Кръщението е първото тайнство в християнството, правещо човека християнин, достоен да бъде удостояван с даровете на благодатта и чрез другите тайнства. Без него човек не може да влезе в християнския свят - да стане член на Църквата. Предвечната Премъдрост си е построила дом на земята; вратата на този дом е тайнството кръщение. През тази врата хората не само влизат в Божия дом, но при нея се обличат и с достойна за него дреха получават ново име и знак, отпечатващ се в цялото същество на кръщавания, по който после и небесните, и земните го разпознават и различават.

Който е в Христа, той е нова твар (2 Кор. 5:17) - учи апостолът. Християнинът става такава нова твар при кръщението. Човек излиза от купела съвсем не такъв, какъвто влиза в него. Както светлина е противоположна на тъмнината и животът - на смъртта, така и кръстеният е противоположен на некръстения. Заченат в беззакония и роден в грехове, човек до кръщението носи в себе си цялата отрова на греха, с цялата тежест на последствията от него. Той е в немилост пред Бога, по естество е чедо на греха; повреден е, разстроен е в самия себе си, в съотношението между частите и силите и в тяхната насоченост предимно към размножаване на греха; подчинен е на влиянието на сатаната, който властно действа в него поради греха, живеещ в него. В резултат на всичко това след смъртта си той неминуемо е оброчник ^[1] на ада, където ще трябва да се мъчи заедно със своя княз и с неговите съучастници и слуги.

Кръщението ни избавя от всички тези злини. То снема клетвата със силата на Христовия кръст и връща благословението - кръстените са Божии чеда, както Сам Господ им даде възможност да се нарекат и да станат (Иоан. 1:12). Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа (Рим. 8:17). Небесното царство принадлежи на кръстения вече поради самото кръщение. Той бива извзет от владичеството на сатаната, който сега губи властта над него и силата да действа самоволно в него. С влизането в Църквата - дома за убежище - за сатаната се затварят входовете към новокръстения. Той е тук като в безопасен двор.

Всичко това са външни духовни предимства и дарове. Какво се случва вътре? - Изцеление на греховната болест и повреда. Силата на благодатта прониква вътре и възстановява тук Божествения ред в цялата му красота, лекува разстройството както в състава и отношението на силите и частите, така и в главната насоченост от себе си към Бога - за Богоугаждане и увеличаване на добрите дела. Затова кръщението е възраждане или ново раждане, поставящо човека в обновено състояние. Апостол Павел сравнява всички кръстени с възкръсналия Спасител, давайки да се разбере, че те имат също такова светло в обновяването си същество, каквото се яви човечеството (човешкото естество) в Господ Иисус, чрез възкресението Му в слава (Рим. 6:4). Това, че и насоката на дейността в кръстения се променя, се вижда от думите на същия апостол, който на друго място казва, че те живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна (2 Кор. 5:15). Колкото до това, че Той умря, умря веднъж за греха; а колкото до това, че живее, живее за Бога (Рим. 6:10). Ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта (Рим. 6:4), и: ветхият наш човек е разпнат с Него, за да бъде унищожено греховното тяло, та да не бъдем вече роби на греха (Рим. 6:6). Така чрез силата на кръщението цялата дейност на човека се обръща от себе си и греха към Бога и правдата.

Обърнете внимание на думите на апостола: да не бъдем вече роби на греха (Рим. 6:6), и: Грехът не бива да господарува над вас (Рим. 6:14). Те ни дават да разберем, че това, което в разстроената паднала природа представлява сила, теглеща към греха, не бива напълно унищожено при кръщението, а само се поставя в такова състояние, в което няма власт над нас, не господарува над нас и ние не сме му роби. То се намира, живее и действа в нас, само че не като господар. От този момент нататък главенството принадлежи вече на Божията благодат и на духа, който съзнателно ѝ се предава. Свети Диадох, обяснявайки силата на кръщението, казва, че преди кръщението грехът живее в сърцето, а благодатта действа отвън; а след него благодатта се вселява в сърцето, а грехът привлича отвън. Той бива изгонен от сърцето като враг от укрепление и се заселва навън, в частите на тялото, откъдето и действа чрез откъслечни атаки. Затова и е непрестанен изкусител, съблазнител, но вече не е властелин - безпокои и тревожи, но не повелява ^[2].

Така се заражда новият живот при кръщението! Какво се изисква при това от страна на човека или как той достига до това, че се обновява при кръщението - е описано в “ Изложение на християнското нравоучение”, особено в статията “Норма на християнски живот”. Тук не повтаряме това, защото възрастният, пристъпващ към кръщение, е също като грешника, обърнал се към Бога с покаяние; а за последното ще стане дума подробно по-нататък, ще има втори раздел. Тогава любознателността на всеки по този въпрос ще бъде напълно задоволена.

Тук обръщаме внимание на това, как християнският живот започва чрез кръщението в тези, които ще се кръстят като младенци, както се случва предимно при нас. Защото тук началото на християнския живот има една характерна особеност, произтичаща от отношението на благодатта към свободата.

Вече знаете, че благодатта слиза върху свободното желание и търсене и че само от взаимното им съчетаване се зачева съответстващ на благодатта и на свойствата на свободната твар нов благодатен живот. Господ дава благодатта даром; но изисква човек да я търси и да я възприема с желание, посвещавайки се изцяло на Бога. Изпълнението на това условие при покаянието и кръщението на възрастни е очевидно. Но как се изпълнява то при кръщението на младенци? При младенеца няма употреба на разум и свобода, следователно той не може да изпълни условието за християнски живот, тоест желанието да се посвети на Бога. А това условие непременно трябва да бъде изпълнено. Поради това християнският живот при кръстените младенци започва с една особеност. А именно:

Благодатта слиза върху душата на младенеца и сама извършва всичко в нея така, сякаш при това участва и свободата на единственото основание, че в бъдеще този несамосъзнаващ се и недействащ лично младенец, когато почне да води съзнателен живот, сам охотно ще се посвети на Бога, с желание ще възприеме благодатта, щом открие в себе си нейните действия, ще се радва, че я има, ще благодари, че е направено така за него, и ще изповядва, че ако в момента на кръщението му бяха дадени разум и свобода, той не би постъпил по различен начин и не би поискал нищо друго. Заради това бъдещо свободно посвещаване на себе си на Бога и съчетаване на свободата с благодатта, Божествената благодат се дава цялата на младенеца и без него извършва в него всичко, което е характерно за нея, само поради уверението, че изискваното желание и предаване на себе си на Бога несъмнено ще бъде факт - уверение, което дават кръстниците, гарантирайки на Бога пред Църквата, че този младенец, щом започне да води съзнателен живот, ще покаже именно такава употреба на свободата, каквато се изисква за благодатта, като поемат задължението действително да доведат кръщелника си младенец до това.

По този начин чрез кръщението в младенеца се посява семето на живота в Христа и съществува в него; но животът още сякаш не е негов - действа като формираща го сила. Духовният живот, зароден от благодатта на кръщението в младенеца, ще стане собствен за човека, ще се яви в пълния си вид, съответстващ не само на благодатта, но и на свойствата на разумната твар, едва когато той, след като у него се появи съзнание, със свободната си воля се посвети на Бога и с желаещо, радостно и благодарно възприемане усвои намерената в себе си благодатна сила. Истинският християнски живот действа в него и до този момент, но някак без негово знание, действа в него, а още сякаш не е негов; а от момента на осъзнаването и избора той става негов собствен, не само благодатен, но и свободен.

Поради този по-кратък или по-продължителен промеждутък от време между кръщението и посвещаването на себе си на Бога, началото на християнския нравствен живот чрез благодатта на кръщението в младенците се разширява, така да се каже, до неопределено пространство от време, през което младенецът зрее и се формира като християнин в светата Църква сред християни, както преди това се е формирал телесно в утробата на майка си.

Запомнете добре тази мисъл, читателю. Тя ще ни бъде крайно необходима при определянето на това, как родителите, кръстниците и възпитателите трябва да се държат с кръстения младенец, който им се поверява от светата Църква и Господа.

От само себе си се разбира, че след кръщението на младенеца пред родителите и възпитателите стои много важна задача - така да ръководят кръщелника, че той, като почне да води съзнателен живот, да осъзнае в себе си благодатните сили, да ги приеме с радостно желание заедно със свързаните с тях задължения и изисквания от тях начин на живот. Това ги изправя лице в лице с въпроса за християнското възпитание или за възпитанието според изискването на благодатта на кръщението с цел запазване на тази благодат.

За да стане по-ясно как трябва да се държим с кръстения младенец, за да бъдат постигнати посочените цели, трябва да си припомним споменатата по-горе мисъл, че благодатта осенява сърцето и обитава в него, когато там е налице обръщане от греха и себе си към Бога. Заради тази нагласа, проявявана дейно, по-нататък се дават и всички други дарове на благодатта и всички предимства на облагодатените, Божие благоволение, сънаследство с Христа, поставяне извън областта на сатаната, извън опасността да бъдеш осъден в ада. А щом тази нагласа на ума и сърцето се притъпи или изгуби, грехът веднага отново започва да властва над сърцето, а чрез греха върху човека се поставят оковите на сатаната и му се отнемат Божието благоволение и сънаследството с Христа. Благодатта в младенеца укротява и заглушава греха; но той може отново да оживее и да се надигне, ако му бъдат дадени храна и свобода. И така, цялото внимание на тези, върху които лежи задължението да пазят в цялост приетото от купела дете-християнин, трябва да бъде насочено към това, по никакъв начин да не допуснат грехът отново да почне да властва над детето, по всякакъв начин да потискат и обезсилват греха, и да подбуждат и укрепват насочеността към Бога. Трябва да направят така, че това настроение в растящото дете да расте заедно с него, макар и под ръководство, но в същото време и самостоятелно, така че то все повече и повече да свиква да господарува над греха и да го побеждава заради Богоугаждането, да свикне така да употребява силите на духа и тялото, че това да бъде не робство на греха, а служение на Бога. Че това е възможно, се вижда от факта, че роденият и кръстеният целият е семе на бъдещето или земя, изпълнена със семена. Влятата от благодатта на кръщението нова нагласа не е само мислена или привидна, а е действителна, тоест също е семе на живота. Щом всяко семе се развива според вида си, то и семето на благодатния живот може да се развива в кръстения. Ако в него бъде поставено семе на побеждаващо греха обръщане към Бога, то също може да бъде развито и отгледано, както и другите семена. Трябва само да употребим действени средства за това или да определим целесъобразен начин за въздействие върху кръстения младенец.

При това целта, към която трябва да бъде насочено всичко, е този нов човек, като започне да води съзнателен живот, да се самоосъзнае не само като човек, като разумно, свободно същество, но заедно с това и като лице, поело задължение към Господа, с Когото е неразривно съединена вечната му участ; и не само да се осъзнае като такъв, но и да бъде способен да действа според това задължение и да вижда в себе си преобладаващо влечение към него. Пита се, как да постигнем това? Как да постъпваме с кръщелника, та като порасне, да не желае нищо друго, освен да бъде истински християнин. Или - как да възпитаваме по християнски?

В отговор на това няма да разглеждаме всичко подробно. Ще се ограничим само с общ преглед на цялото християнско възпитание, като целим да посочим как в даден случай да подкрепяме и укрепваме добрата страна в децата и как да обезсилваме и потискаме лошата.

Тук вниманието се спира най-напред върху младенеца в люлката, до пробуждането в него на каквито и да било способности. Младенецът живее, следователно може да се влияе върху неговия живот. Тук са приложими светите Тайни, след тях - цялата църковност; и заедно с тях - вярата и благочестието на родителите.

Всичко това в съвкупност ще формира спасителна атмосфера около младенеца. С всичко това тайнствено се поддържа благодатният живот, заченат в младенеца.

Честото причастяване със светите Христови Тайни (може да се добави: колкото се може по-често) живо и действено съединява с Господа новия Му член чрез пречистите Му Тяло и Кръв, освещава го, умиротворява го и го прави непристъпен за тъмните сили. Постъпващите по този начин забелязват, че в деня, в който причастяват детето, то се потапя в дълбок покой, без силни движения на всички естествени потребности, дори на тези, които при децата действат по-силно. Понякога то се изпълва с радост и игривост на духа и е готово да прегърне всекиго като близък роднина. Нерядко светото причастие се съпровожда и с чудеса. Свети Андрей Критски през детството си дълго време не можел да говори. Когато съкрушените му родители се обърнали към молитвата и благодатните средства, по време на причастяване Господ с благодатта Си освободил от оковите езика на този, който по-късно напоил Църквата с потоци от сладкоречие и премъдрост. Един лекар въз основа на свои наблюдения засвидетелствал, че в повечето случаи на детски болести децата трябва да се носят за приемане на свето причастие, и много рядко е имало нужда след това да се употребяват медицински средства.

Голямо влияние върху децата има честото носене на църква, поднасянето им към и целуването на светия Кръст, Евангелието, икони, покриване с покровци; също и вкъщи - често поднасяне под икони, често прекръстване, поръсване със светена вода, прикадяване с тамян, прекръстване на люлката, на храната и на всичко, влизащо в контакт с него, благословение от свещеник, носене вкъщи на икони от църквата, молебени. Общо взето, всичко църковно по чуден начин разпалва и храни благодатния живот на детето и винаги е най-сигурната и непреодолима защита против опитите на тъмните сили, които отвсякъде са готови да проникнат в едва започналата да се развива душа, за да я заразят с дъха си.

Под тази видима охрана има невидима - Ангелът Пазител, поставен от Господа до младенеца още от момента на кръщението. Той го пази, невидимо му влияе с присъствието си и при нужда внушава на родителите какво трябва да направят с намиращото се в опасност детенце.

Но неверието, небрежността, безчестието и лошият живот на родителите могат да разрушат и да лишат от плод всички тези толкова здрави огради, тези мощни и истински защити. Това става и защото тези средства или не се употребяват, или се употребяват не както трябва; но най-вече - поради вътрешно влияние. Наистина Господ е милостив, особено към невинните, но съществува непостижима за нас връзка между душите на родителите и душата на детето и не можем да определим докъде се простира влиянието на родителските души върху детската душа; и същевременно, докъде, при наличието на заразно влияние от страна на първите, се простира Божието милосърдие и снизходителност към душата на детето. Случва се то да се прекрати и тогава приготвените вече причини дават своя плод. Затова духът на вяра и благочестие на родителите трябва да бъде считан за най-мощното средство за запазване, възпитание и укрепване на благодатния живот в децата.

През първите дни, месеци и дори години духът на младенеца сякаш още не се движи. Невъзможно е да му предадем нещо по обичайния начин, за да го усвои. Но можем да му въздействаме косвено.

Съществува един специален начин на общуване между душите чрез сърцето. Един дух влияе на друг чрез чувството. Това влияние върху душата на младенеца е толкова по-лесно, колкото по-пълно и по-дълбоко родителите са обърнати със сърцето си към младенеца. Бащата и майката чезнат по детето и както се казва, го обожават. И ако духът им е проникнат от благочестие, то е невъзможно то да не въздейства по свой начин върху душата на детето. Най-добрият външен посредник при това е погледът. Докато при другите сетива душата остава скрита, окото я разкрива пред погледите на другите. Това е точката на среща на една душа с друга. Нека душите на майката и на бащата да преминават със свети чувства през това отвърстие до душата на детето. Те не могат да не я помазват с този свят елей. В погледа им трябва да свети не само любов, която е така естествена, но и вяра, че в скута си държат нещо повече от обикновено дете, и надежда, че Този, Който им е дал да надзирават това съкровище като някакъв съд с благодат, ще ги снабди и с достатъчно сили, за да го опазят, и накрая, непрекъснато извършвана в духа молитва, подбуждана от надеждата според вярата.

Когато родителите оградят по този начин люлката на своето детенце с този дух на истинско благочестие, когато, заедно с това, от една страна, Ангелът Пазител, а от друга - светите Тайни и цялата църковност действат върху него отвън и отвътре, около зараждащия се живот ще се образува сродна на него духовна атмосфера, която ще прелее в него и своя характер, подобно на това, както и свойствата на кръвта - началото на телесния живот - зависят много от околния въздух. Казват, че съдът запазва за дълго, ако не и завинаги, миризмата на веществото, което наливат в него веднага след изработването му. Същото трябва да се каже и за посочената обстановка около децата. Тя ще прониква благодатно-спасително в изграждащите се форми на детския живот и ще поставя печата си върху тях. Това е непреодолима преграда за влиянието на духовете на злобата.

Когато се започне с такъв порядък от люлката, трябва след това да я продължават и през цялото дреме на възпитанието - и през детството, и през юношеството. Църквата, църковността и светите Тайни са като скиния за децата, под която те трябва да пребивават неотлъчно. Примерите (св. пр. Самуил, св. Теодор Сикеот - 22 април, и други) показват колко спасително и многоплодно е това. Дори само с това могат да бъдат заменени, както и не без успех се заменят всички средства за възпитание. Древният начин на образование се е състоял предимно в това.

Когато силите на детето започнат една след друга да се пробуждат, родителите и възпитателите трябва да повишат вниманието си, защото, когато под влияние на посочените средства влечението към Бога у тях започне да нараства, да се усилва и да ги увлича след себе си, в същото време и живеещият в тях грях не дреме, а се мъчи да завладее същите сили. Неизбежната последица от това е - вътрешна борба. Тъй като децата са неспособни да я водят сами, то родителите разумно заемат мястото им. Но тъй като тя трябва да бъде водена все пак, от силите на децата, то родителите трябва строго да пазят първите наченки на пробуждането им, така че още от първия момент да им дадат склонност, съответстваща на главната цел, към която трябва да бъдат насочвани.

Така започва борбата на родителите с греха, живеещ в детето. Макар този грях да е лишен от опорна точка, все пак действа, и за да се спре на нещо здраво, се старае да завладее силите на тялото и душата. Не бива да допускаме това и трябва сякаш да изтръгнем силите от ръцете на греха и да ги предадем на Бога. Но за да действаме, при това не без основание, а с разумно познаване на правилността на избрания метод, трябва добре да си изясним какво търси останалият грях, с какво се храни, чрез какво точно ни завладява. Основните подбудители, теглещи към грях, са своеумието (или любопитството) в ума, своеволието - във волята, самонаслаждаването - в чувството. Затова трябва така да ръководим и насочваме развиващите се сили на душата и тялото, че да не ги предаваме в плен на плътоугодието, любопитството, своеволието и самонаслаждението - защото това ще бъде греховен плен, - а напротив, да ги приучваме да се отчуждават от тях и да господстват над тях и по този начин, колкото се може, да ги обезсилваме и довеждаме до безвредност. Това е главният принцип. След това трябва да съобразим с него и цялото възпитание. За тази цел ще прегледаме най-важните действия на тялото, душата и духа.

Най-напред се събуждат и след това постоянно са в активна дейност чак до смъртта потребностите на тялото. Затова е още по-необходимо да ги поставим в необходимите предели и да ги закрепим с навик, та после да има по-малко безпокойства от тях. Тук най-важната за телесния живот функция е храненето. В нравствено отношение то е седалище на страстта за греховно удоволствие на плътта или място за неговото развитие и хранене. Затова трябва така да храним детето, че като развиваме живота на тялото и като му доставяме сила и здраве, да не разпалваме в душата му плътоугодие. Не бива да гледаме, че детето е малко - трябва още от първите години да започнем да вкарваме в разумни граници желанията на склонната към грубото вещество плът и да приучваме детето да властва над нея, така че и през детството, и през юношеството, и след тях, да може да се справя лесно и свободно с тази потребност. Първата закваска е много ценна. От детското хранене зависят много неща в бъдеще. Неусетно могат да се развият сластолюбие и неумереност в храненето - два вида чревоугодие, гибелни за тялото и душата склонности, асоцииращи се с храненето.

Затова дори лекарите и педагозите съветват: 1) да избираме здрава и годна храна, в зависимост от възрастта на възпитавания: защото една храна е подходяща за кърмачето, а друга - за детето и юношата; 2) да подчиним употребата ѝ на определени правила (пак в зависимост от възрастта), с които да се определят времето, количеството и начина на хранене и 3) след това да не отстъпваме без нужда от установения по този начин ред. Така детето няма да иска храна винаги щом му се прииска да яде, а ще чака установения час - това са първите опити за упражняване в отказване от своите желания. Там, където дават да бозае на кърмачето всеки път, щом заплаче, и после го хранят всеки път, щом поиска да яде, до такава степен го разглезват, че по-късно то вече не може да се отказва от храна по друг начин, освен с болка. Заедно с това то привиква към своенравие поради това, че успява да измолва или да изпросва с плач всичко желано. На същата мярка трябва да подчиним и съня, и температурата на околната среда, и другите удобства, естествено необходими в процеса на хранене, като непрекъснато имаме за цел да не разпалваме страст към чувствените удоволствия и да приучваме детето да си отказва. Трябва строго да спазваме това през цялото време на възпитанието, като променяме, както се разбира от само себе си, правилата в приложенията, а не по същество - дотогава, докато възпитаваният, като укрепне в тях, сам се вземе в ръце.

Втората дейност на тялото е движението. Органът му са мускулите, в които се намират силата и крепкостта на тялото - инструменти на труда. По отношение на душата то е седалище на волята и е доста склонно да развива своеволие. Умереното, благоразумно развитие на тази функция, придавайки на тялото тонус и жизненост, приучва към труд и формира сериозност. Обратно, неправилното развитие, оставено само на себе си, развива у едни прекомерна палавост и разсеяност, а у други - вялост, безжизненост, леност. Първото укрепва и превръща в закон своенравието и непокорността, във връзка с които се намират страстната разпаленост, гневливостта, неудържимостта в желанията. Последното потапя човека в плътта и го предава на чувствени удоволствия. И така, трябва да имаме предвид, че като укрепваме силата на тялото, не бива чрез това да усилваме своеволието и не бива заради плътта да погубваме духа. Главното тук е - умереност, предписание, надзор. Нека детето да е палаво (да лудува) - но през времето, на мястото и по начина, които са му заповядани. Волята на родителите трябва да подпечатва всяка негова крачка, разбира се, най-общо. Ако това не е така, характерът на детето лесно може да се изкриви. След като се налудува на воля, детето губи готовност да слуша дори за дребни неща. И това - само при едно лудуване. А какво да кажем за случаите, при които към тази част се проявява пълна небрежност? Колко трудно е да унищожим своенравието, след като то се настани в тялото като в крепост. Шията не се навежда, ръката и кракът не се движат и окото дори не иска да гледа, както му заповядват. Обратно, там, където от самото начало не дават свобода на движенията на детето, то е преподвижно при всяка заповед. Освен това е невъзможно по по-добър начин да накараме детето да свикне да владее тялото си, освен като го принуждаваме да се напряга по указания.

Третата телесна функция се изпълнява от нервите. Сетивата, като част от тях, са оръдия за наблюдение и храна за любопитството. Но за това после. А сега - за друго общо предназначение на нервите, като седалище на чувствителността на тялото или като способност да се приемат приятни и неприятни за него външни впечатления. В това отношение трябва да поставим за правило да приучим тялото да понася безболезнено всякакви външни влияния - от въздуха, водата, промени на температурата, повишена влажност, жега, студ, наранявания, болки и други. Който е придобил такъв навик, той е най-щастливият човек, способен на най-трудни дела, по всяко време и на всяко място.

Душата в такъв човек е пълна господарка на тялото, не отлага, не променя, не изоставя делата, боейки се от телесни неприятности; напротив, обръща се с подчертано желание към това, което може да изнурява тялото. А това е много важно. Главното зло по отношение на тялото са любовта към него (телолюбие) и жаленето на тялото. Те отнемат от душата всяка власт над тялото и я правят негова робиня. Обратно, този, който не жали тялото си, в начинанията си няма да се смущава от страхове от страна на сляпата любов към живота. Колко щастлив е приученият към това още от детството си! Тук се отнасят медицинските съвети относно къпането, времето и мястото за разходка, дрехите; главното е да държим тялото не така, че то да приема само приятни впечатления, а обратно, да го държим повече под обезпокояващи впечатления. Първите изнежват тялото, а вторите го укрепват; при първите детето се бои от всичко, а при вторите е готово на всичко и е способно да стои търпеливо в започнатото.

Този вид поведение спрямо тялото се препоръчва от педагогиката. Тук се показва само как тези съвети са подходящи и за развитието на християнския живот именно с това, че ревностното им изпълняване пречи на влизането в душата на непотребната смес от чувствени удоволствия, своеволие, любов към тялото или самосъжаление, формира противоположни на тях нагласи и общо взето приучва детето да владее тялото си като инструмент и да не му се подчинява. А това е много важно в християнския живот, който по самата си същност е отчужден от чувствеността и от всякакво угаждане на плътта. И така, не бива да оставяме развитието на тялото на детето на произвол, а от самото начало трябва да го държим под строга дисциплина, та след това да го предадем в ръцете на самия възпитаван вече приспособено за християнски живот, а не враждебно на него. Истински обичащите децата си родители християни не бива да жалят нищо, нито даже родителското си сърце, за да доставят това благо на децата си. Защото в противен случай всички последващи дела на тяхната любов и грижа ще бъдат или малоплодни или дори безплодни. Тялото е седалище на страсти, и в по-голямата им част - най-свирепи, каквито са похотта и гневът. То е и инструментът, чрез който демоните проникват в душата или се заселват край нея. От само себе си се разбира, че при това положение не бива да се пропуска нищо от църковността, и от нея - нищо такова, което може да влезе в контакт с тялото, защото с него тялото ще се освещава и жадното животинско начало ще се усмирява.

Тук не излагаме подробно всичко, а само посочваме главния тон за въздействие върху тялото. Подробностите ще ги покаже практиката на когото е нужно. Този план важи и за това, как трябва да се отнасяме с тялото и през цялото останало време на живота, тъй като работата ни с него е една.

Заедно с появата на телесните потребности, и в душата не се забавят да се проявят нисши способности в естествената им последователност. Детето започва да спира погледа си на един или друг предмет, и на един - повече, на друг - по-малко, сякаш един му харесва повече, а друг - по-малко. Това са първите наченки на употреба на сетивата, след които веднага следва пробуждане на дейността на въображението и паметта. Тези способности стоят на прехода от телесна към душевна дейност съвместно, така че направеното от едната веднага се предава на другата. Съдейки по важността, която имат те в нашия живот, колко хубаво и спасително е да осветим първите им наченки с предмети от областта на вярата. Първите впечатления остават дълбоко в паметта. Трябва да помним, че душата се появява на този свят като гола сила; чак след това расте, богатее по вътрешно съдържание и се разнообразява в дейността. Първият материал, първата храна за формирането си тя получава отвън, от сетивата, чрез въображението. От само себе си е очевидно какви трябва да бъдат по характер първите обекти на сетивата и въображението, така че не само да не пречат, но и още повече да подпомагат формиращия се християнски живот. Защото е известно, че както първата храна има значително влияние върху темперамента на тялото, така и първите предмети, с които се занимава душата, имат силно влияние върху характера на душата или тона на живота ѝ.

Развиващите се сетива доставят материал на въображението; представеният във въображението предмет се съхранява в паметта и представлява, така да се каже, съдържание на душата. Нека сетивата да получават първи впечатления от свещени предмети: икона и светлина от кандило - за очите, свещени песни - за слуха и така нататък. Детето още не разбира нищо от онова, което е пред очите му, но очите и слухът му свикват с тези предмети и те, занимавайки предварително сърцето, с това поставят далеч другите предмети. След сетивата и първите упражнения на въображението ще бъдат свещени; ще му бъде по-лесно да си представя тези предмети, отколкото другите - такива ще бъдат първите му гънки. След това, в бъдеще, изящното, което, от една страна, е същностно свързано с формите на чувствата и въображението, ще го привличат не по друг начин, а само като свещени форми.

И така, нека родителите да обграждат детето със свещени предмети от всякакъв вид и да отдалечават от него всякакви примери, изображения и вещи, които могат да го развратят. Но после и през цялото следващо време трябва да се спазва същият ред. Известно е колко силно въздействат на душата покваряващите образи, в какъвто и вид да се докосват до нея! Колко нещастно е детето, което, щом затвори очи или остане само и се вглъби в себе си, бива потискано от множество гнусни, суетни, съблазнителни, дишащи страсти помисли. За душата това е същото, каквото е пушекът за главата.

Не бива да изпускаме от вниманието си и начина на действие на тези сили. Работата на сетивата е да виждат, да чуват, да осезават, с една дума, да изпитват, да изследват. Затова те са първите възбудители на любопитството, което после поради тях преминава във въображението и паметта и като заживее там за постоянно, става несъкрушим тиранин за душата. Невъзможно е да не употребяваме сетивата, защото единствено чрез тях научаваме нещата, които трябва да знаем заради Божията слава и за наше добро. Но при това е неизбежно и любопитството, което е неудържима склонност, без цел да се гледа и да се слуша къде какво се върши и какво как става. Как да постъпим при това? Изследването по необходимост вече е любопитство. При любопитството хората се опитват да разузнаят всичко безпорядъчно, безцелно, без да различават нужно ли е това, или не. И така, при упражняването на сетивата трябва да спазваме мярка и ред и да ги насочваме само към нужното и след осъзнаване наличието на нужда - тогава за любопитството няма да има храна; тоест трябва да приучим детето да изследва това, което се счита за необходимо за него, а от всичко друго да се въздържа и да страни. После в самото действие на изследването да спазва постепенност - да не скача от предмет на предмет или от черта на черта, а като разглежда предметите един по един, да се старае след това да си представи предмета както трябва. Този вид занимания ще избавят детето от нагласата да се разсейва дори сред позволени неща, ще го приучи да владее сетивата, а чрез тях и въображението. И няма да скача без нужда от предмет на предмет, следователно, няма да мечтае и да се разсейва с образи и с това да не дава покой на душата, размътвайки я на приливи и отливи с безпътните си видения. Неумеещият да владее сетивата и въображението неминуемо е разсеян и непостоянен, бидейки измъчван от любопитство, което ще го гони от един предмет към друг до отслабване на силите, и всичко това - без плод.

Едновременно с тези способности у детето възникват страсти и почват да го тревожат от ранна възраст. Детето още не говори, не ходи, току-що се е научило да седи и да хваща играчки, но вече се сърди, завижда, присвоява, важничи и така нататък, казано най-общо, проявява действия на страстите. Това зло, коренящо се в биологичната природа, е вредно; затова трябва да противодействаме още от първите му прояви. Трудно е да се определи как да се направи това. Всичко зависи от благоразумието на родителите. Може да постановим следното: 1) по всякакъв начин да предотвратяваме възникването им; 2) после, ако се е проявила някаква страст, трябва да бързаме да я угасим с изобретени и изпитани средства. Така ще бъде предотвратено вкореняването им или предразположението към тях. Трябва да лекуваме с голямо внимание страстта, която се проявява най-често, защото тя може да стане господстваща разпоредителка на живота. Най-благонадеждният начин за лекуване на страстите е употребата на благодатни средства. Трябва да се обръщаме към тях с вяра. Страстта е душевно явление, а в същото време родителите отначало няма как да въздействат върху душата... Затова преди всичко трябва да молят Господ да извърши Своето дело. По-нататъшен ръководител в това за ревностния баща или майка, или дойка ще бъде опитът. Когато детето започне да води съзнателен живот, тогава вече могат да бъдат употребявани и общите средства против страстите. По всякакъв начин трябва в началото да се опълчваме против тях и после да ги преследваме през цялото време на възпитанието, така че детето да умее и да свикне да ги владее; защото смущаващите им набези не ще престанат до края на живота.

Ако предписаният ред за въздействие върху тялото и нисшите способности бъде спазван строго, душата ще получи от това прекрасна подготовка за истински добра нагласа. Но само подготовка. А самата нагласа трябва да се изгражда чрез положително действие върху всичките му сили: ум, воля и сърце.

Върху ума. При децата скоро се появява смисленост. Тя се развива заедно с говора и расте едновременно с неговото усъвършенстване. Затова образоването на ума трябва да започне заедно със словото. Главното, което трябва да се има предвид, това са здравите разбирания и разсъждения според християнските принципи за всичко срещнато или появило се пред вниманието на детето: какво е добро и зло, какво е хубаво и лошо. Това е много лесно да се направи при обикновени разговори и въпроси. Родителите сами разговарят помежду си; децата се заслушват и почти винаги възприемат не само мислите, но даже и изразите и маниерите им. Нека родителите, когато говорят, винаги да назовават нещата със собствените им имена. Какво означава например истински живот, с какво ще свърши той, от кого се получава всичко, какво представляват удоволствията, какво достойнство имат едни или други обичаи и така нататък. Нека да говорят с децата и да им обясняват или направо, или, най-добре, чрез разкази, добре ли е например да се гиздят, щастие ли е, когато получиш похвала, и така нататък. Или нека да питат децата какво мислят по един или друг въпрос и да поправят грешките им. За кратко време чрез това просто средство могат да се предадат здрави принципи на разсъждение за нещата, които после няма да се заличат задълго, ако не и за цял живот. По този начин светското мъдруване и злото, ненаситното любопитство ще бъдат потиснати в самия корен. Истината връзва ума с това, че го насища. А светският начин на мислене не насища и с това разпалва любопитството. Като ги избавят от него, ще направят голямо добро на децата. И това - още преди те да са се заловили за книгите. По-нататък е достатъчно само да не дават на децата книги с развращаващи понятия и умът им ще се запази цял, в свята и Божествена здравина. Напразно родителите не се грижат да упражняват по този начин детето под претекст, че още е малко. Истината е достъпна за всеки. Това, че малкото християнче е по-мъдро от философите, го е показал опитът. Той се повтаря и сега, но по-рано е бил повсеместен. По времето на мъченичеството например малките деца са разсъждавали за Господа Спасителя, за безумието на идолопоклонството, за бъдещия живот и така нататък; това се дължало на факта, че майката или бащата са им обяснявали това в обикновен разговор (с прости думи). Тези истини се сродявали със сърцето, което почвало да ги цени до готовност да отиде на смърт за тях.

Върху волята. Детето има множество желания; всичко го занимава, всичко го привлича и ражда желания. Не умеейки да различава добро от зло, то желае всичко и е готово да изпълни всичко, което желае. Детето, оставено само на себе си, става неукротимо своеволно. Затова родителите трябва строго да пазят тази част на душевната дейност. Най-простото средство за затварянето ѝ в необходимите предели се състои в това - родителите да научат децата да не вършат нищо без позволение. Нека децата да ги питат за всяко свое желание: “Може ли да направя това?” Да ги убедят от собствен и чужд опит, че за тях е опасно, без да са попитали, да изпълняват желанията си; да ги настроят така, че те дори да се боят от волята си. Тази нагласа ще бъде най-щастливата, но същевременно тя е и най-лесната за създаване, тъй като децата и без това в повечето случаи се обръщат към възрастните и ги разпитват, осъзнавайки незнанието и слабостта си; достатъчно е само това да се издигне и да им бъде поставено като задължителен закон. Естественото следствие от тази нагласа ще бъде пълното послушание и покорност във всичко спрямо волята на родителите, противно на своята, предразположение, навик и умение на детето да си отказва по отношение на много неща, и най-важното , опитна убеденост, че за нищо не бива да слуша себе си. За децата е най-разбираемо от опитите им, че те желаят много неща, а всъщност тези желани неща са вредни за тялото и душата им. Отучвайки го от собствената му воля, трябва да приучваме детето да прави добро. За тази цел нека родителите сами да представят истински пример за добър живот и да запознават децата с хора, чиято главна грижа не е за удоволствия и отличия, а за спасението на душата. Децата обичат да подражават. Колко отрано те умеят да копират майка си или баща си! Тук се случва нещо подобно на това, което става с еднакво настроени инструменти. Заедно с това родителите трябва да призовават и самите деца към добри дела и отначало да им заповядват да ги вършат, а после да им внушават сами да ги вършат. Най-обичайните дела при това са: милостиня, състрадание, милосърдие, отстъпчивост и търпение. Изобщо не е трудно детето да бъде приучено към всичко това. Удобните случаи са ежеминутни, трябва само да се захванем. Оттук ще произлезе воля с нагласа за вършене на различни добри дела и с влечение към доброто. Трябва да го научат и на добротворство, както и на всичко друго.

Върху сърцето. При такова действие на ума, волята и нисшите сили, и сърцето от само себе си ще се настрои към това, да има здрави истински чувства, да придобива навик да се наслаждава на това, което доставя истинска наслада, и ни най-малко да не съчувства на онова, което под прикритието на сладост влива отрова в душата и тялото. Сърцето е способност да се вкусва и да се чувства насищане.

Когато човекът бил в съюз с Бога, харесвал Божествените и осветените от Божията благодат неща. След падението изгубил този вкус и жадува за чувствени неща. Благодатта на кръщението го е отчуждила от това, но чувствеността е готова да напълни отново сърцето. Не бива да допускаме това, трябва да оградим сърцето. Най-действеното средство за възпитаване на истински вкус в сърцето е църковността, в която възпитаваните деца неотлъчно трябва да бъдат държани. Съчувствието към всичко свещено, сладостта на пребиваването сред него, заради тишината и топлината, отчуждаването от блестящото и привлекателното в светската суета не могат да бъдат формирани по по-добър начин в сърцето. Храмът, духовното пеене, иконите са най-изящните предмети по съдържание и по сила. Трябва да помним, че според вкуса на сърцето ще бъде определено и бъдещото вечно жилище, а вкусът на сърцето там ще бъде такъв, какъвто го образуват тук. Очевидно е, че театрите, благаните ^[3] и други подобни са негодни за християните.

Усмирената и организирана по този начин душа няма да пречи с характерната за нея хаотичност на развитието на духа. Духът се развива по-лесно от душата и проявява преди нея своята сила и дейност. Към него се отнасят: страхът Божий (в съответствие с разума), съвестта (в съответствие с волята) и молитвата (в съответствие с чувствата). Страхът Божий ражда молитва и просветлява съвестта. Няма значение, че всичко това се насочва към друг, невидим свят. Децата са предразположени към това и бързо усвояват тези чувства. Особено молитвата се усвоява много лесно и действа не с езика, а със сърцето. Затова те с желание и без умора участват в домашните молитви и църковното богослужение и са радостни от това. Затова не бива да ги лишаваме от този аспект на образованието, а трябва малко по малко да ги въвеждаме в това светилище на нашето същество. Колкото по-рано се вкорени страхът Божий и се възбуди молитвата, толкова по-здраво ще бъде благочестието през цялото следващо време. При някои деца този дух се проявява от само себе си, дори при наличието на видими пречки за проявяването му. Това е съвсем естествено. Духът на благодатта, получен при кръщението, ако не е угасен от неправилно развитие на тялото и душата, не може да не оживява духа ни, а щом е така - какво може да му попречи да се проявява в силата си? Съвестта изисква пряко ръководство. Здравите разбирания и добрият пример на родителите и други начини на обучение в доброто, и молитвата ще осветят съвестта и ще заложат в нея достатъчни основи за последваща добра дейност. Но най-важното е, че у тях трябва да се формира нагласа за съвестност и съзнателност. Съзнателността е изключително важно нещо в живота; но както е лесно да я формираме, така е лесно и да я заглушим в децата.

За малките деца волята на родителите е закон на съвестта и закон Божий. Нека родителите, когато се разпореждат да използват цялото си благоразумие, за да не би със заповедите си да поставят децата в положение, при което по необходимост да станат нарушители на волята им; а ако вече са станали такива - колкото се може да ги предразполагат към разкаяние. Каквото е студът за цветовете, това е и отстъплението от родителската воля за детето; то не смее да погледне баща си или майка си в очите, не желае да го обсипват с ласки, иска да избяга и да бъде само, а същевременно душата загрубява, детето започва да подивява. Колко е добре предварително да го предразположим към разкаяние, да направим така, че то без страх, с доверие и със сълзи да дойде и да каже: “Направих еди-каква си беля”. Само по себе си, това ще се отнася само за обикновени неща; но хубавото е, че тук ще се положат основите на бъдещия постоянен истински религиозен характер - веднага да се става след падане, ще се формира умение за скорошно покаяние и очистване на себе си или обновяване чрез сълзи.

Това е редът. Нека детето да расте в този ред и духът на благочестието все повече ще се развива в него. Родителите трябва да следят всички движения на разкриващите се сили и да насочват всичко към едно. Законът е да се започне още от проплакването на новороденото, да се започне с всичко наведнъж, а не само с едно отделно нещо, всичко това да се извършва непрекъснато, равномерно, сериозно, без импулсивни действия, с търпение и чакане, спазвайки мъдра постепенност, забелязвайки кълновете и използвайки ги, като нищо в толкова важното дело не бива да бъде считано за маловажно. Не разкриваме подробности; защото имаме за цел да посочим само главната посока на възпитанието.

Невъзможно е да се определи кога човек се самоосъзнава като християнин и достига до самостоятелна решимост да живее по християнски. На практика това се случва на различна възраст - на 7, 10, 15 години или по-късно. Възможно е преди това да настъпи времето за училищно обучение, както и става по-често. В такъв случай задължително правило е - през цялото време на обучение да се спазва целият предишен ред без изменение, тъй като той същностно произтича от природата на силите ни и от изискванията на християнския живот. Характерът на обучението в никакъв случай не бива да бъде противоположен на посоченото настроение, в противен случай ще бъде разрушено всичко, което е създадено там; тоест трябва да заобиколим и децата - ученици, както и младенците, с благочестието на всички околни, с църковност, с тайнства, и по същия начин трябва да въздействаме върху тялото, душата и духа им. При това, в зависимост от учебния процес, трябва само да добавим: нека обучението да бъде подредено така, че да се вижда кое е главното и кое - второстепенно. Най-лесно е мисълта за това да се вкорени чрез разпределението на предметите, по които се води обучението и на времето. Нека за главно бъде считано изучаването на вярата, нека най-доброто време да се отрежда за благочестиви дела и в случай на стълкновение, последните да бъдат предпочитани пред научността. Нека одобрение да получава не само успехът в науките, но и вярата и добронравието. Казано най-общо, родителите трябва така да настроят духа на учениците, че у тях да не угасне убеждението, че главната ни работа е Богоугаждането, а учеността е само добавъчно качество, случайност, годна само за времето на настоящия живот. И затова в никакъв случай не бива да я поставяме толкова високо и в такъв блестящ вид, че тя да заема цялото внимание и да поглъща цялата грижа на детето. Няма нищо по-отровно и по-гибелно за духа на християнския живот от тази ученост и от изключителната грижа за нея. Тя директно хвърля детето в охладняване и след това може да го задържи завинаги в него, а понякога може да добави и разврат, ако възникнат благоприятни обстоятелства за това.

Друго нещо, на което трябва да обръщаме внимание, е духът на преподаване или възгледите, свързани с учебните предмети. Трябва да бъде прието като неотменим закон всяка преподавана на християнина наука да бъде пропита с християнски, и при това - православни, принципи. Всяка наука е способна на това и дори ще бъде истинска наука само тогава, когато изпълни това условие. Християнските принципи са несъмнено истинни. Затова, без да се съмняваш, ги прилагай като универсална мярка за истина. Най-опасната заблуда у нас е, че преподават учебните предмети без никакво внимание към истинската вяра, като си позволяват волност и дори лъжа в предположението, че вярата и науката са две области, категорично нямащи нищо общо помежду си. Духът ни е един. Той приема и науките и се пропива с техните принципи, както приема вярата и бива проникнат от нея. Как е възможно, те да не влязат в благоприятен или неблагоприятен контакт тук? А при това и сферата на истината е една. Защо тогава да тъпчем в главата това, което не е от тази сфера, или с което не можеш да се покажеш в светлия ѝ дом? Ако обучението бъде провеждано така, че и по начин на занимание, и по дух на преподаване вярата и животът в духа на вярата се извисяват над всичко във вниманието на обучаемите, то няма съмнение, че положените в детството начала не само ще бъдат запазени, но и ще се издигнат, ще укрепнат и ще достигнат до хармонична зрялост. А колко благодетелно е това!

Ако от първите години провеждаме в този ред възпитанието на човека, то характерът, който би трябвало да има животът му, малко по малко ще почне да се разкрива пред него, той все повече ще свиква с мисълта, че е натоварен от нашия Бог и Спасител със задължението да живее и действа според Неговите предписания, че всички други дела и занимания стоят по-долу от тях и имат място само в настоящия живот, и че има друго място за живеене, друго отечество, към което и трябва да устремяваме всичките си мисли и всичките си желания. При естествен ход на развитие на силите всеки естествено достига до съзнанието, че е човек. Но ако още в първия момент на събуждане на силите му и на тяхното движение към естеството му е присадено ново благодатно-християнско начало (при кръщението) и ако след това във всички моменти на развитието на тези сили това ново начало не само не е отстъпвало първенството си, а напротив, винаги е доминирало, давало е сякаш форма на всичко, то щом започне да води съзнателен живот, човек заедно с това ще се самоосъзнае като действащ според християнските принципи, ще се самоосъзнае като християнин. А тъкмо това е и главната цел на християнското възпитание - човек в резултат на това да си каже, че е християнин. А ако, след като достигне до пълно самосъзнание, той каже: “Аз съм християнин, задължен от Спасителя Бог да живея по този и този начин, за да бъда удостоен в бъдещия живот с блажено общуване с Него и с Неговите избраници”, то щом достигне до самостоятелност или до самостоятелно разумно уреждане на живота си, той ще си постави като първа и най-важна задача - самостоятелно да пази и да разпалва духа на благочестие, в който е ходил по-рано под чуждо ръководство.

По-рано припомнихме, че трябва да има специален момент, в който човек трябва целенасочено да възобнови в съзнанието си всички задължения на християнството и да поеме върху себе си тяхното иго като неотменим закон. При кръщението те са били поети несъзнателно, после са били спазвани повече по чужд ум и чужда нагласа, с простота. Сега съзнателно трябва да поеме върху себе си благото Христово иго, да избере християнския начин на живот, да се посвети изключително на Бога, за да Му служи после с въодушевление през всички дни на живота си. Едва тук човек наистина сам започва християнски живот. Той е съществувал в него и преди това, но може да се каже, че е произлизал не от автономна дейност, сякаш не от негово име. Сега той сам, от свое име, ще започне да действа в духа на християнин. Тогава Христовата светлина е била в него като светлината на първия ден, неконцентрирана, разлята. Но както на светлината било нужно да бъдат дадени центрове, като била привлечена към слънца, средоточия на планети, така и тази светлина трябва сякаш да се събере около изходната точка на нашия живот, нашето съзнание. Човек става напълно човек, когато достигне до самопознание и разумна самостоятелност, когато стане пълен господар и разпоредител на своите мисли и дела, придържа се към някакви мисли не защото другите са му ги предали, а защото той сам ги намира за правилни. Човекът и в християнството си остава човек. Затова и тук трябва да бъде разумен, само че трябва да насочи тази разумност в полза на светата вяра. Нека разумно се убеди, че изповядваната от него света вяра е единствено верният път към спасението и че всички други пътища, различни от него, водят към гибел. За човека е чест да бъде не сляп изповедник, а осъзнаващ, че постъпвайки така, той действа както трябва. Той ще направи всичко това, когато съзнателно поеме върху себе си благото Христово иго.

Едва тук неговата лична вяра или добрият живот в съответствие с вярата получават твърдост и непоколебимост. Той не ще се съблазни от пример, не ще се увлече от празни мисли, защото ясно осъзнава задължението си да мисли и да действа вече по определен начин. Но ако не е осъзнал това, то както по-рано нечий добър пример го е настроил да постъпва добре, така сега нечий лош пример може да го предразположи към лошото, да го увлече към грях; и както добрите мисли на другите по-рано са владеели ума му лесно и без възражения, така сега ще го завладеят лоши мисли. И от опита се вижда колко колебливи са изповядването на вярата и добротата на живота на този, който по-рано не се е осъзнал като християнин. Който срещне малко съблазни, той по-дълго ще продължи да гледа с простота на сърцето. Но този, за когото е невъзможно да ги избегне, стои пред лицето на голяма опасност. Виждаме в житията на всички, запазили благодатта на кръщението, че при тях е имало момент, в който те решително са се посвещавали на Бога. Това се отбелязва с думите: “пламнал духом”, “възпламенил се с Божествено желание”.

Нека този, който се е самоосъзнал като християнин или съзнателно е решил да живее по християнски, сега сам да пази с цялото си усърдие приетото от предишната възраст съвършенство и чистота на живота, както преди това са я пазили другите. Не е нужно да му предлагаме специални правила за ръководство. На този етап той съвпада с покаялия се, който, след като се отрече от греха, добива въодушевена решимост да живее по християнски. Затова от този момент нататък той трябва да се ръководи от едни и същи правила с него, за които ще бъде казано в трети раздел.

От само себе си ще се изясни каква е разликата между него и покаялия се по отношение на издигането към съвършенство.

Сега е нужно да направим само няколко, но доста важни предупреждения относно юношеската възраст, отнасящи се изключително за нея. Колко добре и спасително е човек не само да бъде настроен във възпитанието по християнски, но и после да се самоосъзнае като християнин и да реши да бъде такъв - преди навлизането в юношеските години. Това е необходимо поради големите опасности, на които юношата неизбежно се излага: 1) поради характера на възрастта си и 2) поради големите съблазни през юношеството.

1. Реката на живота ни се пресича от вълнистата област на юношеството. Това е време на кипеж на телесно-духовния живот. Детето и момчето живеят тихо, малко са бързите пориви у мъжа, почтените побелели коси клонят към покой; само младостта кипи от живот. Човек трябва да има доста здрава опора, за да устои през това време на напора на вълните. Самата безпорядъчност и поривистост на движенията е опасна. Започват първите му собствени движения - наченки на пробуждане на собствените сили, за него те са пълни с прелест; със силата на влиянието си изтласкват всичко, което преди това е било поставено в мисълта и сърцето. Предишното ще стане за него мечта, предразсъдък. Само сегашните чувства са истински, само те са реални и имат значение. Но ако той преди пробуждането на тези сили се е обвързал със задължението да изповядва (православната вяра) и да води християнски живот, тогава всички подбуждания като вторични, ще бъдат по-слаби и ще отстъпят по-лесно пред изискването на първите поради това, че са по-стари, изпитани са и са избрани от сърцето по-рано, и най-важното - скрепени са с обет. Младежът категорично иска винаги да държи на своята дума. Какво да кажем за онзи, който не само не е обичал християнския живот и истина, но дори никога не е чувал за тях?

В този случай той е къща без ограда, предадена на разграбване, или сухи клонки, хвърлени в огън. Когато своеволието на младежката мисъл хвърля сянка на съмнение върху всичко, когато подбуждания на страсти го тревожат силно, когато цялата душа се изпълва с изкусителни помисли и движения - младежът е в огън. Кой ще му даде капка роса за прохлада или ще му подаде ръка за помощ, ако от сърцето не излезе глас за истина, за добро и чистота? А той няма да излезе, ако преди това в него не е била посята любов към тях. В този случай дори съветите не ще помогнат. Тогава те няма да имат към какво да бъдат присадени. Съветът и убеждаването са силни, ако, слизайки чрез слуха в сърцето, събудят там чувства, които са налице и имат стойност за нас, само че в настоящия момент са изместени от други, а самите ние не намираме начин как да ги освободим и да им придадем характерната за тях сила. В този случай съветът е скъпоценен дар за младежа от съветващия. Но ако в сърцето липсват наченки на чист живот, той е безполезен.

Младежът живее сам по себе си и кой ще постигне всички движения и отклонения на сърцето му? Това е все едно да изследваш пътя на птица във въздуха или движението на кораб във водата! (срв.: Притч. 30:19) Каквото е кипежът на вкисваща течност, каквото е движението на стихиите при разнородното им смесване, това е сърцето на младежа. Всички потребности на така наречената природа са възбудени, всяка надава глас, иска да бъде задоволена. Тъй като в природата ни е налице разстройство, тези гласове приличат на безредните викове в шумна тълпа. И какво ще стане с младежа, ако той предварително не е приучен да слага в някакъв ред движенията си и не си е наложил задължението да ги държи в строго подчинение спрямо определени висши изисквания. Ако тези принципи са дълбоко вкоренени в сърцето при първоначалното възпитание и после съзнателно са приети за правило, то всички вълнения ще стават сякаш на повърхността, преходно, без да помръдват основите, без да поклащат душата.

Какви ще излезем от юношеските години, твърде много зависи от това, какви влизаме в тях. Водата, падаща от скала, долу кипи и се завихря, а после вече тече спокойно по реката. Това е образ на младостта, в която всеки се хвърля като вода във водопад. От нея излизат два вида хора - едни сияят от доброта и благородство, други са помрачени от безчестие и разврат; а трети (средната класа) са смесица между добро и зло, подобие на главня от огън, които са склонни ту към добро, ту към зло, както повреденият часовник ту върви точно, ту избързва или изостава.

Който предварително се е обвързал със задължение, той сякаш се е скрил в здраво, непропускащо вода, корабче или е прекарал улей през водовъртеж, по който водата тече спокойно. А ако това липсва, и доброто възпитание невинаги ще спаси човека. Дори някой да не падне в груби пороци, все пак, ако не е затворен в себе си, сърцето му, неотчуждено от всичко чрез обет, ще бъде разпокъсано от увлечения, и той неминуемо ще излезе от годините на юношеството охладнял, не намерил пристанище нито тук, нито там.

Спасително е преди годините на юношеството човек не само да получи добро настроение, но и да се обвърже с обет да бъде истински християнин. Решилият се нека да се бои от младостта като от огън и затова да избягва всички случаи, при които младостта лесно се развързва и става неукротима.

2. Юношеството и само по себе си е опасно. Но към това се присъединяват още две характерни за тази възраст влечения, от които юношеските подбуждения се разгарят по-силно и придобиват голяма сила и опасност. Това са: а) жаждата за впечатления и б) склонността към общуване. Затова като средство за избягване на опасността на юношеската възраст можем да посъветваме тези влечения да бъдат подчинени на правила, за да не би вместо добро да донесат зло. Добрите разположения, подбудени по-рано, ще останат в цялата си сила, ако не ги угасяваме и не ги стесняваме.

а) Жаждата за впечатления придава известна стремителност, непрекъснатост и разнообразие на действията на юношата. Иска му се всичко да изследва сам, всичко да види, всичко да чуе, навсякъде да отиде. Търсете го там, където има блясък за очите, хармония за слуха, простор за движението. Той иска да бъде под непрекъснат поток от винаги нови и поради това разнообразни впечатления. Не му се седи вкъщи, не му се стои на едно място, не му се внимава в едно нещо. Неговата стихия са развлеченията. Но това му е малко; той не се задоволява с действителното, личното изследване, а иска да усвои и сякаш да пренесе върху себе си впечатленията на други хора, да узнае какво са чувствали, как са действали те при техните или при подобни на неговите обстоятелства. След това се нахвърля върху книгите и започва да чете; прелиства книга след книга, често, без да разбира съдържанието им; главното при него е да намери така наречения ефект, от какъвто и вид да е той и за каквото и да се отнася. За него новото, яркото, острото е най-добрата препоръка за книга. Тук се проявява и се формира склонност към леко четене - същата жажда за впечатления, само че в друг вид. Но и това още не е всичко. На юношата често му дотяга това, което сякаш му натрапват отстрани; то го връзва и го затваря в прекалено тесни граници, а той търси някаква свобода. След това той често се откъсва от действителността, затваря се в свой измислен свят и там започва да действа чудесно. Фантазията му създава цели истории, в които в повечето случаи герой е самият той. Юношата едва навлиза в живота. Пред него е съблазнително, примамливо бъдеще. С течение на времето и той трябва да отиде там; и какъв ще стане? Не е ли възможно някак си да приповдигне тази завеса и да надзърне? Фантазията, много подвижна през тези години, не се бави да задоволи това желание. Тук се проявява мечтателност, която се възпитава с действия от този род.

Мечтите, лекото четиво, развлеченията, всичко това почти еднакво по дух - са деца на жаждата за впечатления на жаждата за нови, разнообразни неща. И вредата от тях е еднаква. С нищо друго не могат да бъдат така съсипани добрите семена, посети преди това в сърцето на юношата, както с тях. Малкото цвете, посадено на място, където от всички страни го духат ветрове, ще поживее малко и ще изсъхне; тревата, по която ходят често, не расте; частта от тялото, която подлагат на продължително триене, изтръпва. Същото става и със сърцето и с добрите разположения в него, ако се отдаде на мечти, и на празно четене, или на развлечения. Който е стоял дълго на вятър, особено на влажен вятър, като попадне на тихо място, чувства, че всичко в него сякаш не си е на мястото; същото става и в душата, разсеяла се по какъвто и да е начин. Щом дойде на себе си от разсейването, юношата намира всичко в душата си в извратен вид; и най-важното - всичко добро се забулва с някакво покривало на забравата и на преден план стоят само прелести, оставени от впечатленията, следователно вече не е това, което е било и което винаги трябва да бъде - добрите разположения вече не са водещи. Защо, когато дойде на себе си след някое разсейване, душата започва да тъгува? Защото се вижда окрадена. Разсеяният е направил душата си широк път, по който чрез въображението като сенки преминават съблазнителни предмети и я примамват след себе си. Но щом тя се откъсне по този начин, сякаш от себе си, дяволът се приближава тайно, отмъква доброто семе и слага зло. Така учи Спасителят, когато обяснява, кой грабва посятото край пътя и кой е поселият плевелите. Врагът човешки върши едното и другото.

И така, момко! Желаеш ли да съхраниш без укори чистотата и невинността на детството или обета за християнски живот? С всички сили и с цялото си благоразумие се въздържай от развлечения, хаотично четене на съблазнителни книги и мечтания. Колко хубаво е да се подчиниш в този случай на строга и престрога дисциплина и през цялото време на юношеството да бъдеш под чуждо ръководство. Юношите, на които не им позволяват да се разпореждат сами със своето поведение, докато възмъжеят, могат да бъдат наречени щастливи. И всеки юноша трябва да се радва, ако е поставен при такива обстоятелства. Юношата, очевидно, едва ли може да стигне сам до това; но той ще покаже много разум, ако повярва на съвета да си стои повече вкъщи над домашни занимания, да не мечтае и да не чете празни неща. Нека да отклонява разсейването с трудолюбие, мечтателността - със сериозни занимания под ръководство, на което особено трябва да бъде подчинено четенето - и при избора на книги, и относно начина на четене. По какъвто и начин някой да направи това, важното е да го направи. Страстите, съмненията, увлеченията се разгарят именно в това, така да се каже, неустойчиво вълнение на ума на юношата.

б) Втората също толкова опасна склонност на юношата е склонността към общуване. Тя се проявява в потребността от другарство, дружба и любов. Всички те в своя истински порядък са добри, но не юношата трябва да ги постави в този порядък.

Юношеската възраст е време на ярки чувства. Те са в сърцето му като прилив и отлив на морския бряг. Всичко го занимава, всичко го удивлява. Природата и обществото са разкрили пред него съкровищата си. Но чувствата не обичат да бъдат скрити в себе си и юношата иска да ги сподели. За тази цел има нужда от лице, което да би могло да споделя чувствата му, тоест от другар и приятел. Благородна потребност, но може да бъде и опасна! На този, на когото доверяваш чувствата си, ти даваш в известен смисъл власт над себе си. Колко предпазлив трябва да бъдеш при избора на близко лице! Може да срещнеш такъв, който ще те отведе далеч, далеч от правия път. От само себе си се разбира, че добрият естествено се стреми към добрия и се отклонява от недобрия. Сърцето има определен вкус за това. Но пък и колко често се случва простосърдечието да бъде измамено от хитростта! Затова справедливо съветват всеки юноша да внимава при избора на приятел. Добре е да не завързваш дружба, докато не изпиташ приятеля си. Още по-добре е да имаш за пръв приятел баща си или човек, който в много отношения заменя баща ти, или пък някого от роднините - опитен и добър. За решилия да живее по християнски първият даден от Бога приятел е духовният отец; с него беседвай, на него поверявай тайните си, преценявай и се поучавай. Под негово ръководство Бог ще ти изпрати, ако е нужно, и друг приятел. Впрочем опасността е не толкова в дружбата, колкото в приятелството. Рядко виждаме другари, а повече виждаме познати и приятели. А колко зло е възможно тук и колко зло действително се случва! Има приятелски кръгове с доста лоши правила. Като се присъединиш към тях, няма да забележиш как ще се обединиш с тях по дух, както неусетно ще се напоиш със смрад на някое смрадно място. Те самите често губят съзнание за неморалността на поведението си и спокойно закоравяват в него. Дори в някого да се събуди това съзнание, той няма сили да прекъсне отношенията си с тях. Всеки се страхува да каже на глас това, очаквайки, че след това навсякъде ще го преследват с язвителни и злобни подигравки и ще казват: “Е, добре, може би ще ти мине”. Лоши беседи развалят добрите нрави (1 Кор. 15:33). Избави, Господи, всички от тези сатанински дълбини. За решилия да служи на Господа е подходящо приятелство само с благочестиви, търсещи Господа хора; а от другите трябва да се отдалечава и да не поддържа близки контакти с тях, следвайки примера на Божиите светии.

Върхът на опасностите за юношата е от общуването с другия пол. Докато при първите съблазни юношата само се отклонява от правия път, тук освен това той се изгубва. При първото си пробуждане този инстинкт се смесва с потребността от прекрасното, която от времето на пробуждането си кара юношата да търси начин да я задоволи. Междувременно прекрасното малко по малко започва да приема в душата му образ, и обикновено - човешки, защото не намираме нищо по-красиво от него... Създаденият образ се носи в главата на юношата. От този момент нататък той търси уж прекрасното, тоест идеалното, неземното, а междувременно се среща с дъщерята човешка и бива наранен от нея. Тъкмо това нараняване юношата трябва да избягва най-много от всичко, защото то е болест, и болест - още по-опасна с това, че на болния му се иска да боледува до безумие.

Как да предотвратиш тази рана? Не ходи по пътя, по който хората стигат до нараняване.

Ето как е описан този път в една психология. Той се състои от три етапа.

1. Отначало в юношата се пробужда някакво горестно чувство неизвестно за какво и от какво, оплакващо се обаче особено от това, че той уж е самотен. Това е чувството за самота. От това чувство веднага се ражда друго - някаква жал, нежност и внимание към себе си. Преди това той е живял сякаш без сам да забелязва себе си. Сега той се обръща към себе си, оглежда се и винаги намира, че не е лош, не е от последните, има заслужаващо внимание лице; започва да чувства своята красота, приятността на формите на тялото си или - да се харесва. С това свършва първото движение на съблазънта към себе си. От този момент нататък юношата се обръща към външния свят.

2. Това излизане във външния свят се въодушевява от увереността, че той трябва да се харесва на другите. С тази увереност той смело и някак като победител излиза на арената на действието и може би за първи път си поставя за закон да бъде спретнат, чист, издокаран до наконтеност; започва да снове нагоре-надолу или да търси запознанства, като че ли без определена цел, но по тайното влечение на търсещото нещо сърце, и при това се старае да блести с ум, приятни обноски, любезно внимание, с една дума с всичко, с което се надява да се хареса. Заедно с това дава пълна свобода на главния орган за общуване между душите - очите.

3. В това настроение той прилича на барут, поставен под искра, и скоро се среща със своята болест. Поразен или прострелян сякаш със стрела от поглед на очи или от особено приятен глас, той отначало стои известно време в екстаз и вцепенение, от което като дойде на себе си и като се опомни, открива, че вниманието и сърцето му са насочени към един обект и се стремят към него с непреодолима сила. От този момент сърцето му започва да се топи от тъга; юношата е унил, потънал в себе си, зает е с нещо важно, търси, сякаш е изгубил нещо, и каквото и да прави, го прави само за едно лице и сякаш в негово присъствие. Той е като отнесен, за сън и храна изобщо не му идва на ум, обичайните занимания са забравени и занемарени, нищо не му е мило. Болен е от люта болест, която стяга сърцето, притиска дишането, пресушава изворите на живота. Това е постепенното развитие на нараняванията! И от само себе си се вижда от какво трябва да се пази юношата, за да не го сполети тази беда. Не ходи по този път! Прогонвай предвестниците - неопределената тъга и чувството за самота. Постъпвай напук на тях: станало ти е тъжно - не мечтай, а започни да вършиш с внимание нещо сериозно - и ще ти мине. Почнало е да ти става жал за теб или да се заражда чувство, че си много добър - побързай да се отрезвиш и да прогониш тази снизходителност към себе си с някоя суровост и без щадене на себе си, особено - с изграждане на правилно разбиране за нищожността на това, което ти се върти в главата. Случайното или умишленото унижение в този случай би било като вода върху огън. Трябва да се погрижиш да потиснеш и да прогониш това чувство най-вече поради това, че тук е началото на движението. Спри тук - и не ще отидеш по-далеч: не ще се роди нито желание да се харесваш, нито търсене на хубави дрехи и наконтеност, нито желание за посещения. Ако последнитези желания се промъкнат - бори се и с тях. Каква надеждна ограда в този случай са строгата дисциплина във всичко, телесният и още повече умственият труд! Увеличи заниманията, седи си вкъщи, не се разсейвай. Ако е нужно да излезеш - пази сетивата, избягвай другия пол и най-главното - моли се.

Освен тези опасности, произтичащи от свойствата на юношеската възраст, има още две. Първо - настроението, според което разсъдъчното знание или личният успех се превъзнасят до небесата. Юношата счита за предимство да поставя върху всичко сянка на съмнение и да оставя настрана всичко, което не съвпада с неговите разбирания. С това той отсича от сърцето цялото настроение на вярата и Църквата, следователно, отпада от нея и остава сам. Търсейки замяна на изоставеното, се нахвърля върху теории, построени без съобразяване с Откровената истина, оплита се в тях и изгонва от ума си всички истини на вярата. Още по-голяма беда е, ако повод за това му даде преподаването на учебни предмети в училище и ако подобен дух стане преобладаващ там. Мислят да завладеят истината, а придобиват мъгляви, празни, мечтателни идеи, в повечето случаи противоречащи дори на здравия разум, които обаче увличат неопитните и стават идол за любознателния юноша. Второ - светскостта. Дори да може да представлява нещо полезно, преобладаването ѝ в юношата е пагубно. Тя се характеризира с живот според впечатленията от сетивата, със състояние, при което човек малко стои в себе си, а почти постоянно е навън - или с дело, или с мечта. Хората с такова настроение мразят вътрешния живот и онези, които говорят за него и живеят такъв живот. Истинските християни за тях са мистици, с объркани представи или лицемери и т. н. Духът на света, доминиращ в сферата на светския живот, им пречи да разберат истината и те позволяват на юношите и дори ги съветват да се докосват без забрани до светския живот. Чрез това докосване светът, с всичките си покварени разбирания и обичаи, нахълтва във възприемчивата душа на юношата, който не е защитен, не е настроен по обратния начин, а все още формира мирогледа си, и се отпечатва в нея като на восък - и той неволно става негово чедо. А това синовство е противоположно на Божието в Христа Иисуса.

Това са опасностите за юношите от възрастта! И колко е трудно да устоиш! Но за добре възпитания и решилия преди годините на юношеството да се посвети на Бога то не е толкова опасно - потърпи малко и после ще настъпи пречист и преблажен покой. Само спази и през това време обета за чист християнски живот; а после ще живееш с известна свята непоколебимост. Който е преминал безаварийно юношеските години, той сякаш е преплувал бурна река и като се обръща назад, благославя Бога. А друг със сълзи на очи, с разкаяние, се обръща назад и се окайва. Никога не ще си върнеш това, което изгубиш през юношеството. Който е падал, ще се сдобие ли с това, което притежава непадалият?

От казаното дотук лесно ще разберем къде е причината за това, че пазещите благодатта на кръщението са толкова рядко. Причината за всичко - и за доброто, и за лошото - е възпитанието.

Благодатта на кръщението не се запазва поради това, че не се спазват редът, правилата и законите, пригодени към това възпитание. Най-важните причини са: а) Отдалечаване от Църквата и от благодатните ѝ средства. Това съсипва кълна на християнския живот, като прекъсва връзките му с изворите и той увяхва, както увяхва цвете, поставено на тъмно място; б) Невнимание към телесните функции. Хората мислят, че тялото може да се развие по всякакъв начин без вреда за душата, а в същото време в неговите функции се намират седалища на страстите, които заедно с неговото развитие се развиват, вкореняват и завладяват душата. Прониквайки в телесните функции, страстите получават в тях място за постоянно живеене или построяват от тях някаква непристъпна крепост и с това заздравяват властта си за цялото следващо време; в) Безразборно, ненасочено към една цел развитие на силите на душата. Не виждат целта отпред - не виждат пътя към нея. Оттук, при цялата грижа за съвременното образование (хората от сферата на образованието), не правят нищо друго, освен да раздуват любопитството, своеволието и жаждата за удоволствия; г) Пълно забравяне за духа. Молитвата, страхът Божий, съвестта рядко се вземат под внимание. Достатъчно е да е налице видима изправност, а пък тези вътрешни състояния винаги се предполага, че съществуват, и затова винаги биват оставяни юношата сам да се справя с тях; д) По време на обучението - затрупване на най-важното нещо със странични неща, изместване на едното от множество други; е) Накрая, навлизаме в юношеска възраст без предварително усвояване на добри принципи и решимост да се живее по християнски, и по-нататък - несдържане на влеченията на юношеския живот в нужния ред, отдаване на цялата жажда за впечатления чрез развлечения, четене на леки четива, разгорещяване на въображението чрез мечти, безразборно общуване с подобни на теб хора и особено - с лица от другия пол, изключителна ученост и отдаденост на духа на света, на светски мисли, правила и обичаи, които никога не са благоприятни за благодатния живот, а винаги враждебно се опълчват против него и се стремят да го потиснат.

Всяка една от тези причини дори и сама е достатъчна, за да угаси благодатния живот в човека. Но в повечето случаи те действат съвместно и една неминуемо привлича друга; а всички те в съвкупност така заглушават духовния живот, че понякога не се забелязват и най-малки следи от него - сякаш човек няма дух, създаден е не за общуване с Бога, няма предназначени сили за това и не е получавал съживяваща ги благодат.

Защо не се спазва целесъобразният ред на възпитанието? Причината за това е или в непознаването на този ред, или в небрежното отношение към него. Възпитание, оставено без внимание на юношата към самия себе си, закономерно се насочва в извратени, лъжливи и вредни посоки, отначало - в домашния бит, а после - по време на обучението. Но и там, където на пръв поглед възпитанието се осъществява не без внимание и се подчинява на известни правила, то нерядко се оказва безплодно и отклоняващо се от целта, поради лъжливите идеи и принципи, върху които е построен редът му. Няма се предвид това, не се поставя като главно това, което трябва; а именно - не Богоугаждането, не спасението на душата, а нещо съвсем друго - или усъвършенстване само на естествените сили, или приспособяване към (обществени и професионални) длъжности, или годност за живот в света и така нататък. Но когато основополагащият принцип е нечист и лъжовен, по необходимост и изграждащото се върху него не може да води към добро.

Като главни отклонения може да посочим: 1. Отстраняване на благодатните средства. То е естествена последица от забравянето на това, че възпитаваният е християнин и притежава не само естествени, но и благодатни сили. А без тези средства християнинът е разградена градина, тъпкана от ревящи бесове и опустошавана от бурята на греха и света, които няма кой и с какво да усмирява и прогонва. 2. Преобладаваща подготовка за щастие във временния живот, със заглушаване на мисълта за вечния живот. Затова говорят вкъщи, това обясняват в училище, това се изтъква като най-важно при обикновени разговори. 3. Преобладаване на външната страна във всичко, без да се изключва дори свещенослужението.

Неподготвеният вкъщи, възпитаният по този начин, неминуемо е със замъглено съзнание, гледа всичко не с такива очи, с каквито трябва; представя всичко в изкривен вид, като през счупени или лъжливи очила. Затова не иска и да чуе нито за крайната си истинска цел, нито за средствата за постигането ѝ. Всичко това при него е нещо странично, сякаш на шега.

След това не е трудно да определим какво именно е нужно, за да поправим този лош ред на нещата? Необходимо е:

1. Добре да разберем и усвоим принципите на истинското християнско възпитание и да действаме според тях преди всичко вкъщи. Домашното възпитание е коренът и основата на всичко последващо. Превратното училищно възпитание не ще отклони много лесно от правия път юноша, който е добре възпитан и ръководен вкъщи.

2. След това да преустроим по нови, истински принципи училищното възпитание, да внесем в него християнски елементи, да поправим неизправното; главното е - през цялото време на възпитанието да държим възпитавания под обилното влияние на светата Църква, която с цялото си устройство действа спасително на изграждането на духа. Това не би позволявало на греховните възбудители да се разгарят, би отвявало духа на света и би прогонвало духа от бездната. Заедно с това трябва да насочваме всичко от временното към вечното, от външното към вътрешното, да възпитаваме чеда на Църквата, членове на небесното царство.

Най-необходимо от всичко е:

3. Да се подготвят възпитатели под ръководството на такива лица, които познават истинското възпитание не от теория, а от опит. Изграждайки се под надзора на много опитни възпитатели, те също ще предадат своето изкуство на други, на следващи и така нататък. Възпитателят трябва да премине през всички степени на християнско съвършенство, та впоследствие да умее да се държи, да бъде способен да забелязва насочеността на възпитаниците и после да им въздейства с търпение, успешно, силно, плодотворно. Това трябва да бъде съсловие от изключително чисти, Богоизбрани и свети лица. Възпитанието е най-святото от всички свети дела.

Плод на доброто възпитание е съхраняването на благодатта на светото кръщение. Светото кръщение възнаграждава с излишък всички трудове след първото. Защото този, който е съхранил благодатта на кръщението и от най-ранна възраст се е посветил на Бога, притежава някои високи предимства.

1. Първото предимство - сякаш основата на всички други, е целостта на естествено благодатния състав. Човекът е предназначен да бъде вместилище на необикновено високи сили, готови да се излеят върху него от Извора на всички блага, стига само да не разстройва себе си. И каещият се може да бъде изцелен напълно; но на него като че ли не му се дава да знае и да чувства това, което се дава на непадалия, или пък не може да се наслади на целостта и да притежава дръзновението, което е нейно следствие.

2. Оттук от само себе си произтичат енергичност, лекота, непринуденост на добротворството. Той ходи в доброто като в единствено сроден на себе си свят. На каещия се му е необходимо дълго да се напряга и да се приучва към това добро, за да го извършва с лекота, но и след като постигне това, постоянно трябва да се държи в напрежение и страх. Обратно, първият живее в простота на сърцето, в някаква облажаваща го увереност в спасението, и то - неизмамна увереност.

3. След това в живота му се устройва известна равномерност и неспирност. В него няма нито устреми, нито спадове. И както дишането при нас в повечето случаи се извършва равномерно, така е при него и ходенето в доброто. И при покаялия се може да се случи същото, но не се придобива скоро и не се появява в такова съвършенство. Ремонтираното колело често дава да се знае за неговия порок; и ремонтираният часовник вече не е така точен, както неремонтираният и новият.

4. Непадалият е винаги млад. В чертите на нравствения му характер се отразяват чувствата на дете, докато още не е станало виновно пред баща си. То е първото чувство на невинност - детство в Христа, своеобразно непознаване на злото. Колко помисли и мъчителни вълнения на сърцето отсича то у него! След това - необикновена радушност, искрена доброта, тихост на нрава. В пълната им сила посочените от апостола плодове на Духа: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22, 23)! Той сякаш е облечен в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение (Кол. 3:12). След това той запазва непресторен весел нрав или духовна радост; защото в него е царството Божие, което е мир и радост в Светия Дух. След това, за него е характерна известна прозорливост и мъдрост, виждаща всичко в себе си и около себе си и умееща да се разпорежда със себе си и с делата си. Сърцето му придава такава нагласа, че веднага му казва какво и как трябва да направи. Накрая, може да се каже, за него е характерна липса на страх от падения, чувство на безопасност в Бога. Кой ще ни отлъчи от любовта Божия? (Рим. 8:35). Всичко това в съвкупност го прави и достоен за уважение, и много приятен. Той неволно привлича към себе си. Съществуването на подобни лица в света е велика Божия благодат. Те заменят апостолските мрежи. Както около силния магнит се събират множество метални стърготини или както силният характер увлича слабите, така и живеещата в тях сила на Духа привлича към тях всички, и особено - онези, у които има наченки на дух.

5. А най-важното нравствено съвършенство, принадлежащо на съхранилия се цял през годините на юношеството, е подчертаната непоколебимост на добродетелта през целия живот. Самуил остава твърд при всички изкушения на съблазънта - в дома на Илий и сред народните вълнения в обществото. Иосиф еднакво запазил душата си непорочна сред лошите си братя, в дома на Потифар, в тъмницата и в славата. Наистина, добре е човеку, кога носи иго на младини (Плач Иер. 3:27). Синко, от младини се предай на учение, и тогава до седини ще намериш мъдрост. Малко време ще се потрудиш за обработването ѝ, и скоро ще ядеш плодовете ѝ. (Сир. 6:18, 20). Затова в Чети Минеите (Житията на светиите) като светии намираме в повечето случаи такива хора, които през юношеството са запазили нравствената чистота и благодатта на кръщението.

Освен това този, който, запазвайки чистотата, се посвещава на Бога от ранна възраст:

1. Извършва най-угодното на Бога дело, принася Му най-приятна жертва: а) защото съгласно закона за оправданията на Бог Му е най-угодно всичко първо въобще: първите плодове, първородните рожби на хората, на животните, и следователно първите години на юношеството; б) защото се принася чиста жертва - непорочна младост, което най-вече и се е изисквало от всяка жертва; в) защото извършват това с преодоляване на немалко препятствия и в себе си, и навън - с отказване от удоволствия, към които, особено на тази възраст, чувстват стремеж.

2. Той извършва най-благоразумното дело. Трябва да се посветим на Бога, защото само в това е спасението. Стига само някой да не се отдаде на отчаяние. Но няма по-добро и по-надеждно време за това от първото, в което сме се самоосъзнали - защото кой знае какво ще се случи през утрешния ден? Но ако някой се надява да живее по-дълго, като все не посвещава това време на Бога, той само ще се затрудни, свиквайки с противоположен живот, и Бог знае дали после ще надвие себе си. Но дори и да надвие - що за жертва Богу е болната, изтощена, с увредени членове, нецяла жертва? Впрочем всичко това се случва, но колко рядко! Колко рядко изгубилият невинността успява да си я върне! В своите “Изповеди” блажени Августин живо описва от собствен опит колко е трудно за непозналия, добрият живот от детството да се обърне. “Прекарах детството” - казва той - в лудории и закачки, даже непозволени, в непослушание и непокорност към родителите. С навлизането в юношеството започна развращаване и за три години се развратих дотолкова, че след това в продължение на дванадесет години все си поставях за цел да се поправя - и не намирах сили да изпълня това. Дори след като направих завой към решителен прелом на волята, се давих още две години, като отлагах обръщането от ден на ден. Така се бе обезсилила волята ми от първите страсти! Но след решителното обръщане и приемане на благодат при светото кръщение какво трябваше да претърпя, борейки се със страстите си, които силно ме теглеха към предишния път?”

Учудващо ли е, че сред неизправно прекаралите юношеството има толкова малко спасяващи се?! Този пример изключително ясно показва в каква голяма опасност се намира лице, което не е получило добри правила през юношеството и не се е посветило отрано на Бога. Затова пък, какво щастие е да получиш добро, истински християнско възпитание, да навлезеш с него в годините на юношеството и после в същия дух да навлезеш в годините на зрялост.

Независимо от това, дали благодатта сама посещава някого или някой я търси и намира, състоянието, в което тя поставя човека при първото си въздействие върху него, в единия и в другия случай е еднакво. Пробуденият бива поставен от благодатта в средно състояние между греха и добродетелта. Тя го извлича от оковите на греха, като лишава последния от властта да определя действията му сякаш против волята му, но не го превежда на страната на доброто, а само му дава да усети неговото превъзходство и отрадност, съчетани с чувството на задължение да бъде на негова страна. Сега човек стои точно на кръстопът между два пътя и му предстои да направи решителен избор. Свети Макарий Египетски казва (“Слово първо, за пазенето на сърцето”, гл. 12), че и идващата при човека благодат ни най-малко “не връзва волята му с принудителна сила и не го прави неизменен в доброто, независимо от това, дали той иска, или не иска това. Напротив, и присъстващата в човека Божия сила дава място на свободата, за да се види каква е волята на човека - дали е в съгласие или е в несъгласие с благодатта”. От този момент започва съчетаването на свободата с благодатта. Благодатта е действала отвън - и се намира отвън. Тя влиза вътре и започва да владее частите на духа не по друг начин, а когато човек чрез желанието си ѝ отваря входа към себе си или отваря уста, за да я приеме. Човек пожелава - и тя е готова с помощта. Човек не може сам да направи добро или да го утвърди в себе си, но го желае и полага усилие; и заради това желание благодатта укрепява в него желаното добро. Всичко така и ще върви до окончателното надделяване на човека над себе си по отношение на доброто и Богоугаждането.

Всичко, което трябва да направи човек в този труд над себе си - или как да стигне до решимост, е същото, което обикновено се случва, когато решаваме да извършим някое дело или да предприемем някое начинание. Обикновено след като се роди мисъл да направим нещо, ние се съгласяваме с нея с желание, отстраняваме пречките и решаваме. Същото е и при решимостта за християнски живот; при нея трябва: а) да склоним с желание към него; б) да отстраним вътрешните пречки пред формирането на решимост и в) да решим. Макар че действието на благодатта поставя духа във възбудено състояние, все пак внушението ѝ да променим живота си е само помисъл, макар и повече или по-малко жив: “Дали да не скъсам с греха?”, или: “Трябва да скъсам”. Събудилият се от сън вижда, че е време и трябва да стане, но за да стане, трябва да положи специални усилия, да прави своеобразни движения с различни части на тялото. Той напряга мускули, маха завивката си и става.

И така, щом почувстваш в себе си благодатно възбуждане, бързай да склониш волята си към неговите изисквания, съгласи се с неговото внушение, че е безусловно необходимо ти, безответният пред Бога и нечистият, веднага да се изправиш и да се заловиш за това.

Това желание би трябвало да присъства в този, който е търсил благодатна помощ и сега чувства посещението ѝ - то вече го е ръководило във всички споменати трудове; но в състава му или към съвършенството му и тук се добавя нещо. Съществува мислено желание: умът изисква и човек се самопринуждава; това желание се заражда чрез подготвителните трудове. Съществува съчувствено желание; то се заражда под действието на благодатното пробуждане. Съществува, най-сетне, и деятелно желание - съгласие на волята веднага да пристъпи към делото на ставане от паденията; то трябва да се формира сега, след благодатното пробуждане. И това е първото дело на пробудения след пробуждането.

Известно е, че не всеки пробуден пристъпва към делото на промяна на живота си към по-добро и че не всеки събудил се става веднага, а се случва да заспива отново по няколко пъти.

Благодатното пробуждане, от една страна, поставя човека в разкрепостено и будно състояние, а от друга - предявява доста ограничаващи изисквания. Сега този, който клони повече към първата страна, може да си позволи блуждаене на мислите и преждевременно да се отдаде на радостта от живота, сякаш вече има всичко, което би трябвало. Това отпускане, което човек си позволява, не ще му позволи да обърне нужното внимание на станалото, а свързаното с това вътрешно разсейване скоро ще го охлади - и благоприятните момент и състояние са пропуснати. Отново настъпва обичайната грубост, при която не можеш да се справиш със себе си. Обратно, този, който клони повече към втората страна, може да си позволи да се поосвободи малко от това ограничение, както дете маха превръзка с целебен пластир от рана само защото тя го стяга. При това един, за да разсее мрачните, както му се струва, мисли, се захваща с уж невинни развлечения - разговори, четене; а друг подлага на изследване родилото се мъчително чувство, за да открие защо и как е могло да възникне. Там - страничните впечатления, а тук - разлагащото действие на изследването заличават спасителното изменение, което е станало вътре. Затова и този човек накрая изпада в обичайната неподвижна грубост.

Струва ни се, че това не би трябвало да се случва, но то все пак се случва, защото и благодатните пробуждания се намират на различни степени, и обстоятелствата, при които идват те, могат да бъдат такива, че да засенчат важността и стойността на явяването им вътре. Премъдрата благодат допуска това, изпитвайки свободната воля на човека. Ето защо казваме: щом почувстваш благодатта на пробуждането - осъзнаеш, че това е то, а не нещо друго, бързай да склониш волята си към неговите внушения. За тази цел:

a) Повярвай простосърдечно, че това е от Бога, че Сам Бог те вика при Себе Си, Сам се е приближил, за да извърши в тебе спасително изменение.

б) След като повярваш, не си позволявай да пропуснеш безплодно и това действие на Божията милост. Само това пробуждане дава на човека сила да надвие себе си. Ще премине - и не ще надвиеш себе си. А дали ще дойде пак - не можеш да кажеш. Това снизхождение може би се явява за последен път при тебе. След него ще изпаднеш в състояние на ожесточение, а от него - в отчаяние.

в) Положи колкото е възможно повече старание и усилия, за да се задържиш в спасителното състояние, в което си поставен. Както леснозапалимият материал, ако бъде държан дълго до огън, не само се затопля, но може и да се запали, така естествено може да се запали желанието за благодатен живот, ако се задържиш по-дълго под действието на благодатта.

г) Затова отстрани всичко, което може да угаси това разпалващо се огънче, и се заобиколи с всичко, което може да го разпали и да го доведе до пламък. Усамоти се, моли се и поразмисли насаме със себе си какво ще правиш. Начинът на живот, занимания и труд, който вече ти бе посочен и който ти се принуждаваше да водиш, търсейки благодатта, е най-благоприятният и за продължаване на започналото нейно действие в теб. А най-добрите от тях в този случай са уединението, молитвата и размишлението. Уединението да бъде по-събрано, молитвата - по-дълбока и размишлението - по-действено. Размишлявай, разглеждай всички мисли, които и по-рано си събирал, опитвайки се да прогониш слепотата, безчувствеността и нехайството. Да предположим, че сега тези три вече ги няма, но на теб ти предстои да разпалиш желанието, да започнеш делото сега. Насочи цялото си действие към това. Сега размишлението ти насаме със себе си няма да бъде същото, каквото е било по-рано. При липса на благодатно пробуждане то обикновено се отклонява към общи неща; сега, напротив, подражавайки на благодатта и под нейно ръководство, то ще отнася всичко пряко към самия теб, без никакви извинения и отклонения, ще заема вниманието ти с тези страни на разглежданите теми, които могат да ти въздействат най-силно. Затова в този случай ти всъщност не толкова ще размишляваш, колкото ще преминаваш от усещане към усещане.

Точно в този твой труд над себе си с помощта на благодатта ще бъдат най-сетне произнесени в сърцето ти само пред Бога и чути от теб думите: “Нужно е най-после; и така, сега ще започна”. Ясно е, че това е крайният извод. Но никоя наука не може да определи по какви закони и от какви принципи се извежда той. Всички теми на предходните размишления могат да бъдат добре познати, а този извод може да не бъде направен. Случва се даже някой така силно да излага словесно всички тези теми, че под въздействието им десетки и стотици хора достигат до този извод, а при самия него той не се произнася в сърцето. И никой не може да каже кой е действащият тук - благодатта или свободата, тъй като се случва благодатното действие да остане безрезултатно и всички усилия на свободата да останат безплодни. Едната и другата се съчетават по непостижим за нас начин, като всяка от тях обаче запазва природата си. Може да се каже така: свободата предава себе си, благодатта я приема и прониква в нея. Оттук идва силата на желанието: “И така, веднага на работа”.

Ето, най-сетне човек е склонил към страната на доброто, готов е да поеме по този свят път, готов е да ходи в добрите дела на Богоугаждането. Но в този момент цялата бездна на злото, скрила се в сърцето, се вдига като прах и се стреми отново да покрие цялата душа. В момента на пробуждането и скланянето грехът мълчи, сякаш това, което става в човека, не го интересува. Но сега, когато искат да го стъпчат, той, хилядоглавият, както го нарича свети Иоан Лествичник, изригва хиляди вопли срещу човека, замислящ това. Това наподобява ситуацията на човек, който се е събудил от сън - докато още само мисли да стане, всичко в тялото му е спокойно. Но щом реши да стане и напрегне малко мускулите си, всички болки в тялото, които до този момент не са го безпокоили, се обаждат и се оплакват. Така и при откликналия на благодатния зов греховните болки мълчат, докато той стигне до това откликване; но щом реши да пристъпи към действие, всички тези немощи вдигат тревога - силна и смущаваща. Помисъл след помисъл, движение след движение поразяват бедния човек и го дърпат назад; нападайки безразборно от всички страни, завладяват душата и я потапят в своето вълнение. Всичко добро в човека се държи сякаш на косъм и самият той всеки момент е готов да се откъсне от това, на което се държи, и отново да потъне в същата среда, от която е искал да излезе. Спасява го едно - сладостта, лекотата и отрадата, които е бил удостоен да вкуси в момента на пробуждането, и крепкостта, която е почувствал, когато е изрекъл в сърцето си: “И така, сега ще започна”. Който е виждал как някоя малка искра се носи насам-натам в пушека, но все още сякаш се защитава, или както малко парченце дърво бива подхвърляно от буен поток ту нагоре, ту надолу, ту надясно, ту наляво - той може да си представи чрез тази метафора какво се случва в този момент с доброто желание на човека. Не само душата е смутена, но и кръвта цялата се вълнува, може да има дори шум в ушите и мъгла в очите. Не е трудно да се разбере, че това опълчване е не само от живеещия в сърцето грях, но по-скоро е от родителя на всички грехове - дявола, който не може да остане спокоен при положение, че в царството му се появява такъв смутител. Светителят Тихон казва: “Когато грешникът, подтикнат от Божията благодат, почне да се кае, среща различни изкушения. Започне човек да се приближава към Христа, а дяволът върви след него и го дърпа, отвлича го от Христа, препъва го и му залага различни мрежи”. У нас се разказва за привидения - и страшни, и измамни - които се явяват на иманярите от някое цвете при търсене на съкровища. Този психологически мит най-добре изобразява всички старания на дявола да отвлече човека от доброто намерение да си купи скъпоценния бисер или да намери имането, заровено в нивата.

Тук на човека му предстои трудна борба със себе си, като че ли генерална битка с греха. Тук той трябва решително да плени и да порази врага си, да настъпи този змей, да го върже и да му отнеме цялата сила. На успешната победа над греха се основават надеждата и действителността на всички следващи негови победи в частните му сражения. Поради разнообразието на действащите лица няма възможност да определим всичко, което става тук. Впрочем не е трудно да посочим главните точки или етапи в тази борба, но това е по-скоро помощно средство за борещия се, отколкото да е от полза за знанието.

Ясно е, че в душата не съществува опорна точка. Тя се влачи, макар все още да е цяла, неразбита в доброто си намерение, подпомагана от Божията благодат. И кой друг ще я подкрепи, кой ще я усили и ще ѝ помогне? Ето защо сега трябва най-много да вика усилено към Бога, както вика давещ се. Врагът те е сграбчил и иска да те погълне - викай като Иона в утробата на кита или като потъващия Петър. Господ вижда нуждата и усилията ти - и ще ти подаде ръка за помощ, ще те подкрепи ще те нагласи така, както трябва да бъде приготвен воинът, излизащ на бой.

Ето къде е опората! Най-опасно е, ако душата реши да я намери в самата себе си; тогава тя ще изгуби всичко. Злото пак ще я победи, ще затъмни все още слабата светлина в нея, ще угаси едва пламналото огънче. Душата знае колко е безсилна сама. Затова нека, без да очаква нищо от себе си, да пада смирено пред Бога, нека в сърцето си да се превърне в нищо. Тогава вседействената благодат от това нищо ще извърши в нея всичко. Който в крайно самоунижение се оставя в Божията ръка, той Го привлича, Милостивия, и става силен с Неговата сила.

При все това обаче не бива от самоунижението да изпадаш до душевно отслабване и не бива, като се предадеш на Бога, заедно с това да се отдаваш и на бездействие. Не, а, като очакваш всичко от Бога и нищо от себе си, трябва и сам да се напрягаш за действие, и да действаш според силите си, та Божествената помощ да има при какво да дойде и Божествената сила да има какво да осени. Благодатта вече присъства, но тя ще действа след собствените ти движения, допълвайки безсилието им със своята сила. И така, като застанеш здраво на краката си в самоунижено молитвено предаване на себе си в Божията воля, и сам действай, без да се отпускаш.

Действай общо против греха и най-вече против основните му възбудители. Когато всичко в душата е в смут и помисли стоят като някакви привидения и я завладяват, мятайки от всички посоки стрели към самото сърце, не е трудно да забележиш главните, така да се каже, подпалвачи на злото. Зад множеството отделни воини там, най-отзад, стоят главните, които отдават заповеди, разпореждания, ръководят целия развой на войната. Това са основните подбудители на греха. Към тях трябва да насочиш цялото си внимание, право против тях трябва да се въоръжиш, тях трябва да победиш и унищожиш. Щом те бъдат победени, дребните бойци ще се пръснат от само себе си.

Спасителят е посочил кои са тези главни възбудители на греха и главни воини в негова защита, когато ни е призовал да вървим след Него (Марк. 8:34-38). Който иска да върви след Мене - казал Той, - нека се отрече от себе си - да се отвърне от себе си, да се счита като чужд за себе си, незаслужаващ внимание и съчувствие, който не си струва да бъде защитаван. Това предполага, че в грехолюбивото сърце постоянно живее и преобладава противоположно на това разположение - самосъжаление, както е и в действителност. Човекът грешник се държи със себе си както се държи майка с нежно обичаното си детенце - жал му е да си откаже нещо, да си възрази за нещо, не може да надвие себе си, да вдигне ръка срещу себе си за нещо. По-нататък Спасителят ни задължава да се откажем от всичко, което е в света, за да спасим душата си: Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Светът е съвкупност от нещата извън нас - видимите, осезаемите, материалните. Следователно посоченото обстоятелство предполага наличието в сърцето на човека на склонност към материалното, жажда за осезаемото, страст да се храни само с видимото, сетивното и да се наслаждава само на него. И действително, в грехолюбеца преобладава чувствеността, той не харесва невидимото и духовното, а всичко материално е добре познато и многократно изпробвано. След това Господ ни внушава да не се срамуваме от Него в този грешен и прелюбодеен род. Това ни кара да предполагаме, че в грехолюбивото сърце съществува срам от хората в ущърб на доброто и правдата. И наистина е така. Човек обикновено живее с тази ненарушимост на възприетия в обществото ред или на установените взаимоотношения, поради което се страхува да ги наруши и за поддържането им е готов по-скоро да поизкриви душата си, отколкото да направи нещо напреки на някого, да не уважи някого, да има неприятности с някого. Това е човекоугодничество: “Какво ще кажат и какво ще правя, ако се наложи да скъсам връзките?” Това може би са най-чувствителните окови на греха, щом като, за да ги разкъса, той е заплашен за този срам с посрамване на всеобщия съд: Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели (Марк. 8:38). Това заключително обръщение за бъдещия век говори за отсъствие на чувство за бъдещия живот в грехолюбивото сърце, кара ни да предполагаме, че онзи живот сякаш не съществува за него, а то цялото е потопено в настоящия живот. И наистина е така. Човек обикновено живее на земята, сякаш ще живее тук вечно, и забравя за бъдещето; познава само земното щастие и всичките му цели се свеждат само до това - как да поживее добре тук, а какво ще стане след това - затова няма и най-малка мисъл. И така, самосъжалението, чувствеността, човекоугодничеството и земността (според която съществува само животът, който е на земята) са характерните черти на грехолюбивото сърце, следователно, и основните възбудители на греха и главните воини за него. Ние, грешните, сами не бихме ги открили и ако Спасителят не ни ги бе посочил, разбира се, не бихме и знаели за тях. А сега, когато те са открити, се вижда, че така изглежда и трябва да бъде. Човекът, отпаднал от Бога, се е обърнал към себе си - и е наказан със самосъжаление: това произтича от главното свойство на грехопадението. Падналият се е разстроил вътрешно, от духа е паднал в плътта - и се измъчва в чувствеността. Главната арена, на която се разкрива и беснее грехът - това е обществото на човеците грешници, с такива порядки и взаимоотношения между тях, които хранят и поддържат греха. Когато всичко в тези оброчища на греха върви благополучно - ето ти го и щастието. Но тъй като такова развитие на нещата може да има само в този век, а бъдещият век изисква съвсем други неща, то за тях няма и помисъл - те не се побират в ума и в още по-голяма степен не намират съчувствие в сърцето.

Ето тези корени на греховете са възбудители на всички помисли, въставащи против човека, когато той е готов да направи движение от областта на греха в посока към доброто - вдигат цял рояк изкусителни смущаващи, ужасяващи, пресичащи добрия порив помисли. Самосъжалението вика: “Що за живот е това? Пред мене - само труд, мъчнотии, скърби, лишения, на които не им се вижда краят. Вървиш като по тръни с боси нозе - непрестанно наранявания!”. Чувствеността наддава глас: “Скъсай с това, и с онова, престани да правиш това и това, с една дума - всичко, което харесвах, а се занимавай само с духовни неща! А то е отвлечено, сухо, безвкусно, безжизнено”. “Какво ще кажат? Ще ме сметнат за странен и ще започнат да се отдалечават от мен; междувременно ще трябва да прекъсна еди-коя си, и еди-коя си връзка - какво ще правя след това? А ето от тази посока чакай още вражда”. - Това е вопълът на човекоугодничеството. А ето вопълът на земното: “Бъдещият век, разбира се, ще дойде - кой спори за това? - но той още е далече, а как да преживеем живота си тук? Другите си отживяха... Земното го познаваме, а там какво е? Това ни е в ръцете, а онова - къде е?”.

Да, започне човек да служи на Господа, и всичко това надава вой срещу него. И би било добре това да бяха само някакви леки помисли, но не; те проникват до дълбините на душата, поразяват я и я теглят към себе си така, както, ако някой би закачил с кука живо тяло и би го дърпал към себе си. Какво да прави в такъв случай човекът?

Помощта е близо... Само полагай усилия - и ще победиш, но полагай усилията целесъобразно. Като се утвърдиш молитвено, както бе казано, в самоунижено предаване на себе си на Божията воля и на вседействието на благодатта.

а) побързай да прогониш от душата всички тези помисли, изтласкай ги от съзнанието си с целенасочено усилие, вкарай ги пак в онова скришно място, от което са излезли, и върни покоя на сърцето си, защото, докато сърцето не се успокои, няма да можеш да направиш нищо. За тази цел, на първо време изобщо не се занимавай с тях и не влизай дори и в мирен разговор с тях. Тълпата от невежи ще се разпръсне бързо, ако още отначало се постъпи сурово с тях; а ако кажеш снизходителни думи на един, на втори, на трети, те ще придобият смелост и ще станат по-настойчиви в исканията си. Така и тълпата от изкушаващи помисли става още по-досадна, ако им позволиш да се забавят дори и малко в душата, а още повече, ако влезеш в преговори с тях. Но ако от самото начало ги отблъснеш със силно напрежение на волята, с отхвърляне и обръщане към Бога, те веднага ще се махнат и ще оставят атмосферата на душата чиста.

б) Но дори това мрачно пълчище от лоши помисли да е прогонено, дори сърцето отново да е спокойно и на душата да ѝ е станало светло, трябва да помниш, че дотук по твоя въпрос всъщност още нищо не е направено. Тези врагове все още са живи. Те само са изтласкани от вниманието ти и може би нарочно са се скрили, та с ненадейно нападение в подходящ момент още по-сигурно да си върнат победата. Не, по никакъв начин не бива да спираш дотук, в противен случай няма да има нито покой, нито успех. Трябва да ги умъртвиш, да ги примамиш и заколиш на жертвеника на самоотричането.

И така, като се утвърдиш отново в молитвеното предаване на себе си на Бога и на Неговата благодат, извиквай всеки от възбудителите на греха и се старай да отвърнеш от тях сърцето си и да го обърнеш към противоположното. Така те ще бъдат отрязани от сърцето и ще трябва да отмрат. За тази цел дай свобода на здравото разсъждение и води сърцето по следите му. Просветено от истината и подпомагано от скрито действащата благодат, разсъждението ти: a) нека отначало да си представи цялото безобразие на тези, може да се каже, изчадия на ада; а ти принуди сърцето си да почувства отвращение към тях; b) после нека да изобрази по-ясно опасността, на която те излагат, нека да посочи в тяхно лице най-зли врагове; а ти подтикни сърцето си да придобие омраза към тях; c) след това нека да изобрази по-пълно пред теб цялата красота и сладост на живота, в който те му пречат да влезе, цялата прелест на свободата от тези тирани; а ти напрегни сърцето си, което вече е придобило отвращение и омраза към тях, да се устреми от тях към този живот, като кошута към водни потоци. С това целта ще бъде постигната. Програмата е кратка, но изпълнението ѝ ще се реализира може би не толкова скоро. Тук са отбелязани само главните акценти, към които трябва да бъде насочено разсъждението, но всеки сам трябва да води и да доведе до целта нишката на самото разсъждение; собственото разсъждение вижда действената и силна мисъл в едно или друго отношение. Трябва да знаем, че разсъждението е лост, а цялата работа е в обратите на сърцето. Може да се каже, че щом в сърцето настъпят посочените обрати, ние сме близо до целта.

Този труд е най-същественият в делото на пречупването на волята. Трябва и да го извършваш енергично, и да не отстъпваш, докато сърцето не стигне, в тези свои обрати, до последните предели; а последните предели са противочувства на греховните възбуждения - разположения, противоположни на основните изисквания на греха. По този начин всеки трябва да се труди над себе си, докато вместо самосъжаление не се възроди безжалостност и безпощадност към себе си, не почувства жажда за страдания, желание да се самоизмъчи, да изнури и тялото, и душата си; докато вместо човекоугодничество не се създаде, от една страна, отвръщане от всички недобри навици и връзки, известна враждебност, с раздразнение, съпротива срещу тях, а от друга - обричане на себе си на всички неправди и всички хорски хули; докато вместо склонност само към материалното, чувственото, видимото, дойде безразличие към тях и погнуса от тях и започне търсене и жадуване само на духовното, чистото, Божественото; докато вместо със земност, ограничаване на живота и щастието само в рамките на земята, сърцето не бъде изпълнено от чувство на странничество на земята, с единствен стремеж към небесното отечество.

Щом възникнат такива разположения, всички опори на греха ще бъдат подкопани. Той ще изгуби устойчивостта си и определящата си власт, която сега преминава към самия човек. Грехът е изхвърлен навън, станал е външен. От този момент нататък той вече ще бъде изкушаващ, а не определящ. И всеки път е достатъчно само да задвижим придобитите сега противочувства, за да го прогоним. От това се вижда каква голяма важност има описваният сега труд - той създава в нас нова личност, с решително отвръщане от злото и насоченост към доброто - извършва се пречупване на волята, в резултат на което всичко в нас трябва да придобие нов облик.

Ето, човекът вече стои на самия край на греховната област - нищо не го отделя от страната на светлината, свободата и блаженството. Оковите са паднали, на душата ѝ е леко и отрадно; тя е готова да литне към Бога. Но коварството на врага още не се е изчерпало. Той има още една стрела, която е запазил за последния момент. Душата тъкмо ще напрегне силите си, за да направи последната крачка от областта на самоугодния грях, когато вниманието ѝ бива поразено от желания вопъл: “Само още един ден, и край - утре ще прекрачиш тази граница”. Дали защото душата се е уморила в хода на предшестващата борба и иска да си почине, или пък защото законът на греха е такъв, но се чува само този глас. Тук няма съпротива срещу доброто, а само молба - да се поотслаби малко достигнатото напрежение. Това е много измамен вопъл - врагът уж се застъпва за нас, умолява ни да се смилим над себе си, но съгласи се само малко с този вопъл, с това внушение, и ще изгубиш всичко, което си придобил. Онези прогонени възбудители на греха ще се промъкнат по някакви тайни пътища в сърцето, без наше знание ще извършат прелюбодейство с него и ще осуетят и разстроят всичко, което е замислено, така че, като дойде на себе си, човек се вижда на старата линия, сякаш не е и започвал да работи над себе си. Студенината, грубостта и неподвижността отново го надвиват - и хайде започвай отначало всичко, което ти се струваше, че вече е било направено. Затова не пренебрегвай това уж малко искане - наглед то е малко и нищожно, но в действителност е сбита форма на цялото зло, измамно представяне на робството под формата на свобода, лъжовно приятелство, криещо непримирим враг. Намрази го с цялата си омраза и щом го забележиш - а той прелита бързо като мълния - бързай да заличиш следите му така, че да не остане и помен от тях. Отново се постави в същото състояние, в което си бил преди това, и реши винаги да бъдеш в същото вътрешно и външно напрежение. След като поразиш и този враг, ще останеш решителен победител, който се е взел в ръце, ще станеш пълен господар сам на себе си.

И така, след пробуждането от благодатта, първото, което предстои на свободата на човека, е движение към себе си, което тя извършва в три действия: а) скланя се към страната на доброто - избира го; б) премахва пречките, строшава оковите, които са държали човека в греха, изгонвайки от сърцето самосъжалението, човекоугодничеството, склонността към материалното и земното, и пробужда на тяхно място безжалостност към себе си, безразличие към материалното, предаване на себе си на всякакъв позор и преселване със сърцето в бъдещия век с чувство на странничество тук; в) накрая се въодушевява да поеме веднага по добрия път, без да проявява ни най-малка снизходителност към себе си, а поддържайки се в известно постоянно напрежение.

По този начин всичко в душата утихва. Пробуденият от благодатта, като се освободи от всички окови, си казва с пълна готовност: Ще стана и ще отида.

От този момент започва друго движение на душата - към Бога. След като победи себе си, след като завладее всички изходи на своите движения, след като си възвърне свободата, сега той трябва да се принесе целия в жертва на Бога. Следователно, работата все още е свършена само наполовина.

Може би ти се струва, че щом човек е взел решение да скъса с греха, всичко вече е направено и му остава само да действа. И наистина, може да действа; но що за дейност и що за дух в нея ще бъдат това? Човекът още се е спрял само на себе си. Ако почне да действа, изхождайки от тази позиция, той ще върши от себе си и за себе си, макар и според нравствените принципи и норми. Това ще бъде егоистична, езическа нравственост. Има хора, които казват, че вършат добро заради самото добро - вършат го, защото достойнството на човека изисква това или пък защото би било неблагородно, неблагоразумно да действат по друг начин. Всички такива деятели показват, че изграждането в тях на вътрешния, нравствения човек не е доведено докрай; те са се върнали при себе си, но не са тръгнали от себе си към Бога и не са Му принесли в жертва себе си - следователно, са спрели на половината път. Целта на свободата на човека не е в самата нея и не е в човека, а е в Бога. В свободата Бог е отстъпил на човека известна част от Своята божествена власт, но с цел той сам доброволно да я принесе в жертва на Бога като най-съвършено приношение. И затова, ако си придобил власт над себе си, иди и предай себе си сега на Бога. Когато си грешил, си губел не само себе си, но губейки се, си се отдалечавал и от Бога. Сега, завръщайки се от греховния плен, след като си придобил власт над себе си, върни себе си и на Бога.

Може би ти се струва също, че и обръщането от себе си към Бога би трябвало да бъде нещо лесно и просто, каквото е например обръщането от запад на изток. Но нали грешникът, пристъпващ към Бога, не е независимо от Него лице и се приближава към Него не така, сякаш миналото му е чисто. Не, той е също като избягал слуга, завръщащ се при господаря си, като престъпник, явяващ се пред царя съдия. Затова трябва да пристъпи така, че да бъде приет. При хората е възприето господарят да приема слугата и царят да проявява милост към виновния, когато, пристъпвайки към него, всеки от тях осъзнае вината си, разкае се за нея и даде искрено обещание занапред да бъде напълно изправен.

Същото е и при завръщането на грешника при Бога. Той ще бъде приет от Бога, ако: а) осъзнае греховете си; б) разкае се за тях и в) даде обет да не греши. Това са необходимите действия при сърдечното възсъединяване с Бога, от които зависят твърдостта в новия живот, съвършенството в него и благонадеждността на неизменното действие според неговите изисквания. Блудният син, завръщайки се при баща си, казал: ще река: съгреших - осъзнаване на греха; не съм достоен - окайване на себе си; направи (слав.: приеми) ме като един от наемниците си - обет да служи. И така, завръщайки се при Бога:

а) опознай греховете си. И при възникването на решимостта да скъсаш с греха ти си знаел, че си грешен, защото иначе каква нужда има да замисляш промяна на живота? Но тази греховност тогава ти се е представяла в смътен вид. Сега трябва точно да установиш кое именно е грешно и в каква степен - ясно, конкретно, сякаш под бройка да узнаеш греховете си, с всички подробности, намаляващи или увеличаващи греховността на действията - да прегледаш критично целия си живот, със строг и нелицемерен съд.

За тази цел постави от едната страна Божия закон, а от другата - собствения си живот, и виж в какво са сходни и в какво не са. Вземи твоето дело и го постави пред закона, за да видиш дали е законно; вземи закона и виж дали е осъществен в живота ти. За да не пропуснеш нещо при това важно занимание, спазвай някакъв ред. Първо си припомни всички твои задължения по отношение на Бога, на ближния и на себе си, а после прегледай живота си по отношение на тези отношения. Или - разгледай заповедите от декалога ^[5] и заповедите за блаженствата, една след друга, с всичките им приложения, и виж - такъв ли е твоят живот. Или - чети главите от светото Евангелие от Матей, в които Спасителят излага същинския християнски закон, също - посланието на свети апостол Иаков, последните глави от посланията на свети апостол Павел, в които съкратено се излагат задължителните за християнина дела, например от 12-а глава на Посланието до Римляни, от 4-та глава от Посланието до Ефесяни и други, които са особено важни поради това, че изясняват духа на християнския начин на живот. Този дух е изразен ясно и силно и в Първо послание на свети Иоан Богослов. Чети всичко това и проверявай живота си - такъв ли е той. Или, най-сетне, вземи чина на последованието на изповедта и по него разгледай поведението си. Преценявай живота и делата си не само като дела на човек, а като дела на човек християнин, и при това - с конкретна длъжност и обществено положение.

В резултат на този преглед на собствения живот ще излязат наяве безчислено множество беззаконни дела, думи, помисли, чувства, желания, които не би трябвало да съществуват, а са допуснати, множество такива, които е трябвало да направим, но не сме направили, а и немалък брой от извършените по закона ще се окажат осквернени поради нечистотата на мотивите. Ще се събере безчислено множество от всичко това, а може би и целият живот ще се окаже съставен само от недобри дела. Главното, което трябва да имаме предвид на този първи етап от опознаването на своята греховност, е точното определяне на делата. Както служебното досие се пише с точни данни и факти, така и всеки трябва да си представи в ума си списъка на своите дела със също такава определеност - с всички обстоятелства за време, място, лица, препятствия и така нататък. Ако самоизследването ни остава безплодно, то е поради факта, че правим само общи обзори.

Но при все това, не бива да спираме до тези подробности, а трябва да преминем по-нататък по пътя на греха или да влезем по-дълбоко в греховното сърце. Под делата, думите, отделните помисли, пожелания и чувства лежат постоянните разположения на сърцето, формиращи характерните ни черти. Някои наши дела са се промъкнали случайно, а други са произлезли от сърцето, и то с такава сила, че не сме имали сили да ги спрем, а други са били вършени непрестанно, превърнали са се сякаш в закон. Този преглед ни позволява да разберем, причинителите на какви дела се крият в сърцето и раждат постоянен, възникващ оттам, зов за тях. Точно това са греховните наклонности. Като ги разкрием, ще разсъблечем устроението на нашето сърце, броя и взаимното съчетание на влеченията му.

Когато това бъде направено, няма да може да се укрие и главната, управляващата всичко страст. Известно е, че коренът на всички грехове е самолюбието. От самолюбието произлизат гордост, користолюбие, сластолюбие, а от тях - всички други страсти, сред които за главни са считани осем, а останалите, производните, нямат чет. У всеки грешник са налице всички страсти - някои на дело, други в зародиш - защото у всеки, който греши, делата се ръководят от самолюбието, семето на всички страсти или греховни наклонности. Но не при всеки те се разкриват в еднаква степен - при един преобладава гордостта, при друг - сластолюбието, при трети - користолюбието. И гордият не е чужд на чувствените удоволствия, но не скърби, ако му се случи да няма такива. И користолюбивият мисли високо за себе си, но не скърби, ако понякога заради изгоди му се наложи да постъпи долно. И сластолюбецът е користолюбив, но не му пука за финансовите разходи, ако с тях се купуват утехи. Така всеки има една главна страст. Всички други стоят в сянка, в подчинено състояние спрямо нея и биват управлявани от нея, не смеейки да действат властно против главната страст. Всички наклонности и порочни навици, открити вече от човека в него, са белязани от някоя определена страст и се въодушевяват от нея. Тя е това, в което в най-голяма степен се въплъщава коренът на всички злини - самолюбието. Осъзнаването на собствената греховност трябва да завърши с разпознаването на тази страст.

Така накрая ще опознаеш и корена на твоята греховност, и най-близките му плодове - наклонностите, по-далечните плодове, многобройните дела, ще си представиш цялата история на твоята греховност и ще я нарисуваш като на картина.

б) След като опознаеш греховността си, не бъди неин студен наблюдател, а се старай да възбудиш и съответни на нея спасителни чувства на сърдечно разкаяние. Може би ти се струва, че тези чувства ще се родят в теб веднага щом разпознаеш греха, но на практика невинаги се случва така. Сърцето загрубява от греха. Както общият работник загрубява от своята работа, така загрубява и човекът грешник, който сам се продава да върши черната работа на греха - да копае рожкови ^[6] и да се храни с тях. Затова и тук трябва да работиш над себе си, за да оживиш чувството на разкаяние.

Хората достигат до тези чувства чрез чувството на вина за греховете и безответност за тях. Чувството на вина се намира по средата между разпознаването на греховете и покайните чувства и само се появява посредством самоизобличението.

Започни най-напред да изобличаваш себе си - и се изобличи. Отстрани всичко от вниманието си и се остави сам със съвестта си пред лицето на Всевиждащия Бог Съдия. Разкрий, че си знаел какво не бива да правиш - и въпреки това си го пожелал; можел си и след като си пожелал, да се откажеш - и не си употребил самовластието си за свое добро. И разумът, и съвестта са били против, и отвън е имало пречки, но всички тези вразумления са били презрени от теб. Направи така по отношение на всеки грях. Ще видиш, че всеки грях е вършен доброволно, с осъзнаване на неговата грешност и с усилие за преодоляване на пречките - и съвестта ще те накара безпрекословно да се признаеш за виновен. Лукавството на грешното сърце ще започне може би да измисля извинения - ту с немощта на естеството, ту със силата на темперамента, ту със стечение на обстоятелствата, ту с натиск от страна на житейските отношения - не го слушай. Всичко това е могло да усили влечението към греха, но никой никога не може да изтръгне съгласие за грях - то винаги е дело на волята. Ако кажеш: “Не искам!” - край на всички изкушения! Против тези думи лукави за извиняване грешни дела (Пс. 140:4) разкрий по-пълно личните си отношения - кой си, къде, кога и как си грешил, за да откриеш колко тежък е именно твоят грях, в твоята личност и при твоите обстоятелства - и във всичко ще видиш не поводи за извинения, а подробности, увеличаващи твоята вина. Пределът, до който трябва да бъде доведен процесът на самоизобличаване, е чувството на безответна вина - състояние, при което ще кажеш в сърцето си: “Нямам никакво оправдание - виновен съм”.

При това действие на изобличаване от съвестта човек ще припознае като свои греховете един по един и ще каже: “И за този съм виновен, и за другия, и за третия, за всичко, за всичко съм виновен” - ще се облече с греховете си и ще почне да чувства, че те тежат на него с цялата си тежест. При разпознаването на греховете все още може да си ги представяме като съществуващи извън нас; а при изобличението ги виждаме именно в самите нас и те тежат, и тежат още повече с това, че сме безответни за тях. Щом стигне до тази точка, на грешника не му остава нищо друго, освен да каже: “ Горко ми, окаяния! И това не е добре, и онова е зле. Сам съм виновен, че това не е добре и че е в мен”.

Щом човек произнесе в сърцето си: “Горко ми, окаяния!”, в него веднага ще почнат да се възраждат едно след друго болезнени чувства на разкаяние за греховете. И го е срам, че се е отдал на такива долни дела, и го е яд, че е проявил мекушавост към себе си и се е поддал на лошото си своеволие, и го боли, че се е довел до такова нравствено разстройство, и го е страх, че е оскърбил Бога и се е поставил в такова опасно положение и във времето, и във вечността. Тези чувства се сменят едно с друго и човек гори в тях като в огън. Той се вижда висящ над бездна и (2) се спуска до състоянието на отхвърлените. Безотрадната мъка дава място и на чувството за безнадеждност. И това е точката, в която бесът на отчаянието понякога хваща човека грешник и му внушава: “Вината ти е твърде голяма, за да ти бъде простено”.

Всеки грешник изпитва тези чувства в по-голяма или по-малка степен. Няма защо да съжаляваме, че ги има, а трябва да желаем да ги има и да бъдат по-силни. Колкото повече гори човек в тях и колкото е по-силно горенето, толкова е по-спасително. В силата на това горене е основата на бъдещата изправност. Тогава сърцето ще узнае колко горчив е плодът на греха и от това черпи сила да се отвръща от очарованието му.

в) Чувствата на разкаяние очевидно имат разлагащо действие. Някакво слово прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни (Евр. 4:12). Но целта, с която Божията благодат извършва това в човека, не е само да разруши, а чрез разрушаването на старото да изгради нещо ново. Това ново се засява от полъха на надеждата за възможност да се поправи всичко. Има възможност да поправиш неизправното и да си върнеш изгубеното, само се залови за работа. Може да ти се струва, че от чувството на разкаяние до обета: “И така, отхвърлям греха и давам обещание да служа само на Бога в изпълнение на Неговите заповеди”, има само една крачка. Но даващият такъв обет трябва да бъде уверен, че, от една страна, предишната му неизправност може да бъде простена, а от друга, че той може да получи сила като помощ за устояване в обета. Ето защо даването на обет да се служи на Господа се предшества от добра надежда за помилване и за получаване на помощ свише; а тази добра надежда се поражда от вярата в Господ Спасителя, Който на кръста скъса ръкописанието на греховете ни и след възнесението ни даде всички божествени сили за живот и благочестие. Без тази вяра и поражданата от нея добра надежда измъчваният от съкрушителни чувства на разкаяние върви по иудиния път. Ето кога кръстът на Спасителя действително е котва за човека! Висейки, сякаш над бездна, в болезнено съкрушение за греховете, той го вижда като единствен спасител, хваща се за него с цялата сила на вярата и надеждата и черпи сила на въодушевление за даване на обет. Както удавникът се хваща здраво за дърво, така каещият се, се хваща за Христовия кръст и чувства, че вече няма да загине. Обикновено познаваме силата на кръстната смърт на Господа, а преминалият това болезнено разкаяние за греховете я чувства, защото тя става елемент от живота му.

И така, измъчван от чувства на разкаяние и вече разколебаван от безнадеждност, придвижвайки се към желания обет,

a) най-напред побързай да възкресиш живата вяра в силата на кръстната смърт на Христос Спасителя. Всички грехове на всички хора, а следователно - и твоите, са приковани към кръста. Съживи тази увереност и върху сърцето ти ще повее отрада, и щом се стопли от тази вяра, у него веднага ще се появи добра надежда.

b) Прибави към това и твърдата увереност, че щом пристъпиш към тайнствата, ще ти бъдат дадени сили за изпълнение на обета. Те не биват отказвани на никого. Господ затова и ги е придобил - за да ги раздава. Тази увереност ще напрегне и собствените ти сили и ще роди готовност да работиш усърдно при наличието на тази помощ. Ще се роди ли обет, ако липсва увереност в помощта свише? Но, от друга страна, ще дойде ли тази увереност, ако не мислиш за обета? Тук е налице взаимодействие.

g) И ето, щом в теб стане това съчетаване между увереност и готовност, дай обет - през всички дни на живота си да служиш само на Бога. Този сърдечен обет, произтичащ от вяра в нашия Господ Иисус Христос, произнесен искрено, ще разпръсне целия мрак, който до този момент е обгръщал душата, и ще освети всички нишки на вътрешния и целия ред на външния ти живот. Тук сърцето сключва завет с Бога в Христа Иисуса и предишната решимост получава истински християнски характер.

След като човекът грешник е достигнал до обета - отсега нататък да служи само на Бога, - той трябва да бърза към тайнството Покаяние. Необходимостта от това е толкова голяма, че всичко, направено досега, без него не само ще остане недовършено, но и ще бъде без никаква стойност. То получава цялата си тежест, цялото си значение и сила само в това тайнство. Затова там, където няма тайнство покаяние, няма и живеещи истински по християнски.

А) Първото, което прави това тайнство необходимо, е известната неукрепналост на вътрешния труд, известната му неопределеност и колебливост. Мислите ни, докато още са в главата, са променливи в хода си, неподредени, неустановени в движението - и това е така не само тогава, когато даденият въпрос още не е изяснен, но и тогава, когато сме го обмислили добре. Но щом ги изложим на хартия, те не само се подреждат, но и окончателно се изясняват и затвърждават. Точно по същия начин и промяната на живота, която само е замислена в теб, е нерешителна и нетвърда, и формите на живота, предначертани през това време, са колебливи и неопределени. Те получават твърда установеност в тайнството покаяние, когато грешникът разкрие в църква своите неизправности и даде обет да бъде изправен. Разтопеният восък се разлива безформено; но когато го наливат в калъп или му поставят печат, от него се получава нещо. Трябва да поставим печат и на вътрешния си човек, за да приеме определен образ. Това се извършва над него в тайнството покаяние: тогава го запечатва Божествената благодат на Духа.

Б) Човек получава духовен живот от Божия Дух. Благодатта на Духа се смесва с нас, започва да живее и да действа в нас и да поражда живот според духа. До този момент тя е действала в каещия се отвън - подбуждала го е отвън, отвън е наблюдавала всички изправящи движения вътре и им е съдействала; но още не е проникнала вътре, не се е вселила. Тя прави това в тайнството покаяние (а при обърналия се за първи път към Господа - в тайнството кръщение). Както измъчваният от жажда чувства освежаване и подкрепа от няколко глътки прохладна вода, така и горящият в огъня на разкаянието получава в тайнството покаяние окончателно подслаждаща неговата горест и същевременно укрепваща го сила.

В) Това, което прави тайнството покаяние особено необходимо, е, от една страна, свойството на греха, а от друга - свойството на нашата съвест. Когато грешим, си мислим, че не само извън нас, но и в самите нас не остават следи от греха. А в същото време той оставя дълбоки следи и в нас (и извън нас - върху всичко, което ни заобикаля, и особено на небето, в решенията на Божественото правосъдие. В часа на греха там се решава какво да стане със съгрешилия - в книгата на живота той бива вписан в списъка на осъдените - и свързан на небето. Божествената благодат не ще слезе върху него, докато на небето той не бъде заличен от списъка на осъдените, докато не бъде развързан там. Но на Бога Му е било угодно да постави небесното развързване - небесното заличаване от списъка на осъдените - в зависимост от развързването на вързаните с грехове на земята. И така, приеми тайнството покаяние, за да бъдеш удостоен с всестранно развързване и да дадеш възможност на духа на благодатта да влезе в теб (и да осигуриш на духа на благодатта достъп вътре в теб). Съвестта, сега отново очистена, възвърнала си нежността и чувствителността към нравствената област, не ще си даде покой, докато не се уверим със сигурност, че ни е простено. Такава е тя в обикновения ни живот: не ни позволява и да се покажем пред очите на онзи, когото сме оскърбили, докато не се уверим, че ни е простил. А по отношение на Бога тя е още по-придирчива. Макар, когато човек се издига до решителен обет, върху него да слиза известно уверение, че сега не е противен на Бога, тази увереност е негова собствена и не може да бъде твърда - скоро ще я разколебае съмнение: “Наистина ли е така? Да не би това да е самоизмама?”, а съмнението ще внесе вътре тревога, а от тревогата ще се породи малодушие. При това животът няма да има нито твърдост, нито подреденост. И така, човек трябва да чуе всеопрощение от името на Бога, та като се успокои окончателно от увереността в Божията милост, след това да действа по-решително и по-твърдо с тази увереност. Иди да се изповядаш - и ще получиш от Бога обява за прошка.

За спасителната изповед трябва да се приготвиш както трябва. Който е изпълнил всичко казано дотук, е готов. Пристъпи с благоговейна вяра!

а) След като се убедиш твърдо в необходимостта от това тайнство, пристъпи към него - не като към някакъв придатък в промяната на живота ти или като към обикновен обичай, а с пълната вяра, че за теб, като грешник, това е единствено възможният път на спасение; че ако го отминеш, ще останеш в числото на осъдените и следователно, извън всички милости; че ако не влезеш в тази лечебница, не ще върнеш здравето на духа си и ще си останеш, както си бил, болен и разстроен; че не ще видиш царството, ако не влезеш в него през вратата на покаянието.

б) С такива увещания възроди в себе си желанието за това тайнство. Пристъпвай към него не като към място за заколение, а като към извор на блага. Който живо си представи плода, който се ражда в него от изповедта, не може да не се стреми към нея. Човекът отива там целият в рани, от главата до петите няма здраво място, а се връща здрав във всички части, жив, крепък, с чувството, че е в безопасност от бъдещи зарази. Върви натам под тежък товар - цялата купчина от миналите грехове е върху него, тя го измъчва и му отнема всеки покой, а се връща оттам облекчен, зарадван, в отрадно разположение на духа, че е получил документ за всеопрощение.

в) Ще има срам и страх - нека! Това тайнство трябва да бъде силно желано именно поради това, че предизвиква срам и страх; и колкото повече срам и страх има, толкова е по-спасително. Като желаеш това тайнство, желай по-голямо засрамване и по-голям трепет. Който решава да се лекува, нима не знае за болезнеността на лечението? Знае; но решавайки се на лечение, той, заедно с това, се обрича на свързаните с него страдания, с надежда за оздравяване. И ти, когато си се измъчвал при обзелите те чувства на разкаяние и си се стремял да се приближиш до Бога, не си ли казвал: “Готов съм да понеса всичко, само ме помилуй и ми прости!”? Ето че стана според твоето желание. Да не те смущават обземащите те срам и страх - те за твое добро са съединени с това тайнство. Като прегориш в тях, ще укрепнеш повече нравствено. Вече неведнъж си горял в огъня на разкаянието - погори и още. Тогава си горял сам пред Бога и съвестта, а сега погори пред свидетел, поставен от Бога, за свидетелство на искреността на онова уединено горене, а може би за допълване на непълнотата му. Ще има съд и на него ще има отчаян срам и страх. Срамът и страхът по време на изповед изкупват тогавашните срам и страх. Ако не искаш онези, премини през тези. При това винаги става така, че според степента на тревогата, която преживява изповядващият се, в него преизобилства и утешение след изповедта. Ето къде Спасителят наистина се проявява като успокоител на трудещите се и обременените! Искрено покаялият се и изповядалият се познава от опит със сърцето си тази истина, а не я приема само с вяра.

г) След това, като си припомниш отново всички извършени от теб грехове и като възобновиш узрелия вече в тебе обет да не ги повтаряш повече, издигни живата вяра, че стоиш пред Самия Господ, Който приема изповедта ти, и разказвай всичко, без да скриваш нищо от онова, което ти тежи на съвестта. Ако си пристъпил с желанието да се засрамиш, няма да се криеш, а ще опишеш колкото се може по-пълно срамотата си в жаждата си за грехове. Това ще служи за насищане на съкрушеното ти сърце. Трябва да бъдеш уверен, че всеки казан грях бива изхвърлен от сърцето, а всеки укрит грях остава в него за още по-голямо осъждане поради това, че грешникът е бил с тази рана близо до всеизцеляващия Лекар. Като е скрил греха, той е прикрил раната, без да съжалява, че грехът измъчва и разстройва душата му. В разказа за блажена Теодора, която преминавала през митарствата, се казва, че злите ѝ обвинители не намирали в бележките си записани греховете, за които тя се е изповядала. След това ангелите ѝ обяснили, че изповедта заличава греха от всички места, където той е отбелязан. Той вече не се води на този човек нито в книгата на съвестта, нито в книгата на живота, нито при тези зли погубители - изповедта е заличила тези вписвания. Изхвърли без остатък всичко, което ти тежи. Пределът, до който трябва да доведеш разкриването на своите грехове, е - духовният ти отец да придобие точна представа за теб, да си те представя такъв, какъвто си, и като развързва, да развързва именно теб, а не някого другиго, та когато каже: “Прости и освободи каещия се от съгрешенията, които е извършил”, в теб да не остане нищо на което би подхождало да се намира под тези думи. Добре правят ония, които, готвейки се за изповед за първи път след дълго пребиваване в грехове, намират време да поговорят предварително с духовния отец и да му разкажат цялата история на греховния си живот. За такива хора няма опасност да забравят или да пропуснат нещо в смущението си по време на изповед. По всякакъв начин си струва да се погрижим за пълно разкриване на греховете си. Господ е дал власт на свещениците да развързват не безусловно, но при условието да са налице разкаяние и изповед. Ако това не е изпълнено, може да се случи така, че когато духовният отец произнася: “Прощавам и освобождавам” Господ да каже: “А Аз осъждам”.

д) Ето, изповедта е приключила. Духовният отец вдига епитрахила, покрива с него главата на каещия се и държейки ръка върху нея, произнася разрешителната молитва за освобождаване от всички грехове, запечатвайки го с кръстен знак върху главата. Какво става в този миг в душата е известно на всеки искрено каещ се. Потоци благодат от главата се разливат в сърцето и го преизпълват с отрада. Това не е от човеци, нито от каещия се, нито от произнасящия разрешителна молитва - това е тайна на Господа Изцелител и Успокоител на душите... При това се случва някои ясно да чуват в сърцето си някое Божествено слово за укрепване и въодушевяване за бъдещ труд. Това е сякаш духовно оръжие, връчвано от Христос Спасителя на човека, който сега постъпва в числото на воюващите под Неговия знак. Който е бил удостоен да чуе такова слово, нека после да го пази като успокоително и въодушевяващо; успокоително - защото е явно, че изповедта е приета, щом като на Господ Му е било угодно да влезе сякаш в разговор с каещия се; въодушевяващо - защото в момент на изкушение е достатъчно само да си го припомним и биваме изпълвани със сила незнайно откъде!... С какво повдигат бойния си дух воините по време на война? - С думите от речта на пълководеца, които са подействали най-силно. Така е и тук.

е) С това всичко приключва... Остава само да паднеш коленопреклонно пред Бога с чувства на благодарност за неизказаните Му милости и да целунеш Кръста и Евангелието в знак на обет - да вървиш неотклонно по пътя, посочен в Евангелието, със саморазпъване, да вървиш след Христос Спасителя, както е описано в Евангелието, под благото Му иго, което едва сега си поел върху себе си. След като направиш това, тръгни си с мир, с намерението непременно да действаш така, както си обещал, като помниш, че от този момент нататък съдът над тебе ще бъде вече от думите ти. Дал си обет - спазвай го; запечатал си го с тайнство - още повече му бъди верен, за да не попаднеш отново в групата на потъпкващите благодатта.

ж) Духовният отец ще ти наложи епитимия, приеми я с радост. А ако не ти наложи, помоли го да ти даде. Това ще ти бъде не само напътствие за добрия път, по който поемаш, но и защита и прикритие от враждебни действия срещу теб в новия ти начин на живот. Ето какво пише по този въпрос светейшият константинополски патриарх в отговор на лютераните: “Придружаваме опрощаването на греховете с епитимии поради много уважителни причини. Първо, с цел, чрез доброволно страдание тук грешникът да се освободи от тежко недоброволно наказание там, в другия живот, тъй като Господ от нищо не се умилостивява толкова много, както от страданието, и още повече - от доброволното страдание. Затова и свети Григорий казва, че за сълзите се въздава с човеколюбие. Второ, за да унищожи в грешника онези страстни копнежи на плътта, които пораждат грях, тъй като знаем, че противоположното се лекува с противоположно. Трето, за да служи епитимията като вериги или юзда за душата и да не ѝ позволява отново да се захваща със същите порочни дела, от които едвам се е очистила. Четвърто, за да приучи (каещия се християнин) към труд и търпение, защото добродетелта се постига с труд. Пето, за да виждаме и да знаем дали каещият се е намразил напълно греха” ^[7].

Който премине както трябва целия този курс на духовното лечение и най-важното, изповяда без остатък греховете си, се връща от Божия дом, както се връщат от съдилище виновници, които вместо смъртна присъда са чули там произнасяне на помилване и забравяне на техните престъпления, връщат се с предълбоко чувство на благодарност към Спасителя на нашите души, с твърдата решимост да посветят целия си останал живот на Него и на изпълнение на Неговите заповеди, с крайно отвръщане от всички предишни грехове и неудържимо желание да заличат всички следи от предишния недобър живот. Получилият прошка на греховете чувства, че не е пуст, че го е посетила някаква особена сила. Божествената благодат, която до този момент е действала само отвън върху него в неговата помощ, за да победи себе си, сега с думите: “Прощавам и освобождавам”, е влязла вътре, смесила се е с неговия дух и го е изпълнила с огненост и устремителност, с които той сега отива по делата си и по своя работа до вечерта на живота си (Пс. 103:23).

В притчата за блудния син бащата, като приел завърналия се с разкаяние син, се хвърлил на шията му и го обцелувал в знак на всеопрощение, наредил да го облекат и да приготвят светла и радостна вечеря. Родителското сърце не се задоволило само с прощаване - то иска напълно да увери сина си в своето помирение с него и да изрази по-силно радостта от срещата с него след толкова мъчителната раздяла. Бащината любов дава това, което синовната надежда не е и очаквала. Кой грешник е могъл да очаква нещо повече, след като е получил всеопрощение? И ето, при все това, той е поканен и на Господня вечеря, на която Господ Сам му дава да яде Неговата плът и да пие Неговата кръв. Това е венецът на щедростта към обръщащия се грешник, но все пак не е излишък, а е съществена необходимост при възсъединяването с Господ.

Християнският живот е живот в Господа Иисуса Христа. Повярвалият се облича в Христа и живее чрез Него. Падналият след кръщението губи тази благодат; ставайки от падението и завръщайки се при Господа, той отново трябва да бъде удостоен с нея - и бива удостоен при светото Причастие. Който яде Моята плът и пие моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (Иоан. 6:56) - казва Господ. В този момент в каещия се поставя начало на живот в Христа Иисуса. Господ е казал, че Той е лозата, а вярващите в Него - пръчките (Иоан. 15:4-6). Пръчката не живее, ако не е на лозата; така и вярващите не живеят, ако не са в Господа. Никъде, освен в тази лоза, няма истински живот. Което не е на нея, е мъртво. Затова, който иска да живее истински, трябва да се прихване към нея, да получава от нея жизнени сокове и да живее, хранейки се с тях. Прихващането се извършва при светото Причастие - тук християнинът става едно с Господа. Когато Господ е ръководел грешника към пълно покаяние, Той само е хлопал на вратата на сърцето; а щом тя се отвори от съкрушението и покаянието, Той влиза вътре и вечеря с причастилия се.

Сега човекът се ражда отново. У него започва живот от напълно нов вид. Животът не може да продължава без храна и при това - сродна на него храна. А такъв вид храна са тялото и кръвта на Господа. Самият Той е казал: Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие (Иоан 6:55). Тъкмо с тях започналият нов живот трябва да храни този живот. Още по-необходимо е да вкуси тази храна още в самото начало, при първите, така да се каже, движения на новия си живот. Казват, че първата храна има влияние върху характера на телесния живот и след това представлява постоянна потребност на тялото. А какъв трябва да бъде характерът на живота на покаялия се? - Живот в Христа Иисуса, нашия Господ. Каква трябва да бъде постоянната му потребност? - Потребността от общуване с Господ. Нека да бърза още при първите движения на този живот да вкуси тялото и кръвта Христови, за да положи, така да се каже, основа на живот, съответстващ на Христа, и да породи жива потребност от постоянно общуване с Него посредством това вкусване. Вкусващият, като почувства сладостта на тази мана небесна, след това вече не ще може да не жадува и да не иска все повече и повече тази храна.

И така, след като получиш помилване и всеопрощение в покаянието, пристъпи към свето Причастие, за пълнота на съживяването на вътрешния ти човек.

Няма нужда да си предписваш специални правила за подготовка за това. Покаялият се вече има всичко необходимо за това и естествено преминава към причастяване. Който е оплакал греховете си и се е изповядал, е готов да пристъпи към това велико тайнство. И апостолът не предписва нищо повече; само казва: да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата (1 Кор. 11:28). Може да се каже: “Пази това, което имаш, или не го губи и това е достатъчно”.

Според установения при нас ред, след изповед не минава много време до причастяването - в повечето случаи само една вечер, сутрин и литургия. В тези моменти трябва да се погрижиш да запазиш благонастроението, донесено от храма след изповедта, и да го използваш при общуването с Господ в светото Причастие.

а) Пази вниманието неразсеяно и сърцето безметежно. Пази се от разсейване и смущаващи грижи и като се отстраниш от всичко, влез в себе си и пребъдвай там само с мисълта за Господ, Който ще дойде при тебе. Отстрани всяко движение на мисълта и като съзерцаваш само Господа, Му се моли с неразсеяна сърдечна молитва.

б) Ако мисълта не може да стои единствено в това, дай ѝ за занимание размишление за самото свето Причастие; а за да не блуждае много, я свръзвай с думи на Господа и на светите апостоли за това тайнство.

в) Като размишляваш за някое изречение на Господа или на светите апостоли, извличай от него назидание и се настройвай за съкрушена молитва. Щом молитвата дойде, падай пред Господа и не отстъпвай от молитвата, докато има молитва.

г) Прекарай вечерта в тези занимания, докато сънят ти затвори очите. Настъпва утро. Щом дойдеш на себе си, като се събудиш, най-напред възкреси съзнанието за величието за тебе на настъпилия ден. Но не се суети, не се разсейвай с много неща, дръж пред вниманието си само това, което ще се случи с теб и в теб. Пази се! Врагът по всякакъв начин ще те изкушава, за да постави душата в недобро състояние, като се старае или да разсее мислите, или да породи грижа за нещо, или да възбуди недоволство от нещо или неприязън към някого. Внимавай в себе си, молейки се на Господа, и ще избегнеш тези спънки.

д) Като влезеш в храма, се чувствай така, все едно си в Сионската горница, където Господ причастил светите апостоли, и внимавай повече от всякога в това, което пеят и четат, като насочваш всичко към помисъла, че Сам Господ ти приготвя спасителна вечеря.

е) При това разпалвай вярата в действителното присъствие на Самия Господ и Спасител в светите Тайни. Изхождайки от тази вяра и съзерцавайки Самия Господ, вече сякаш идващ към теб, зови със самоунижение: Не съм достоен да влезеш под моя покрив. От самоунижението преминавай към синовен страх, който не отчуждава, а носи благоговейна трезвост. И тъй като Сам Господ и приканва, и заповядва да пристъпиш - бъди готов да пристъпиш с добра надежда, с желание и жажда, като кошута към водни потоци, и очаквайки с увереност да приемеш Самия Господ, а с Него - и всички съкровища на живота, скрити в Него. От това очакване, което не ще те посрами, като се обърнеш отново към себе си, в готовност да срещнеш Господа, разпалвай по-силно сърдечното съкрушение и повтори обещанието да се отвръщаш от греха, дори за тази цел да се наложи да умреш.

ж) Потруди се да прекараш цялата литургия, преминавайки от едно от тези чувства към друго, и с това благонастроение пристъпи накрая към Господнята чаша и щом я видиш, направи поклон пред идващия при теб Господ, и като отвориш уста и сърце, Го приеми, като възкликнеш смирено и благоговейно заедно с апостол Тома: Господ мой и Бог мой!

Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже!

Като пристъпиш с такова разположение към Господнята чаша и като се отдалечаваш от нея, ще чувстваш в сърцето си: Съвсем истинско е словото на моя Владика и Бог. Защото, като се причастявам с Божествените и Животворящи Дарове, не съм вече сам, а съм с Тебе, Христе мой, трислънчевата светлина, която просвещава света. От този момент започваш да носиш в себе си Христа. Усърдно се погрижи всячески да Му осигуриш покой и да Го задържиш в себе си. Ако Христос е в теб, кой ще бъде, против теб?... (срв.: Рим. 8:31). И ще можеш всичко друго чрез укрепващия те Господ (срв.: Фил. 4:13).

С това приключва изграждането на духовния живот в човека християнин, който след грехопадение отново се обръща към Богоугаждане.

Това е цялата последователност на обръщането! Тя е представена тук под формата на дълъг процес, за да се видят всички етапи, през които трябва да премине обръщащият се при взаимодействие между свободата и благодатта. Всичко казано се случва при всеки обръщащ се; но как и в каква степен - това зависи от личността и обстоятелствата на всекиго. При един обръщането става за няколко минути, като за това време той и бива събуден, и се разкайва, и се издига до решимост. Духовните явления са мигновени. Впрочем случаите на обръщане от този род са твърде редки; в повечето случаи цялото обръщане се извършва не изведнъж, а постепенно. Макар самите вътрешни изменения да са мигновени, хората невинаги достигат до тях изведнъж, а понякога правят това след доста дълъг труд над себе си. Затова при друг пълното обръщане продължава години. Главните точки, в които се получава застой, са онези, където трябва да страда самолюбието например, при преодоляване на пречки или на подбудителите на греха, при изповед и други. Последното състояние, до което трябва да достигнеш, е пълното отчуждаване от всичко и предаване себе си на Господа. От този момент започва пълноценният истински християнски живот, защото тогава човек е близо до целта - скрит е в Бога. Всичко зависи от усърдието, с което някой се захваща със себе си, и от убеждението, че щом нещо е необходимо, значи трябва да го направи - дали сега, или по-късно, но трябва; и по-добре сега - и започва да се труди, и скоро се установява на ново поприще. Това установяване е най-важното дело на обръщането.

Когато квачката намери някое зрънце и съобщи това на пиленцата си, тогава всички те, където и да се намират, се втурват през глава към нея и събират човчиците си към точката, където е и нейната човка. Точно по същия начин, когато Божествената благодат въздейства на човека в сърцето му, тогава духът му прониква там със съзнанието си, а след него проникват и всички сили на душата и тялото. Оттук и законът за пребиваването вътре в себе си: дръж съзнанието си в сърцето си и събирай там с напрежение всички сили на душата и тялото. Пребиваването вътре в себе си всъщност е заключване на вниманието в сърцето, а напрегнатото събиране там на всички сили на душата и тялото е съществено средство или занимание, подвиг. Впрочем те взаимно се раждат и предполагат едно друго, така че едното не може да съществува без другото. Който е заключен в сърцето, той е събран; а който е събран, той е в сърцето.

Трябва да се събираме около съзнанието в сърцето с всички сили - и с ума, и с волята, и с чувствата. Събирането на ума в сърцето е внимание, събирането на волята - бодрост, събирането на чувството - трезвение. Вниманието, бодростта, трезвението са три вътрешни действия, чрез които се извършва самосъбирането и действа пребиваването вътре в себе си. У когото те са налице, и при това - всичките, той е вътре; у когото липсва дори само едно от тях, той е навън. След тези душевни действия натам трябва да се насочват и телесните органи, съответстващи на тях. Така, след вниманието следва насочване погледа на очите навътре, след бодростта - напрягане на мускулите на цялото тяло в посока към гърдите, след трезвението - изтласкване на влажните, както се изразява Никифор, разслабващи движения, приближаващи се към сърцето откъм долните части на тялото, потискане на удоволствието и покоя на плътта. Тези телесни действия, действайки заедно с душевните, са изключително силни помощници на горепосочените душевни средства, без които те не могат и да съществуват.

И така, цялото действие на пребиваването вътре в себе си чрез самосъбиране се състои в следното. В първия момент след пробуждането от сън, веднага щом дойдеш на себе си, слез навътре към сърцето, в телесните гърди, след това свикай, привлечи, напрегни там и всички душевни и телесни сили чрез внимание на ума, с насочване на очите натам, с бодрост на волята, с напрегнатост на мускулите и трезвение на чувството, с потискане на удоволствието и покоя на плътта, и прави това дотогава, докато съзнанието не се установи там като на свое място - седалище, не залепне като нещо лепкаво към здрава стена; и после пребивавай там неотлъчно, докато си в съзнание, и повтаряй често същото действие на самосъбиране и с цел неговото възобновяване, и с цел неговото укрепване, защото то ежеминутно ту отслабва, ту се нарушава.

Трябва да знаем, че това пребиваване и събиране вътре в себе си не е същото, каквото е вглъбяването при размишляване или замислеността, макар да прилича много на него. Последното стои само на изхода на ума, оставяйки другите сили незаети, и се държи в главата; а това стои в сърцето, на изхода на всички движения, по-ниско и по-дълбоко от всичко, което е в нас и което се случва в нас, така че всичко това се извършва вече над него, пред очите му, и бива или разрешавано, или забранявано. Оттук от само себе си е очевидно, че пребиваването вътре в себе си е, в същинския си вид, условие за истинско господство на човека над себе си, следователно, за истинска свободност и разумност, а поради това - и за истински духовен живот. Това е все едно, както във външния свят за владетел на града бива считан този, който владее крепостта. Затова всеки духовен труд и въобще всеки подвиг трябва да бъде извършван оттук, в противен случай той не е духовен, стои по-долу от подвижничеството и трябва да бъде отхвърлян. Царството Божие вътре във вас е (Лук. 17:21) - казва Господ и след това е заповядал относно един духовен труд: “Влез в скришната си стая и заключи вратата” (Мат. 6:6). Това, според тълкуванието на всички свети отци, е скришната стая на сърцето. Поради тази причина духовният, спасяващ се, подвизаващ се човек се нарича вътрешен.

Това, че събирането вътре в себе си е най-подходящото средство за запазване на ревността, се вижда от следното: 1. Събраният трябва да гори, тъй като събира всичките си сили в едно, както разсеяните лъчи, бидейки събрани в една точка, предизвикват силна топлина и подпалват. И действително събирането винаги е съчетано с топлина: при него духът се вижда сам със себе си - както казва Никифор - и скача от радост. 2. Събраният е силен като строена в боен ред войска или като сноп вързани слаби тръстикови пръчки. То, подобно на препасването на кръста, означава готовност и сила да се действа. Несъбраният винаги е слаб и или пада, или не върши нищо. 3. Събраният вижда всичко в себе си. Който е в центъра, вижда по всички радиуси, вижда всичко в кръга еднакво и сякаш наведнъж, а излезлият от центъра вижда в посоката само на един радиус; точно по същия начин и този, който е събран вътре в себе си, вижда всички движения на своите сили - вижда ги и може да ги управлява. А горенето на духа, силата и зрението представляват истинския дух на ревността, който е съставен от тях. Затова трябва да кажем: само бъди вътре и не ще престанеш да бъдеш ревностен.

Ето колко значимо е пребиваването вътре в себе си! Значи трябва да се потрудиш, за да го придобиеш, тъй като и то не се получава веднага, а след време и много търсения. Поставяме го на първо място поради това, че представлява условие за духовен живот. Усъвършенстването му зависи от съвършенството на пораждащите го три душевни и три телесни действия, а именно - на вниманието на ума, съчетано с обръщане на очите навътре, на бодростта на волята, съчетана с напрягане на тялото, и на трезвението на сърцето, свързано с премахване на удоволствието и покоя на плътта. А в пълна светлина ще се яви тогава, когато бъде придобита чистотата на ума от помисли, чистота на волята от пожелания, чистота на сърцето от пристрастия и страсти. Но и дотогава то все пак е пребиваване вътре в себе си, макар и несъвършено, незряло, и с прекъсвания.

Оттук от само себе си е очевидно кои са средствата за неотлъчно пребиваване вътре в себе си или по-добре да кажем, средството за това е едно: отстранявай всичко, което може да наруши посочените три действия в двойното им съчетание или всичко, което може да отвлича навън силите на душата и съответстващите им части на тялото - ума и сетивата, волята и мускулите, сърцето и плътта. Сетивата се разсейват от външните впечатления, умът - от помислите, мускулите се отпускат от отпуснатостта на членовете, волята - от пожеланията, плътта - от покоя, сърцето - от пленяването или привързването към нещо. Следователно дръж ума си без помисли, сетивата - без разсейване, волята - без пожелания, мускулите - без отпускане, сърцето - без пленяване, плътта - без угаждане и покой. И така, условието и същевременно средството за пребиваване вътре в себе си е: в душата - борба с помислите, пожеланията и пленяванията на сърцето, в тялото - неговото свързване, а след тях - изменение на външния ред. Ако се съди по това, и всички последващи подвизи, които ще бъдат насочени към умъртвяване на самомнението, са същевременно средства и за пребиваване вътре в себе си.

Ето защо в наставленията на светите отци (учението за трезвението, пазенето на ума) вътрешният живот винаги се поставя в неразривна връзка с подвижническата борба. Но събирането вътре в себе си и борбата не са едно и също нещо. Събирането в себе си е отделно духовно действие, най-началното. То е мястото, където се върши всичко духовно - и борбата, и четенето, и богомислието, и молитвата. Каквото и да правиш, подвижнико, винаги най-напред влизай вътре и действай оттам.

“Старай се да влезеш в жилището, намиращо се в теб, и ще видиш небесното жилище” - казва свети Исаак Сирин. И наистина, влезлият вътре в себе си вижда един друг свят, подобен на необятно здание, невидимо и невъображаемо, но запечатващо се в съзнанието, в което обаче човек вижда не себе си и не това, което става вътре в него, тъй като всичко това трябва да замълчи - и мълчи. При първия зов на призоваващата благодат заедно с влизането вътре в себе си се разкрива и този свят, независимо от това, дали човек иска, или не. Но след това негово виждане, също както и пребиваването вътре в себе си, бива предадено на свободата на човека и трябва да бъде извършвано. Това занимание, като осъществяване на втората промяна при издигането на човека до решимост и ревност, е второто средство за съхраняване и подгряване на ревността.

То се състои в това - да държим в съзнанието и чувството цялото устройство на духовния свят. Както влезлият в някоя стая се нарича виждащ стаята, когато я държи цялата, с цялото ѝ разположение, в съзнанието си, така и влезлият вътре в себе си, като на праг, ще вижда другия свят, когато запечатва в съзнанието си целия негов порядък. Следователно всичко, за което става въпрос тук, ще се изпълни, когато умът разбере какво представлява зданието на духовния свят, когато запечата в съзнанието си или се затвори в него със съзнанието си и стои в него неотлъчно.

Цялото устроение на духовния, невидим, мислен, но не по-малко реален свят може да бъде накратко описано така: “Единият Бог, покланяем в Троица, Който е сътворил всичко и всичко изпълва, издига или според апостола, възглавява (виж: Еф. 1:10) всичко в нашия Господ Иисус Христос, чрез Светия Дух, действащ в светата Църква, Който след усъвършенстване на вярващите ги превежда в другия свят, което и ще продължава до времето на изпълнение на всичко или до края на света, когато, след възкресението и съда, ще бъде въздадено на всекиго според делата му - едни ще се сринат в ада, други ще се заселят в рая и Бог ще бъде всичко във всичко (срв. Еф. 1:23)”.

Това е всеобхватната рамка на всичко истински съществуващо, което се случва и ще се случи. Тук е обобщено цялото съдържание на Божественото откровение. Всичко възможно и действително влиза тук и е тук. Това е съдържание и на Символа на вярата. Главните предмети тук са: Божието вседържителство, домостроителството на спасението и четирите последни - смъртта, съдът, раят и адът. Тези именно предмети Христовият светител Тихон заповядва на всички християни да помнят непрестанно от най-ранна детска възраст до гроба.

Подвизаващият се християнин трябва да запечата в ума си това устроение , тоест да го доведе до светла яснота на съзнанието или така дълбоко да влезе в него или да го възприеме в себе си, че то да бъде сякаш сраснато със съзнанието - така да се съедини с него, че съзнанието да не може да направи и движение, без да го почувства в себе си или върху себе си, както не можем да направим движение с ръката, без да раздвижим въздуха или да отворим очи, без да ни въздейства светлината. Най-доброто средство за това е: установяване в този порядък, подобно на това, както поглеждащият се отстрани се вижда намиращ се в определена пространствена позиция спрямо всички заобикалящи го предмети - установяване, следователно в Божието вседържителство, в Неговата десница, усещане на себе си държан от Него, проникван и виждан от Него, или както казва свети Василий Велики, помненето, че си наблюдаван; установяване в участие в домостроителството на спасението, в качеството на член на Църквата - чувството, според Златоуст, че си воин Христов и си записан в онзи град; установяване в смъртта и съда, с насочване на окото ту към рая, ту към ада.

Това установяване не се дава изведнъж... То е цел. Търсенето му, извършването му, за да го придобиеш, е мислен, много труден и продължителен, но не може да се каже, че е и много сложен подвиг. Той целият се състои в просто напрегнато гледане с ума на тези предмети. Виждай се поддържан от Божията десница и гледан от Божието око, спасяван в Господа, стоящ в смъртта, пред съда, в очакване или да приемеш рая, или да бъдеш погълнат от ада. Целият труд отначало се насочва само към това - да видиш всичко това. Който се сдобие веднъж с това виждане, той след това ще започне да вижда по-лесно и по-често; и колкото по-непрекъснато, по-напрегнато и по-усърдно извършва това, толкова по-скоро ще достигне по този начин до непрекъснато виждане или, което е същото, до стоене в духовния свят, пред Бога, в Църквата, в часа на смъртта и съда, в преддверието на ада или рая.

Последният предел на този труд е стоене в духовния свят или усещане на себе си в него. А именно: по отношение на Божието вседържителство - живот с чувството, което има детето в скута на майка си; по отношение на Божието всевиждане - с чувството, с което поданик стои пред царя; по отношение на домостроителството на спасението - с чувството, с което войник стои в строя или син - в дома на баща си, или работник - над работата си, или както се чувства човек сред приятели или заедно със семейството си; по отношение на смъртта и съда - като престъпник, очакващ всеки момент своята присъда; по отношение на рая и ада - като стоящ на възможно най-тясна дъска, от едната страна на която има бездна, клокочеща от огън, а от другата - прекрасна градина. За този, когото Господ е удостоил да почувства всичко това, трябва да кажем, че със съзнанието и сърцето си е излязъл от този свят и пребивава в другия, че е влязъл в Божието царство или го е приел в себе си. Царството Божие вътре във вас е. Това излизане от настоящия свят и влизането в другия трябва да бъде поставено за цел и представлява обект на напрегнато търсене.

Естествено условие за него е пребиваването вътре в себе си, в неразривна връзка с което то се заражда, зрее, и се развива, така че, когато се постигне неотлъчно пребиваване в себе си, тогава се постига и стоене в Божия свят. И обратно - пребиваването вътре в себе си е надеждно само тогава, когато стоенето в другия свят укрепне.

Самият труд се състои, както бе казано, в принуждаване да гледаш към тези предмети колкото се може по-често, с желание да ги гледаш непрекъснато. От първия момент след събуждането влизай в себе си и с всички сили се поставяй в тази реалност. Отначало е най-добре да спреш погледа си върху един определен предмет и да го гледаш, докато той се запечата, а после да преминаваш към друг. Когато изредиш всичките, тогава и целият строй може да бъде осъзнаван само за миг. Някои разпределят това занимание по дни, други - по части на деня: например за смъртта - следобед, - който както намери за удобно или към каквото най-много го влече духът му. Трябва да се придържаш само към един закон - да не сменяш често съзерцаваните предмети, тъй като това отнема целия плод на подвига. Не бива да пропускаш от вниманието си и че това сменящо се съзерцаване е само средство, а целта е неотлъчно стоене в целия този строй. Който, като свикне да гледа едно, не преминава към друго, е спрял сред пътя и се самозалъгва, като си въобразява, че вече има това, към което току-що е тръгнал или към което е започнал да се стреми. След като привикнеш да съзерцаваш едно, винаги чрез него преминавай към следващо, както за да не погубиш придобитото с труд, така и за да се подготвиш по този начин към по-бързо запечатване на следващото. Трябва да помниш, че това не е размишление, а неподвижно съзерцание на ума или вяра в този предмет. А движението на ума към помисъл, като неволна случайност, се случва, но не се съветва, не се благославя, а трябва да бъде пресичано веднага след осъзнаването му.

Като помощно средство за по-успешно упражняване в това занимание и за усъвършенстване в него можеш да вземеш някое място от свещеното Писание, отнасящо се за един или друг предмет, и да го повтаряш непрестанно в продължение на един цял ден или повече, например: Къде ще отида? - На човеците е отредено да умрат един път, а след това - съд (Евр. 9:27)... Събираш гняв за деня на гнева (Рим. 2:5)... Няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (Деян. 4:12), и така нататък; може да си намериш картина, на която е изобразена смъртта, Кръста или Страшния съд и да я поставиш на такова място, че колкото се може по-често и неволно да се набива на очи, може да избираш книги и статии, които описват добре тези предмети, и ако се случи да водиш беседа с някой единомислен брат, разговаряйте повече за същото; по-често си спомняй за невидими и ненадейни Божии присъди, смъртни случаи, починали роднини и тяхното състояние, виждай се на смъртния одър, наблюдавай погребението си. Всичко това въздейства по-силно върху духа на човека, ако той стои в тези предмети по време на молитва. С Божията помощ по този начин отпечатването става много бързо. Само трябва след това да не изоставяш отпечатания в молитва предмет, а да го държиш, докато може, дори и няколко дни, като се стараеш да поддържаш впечатлението ту чрез Писанието, ту с четене, ту с беседа, ту по друг начин. За тяхното съвместно запечатване в ума е добре да се напрягаме мислено, да ги виждаме за един миг или поне заедно един след друг. Най-добре е да казваш колкото се може по-често Символа на вярата, като се мъчиш също да обхванеш с поглед за един миг всичките му истини. Трудът, напрегнатостта, усилието скоро ще доведат до желаната цел; само не се отпускай, не прекъсвай, а постоянно се труди и труди, макар да не се виждат плод и умение. Ще минат години без плод, а една минута ще даде всичко на неуморимия работник на лозето на Христовото царство заради постоянството му в труда и търпеливото му усърдие.

Това виждане на другия свят е способно да запазва и стопля духа на ревността с това, че предоставя на ревностния дух истинско поле за действие. “Ти не си тукашен - казва свети Иоан Златоуст, - а от друг свят; следователно трябва и да действаш сякаш в онзи свят, а за тази цел трябва и да го виждаш. От друга страна, който го вижда, постоянно ще има пред очите си сякаш някаква норма на поведение и модел, напомнящ му да не се отклонява, да не направи нещо погрешно. Това е добре дори и тогава, когато някой само с ум вижда тези предмети. А ако някой стигне до благото да ги възприеме поне малко в чувството си, у него те мигновено издигат ревността до високо напрежение. Всички свети отци ги наричат “бодящи остени”. И каквото от всичко това бъде прието с чувство, то не ще допусне до грях този, който го е приел. Помни за твоя край - учи Иисус, син Сирахов - и вовеки не ще съгрешиш (Сир. 7:39). Винаги виждах пред себе си Господа - свидетелства пророк Давид - няма да се поклатя (Пс. 15:8). Свети Макарий Велики бил изсушен, както самият той казва, от помненето на геенския огън, а други са плачели непрестанно от спомена за смъртта. Светите отци имат множество изречения относно тези предмети и относно това, колко силно напрягат те духа на човека и разпалват ревността по Бога. Почувствалият ги се вижда в много голямо утеснение, а е известно колко силно е напрежението при крайни състояния.

Но всичко това са само подготовка, условие и средства за подгряване на ревността. Възстановяването на най-решителна ревност и силно усърдие се осъществява чрез възпроизвеждане на онези чувства и помисли, чрез които първоначално, след пробуждането от греховния сън, сме се издигнали до нея.

След пробуждането ти си видял себе си в крайна опасност и погиващ, бил си в голяма нужда и тъга, възстанови и сега същото чувство за опасност и крайност на положението, тъй като те са реални. Бой се и не допускай да мислиш и да се успокояваш с това, че всичко уж се е разминало.

Тогава, като си се отчуждил от всичко, си отхвърлил и презрял всичко и си избрал други блага - невеществени, невидими, духовни; отчуждавай се и сега, отсичай всичко и се стреми към невидимото, духовното; него гледай и полагай усилия да го обикнеш.

Тогава си се отказал от човекоугодничеството. Считай се и сега за намиращ се по-долу от всички; имай готовност за всяко презрение и охулване.

Тогава си счел всички земни придобивки за нищо. И сега недей да милееш за нищо. Имай готовност, като захвърлиш всичко, да останеш гол.

Тогава си стъпкал самосъжалението. Извисявай се и сега до готовност за най-строги кръстове и продължавай самомъченията.

Тогава си разгледал живота си. Продължавай и сега да растеш в самопознанието. Вниквай в евангелските заповеди и гледай какво липсва в теб. Там е посято семето - сега го отглеждай.

Тогава, след осъзнаването, че си водил греховен живот, си се виждал безответен и си се съкрушавал. Не преставай и сега да стоиш безответен пред лицето на Божията правда. Осъждай се винаги и за всичко без никакво самооправдание и измамно извинение, мрази волята си и желанието си, и разбирането си, поразявай се със срам и страх от безнадеждност; виждай се висящ над бездна и недостоен за пощада.

Тогава си се появил духовно и поради вярата си в Господа и в надеждата на Неговата помощ си дал обет да Му служиш усърдно през всички дни на живота си, до най-безжалостно самоизмъчване. Викай и сега: “Заслужавам всякакво осъждане и мъчение, но заради безпределното Божие желание за нашето спасение, по силата на което и Единородният Син не бе пощаден, не се отчайвам за спасението си. Не зная кога и как, но вярвам, че ще бъда спасен. Само Сам Ти, Господи, ми дай да се боря през цялото време на живота си, търсейки спасение у Теб - с надеждата, че не ще прекратиш помощта Си, заради Твоята милост и ходатайството на Твоите угодници. По който начин знаеш, спаси ме!”.

Това са чувствата! Подходящо е всички те да бъдат наречени духовна жизнена дейност. И наистина, когато те са налице, значи духовният живот е в действие; и когато трябва да разпалим отслабващия живот, трябва да застанем в някое от тези чувства. Всички свети отци говорят за тях - ту за всички в съвкупност, ту поотделно. И това е общ съвет и заповед - непременно да стоим в някое чувство. Който е излязъл от тях, не ги търси, не съжалява за отсъствието им, е охладнял и поради това се намира в опасност - замрял е и може би и завинаги да си остане такъв, тоест в смъртта.

И така, като влезеш вътре, се укрепи във виждането на духовния мир и започни да съгряваш дейността на духовния живот, или преминавай отначало към помисъл, за да придобиеш после и в чувството посочените състояния - всичко това е спасителното настройване на ума и сърцето. Пребиваването в себе си и виждането на духовния свят са съществена и неизбежна подготовка за това. Първото въвежда, а второто поставя човека в някаква духовна атмосфера, благоприятстваща жизненото горене. Затова, можем да кажем, само извършвай тези две подготвителни дейности - и последното ще тръгне от само себе си. Християните често се оплакват: “Сърцето ми е закоравяло...” И това не е за чудене. Човекът не се събира вътре в себе си и не е придобил навик в това, не се установява където трябва, и не знае сърдечното място - как тогава жизнената дейност да бъде изправна? Това е все едно да преместиш сърцето от мястото му и да искаш да има живот. Който въздигне вяра, която вижда духовния свят, и себе си в него, не може да не се разтревожи, да не се смекчи; а когато това е налице, след това вече не е толкова трудно да се породят и други чувства.

Като помощно средство за това, както и при виждането на духовния свят, се вземат места от Писанието, кратко и силно изразяващи едно или друго състояние - например: Пощади създанието Си, Владико... Смърдят и гноясват моите рани... (Пс. 37:6). Оня, Който и собствения Си Син не пощади... (Рим. 8:32). По който начин знаеш, спаси ме.

Не всяко чувство винаги е лесно постижимо, но понякога едно, а понякога друго, и трябва да използваш такива предразполагащи средства с цел по-бързо придобиване на тези чувства. То се открива лесно сутрин или трябва да правиш така, че да се открие по това време, та след това през целия ден да бъдеш с него. Разтвори сърцето си и се моли, и каквото се раздвижи в сърцето, при него стой неотстъпно с вниманието си. Облечи това чувство с Писанието и го повтаряй. Като действаш така, постоянно ще бъдеш в чувство и скоро ще навикнеш на духовен труд. Трябва да помниш, че невинаги е полезно да очакваш предразположение. Понякога трябва да действаш, макар в душата да няма нищо, а понякога, когато е налице едно чувство, необходимо е да се измести от друго. Защото, в зависимост от състоянието на духа, понякога трябва да се склоним към едно, а понякога - към друго чувство. От само себе си се разбира, че това ще бъде най-щастливото разположение на духа, ако някой може да ги почувства всичките наведнъж. Трябва да си поставяш за цел това съвършенство на духовния живот и да го търсиш. За целта всеки път, щом заставаш на молитва, след като се събереш в себе си и влезеш в духовния свят, започни да ги възпроизвеждаш по ред, едно след друго, макар и отначало само в мислите, докато Господ даде - и в чувствата. Добре е за тази цел да избереш някоя молитва, в която да са налице всички те, да я запаметиш и да я повтаряш често с внимание. В Псалтира има множество молитви и всеки може да намери подходяща за себе си, тъй като дадена молитва може да не е подходяща за всеки. Те се съдържат накратко в дванадесетте дневни и дванадесетте нощни моления на свети Иоан Златоуст. Но е безспорно, че няма по-сигурно средство за тяхното запечатване от пребиваването в църква на Богослужение.

Как спомагат тези чувства за горенето на духа на ревността се вижда от само себе си: дори да е налице само едно - и то вече мъждука, защото всяко от тях влиза в състава му и има в него своя частичка. Духът на ревността е прост и единичен, но всеобхващащ. Началното чувство винаги трябва да бъде страхът Божий, а заключителното - самоунизеното предаване на себе си на благата, спасяваща ни Божия воля. Първото (страхът Божий) произлиза от гледането на духовния свят, а последното се поражда от всички следващи след вярата. Впрочем, не е възможно да се определи кои чувства от кои и как се раждат - при всеки човек това става по свой начин. Затова при светите отци съществуват различни указания и различни обяснения за това. В повечето случаи те се предлагат като отделни наставления: “Имай страх Божий”, “Считай всичко за смет”, “Не обичай света”, “Считай се за по-долу от всички и се осъждай за всичко”, “ Виждай греховете си”, “Прибягвай само към Бога”. Съвкупността от всички чувства е в болезненото, със страх Божий, коленопреклонно падане пред Бога с думите: “Господи, по който начин знаеш, спаси ме, а пък аз ще се трудя според силите си”. Тук има всичко. Който свикне да се поставя в духа си в това чувство, има готово и безопасно пристанище.

Да бъдеш в някое чувство означава много в духовния живот. У когото то е налице, той вече е вътре в себе си в сърцето, тъй като ние винаги с вниманието си сме в действащата част, и ако това е сърцето, значи сме в него.

За този, който пребивава в себе си, духовният свят е открит. Оттук се вижда, че както пребиваването в себе си, съчетано със съзерцаване на другия свят, е условие за разпалване на духовните чувства, така и обратно - те предполагат пребиваване в себе си със съзерцание и чрез своето поражение го предизвикват. А от съвместното взаимодействие между едните и другите се постига съгласуваност в духовния живот. Който има чувство, духът му е привързан и завързан, а у когото няма чувство, той блуждае. Затова, за да пребиваваш по-успешно в себе си, бързай да достигнеш до чувство, пък макар и чрез напрегнато самовнедряване. Затова този, който иска да остане само със събирането на ума, се труди напразно: един миг - и всичко се разлита. Затова не е чудно, че интелигентите, при цялото си образование, непрестанно мечтаят - това се дължи на факта, че работят само с главата.

Не е нужно да излагаме правилата и свойствата на всяко чувство поотделно - това трябва да бъде предмет на частни наставления, размишления, четива. Светите отци в повечето случаи ги излагат откъслечно, във вид на изречения. Главното, което те са търсели и което са съветвали, е подвижникът да разбере духовното устройство и да умее да го поддържа. На този, който постигне това, му остава само едно правило: “Бъди вътре в себе си, имай тайно поучение на сърцето”. Те са наричали тайно поучение съзерцаването на някой предмет от духовния свят или възбуждането на духовно чувство посредством някое слово на Свещеното Писание или чрез светоотеческо или молитвено слово. Така например при тях се среща: “Поучавай се в помнене на Бога, в помнене на смъртта, в помнене на греховете, самоукоряване, тоест осъзнай този предмет и непрестанно говори вътре в себе си за него, например: “Къде ще отида?”, или: “Аз съм червей, а не човек”. Това и други подобни, извършвани с внимание и чувство, са тайно поучение”.

С това средство, с помощта на Господнята благодат, духът на ревността ще бъде поддържан в истинското си устройство и ту ще мъждука, ту ще пламти. И това - по вътрешен път. Трябва да знаеш, че това е най-прекият път към спасително устройване. Може да изоставиш всичко и да се захванеш само с този труд - и всичко ще върви успешно. И обратно, дори и да вършим всичко, но без внимание към това, няма да виждаме плод.

Този, който се обръща не навътре към себе си и не към това духовно занимание, само забавя работата. Наистина, това занимание е изключително трудно, особено в началото, но затова пък е пряко и плодоносно. Затова свещеникът ръководител трябва колкото се може по-скоро да въведе възпитаниците си в това занимание и да ги укрепява в него. Може даже да ги въвежда в него преди всяко външно подвизаване и то да върви съвместно с него; и не само може, но и трябва. Това се дължи на факта, че семето на това занимание е заложено в насочеността на вниманието, с която цялото то се упражнява. Свещеникът трябва само да го разясни, да обясни колко важно е то и да ръководи. Тогава и всичко външно ще тръгне правилно, бързо и зряло. Обратно, без него външното все ще се къса като гнил конец. Обърни внимание на правилото, че трябва да се върши не изведнъж, а постепенно. То трябва да бъде прилагано с големи ограничения. Защото може да води не към това вътрешно занимание, в което е същността на работата, а към външни правила. Затова, независимо дори от това, че има и такива хора, които напредват отвън навътре, трябва да ни остане като неизменно правило - да влизаме по-скоро вътре и там да разпалваме духа на ревността.

Изглежда просто нещо; но ако не го знаем, може дълго да се трудим и да се обливаме в пот - и всичко да бъде малоплодно. И това се дължи на свойството на телесната дейност. Тя е по-лесна, затова и привлича; а вътрешната е трудна, затова и отблъсква. Но привързалият се към първото, като веществено, и сам в духа постепенно се овеществява, затова охладнява, става по-неподвижен, и следователно все повече и повече се отдалечава от вътрешното. И се получава така, че някой отначало оставя настрана вътрешното, уж до времето на узряването - “Докато - казва - му дойде времето” - но после, като се огледа, открива, че удобното време е пропуснато и вместо да е получил подготовка, той е станал напълно негоден за нея. Но не бива да изоставяме и външното. То е опора на вътрешното, а едното и другото трябва да вървят заедно. Очевидно е само, че първото трябва да има предимство, тъй като трябва да служим на Бога с дух и е достойно да Му се покланяме с дух и с истина. Едното и другото трябва да бъдат във взаимно подчинение, според отреденото им достойнство, без насилия едно срещу друго и без насилствено разделяне.

Силите са три: ум, воля и чувство. В съответствие с тях се разпределят и упражненията. Те са насочени непосредствено към оформянето на силите, но така, че с това духът да не се угася, а, напротив, да се разгаря все повече и повече. Разпалването на духа служи за мярка и улягане на това оформяне на силите, което му се подчинява до безмълвна покорност или до пълно прекратяване.

Отличителната черта тук е ограничаването на плътта. Да ограничиш плътта означава изобщо да не ѝ угаждаш в похотта или да не вършиш нищо с удоволствие. Да не приемаш нито храна, нито напитки, нито сън, нито движение, нито гледане, нито слушане, нито впечатления от другите сетива така, сякаш това е благо, а да ги приемаш някак мимоходом, като нещо странично, без да им обръщаш внимание и преди, и след това, и дори нещо повече - с известно лишение, не според мярката на желанието на плътта, а според мярката на разума и на доброто намерение. Дай на тялото потребното с малък недостиг и като го оставиш, целият се обърни към душата. Светите отци наричат това бягане от покоя на плътта - най-опасния и противен на Бога недъг. Божият Дух не може да пребивава в този, който жали плътта. И случайното, откъслечно, породено от невнимание и леност угаждане на плътта охлажда. А какво да кажем за онези, при които плътското удоволствие е станало закон? За духа упокояването на плътта е същото, каквото е водата за огъня. Плътта е седалище на всички страсти, както учи свети Иоан Касиан и както всеки може да провери чрез опита, затова и ограничаването ѝ е пресушаване на страстите. Който угажда на плътта дори само в нещо малко, той не може да бъде вътре в себе си; той е в това, с което се угажда на плътта, затова не е събран и, следователно, е хладен. Душата, долепила се до плътското, се смесва с него; поради това тегне, влече я към земята, неспособна е свободно да гледа с ума си духовното. Обратно, колко чисто е зрението на ограничилия плътта, колко лесно го тегли навътре, колко безприютни са при него страстите, и изобщо - колко осезаемо се съживява духовният живот в него! Колкото външният човек и да тлее, толкова вътрешният от ден на ден се подновява (срв.: 2 Кор. 4:16). Плътта, ако крепне, крепне за сметка на духа; и духът, ако съзрява, то е не по друг начин, а за сметка на упокояването на плътта. У нито един светия не виждаме снизходителен към себе си живот - всички са живели сурово, в ограничение, отпадналост, изсушаване, изнуряване на плътта. Освен това свети Исаак Сирин счита ограничаването на плътта за условие за спасение. Желаещият плътта стои на хлъзгав, лъжовен, мнителен път.

Трябва да ограничиш плътта във всичките ѝ части, членове и функции, за да представиш всички нейни членове като инструменти на правдата.

Едни от членовете на телесния ни живот са биологично-душевни, по-скоро инструменти на душевната дейност, а други са чисто биологични, инструменти на биологичното развитие, хранене и растеж. Първите имат по-голяма свобода, по-малко са обвързани; вторите са по-обвързани, по-плътски, по груби.

Към първите се отнасят: сетивата, езикът, движението; към вторите - храненето, сънят, половата функция и кожната сетивност - усетът за топлина, мекота и други.

Оттук произтичат следните правила за ограничаване на плътта:

1. Владей сетивата, особено - зрението и слуха, вържи способността за движение, дръж езика. Който не обуздава тези трите, неговото вътрешно се разграбва, отпуска се и е в плен, него даже го няма вътре; защото това са проходи на душата отвътре навън или прозорци, охлаждащи вътрешната топлина.

2. Проявявай властта си над тях с принудителното им привличане към благопотребни предмети. По-рано те са се стремели неудържимо натам, където са могли да се подхранват себичността и твоята най-главна страст. Сега трябва да ги насочваш към това, което съзижда духа.

3. Измери потребната, за плътта - проста, здрава храна, претегли я с мярка и тегло, определи я по качество и час и бъди спокоен за това. Прави същото и със съня. Умъртви половата функция с изсушаване на плътта. Дръж се отвън с плътта сурово - дръж я на студено, обличай я с груби дрехи и така нататък, така че да няма нежност.

4. След като установиш всичко, бори се с плътта, докато се усмири, и като свикне с това скромно и сурово състояние, стане безгласна робиня. Смирението на плътта се дава накрая. Него трябва да имаш предвид и да се стремиш към него като към награда за трудовете. Чрез телесните подвизи се изработват телесни добродетели: уединение, мълчание, пост, бдение, труд, търпение в лишенията, чистота, девственост.

5. Трябва да помниш, че тази съдружница ни досажда до гроба. Казват: “Не вярвай на плътта - тя лукавства”. И само щом, с надежда за нейното смирение, се отпуснеш, тя веднага ще те сграбчи и ще те надвие. Борбата с нея е до гроб, но все пак в началото е най-трудна, а после става все по-лека и по-лека, докато накрая остане само внимание към реда, с леки усещания на поривите на плътта.

6. За по-траен успех при телесните подвизи е необходимо да спазваш закона за постепенността. Ето един общ съвет: в началото дръж плътта в закона за въздържанието във всички части, като насочиш цялото внимание към вътрешния труд. Когато страстите започнат да стихват и в сърцето се зачене топлина, тогава, според степента на повишаване на вътрешната температура, потребностите на тялото сами ще отслабнат и някак естествено ще започнат големи телесни подвизи.

7. Най-главните телесни подвизи, ограничаващи плътта, са : пост, бдение, труд, чистота. Чистотата - този подвиг е най-действен, най-необходим и най-потребен от всички. Затова девството е най-прекият път към християнско съвършенство. Без него е невъзможно човек да придобие нито такава сила, нито такива дарове. Само трябва да помниш, че освен телесна, има и душевна чистота, която може и да липсва в съхранилия телесната си чистота до гроба. Тя е по-значима от телесната. Затова и християните, водещи съпружески живот, могат до известна степен да се доближат до девствениците чрез душевната чистота. Благодатта помага на отдалия се на Бога труженик. Затова и виждаме християни, живеещи в съпружество, които притежават съвършенства на духа.

Всичко, което се отнася към порядъка на външния живот според духа на новия живот, може да бъде наречено отдалечаване от света или изгонване на светския дух от целия ход на външния ни живот. “ Аз ви избрах, тоест иззех, от света” - рекъл Господ на апостолите. Същото прави Той чрез Божествената благодат и с всеки вярващ - иззема духа му от света. А и самото обръщане се състои в отвръщане на съзнанието от суетния свят и разтварянето пред него на друг свят - духовния. Но това, което в началото се е извършило в духа невидимо, след това, в живота, трябва да бъде изпълнявано на дело, за да стане постоянно правило. Търсещият Господа трябва да се отдалечи от света.

Под свят се разбира всичко страстно, суетно, греховно, което е влязло в личния, семейния и обществения живот и е станало там обичай и правило. Затова да се отдалечиш от света означава не да избягаш от семейството или от обществото, а да изоставиш нравите, обичаите, правилата, привичките, изискванията, които са напълно противоположни на Христовия дух, приет и зреещ в нас. Общественият живот и семейството са благословени от Бога; затова не бива да се отказваме от тях или да ги презираме, както и всичко, принадлежащо към тяхното благоустрояване. Но трябва да презреш и да отхвърлиш всичко похотливо и страстно, което допълнително е привнесено към тях като някой тумор, който им вреди и ги изопачава. Да избягаш от света означава да се установиш в истинска семейственост и общественост; а всичко друго трябва да правим така, сякаш не е наше, сякаш не ни засяга. Които се ползуват от тоя свят - като да се не ползуват (1 Кор. 7:31).

От само себе си е очевидно защо трябва да направиш това. Суетното, пропитото от страсти, неминуемо предава в душата ни същото, подбужда или присажда страст. Както ходещият около сажди се изцапва или докосващият се до огън се опарва, така участващият в светското се просмуква със страстни, Богопротивни неща. Затова, щом попадне в света, покаялият се отново пада, а невинният се развращава. Това е почти неизбежно. Умът веднага се помрачава, ражда се забрава, отпуснатост, плен и разграбване, а след това и нараняване на сърцето, след него страст и дело - и човек е паднал. Свидетели на това са всички развратни истории; а свидетели на това, колко неизбежно и необходимо е човек да остави света, са всички обърнали се, които бягат от тези обичаи като от огън.

А какво именно да оставиш и как - на това ще те научи повече опитът, отколкото нашето съчинение.

Законът е следният: трябва да оставиш всичко, което е опасно за новия живот, което разпалва страст, донася суета и угася духа; а колко голямо разнообразие има във всичко това!... Нека мярка за това да бъде собственото сърце на всекиго, който искрено търси спасение без лукавство, не само за показ. Понастоящем трябва да се отмени и измени всичко - театрите, баловете, танците, музиката, пеенето, ездата, разходките, познанствата, шегите, остроумията, смеховете, празното прекарване на времето и дори времето за ставане от сън, за сън, за хранене и така нататък. В други времена и на други места може да има и други неща. Но мярата винаги е една: остави всичко, което е вредно и опасно за живота, което угася духа. А какво е то конкретно? При някого това може да бъде нещо много дребно, може да бъде дори разходка на определено място с определено лице... Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно (1 Кор. 6:12).

Оттук следва, че да оставиш света не е нищо друго, освен да почистиш целия си външен живот, да отстраниш от него всичко страстно, да го смениш с чисто, непречещо на духовния живот и помагащо му - в семейния, личния, обществения живот; да установиш като цяло начина на външното си поведение вкъщи и навън, с другите хора и на местоработата; в съответствие с изискването на духа на новия живот да определиш всичко с правила, да установиш ред вкъщи по всички въпроси, ред на местоработата, ред на познанствата и общуването - с кого, кога и как.

Как да направиш това? - Кой както може, само го направи, със съвет и разсъждение, под ръководството на духовен отец, или на такъв човек, на когото имаш доверие. Някои правят това изведнъж и като че ли по-добре, а други го правят постепенно. Трябва само още от първия момент да намразиш със сърцето си всичко светско и греховно и да бъдеш чужд за него, да не го искаш и да не изпитваш наслада от него. Не обичайте света, нито което е в света (1 Иоан. 2:15). След това вътрешно напускане на света видимото напускане може да последва и изведнъж, и постепенно. Човек, който е слаб в духа, не ще понесе продължителен процес на напускане, не ще устои, ще се отпусне и ще падне. Такива са най-вече обладаните от плътски страсти, които получават сила на втора природа. Затова за такива хора е неизбежно да скъсат изведнъж с всичко, да се отдалечат от мястото, където са се валяли в греха. Човек със силен дух на ревност ще понесе и постепенно напускане на света; но все пак и за единия, и за другия, от първия момент на обръщането е абсолютно необходимо прекратяване на всякакви връзки с греховния свят и с всичко светско, докато се установят формите на новия живот. Това ще бъде все едно да направиш преграда, за да заслониш пресадено дърво от вятъра, който, макар и слаб, може да го повали, поради все още слабото му вкореняване.

Мисълта, че уж е възможно да живееш по християнски и да се придържаш към света и светскостта, е празна, измамна мисъл. Който живее според нея, няма да се научи на нищо повече от фарисейство и самомнителен живот, тоест да бъде християнин само в мнението си, а на дело - не. В началото той ще разрушава с едната ръка това, което е построил с другата, тоест това, което е събрано при отдалечаването от света, пак ще бъде разпиляно при първото влизане в него; а оттук до мнението е една крачка. Изгубеното от сърцето може все още да остава в паметта и въображението. Като си припомня и представя как е било по-рано, човек може да си мисли, че то наистина съществува, а междувременно то се е изпарило и е останала само следа от него в паметта. И ще си мисли, че има това, което всъщност няма. Присъдата му е следната: ще му се отнеме това, щомисли, че има (Мат.25:29). А от самомнението до фарисейството е една крачка. А закаленото фарисейство е ужасно състояние.

Страшно е все пак; какво ще бъде, като напуснеш света? Страшно е, но само отвън, а отвътре напускането на света е влизане в рая. Отвън - веднага лишения, скърби, загуби. И какво? Укрепи се с търпение. Кое е по-ценно - светът или душата, времето или вечността? Дай малкото и вземи неизмеримото във всички измерения. Случва се и така - само в началото има силен натиск от света, после натискът постепенно стихва и напусналият света бива оставен на мира, тъй като в света рядко ценят някого - поговорят, поговорят и го забравят. С напускащите света става същото, което става с починалите. Затова може и да не се страхуваш толкова много от неприязънта на света, породена от неговата суетност и гордост и от това, че той обича наличното и забравя другото. Той е зрелище; зает е само с тези и помни само тези, които са в него, а другите не го интересуват.

По този начин ту със занимания, насочени към изграждане на силите на душата, ту с ограничаване на плътта във всичките ѝ части, особено на тези, които са най-близки органи на душата, ту с очистване на външния ред търсещият човек ще обезопаси вътрешното си с хубава и духовна здравина. След като укрепне вътрешно от първите духовни и душевни занимания в уединение, при ограничаване на плътта, той излиза по семейни, обществени или общежителни дела, по чисти и спасителни дела, в съответствие с Божията воля, и от всичко това се съзижда в духа или поне не се разпилява.

Само едно нещо може все още да го разсейва - това е непрестанното виждане и слушане на неща - ту светски, ту обикновени, които само поради това, че въздействат на душата, я отвличат чрез вниманието към себе си навън и я разграбват. Ако запушим и тези пролуки, мирът вътре в теб би бил ненарушим. Очевидно най-надеждното и най-сигурното средство за това е заграждането на сетивата; но това не за всеки е възможно и нужно. Затова светите отци са изобретили спасително средство, при което човек е подложен на впечатления от външни неща, но не разсейва, а съзижда духа. То се състои в това - да дадеш духовно значение на всяко нещо, на всичко виждано и чувано, и до такава степен да укрепнеш в мисленето за това духовно значение, че щом погледнеш към нещо, не то, а неговото символично значение да докосва съзнанието ти. Който направи това за всичко срещано, той постоянно ще ходи сякаш в училище... И светлината и тъмнината, и човекът и звярът, и камъкът и растението, и къщата и полето, и всичко - всичко, до най-малкото ще му бъде като урок; трябва само да си го изтълкува и да укрепне в това. И колко е спасително това!... “Защо плачеш?” - попитали ученици стареца си, който видял една красива, издокарана жена. - “Плача - отговорил той - за гибелта на разумната Божия твар и за това, че нямам такова усърдие за спасението на душата си, каквото има тя за гибелта на тялото си”... Друг, като чул плач на жена над гроб, казал: “ Така трябва да плаче християнинът за греховете си”.

Това са подвизите, чрез които душата, тялото и външното ни поведение се формират в съответствие с духа на новия живот, след като духът при обръщането бива съживен от Божията благодат и достига до решимост и обет и запечатването им със светите тайнства. Но както в началото обръщането към Бога е ненадеждно, ако човек не го запечата с благодат чрез тайнствата, така и през цялото следващо време ревността е слаба, усърдието - безсилно, волята - слаба, животът - едва мъждука, ако човек не се обновява чрез божествените тайнства изповед и свето причастие. Християнският живот, засвидетелстван от усърдието, е благодатен живот; следователно най-мощното средство за неговото пазене, хранене и разгаряне трябва да бъде привличането и приемането на Божествена благодат. Съществуват специални стихии, хранещи биологичния ни живот; съществуват и стихии, хранещи духовния живот. Това са тайнствата.

Специално за подхранването и издигането на духовния ни живот Господ ни е дал тайнството на Тялото и Кръвта. Аз съм хлябът на живота - е казал Господ - плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие! (Иоан. 6:35, 55). Затова, който яде тоя хляб, ще живее вовеки (Иоан. 6:58). Духовният живот е следствие от общуването с Господ; извън Него и без Него у нас няма истински живот. Но Той казва: Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него... Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене (Иоан. 6:56, 57), тоест общуването с Господ се осъществява чрез причастяване с тялото и кръвта. Истинският духовен живот е силен, изпълнен с много дела и многоплоден. Но без Мене не можете да вършите нищо. Който пребъдва в Мен, той дава много плод. Който яде моята плът, пребъдва в Мене. От всичко това следва, че ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот... Който яде тоя хляб, ще живее вовеки. (Иоан. 15:5; 6:56,53,58).

Това е благодатният извор на съхранение и укрепване на духовния ни живот. Затова от самото начало на християнството истинските ревнители на благочестието са поставяли като най-голямо благо честото причастяване. При апостолите то е навсякъде - християните постоянно пребивават в молитви и преломяване на хляба, тоест причастяват се. В посланието си до Кесарий Василий Велики казва, че е спасително всеки ден да се причастяваме с тялото и кръвта, а за своя живот пише: “Ние се причастяваме четири пъти седмично”. Общото мнение на всички светии е, че без причастяване няма спасение и без чисто причастяване няма преуспяване в живота.

Но Господ, Който е извор на живот, съживяващ причастяващите се с Него, е същевременно и изгарящ огън. Достойно причастяващият се вкусва живот, а недостойно причастяващият се вкусва смърт. Макар тази смърт да не последва видимо, тя винаги се извършва невидимо в духа и сърцето на човека. Недостойно причастяващият се си тръгва като главня от огън или като желязна сгурия. В тялото или се поставя семето на смъртта или тя идва тук, на място, както станало в коринтската църква, според бележката на апостола. Затова, когато се причастяваш, трябва да пристъпиш към това със страх и трепет и след достатъчна подготовка.

Тази подготовка се състои в очистване на съвестта от мъртви дела. Нека човек да изпитва себе си - учи апостолът - и тогава да яде от хляба и да пие от чашата (1 Кор. 11:28). Изповедта, съчетана с намразване на греха и с обет човек по всякакъв начин да се отдалечава от него, прави духа на човека съд, способен да побере невместимия Бог, по Неговата благодат. Решителността и обетът са мястото, където Господ общува с нас при причастяването, тъй като само то е чисто, а всичко останало в нас е нечисто. Затова никой не идва достойно, а само с Господ, по благодатта, причастяващите се биват считани за достойни, заради изповедта със съкрушение и обет.

Всичко би могло да се ограничи и с това: изповядай се достойно - и ще бъдеш достоен причастник. Но изповедта и сама е тайнство, изискващо достойна подготовка, и освен това изисква за съвършенството си особени действия, чувства и разположения, които не могат да бъдат извършени и проявени изведнъж, а изискват време и специално занимаване с тях. Затова тайнството изповед винаги е било извършвано по специален чин, с предварителни дела и упражнения, подготвящи за него, които спомагат за по-добро опознаване на греховете, за събуждане и проявяване на съкрушение заради тях, и за ограждане с крепостта на обета. Всички те заедно представляват говеенето.

Оттук следва, че за издигане и укрепване на благодатния живот чрез тайнствата е нужно да се извърши говеене с всички негови изисквания, да се изповядаш и като се подготвиш по този начин, да се причастиш достойно със светите тайни. Необходимо е да организираш говеене, или по-добре да кажем, да приемеш говеенето, защото то вече е установено от светата Църква. Четирите поста са установени точно с тази цел - през тях ревнуващите за благочестие да говеят, да се изповядат и да се причастят. Затова търсещият съвършенство трябва да си постави за правило да говее четири пъти годишно, през всички големи пости. Така е и написано в “Православное Исповедание”. Това не ограничава усърдието на човек да говее и по-често и дори непрестанно; също както и не се стоварва като иго върху неможещите поради обстоятелствата си да изпълнят това. Само спазвай следното: направи всичко, което зависи от теб, за да поговееш четири пъти годишно. За миряните четири пъти е скромна, средна и както е изпитано, доста спасителна мяра. Постъпващият така не изпъква сред другите, затова и няма да се гордее като превъзхождащ ги. Може през Великия и Рождественския пост да говееш по два пъти - в началото и в края. Така и ще се оформят всичките шест говеения.

Трябва да различаваш говеенето от постенето или от достойното, в съответствие с устава на Църквата, прекарване на постите. То е част от поста, но се различава от него по по-голямата строгост относно храната и съня и по това, че винаги се съчетава с други благочестиви занимания, като например: прекратяване на житейските грижи и дела, доколкото е възможно, четене, който може, на свети книги, ходене на църква без пропускане на полагащите се служби и така нататък. Това време се посвещава, общо взето, изключително на благочестиви занимания, които са насочени все към това - човек да принесе покаяние и изповед и след това да се причасти.

По този начин е очевидно, че в целия си състав говеенето е пречистване на живота, възстановяване на неговия порядък, пречистване на целите, възстановяване на общуването с Господа, обновяване на духа и на цялото ни същество. Това е все едно изпиране на замърсена кърпа или изкъпване в баня след пътуване. Християнинът е на път и дори при най-голямо внимание не ще се опази от прах - от страстни помисли и от петна на грехопадения. Колкото и малка да е нечистотата, тя е същото, каквото е прашинка в окото или песъчинка в часовника - окото не вижда, часовникът не върви. Затова е неизбежно от време на време да се очистваме. Затова, колко мъдро е уредено при нас в Църквата и колко спасително е да се покоряваме със смирение на това установление!

Това е значението на говеенето! То е средство за подхранване, разпалване и опазване в нас на живота; но то е най-вече старателен преглед на живота, на паденията, на техните причини, и установяване на средства за тяхното избягване. Когато греховете са разпознати, изхвърлени са от сърцето със съкрушение и неприязън, измити са чрез изповед с обет, тогава съдът е готов. При причастяването Господ идва и общува с достойния дух, който трябва да чувства: Защото не съм вече сам, но с Тебе ^[30].

1. Да спазваш всички големи пости или да прекарваш времето на постите в постене, тоест в повече от въздържание, така че самата плът да чувства лишение, недостиг, страдание. Определен брой дни от поста се посвещават на говеене. Тогава ежедневните занимания се изоставят и всичко се насочва изключително към очистване на съвестта. А при постенето ежедневните занимания вървят в обичайния ред, постът се намалява и другите занимания се определят от възможностите. Само изнуряването на плътта с прекратяване на всички утехи, както подобава по време на скръб, и олекотява духа, и привлича Божията милост. Какво мощно средство за одухотворяване е това!

2. Спазване на поста в сряда и петък. Това от време на време силно напомня на човека, че той не е на свобода, а е в робство, под бреме, укротява изливането на чувствеността, отрезвява и дава бодрост. Това е сякаш прекъсвано за кратко обуздаване на буен кон с юзда и ремъци.

3. И освен това, доброволно назначаване на пост и в други дни, особено в понеделник, както това е станало обичай. Някои се въздържат от определен вид храна и постоянно се хранят с постна, други - през ден, и така нататък. Има различни видове пост и всички са полезни и се препоръчват според мярата на силите и усърдието.

1. Трябва да бързаш да очистиш с покаяние всеки грях, тежащ на съвестта, без да чакаш определеното за говеене време. Добре е да не го държиш и един ден в душата, а още по-добре е да не го държиш там и един час, защото грехът прогонва благодатта, лишава от дръзновение и молитва, закоравява и охлажда толкова повече, колкото по-дълго време е държан. А изхвърлен чрез покаяние оставя умиляваща роса от сълзи.

2. Всеки ден, преди да легнеш да спиш, извършвай частна изповед пред Господа, в която с чувство на покаяние разкривай пред Бога всичко греховно в помислите, пожеланията, чувствата и страстните движения, а също и всичко нечисто в правилните дела, като нещо, което макар и да го вършиш някак против волята си, все пак съществува в теб и те прави нечист и негоден пред Бога и пред собственото ти чувство за чистота и съвършенство. Като лягаш да спиш, отивай сякаш на онзи свят; изповедта подготвя за това. По време на сън придобитото през деня се превръща в наша природа - трябва да го почистим и със съкрушение да отхвърлим непотребното; след това всичко става чисто.

3.Ежеминутно прави изповед, тоест веднага след осъзнаването изповядвай със съкрушение на духа пред всевиждащия Бог всяко порочно и нечисто пожелание, чувство и движение и проси прошка за тях и сила да ги избягваш занапред; а също така - и да се очистиш в този момент от сквернотата. Това занимание е доста спасително. То е все едно да си разтъркаш очите, когато вървиш срещу прах; изисква строго внимание към сърцето. А събраният вече винаги е усърден и ревностен. Обратно, тези, които оставят помислите и пожеланията неизхвърлени чрез съкрушение и покаяние, оставят рана в сърцето. А колко незабелязани рани има, колко нападения! Не е чудно след това, че настъпват охлаждане и падение. Помисъл след помисъл раждат пожелание, пожелание след пожелание - съгласие, а след това - вече и вътрешно прелюбодейство и падение. А непрестанно каещият се постоянно се очиства и си разчиства пътя.

4. Откривай помислите си, тоест всяко свое недоумение, смущение или ново разбиране пред друг съмишленик или пред духовния си отец с цел той да реши и да определи достойнството и да каже преценката си за това. Така се избягват застоите и отклоненията, придобива се навик за съветване и следователно се пести времето, пропилявано понякога за празно мечтаене. А главното е непрестанната безопасност, непоколебимата твърдост на убеждението, във връзка с която се намират и твърдостта на волята и здравината на действието.

Чрез всички тези действия изповедта действително става непрекъсната. Духът бива държан в съкрушение, в умиление, самоунижение, молитвено коленопреклонение - следователно живее. Между всички занимания това е най-пригодното за запазване на духа на ревността, жара на усърдието, така че при някои цялата дейност се е ограничавала, както за себе си, така и за другите, само със следното: “Постоянно се кай и плачи за греховете”.

1. Присъствай колкото е възможно по-често на литургия и по време на извършването ѝ стой в крепка и светла вяра в извършваната тогава Божия жертва. Тайнството на Тялото и Кръвта е Божествена храна за християните и е жертва. Не всички и невинаги се причастяват по време на литургия, но жертвата се принася от всички и за всички. Затова и всички трябва да участват в нея. А участват с вяра, болезнено съкрушение за греховете, самоунижение и преклонение пред Господа, заколващ се като агне за живота на света. Дори само живото съзерцание на това тайнство силно съживява и пробужда духа. А вярата и съкрушението винаги донасят очистване на греховете, а нерядко и съкровено докосване на Господа до сърцето на християнина, доставящо му наслада и съживяващо го, като че ли е причастяване в духа.

Подобно докосване е по-сладко от вощен мед и по-укрепяващо от всички укрепващи духовни средства. Но трябва да помним, че то е изцяло Божи дар. Кога, на кого и как ще го дари - това зависи от Самия Господ. Християнинът трябва да го приема с благоговение и радост и да тържествува, ако му бъде дадено; но не да се мъчи насила да го получи, не да изобретява способи за това, и даже по-добре да не се доверява на чувството си, дали има такова докосване и дали това, което чувства, е точно такова докосване. Това е с цел избягване на горделивостта и предотвратяване на прелест.

2. Ако не можеш да бъдеш в храма, не пропускай часа на свещената и Божествената жертва без въздишка и обръщане към Бога; ако може, застани на молитва и направи няколко поклона. Нещо страшно в природата - например гръмотевица, земетресение, буря - кара цялото творение да се разтрепери. В момента на Божествената жертва в храма се извършва най-страшното, най-великото дело на земята и на небето; но се извършва невидимо, духовно, пред лицето на безпределния Триединен Бог, на светите ангели, на целия сонм на небесната църква, пред окото на вярата на всички подвизаващи се и живеещи на земята - невидимо, но при все това, не по-малко реално. Тъкмо затова вярващият не бива да пропуска тези минути без внимание. А когато те се помнят, то от самото помнене духът пламва и се издига към Бога, с което и се привлича благодатта.

Ето как дейностите на говеенето могат да се доближат до непрекъснатост, та заедно с вътрешния труд да държат пламъка на ревността и търсещия дух в постоянно напрежение и сила, а с негова помощ да превърнат всички душевно-телесни подвизи в спасителни средства за отглеждане и укрепване на вътрешния ни човек.

Това е общият ред на ръководните правила. Основан върху същността на живота, той е абсолютно необходим за всеки, който търси Господа. Но тук са посочени само принципите, духът и силата на правилата например по отношение на тялото - неугаждане на плътта, във всички функции на тялото; или по отношение на външния бит - отдалечаване от всичко, което е пропито от духа на страстите, обвързване на душата във всичките ѝ сили и постъпване под влиянието на благодатните средства. Това са съществените точки на подвижническата дейност. А що се отнася до прилагането на тези принципи, поради различното състояние на хората, то трябва да бъде разнообразно и в този случай не може да се постанови едно и също правило за различни случаи. Например за излекуване на ума трябва да запечаташ в него Божествените истини, според разбирането на светата Църква. Това може да бъде направено чрез четене, слушане и събеседване и заимстване от Божието слово, от светоотеческото учение, от житията на светиите и от проповеди. Духовният отец вече трябва да прецени, за кого какъв начин е подходящ и как може да го осъществи. Нека всеки да направи това кой както може. Затова единичното само по себе си подвижничество се проявява външно в безкрайно разнообразни форми. Трябва само да имаме предвид, че духовен отец, който с различни снизхождения и индулгенции угася духа на ревността или успокоява и приспива охладнелите, е погубител на душата и убиец, защото пътят е един - тесен и прискърбен.

Това се постига най-пълно и успешно в монашеството. Монашеството е начин на живот, осъществяващ в най-добър, най-чист и най-съвършен вид изискванията на подвижничеството, а именно - според изискванията на духа. Той е труден и покаен; винаги се състои от ръководещи и ръководени; действително е отдалечен от светското, действително е ограничен по отношение на потребностите на тялото; дава най-голям простор за прилагане на упражнения, четения, богослужение, молитва, послушание; добре е пригоден за дейно изкореняване на страстите и в общия ред - чрез нестяжание, строгост, лишаване от (телесен) покой, пренебрегване на себе си, и отделно - под ръководител. Затова у внимателния монах скоро съзрява вътрешно влечение към Бога, поради решителната саможертва и отричане от всичко заради възможността да пребивава повече в себе си и заради обилното хранене с духа на молитвата. Затова внимателният скоро се издига до безмълвие, уединение на ума и се оттегля на покой в пустинята или в доброволен затвор.

Издигането на ума към Бога, или влечението към Него, се формира в зависимост от степента на укрепване на вътрешното занимание. То се заражда в тях като семе и зрее върху него като на почва. Затова, като пазим това вътрешно дело, за да възбудим по-бързо влечението към Бога, при това още е необходимо:

1. Да придобиваме навик да ходим с ума си пред Бога. Нека човек да се стреми непрестанно да вижда Бога, сякаш е от дясната му страна (виж Пс. 15:8), и да се издига до чувството, че и Бог го вижда. Придобиването на навик в това е врата към Бога, отваряне на небето за ума.

2. Да вършим всичко за слава Божия и в нищо - нито извън нас, нито вътре в нас - да нямаме за цел нищо друго, освен тази слава. Тя трябва да бъде мярката на начинанията ни и да поставя своя отпечатък върху тях.

3. Да правим всичко след осъзнаване на Божията воля за това, да постъпваме според тази воля и да ѝ се подчиняваме, и от цялата си душа да ѝ се покоряваме във всичко. Постъпването според Божията воля обхваща всичко произлизащо от човека, а покорността спрямо нея обхваща всичко случващо се с човека. Каквото и да правиш, старай се да видиш, че Бог иска от теб това дело. Каквото и да срещнеш, приеми го като от Господнята ръка. Човек, предмет, случка, радост, скръб - приемай всичко с радост, покорявай се на всичко с желание, мир, услаждане, въпреки че може да ти е противно.

Чрез тези духовни занимания умът все повече и повече ще проглежда за Бога и ще укрепва в Боговиждането - ще привикне да стои с ум в гледане на Бога и на Неговите безкрайни съвършенства. В повечето случаи това виждане се дава по време на молитвено стоене пред Бога и зрее чрез него. То е начало на издигането към живо Богообщение.

Едновремено с Боговиждането се появява и се усъвършенства благоговейното поклонение на Бога с дух, когато той, с болезнено призоваване на Бога, пада пред Него в самоунижение, като твар, но не с болезненото чувство, че е тъпкан и отхвърлян, а със съзнанието, че е приеман, милван и обсипван с щедрости.

В резултат на това ще се появят неудържими влечения навътре и грабване към Бога.

Стремежът към Бога е целта. Но в началото той е само намерение, търсене. Трябва да направим този стремеж реален, жив, като естествено влечение, сладостен, желаещ, неудържим. Само такова влечение показва, че ние сме в своето звание, че Бог ни приема, че вървим към Него. Когато желязо бива привличано към магнит, това означава, че магнитната сила го докосва. Същото е и в духовно отношение - само тогава се вижда, че Бог ни докосва, когато е налице този жив стремеж, когато духът, пренебрегвайки всичко, се устремява към Бога, бива грабван. В началото това го няма - ревностният човек изцяло е обърнат към себе си, макар и заради Бога; но този поглед към Бога е само мислен. Господ още не му дава да Го вкуси, а и човекът е неспособен, понеже е нечист. Той служи на Бога, без да Го е вкусил. По-късно, според степента на очистване и на поправяне на сърцето, започва да усеща сладост в богоугодния живот, върви с любов и желание в него - този живот става негова услаждаща го стихия. Душата започва да се отдръпва от всичко, като от студ, и я тегли към Бога, Който я стопля. Начатъци от това привличане се полагат в ревностния дух от Божествената благодат. Чрез нейното осеняване и ръководство това влечение зрее сред горепосочения ред, от който се подхранва, дори без знанието на самия подвижник. Белезите на това раждане са: желано, тихо, ненапрегнато пребиваване в себе си пред Бога, придружавано от чувство на благоговение, страх, радост и така нататък. По-рано на духа му е било тясно да стои в себе си, а сега сам се разполага там и стои неотлъчно. Радостно му е да бъде там сам с Бога, отдалечен от другите или без внимание към нищо външно. Той намира в себе си Божието царство, което е мир и радост в Светаго Духа (Рим. 14:17). Това потапяне в себе си или потапяне в Бога се нарича умно безмълвие или грабване към Бога. То е преходно, но трябва да го направим постоянно, защото това е целта. Бог е в нас, когато нашият дух е действително в Бога, тъй като това не е въображаемо общуване, а живо, безмълвно, откъснато от всичко потапяне в Бога. Както слънчевият лъч отнася капката роса, така и Господ грабва духа, щом се докосне до него. Духът ме взе - казва пророкът. Мнозина светии постоянно са били в състояние на грабване при Бога, а върху други Духът е слизал временно, но често. Така и се зачева, зрее, и се усъвършенства това влечение или влизане в Бога от Божествената благодат в този, който търси Бога искрено, добросъвестно, усърдно.

Съществено условие за това е очистването на сърцето за приемане на привличащия Бог: чистите по сърце ще видят Бога. Затова всички посочени досега подвизи, упражнения и дела са необходима, задължителна подготовка за това. Само че всички те трябва да бъдат извършвани правилно и с насоченост именно към това. Главното тук е опазването на сърцето; хранилището на ревностния дух е вътре; условие за действеността на подвизите, упражненията и делата е те да идват отвътре; успехите в борбата идват само отвътре; най-добрият начин да се образува влечение към Бога е вътрешният. Следователно вътрешният труд е централният източник на духовен, истински християнски живот. Затова светите отци поставят само него като единствен път към съвършенство. Бъдете трезви, бъдете бодри, бъдете будни и се молете - казва Господ. Трезвението или пазенето на сърцето е главният подвиг. При светите отци всичко е насочено към него - всичко е в сърцето, тъй като каквото е в него, това е и в действителност.

А решителната крачка в издигането към Бога, самото преддверие на Богообщението, е пълното предаване на себе си на Него, след което Той е вече който действа, а не човекът. В какво е цялата сила или какво търсим? - Богообщение, тоест това, Бог да се всели в нас и да започне да живее в нас, да се облече с нашия дух, Той да направлява и разума, и волята, и чувствата ни, така че каквото искаме и каквото вършим да бъде Негово дело (Фил. 2:13), Той да върши всичко във всички, а ние да станем като Негови оръдия или движени от Него и в помислите, и в желанията, и в чувствата, и в думите, и в делата. Това търси Господ, Владетелят на всичко, понеже Той сам върши всичко в тварите чрез тях самите. Същото трябва да иска и осъзналият се дух.

Условието за това Боговселяване и възцаряване в нас или приемане на Божието вседействие, е отричане от своята свобода. Свободната твар, по свое съзнание и решение действа сама от себе си; но това не бива да бъде така. В Божието царство не трябва да бъде оня, който действа сам, но този, при когото във всичко действа Бог; а това не ще стане, докато свободата действа самостоятелно - тя отрича и отхвърля Божията сила. И това упорство спрямо Божията сила ще престане едва тогава, когато нашата свобода или самостоятелната ни своя волна дейност падне и се преклони пред Него и когато човекът решително произнесе молбата: “Ти, Господи, върши в мен каквото искаш, а аз съм и сляп, и слаб”.

Именно в този момент Божията сила влиза в духа на човека и започва своето вседействие. И така, условието за вселяването на Бога в нас е решителното предаване себе си на Бога.

Това предаване е най-вътрешният, най-съкровен акт на нашия дух, мигновен, както всички други, но не се постига мигновено, а зрее постепенно, по-продължително или по-кратко, според умението и благоразумието на подвижника-християнин. Началото му се поставя при първоначалното обръщане, тъй като там каещият се, давайки обет, непременно казва: “Ще избягвам злото и ще върша добро. Само Ти, Господи, не ме лишавай от своята благодатна помощ”. С тази нагласа той поема по пътя на подвижничеството и действа ревностно в него, с очакване да получи Божията помощ. Но е явно, че тук отпред върви неговата ревност, а Божието действие идва след нея. Това е необходимо и поради настроението на начинаещия, и поради Божието намерение. Начинаещият иска да се потруди за Господа, да Му послужи - и се труди. По този начин у него се образува блага надежда и своеобразна смелост да гледа към Бога. Но е очевидно, че това не бива да остане така. Необходимо е човек да последва Божието влечение, като угаси самочинното усърдие. Следователно човек не бива да остава в първото си настроение, а “без да намалява своята ревност, трябва да се подчини на Бога, да се остави да бъде воден от Неговата десница, да се приучи да следва Неговите внушения и влечения. Тайно се намеква за това, когато Господ казва на Петър: Когато беше по-млад, сам се опасваше и ходеше, където си щеше; а кога остарееш, (...) друг ще те опаше и поведе, където не щеш (Иоан. 21:18). В началото човек сам проявява усърдие, а после казва: “Сам Ти, Господи, по който начин знаеш, устрой моето спасение. Ще ходя като свързан натам, накъдето заповядаш”. Това е и актът на решително предаване на себе си на Бога. Първият начин на действие - т.е. самочинната ревност, е така благовиден и прекрасен - колко много плодове! Затова човек може да се привърже завинаги към него. Но трябва да се бои от това, защото то ще бъде все едно да се поти над неблагодарна земя - много пясък и камъни, а няма жизненост. Трябва да се стараем да се отдалечим от нея и да преминем към Богоотдаденост. Наистина, тя и сама може да расте по време на първото подвизаване, но трябва да следим този растеж и да спомагаме за него, или по-добре да кажем, да приемаме образуващото се и растящото. Всъщност и тогава действащият е Бог, тъй като без Него сме нищо; но човек казва: “Аз избрах, исках, трудих се, и Бог помогна”. И искането и изборът, и трудът също са добри дела и, следователно, Божии; но на човек, улисан в грижи и усилия, му се струва, че това е негова сила. Затова извършващият се вътре в нас преход от ревност към ревностна Богоотдаденост не е нищо друго, освен разкриване и явяване пред нашето съзнание на Божието действие в нас или в устройването на нашето спасение и очистване. Ревностният бива вразумяван относно това от чести неуспехи, въпреки цялото си усилие, от неочаквани и големи успехи, без да е полагал кой знае какви усилия, от особено вразумителни грешки и падения, като отстъпления на благодатта. Всички те довеждат човека до мисълта и вярата, че той е нищо, а Бог и Неговата всесилна благодат са всичко. Това е последната точка от подготвителния курс за предаване себе си на Бога. То не е възможно по друг начин, освен когато човек почувства, че е нищо. От своя страна човек може да приложи следното: разглеждане на протичането на дела и събития, за да види Божията сила в тях; задълбочаване със силна вяра в условията за оправдание, до зова: По който начин знаеш, спаси ме, виждане на безбройното множество врагове, скриването на пътя, мрака пред лицето, неизброимостта на отклоненията от пътя, съкровенността на Божиите съдби. Тази мислена подготовка получава голяма сила от деянието, а именно: раздаване на цялото си имущество, предаване на себе си на всеобщо поругание (при юродството), затвор, пустинничество. Това са такива житейски обрати, след които човек няма накъде повече да се обръща, освен към Бога. Такива хора се хвърлят направо в Божиите ръце и биват приети от Него. В това отношение е неоценима помощта на ръководителя, ако той, невидимо за ръководения, го поставя при такива обстоятелства, от които само невидима Божия помощ може да го освободи. Древните отци са казвали: “На послушниците трябва да се доставят венци”. Това чувство за собственото нищожество и предаването на себе си на Бога се формират най-добре чрез непрестанни скърби, и особено чрез извънредните, изпращани от Бога, кръстове, за които споменахме по-горе.

Който е предал себе си на Бога или се е удостоил с този дар, започва да бъде движен от Бога и да пребъдва в Него. Свободата не се унищожава, а съществува, тъй като самопредаването не е окончателен, утвърден акт, а непрестанно се повтаря. Човек се хвърля в Божиите ръце и Бог го взема и действа в него или чрез неговите сили. В това се състои истинският, божественият живот на духа ни. Хвърлящият се в Божиите ръце получава от Бога и действа с това, което получава. Това е жив съюз, живот в Бога, установяване в Него с цялото си същество - с мисъл, сърце, воля. То се появява след самопредаването. Но понеже самопредаването расте постепенно и още от момента на първата ревност по Бога, то, заедно с това, не може да не израства и приемането от Бога и пребиваването в Него. И наистина е така - то израства само. Но все пак и от наша страна трябва да има нещо, което да му съдейства или да спомага за по-бързото му съзряване. Попрището на Богообщението, областта, в която то се образува и действа, е умната духовна молитва... Молещият се пребивава в Бога и, следователно, е твърде готов и способен за това и Бог да започне да пребивава в него. Но тази молитва не е като молитвословието; това е особено духовно действие, не толкова ръководено, а по-скоро зреещо неусетно и за ръководения, и за ръководещия. В нея, може да се каже, е последният предел на правилата на подвижничеството. Защото, когато тази молитва започне да действа и укрепне, Бог е едно с нашия дух. И правилата засягат само наченките ѝ; а това, което става в нея след усъвършенстването, е скрито, става невидимо - както Моисей зад облака.

У когото са започнали да се появяват тези неволни влечения и грабвания към Бога, и особено у когото са започнали да действат пълното предаване на себе си на Бога и непрестанната молитва, е готов и способен да влезе в безмълвие. Само той има сили да понесе този подвиг и да го упражнява с плод. Невъзможно е някой да задържи такъв в общежитие и в съжителство с други хора.

Какво гонело Арсений Велики от хората? Вътрешното влечение към Бога. “Обичам ви - казвал той, - но не мога да бъда едновременно с Бога и с хората”. “Истинският безмълвник - казва Иоан Лествичник, - като не желае да се лиши от Божията сладост, така се отдалечава от всички хора, без ненавист към тях, както другите усърдно се сближават с тях”.

Преписваме необходимото за разбиране на безмълвието от 27-о слово на “Лествица”-та:

“Има външно безмълвие, когато някой се отдели от всички, живее сам; а има и вътрешно безмълвие, когато някой пребивава в духа си сам с Бога не напрегнато, а свободно, както гърдите дишат и окото вижда свободно. Те съществуват едно до друго, но първото не може да съществува без второто. Затова същински безмълвник е онзи, който се мъчи да задържи безтелесното същество - душата си - в границите на телесния дом. Нека килията на безмълвника да затваря в себе си неговото тяло, а то да има в себе си жилище за разума.

Не ще усети влечение към безмълвието този, който още не е вкусил Божията сладост; а тази сладост не ще вкуси този, който още не е победил страстите. Този, който боледува от душевна страст и се опитва да се занимава с безмълвие, е подобен на човек, който е скочил от кораб сред морето и мисли безопасно да достигне до брега на дъска.

Никой от онези, които са подвластни на раздразнителност и превъзнасяне, лицемерие и злопаметност, да не дръзва някога да види и следа от безмълвие, за да не си изгуби ума.

Вкусилият Божията сладост се стреми към безмълвие, за да се насища ненаситно от него, без всякакви препънки, и непрестанно да разпалва в себе си огън от огън, желание от желание, копнеж от копнеж. Затова безмълвникът е земен образ на ангел; върху листа на копнежа чрез ръкописанието на усърдието той е освободил молитвата си от леност и нехайство... Безмълвник е онзи, който духодвижно вика: Готово е сърцето ми, Боже! (Пс. 56:8). Безмълвник е онзи, който казва: Аз спя, а сърцето ми бди (Песен на песн. 5:2 - слав.).

По този начин цялото занимание на безмълвника е да бъде насаме с Господа, с Когото беседва лице в лице, както любимците на царя му говорят на ухо. Това сърдечно занимание бива оградено и охранявано от друго - от пазене на безметежността на помислите. Благочинието на помислите и неукрадимата мисъл за божественото представляват същността на безмълвието и грижа за него. Като застанеш на високо място, наблюдавай, ако умееш, и тогава ще видиш как и кога, откъде, колко и какви крадци искат да влязат и да откраднат гроздето от лозето. Когато този страж се умори, тогава става и се моли, а после пак сяда и с ново мъжество се залавя за първата работа.

Възлюбилите блаженото безмълвие имат заниманието на ангелските сили и подражават на техния начин на живот. Те не ще се наситят във вечни векове, възхваляйки Твореца. Така и издигналият се на небето на безмълвието не ще се насити, възпявайки Създателя.

Но не е възможно да придобием нито неленостна молитва, нито ненарушимо пазене на сърцето, ако в сърцето ни предварително не се е установило пълно безгрижие. Невъзможно е непридобилият последното да се упражнява с разума си в първите две, както е невъзможно ненаучилият азбуката да чете. “Малкият косъм смущава окото и малката грижа погубва безмълвието”. Който желае да представи пред Бога чист ум и се смущава с грижи е подобен на човек, който здраво е оковал нозете си и се опитва да върви бързо. Затова истинското безмълвие започва след предаване на себе си на Бога и утвърждаване в сърцето на дълбока убеденост в Неговата грижа за нас.

Само тези, които са се съчетали с безмълвието с цел наслаждаване на Божията любов, с цел утоляване на жаждата за тази любов, бидейки привличани от нейната сладост, са истински безмълвници. Такива, ако упражняват безмълвието с разум, скоро започват да вкусват и плодовете му, които са: невъзмутим ум, очистена мисъл, грабване към Господа, ненаситна молитва, неокрадима стража, постоянни сълзи и така нататък.

По този начин към безмълвие ни влече вътрешното влечение към сладостно стоене пред Бога; пътят към него се проправя от очистването от страстите чрез всички подвизи, чрез които в нас се укрепва доброто и се премахва злото; непосредственото преддверие към него е предаването на себе си на Бога, съчетано с безгрижие; същината му е несмутимо от нищо молитвено стоене пред Бога с ума в сърцето, от което се добавя огън към огън.

Горенето на духа от Божието докосване окончателно очиства човека и го издига до състояние на безстрастие. В този огън естеството ни се претопява като неочистен метал в пещ и става блестящо от небесна чистота, правеща го готово жилище за Бога.

Така безмълвието неминуемо стои на пътя към живото Богообщение, ако невинаги като определен начин на подвижническо житие, то винаги като състояние, при което събраният и вглъбен в себе си дух бива издиган от огъня на Божествения Дух до серафимска чистота и пламтене по Бога и в Бога.

Този огън се внедрява в момента на обръщането и започва да действа едва след като човек даде обет и започне да се труди; но това е начална топлина, която ту се появява, ту се скрива. Тя действа през цялото време на труда над очистването на сърцето; в противен случай човек не ще понесе тези трудове. Но по това време тя не може да прояви цялата си сила поради студа на страстите, които все още доминират в човека. Тя се проявява едва когато страстите замлъкнат. Първата топлина прилича на горене на сурови и мокри дърва, а втората - на горенето на същите дърва, след като огънят ги изсуши и проникне в целия им състав. Според друго сравнение, първата топлина прилича на онази, която се получава при вода, съдържаща още неразтопен лед - има топлина, но водата не завира и не ще заври, докато ледът не се стопи. А когато ледът се разтопи, топлината прониква в цялата водна маса, нагорещява я все по-силно и по-силно; от това водата кипва и се пречиства. Ето на това прилича втората топлина. Последните два начина на действие на огъня са подобие за действието на духовното горене на най-високите степени на християнско съвършенство, издигащо до съвършена чистота и безстрастие. Веществото на страстите, бидейки изсушавано от Божествения огън, се изтребва; а според степента на изкореняването на веществото и очистването на душата се отдалечават и страстите ^[31].

Значението на безстрастието, според посоченото в Слово 29 на “Лествица”, е следното.

Безстрастието е възкресение на душата преди възкресението на тялото.

Под възкресение на душата трябва да разбираме излизането от ветхостта, или по-точно, когато произлезе новият човек, в когото няма нищо от ветхия, според казаното: Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам(Иез. 36:26).

Това пълно и същевременно винаги растящо съвършенство на усъвършенствалите се в Господа така освещава ума и го грабва от веществото, че често от живота в тялото в изстъпление го издига на небето към съзерцание.

Безстрастие е показал апостолът, като написал: ние имаме ум Христов (1 Кор. 2:16). Безстрастие е демонстрирал и онзи сириец - подвижник, който викал към Бога: “Намали у мен вълните на Твоята благодат!” (св. Ефрем).

Безстрастният към всички неща, които възбуждат и подхранват страстите, е станал толкова безчувствен към тях, че те не пораждат у него никакво действие, макар и да се намират пред очите му. Това е така, защото той целият е съединен с Бога. Влиза в публичен дом - и не само не чувства движение на страстите, но и довежда блудницата до чистота и подвижнически живот.

Който се е удостоил да придобие такова устройство, той още тук, облечен в тленна плът, става храм на Живия Бог, Който го ръководи и наставлява във всички думи, дела и помисли. И тъй, поради вътрешното просвещение, познава Господнята воля, сякаш чува някакъв глас, и бидейки по-високо от всяко човешко учение, казва: “Кога ще дойда и се явя пред лицето Божие! (Пс. 41:3) Защото не мога повече да понасям действията на копнежа за него, но търся онази безсмъртна красота, която Ти ми дари, преди да изпадна в тление. Но защо да говоря още! Безстрастният вече не живее за себе си, а Христос живее в него (Гал. 2:20), както каза онзи, който се подвизаваше с добрия подвиг, пътя свърши и православната вяра опази” (срв.: 2 Тим. 4:7).

Безстрастието е небесният дворец на небесния Цар.

И ето го най-сетне Богообщението и Боговселяването - крайната цел на търсенето на човешкия дух, когато той е в Бога и Бог е в него. Изпълнява се най-после благоволението на Господ и Неговата молитва, както Той е в Отца и Отец е в Него, така и всеки вярващ да бъде едно с Него (виж: Иоан. 17:21). Изпълнява се утешителното Му уверение, че който спази словото Му, Неговият Отец ще го възлюби и Те ще дойдат и жилище у него ще направят (Иоан. 14:23). Изпълняват се апостолските думи за умрелите с безстрастие, че животът им е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3). Такива са храм Божий (1 Кор. 3:16) и Божият Дух живее в тях (Рим. 8:9).

Достигналите до това са Божии довереници и състоянието им е също като състоянието на апостолите, защото и те познават във всичко Божията воля, чувайки сякаш някакъв глас, и те, съединили напълно чувствата си с Бога, тайно биват научавани от Него на словата Му. Това състояние е белязано от пламъка на любовта, за която те с дръзновение уверяват: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия? (Рим. 8:35) А любовта е подателка на пророчество, причина за чудотворства, бездна от просвещение, извор на Божествен огън, който колкото повече тече, толкова повече разпалва жажда в жадния.

Доколкото това състояние е плод на безмълвието, когато то се преминава с разум, то не всички безмълвници биват оставяни от Бога завинаги в безмълвие. Тези, които достигат чрез безмълвие до безстрастие и чрез това биват удостоявани с преискрено Богообщение и Боговселяване, биват извеждани оттам, за служение на търсещите спасение и им служат, просвещавайки, ръководейки, чудодействайки. И Антоний Велики, както и Иоан в пустинята, чул глас в безмълвието си, който го извел да се потруди в ръководство на другите по пътя на спасението - и плодовете на трудовете му са известни на всички. Същото се е случило и с мнозина други.

На земята не познаваме по-високо от това апостолско състояние.

Тук е и краят на обозрението за порядъка на Богоугодния живот ^[32].