата на светите отци, във всяка област епископите два пъти в годината да се събират наедно, където определи епископът на митрополията, и да уреждат всичко, което се окаже нужно. А епископи, които не дойдат на събора, макар и да се намират в градовете си и да се радват на добро здраве и да са свободни от необходима и неотложна работа, нека бъдат братски смъмрени.

Правило 20

На клирици, определени към известна църква, е забранено, както вече постановихме, да преминават към църква в друг град; те трябва да се задоволяват с тази (църква), в която първоначално са удостоени със служение; изключение се прави само за ония, които са изгубили отечеството си и по необходимост са преминали в друга църква. Ако някой епископ след това определение приеме клирик, който е подвластен на друг епископ, определяме да бъде вън от църковно общение и този, който е приет, и оня, който го е приел, дотогава, докато преминалият в друга църква клирик не се върне в своята.

Правило 21

Клирици или миряни, които се оплакват срещу епископи или клирици, да не се допускат да се тъжат направо и без изследване, а предварително да се изучи общественото мнение за тях.

Правило 22

Забранява се на клирици след смъртта на епископа им да разхищават принадлежащите му неща, както това предписват и древните правила [70] . Ония, които вършат това, се излагат на опасността да бъдат низвергнати от степента си.

Правило 23

Светият събор се научава, че някои клирици и монашестващи, без да са натоварвани от епископа си, а някои, дори и отлъчени от него, идват в царствения град Цариград и дълго живеят в него, като произвеждат смущения и нарушават църковния ред, и дори разстройват домовете на някои. За това Светият събор определи: на такива, преди всичко да се напомни чрез едикта на светата Цариградска църква да се отстранят от царствения град. Ако безсрамно продължават същите неща, да се отстраняват оттам и въпреки волята им чрез същия едикт да се връщат по местата им.

Правило 24

Веднъж осветени със съгласието на епископа манастири, да си останат завинаги манастири; принадлежащите там имущества да се пазят и занапред никога да не се обръщат в светски жилища; тези, които допуснат да стане това, да се наказват според правилата.

Правило 25

Понеже някои митрополити, както ни стана известно, не се грижат за поверените им паства и отлагат поставянето на епископи, за това светият събор определи: поставянето на епископи да става в срок от три месеца, освен ако извънредна нужда не изисква да се продължи времето на отлагането. Който не изпълнява това, подлежи на църковна епитимия. При това доходите на овдовяла църква да се пазят непокътнати от иконома ѝ.

Правило 26

Понеже, както ни стана известно, в някои църкви епископи управляват църковните имоти без иконом, затова определяме: всяка църква, която има епископ, да има от средата на клира и иконом, който да управлява църковното имущество със съгласието на епископа, за да бъде явно управлението на църквата, та да се не пилее нейното имущество и да няма упреци срещу свещенството. Който не извърши това, да е отговорен пред църковните правила.

Правило 27

Ония, които отвличат жени, за да ги вземат за съпруги, или които помагат, или които са съгласни с отвличащи, светият събор определи: ако са клирици, да се низвергват, а ако са миряни, да се предават на анатема.

Правило 28

Следвайки напълно определенията на светите отци и признавайки четеното днес правило на сто и петдесетте боголюбезни епископи, събрани на събор в дните на Теодосий Велики, блажена му памет, в царстващия град Цариград, нови Рим, и ние така също определяме и постановяваме относно предимствата на светата църква в същия град Цариград, нови Рим, понеже на престола на древния Рим отците правилно дадоха предимство като на царстващ град. Затова, водени от същите съображения, сто и петдесетте боголюбезни епископи признали равни права на светия престол на новия Рим, разсъждавайки правилно, че градът, който е удостоен с честта да бъде град на царя и правителството и който се ползва с предимства, равни на древния царствен Рим, и в църковните работи трябва да бъде въздигнат като него и да бъде втори след него. На тези именно основания митрополитите на областите Понтийска, Азийска и Тракийска, а също и епископите у другоплеменни от поменатите диоцези, да се поставят от гореспоменатия свети престол на светата цариградска църква, т.е. всеки митрополит на поменатите области, заедно с епископите от областта, трябва да поставят епархийски епископи, както предписват божествените правила; а самите митрополити на посочените области, както се каза, трябва да бъдат поставяни от Цариградския архиепископ, след като се произведе, според обичая, и му бъде представен изборът.

Правило 29

Светотатствено е епископ да се понижава в свещеническа степен. Ако някоя основателна причина го отстранява от епископско действие, той не трябва да заема и презвитерско място. Ако без всякаква вина е отнето достойнството му, нека бъде възстановен в епископското си достойнство.

Правило 30

Понеже богоговейните египетски епископи, без да се противят на вселенската вяра, сега отложиха да подпишат посланието на светия епископ Лъв, като обясняват, че имали в египетския диоцез обичай нищо такова да не вършат без съгласието и разрешението на архиепископа си и молят да им се даде срок, докато бъде поставен нов епископ на главния град Александрия, намерихме за справедливо и човеколюбиво те да останат в същия сан в царствения град и да им се даде срок, докато бъде поставен архиепископ във великия град Александрия. Затова, оставайки в сана си, те или да представят поръчители, ако им е възможно, или чрез клетвено обещание да отстранят всяко съмнение.



[69] Този събор е известен под името разбойнически.

[70] Апостол. прав. 40.

ПРАВИЛА НА СВЕТИЯ ПЕТИ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР

Исторически сведения за Петия вселенски събор

Малко време след като Халкидонският събор с най-благоразумните си решения затвърдил, като на котва, в невъзмутим мир бунената от различни страни православна вяра, ето че появилата се отново буря насочила срещу нея не само същите вълни - евтихиански и несториански, а и остарелите заблуди на Ориген. От пропастта на тези три ереси произлезли наново големи движения и обхванали цялата църква. Нека кажем по нещо за всяка една от тях. Преди всичко евтихианското безумие, задушено по-скоро от страх, отколкото доброволно, се таяло в душите на мнозина и щом му се представила възможност, се изкопчило из засадите си и с всички сили раздрусало основите на три източни патриархата - Александрийски, Антиохийски и Цариградски. Като научили за смъртта на император Маркиан, който през живота си и със закони, и с оръжие мъжествено защитавал Халкидонската вяра, и освободени от този страх, всички бивши привърженици на Диоскор светотатствено надигнали глава; предвождали ги Тимотей Елур и Петър Монг [71] . Окръжени отначало от тълпи на еретици, те нападнали Протерий, тогавашен Александрийски епископ, избран от Халкидонския събор, убили го в кръщелната, където се бил скрил, разкъсали го на парчета, които хвърлили в огъня и прахът разхвърлили по вятъра. Император Лъв, който наследил Маркиан, научил това с най-голямо огорчение, и когато узнал, че александрийци беснеят така с омраза към халкидонския събор, той с грамота запитал за тоя събор отделно всекиго от епископите, участвали в него. По този начин те дали за събора най-похвални отзиви; запазени са и посланията им до император Лъв. Малко време преди убийството на Протерий епископството заробил Елур. Макар срещу него да имало най-строга присъда както от събора на епископите, така и от страна на благочестивия император, те не могли да направят така, че александрийската катедра в продължение на много години да не е в ръцете на двама епископи - единия православен, а другия евтихиански, понеже дори Петър Монг и други подобни на него се добрали до тази чест с жестоки притеснения и огорчения на православните.

Така бушували евтихианите в Александрия, а не по-малко и в Антиохия под предводителството на Север, който [72] бил роден в Созопол Писидийски, занимавал се някога в Берит със съдебни дела и изведнъж станал монах, а от монах евтихианец, и поради това бил изгонен из манастира от игумена Нефалий; от там дошъл в Цариград, където, като сполучил да добие благосклонността на император Анастасий и на сенаторите, окръжен от тълпи на компрометирани хора, събрани от кол и въже, както се казва, той сваля от александрийската катедра православния и благочестив епископ Флавиан [73] и се настанява на негово място. Щом завладял тази катедра, въпреки клетвата си, анатемосал халкидонския събор [74] , разтурял църкви, всял страх сред благочестивите хора, изпратил ги на заточение и ги подхвърлил на бичуване; най-голямо злодейство извършил спрямо триста монаси [75] , чието постоянство той не могъл да разколебае нито със заплашване, нито с ласкаене, и затова ги обезглавил и заповядал телата им да бъдат оставени непогребани, за да бъдат изядени от нощни псета; най-после не оставил място, неосквернено от стенания, кръв и трупове. Просто за учудване е как така тоя човек е могъл да извърши толкова престъпления и убийства и да вмести в себе си толкова ереси.

Ето на какви жестокости са били подхвърлени антиохийци от евтихияните. Не на по-малко плачевни жестокости били подложени и жителите на Цариград, отначало при Акакий, горещ защитник на Петър Монг [76] , на когото помагал да запази александрийското епископство, и станал коварен предател на халкидонската вяра, стараейки се с хитрости и интриги за дълго време да притъпи бодростта на римските първосвещеници, сетне при Антим [77] , който, като се отказал от Трапезундското епископство, чрез най-голямо злодеяние узурпирал цариградската катедра и я осквернил с нечестиви еретически обичаи и пороци. Понеже това действало твърде тежко върху Римския първосвещеник Агапит [78] , който пристигнал тогава в Цариград по делото на Теодат, цар на готите, той не само че се въздържал от всяко съвещание и общение с Антим, а го и свалил от патриаршеската катедра, въпреки съпротивата на августата Теодора, и на негово място възкачил Мина, мъж с изпитана святост, когото сам посветил в църквата “Света Мария” при пълно одобрение на народа и на сената. Всичко това след късо време било признато както от поместения събор, свикан от Мина при легати на апостолската катедра, така и от волята и определението на император Юстиниан. Задушената от тези две събития сила на някои еретици затихнала до известна степен. - Това за евтихианите.

Но Изтокът бил не по-малко раздрусан и от несторианската ерес, на която много помагали издадени от трима автори съчинения, един от които бил Мопсуетският епископ Теодор, който преди Ефеския събор писал срещу Евномий и Аполинарий [79] , понеже допускали едно естество в Христа и явно отхвърляли и учението, че Христос е едно лице и че Бог се е облякъл с плът и че Мария била майка на Бога [80] . И така, когато се оказало, че той сее семето на несториански плевели, се потвърдило, че не то