В целия християнски свят светло се празнува Успението на Пресветата Владичица наша Богородица заради това, че то след Възкресение и Възнесение Господне е най-близкото и живо уверение за славата, предопределена за вярващите в Господа. Гледай Успението - и ще разбереш коя е надеждата за нашето призоваване, а когато разбереш, няма да пожалиш нищо за придобиването му.

Ето иконата! - Божията Майка си е тръгнала. Заобиколили са я скърбящите апостоли. Но в този момент снизхожда, заобиколен от Ангелите и от всички светии Господ и приема в обятията Си пречистата Й душа. Така е било с Божията Майка. Но нали тя е Майка и на всички нас, и е обновила този нов път на преминаване от този в другия живот, за да бъдат после превеждани след Нея към Бога и всички Нейни ближни, и да може Тя в свое време да свидетелства: ето аз и децата. Смъртта е общата участ, а славата след смъртта е достояние на чистата и жива вяра.

Като съзерцавал тази слава и неизменността на обещанията ѝ, и това, как увереността в това влияе върху устроеността на духовния живот, апостол Петър не се сдържал да не възкликне: Благословен да бъде Бог... който ни възроди за жива надежда, за наследство нетленно, чисто, що не увяхва, съхранено на небесата за нас (1 Петр. 1:3, 4). Езичниците не са имали надежда, според уверението на апостол Павел. Надеждата за наследството на вечния живот е станала отличителна черта на християните и най-силна подкрепа на нравствената устойчивост за понасяне на всички трудове и лишения, неизбежни в живота по вярата в Господа. Тази брънка е изпаднала от веригата на духовните движения на човека. И ето Господ я възстановява отново, и възстановява духа, изпаднал в безнадеждност. Възкресява го в Себе Си, възнася на небето и поставя отдясно на Бога и Отца човешкото естество, като предварително удостоверява, че където е Той, там ще бъде и Неговият служител (Иоан. 12:26). След това на всички наяве представя преселването при славата на Своята и нашата Майка. Накрая нееднократно е явявал Той това чрез апостолите и чрез много светии, и то за да запечата не само мисълта, но и усещането за славата, която предстои.

Новият дух на живота изпълва влизащите в това обещание вярващи, за които то се отнасяло. Те преставали да живеят на земята, а имали жителство на небесата, както посочва Апостолът, като наследници на Бога и сънаследници на Христа. Ето защо всеки с думите на Апостола е можел да уверява: кой и какво ще ни раздели от Господа? - Никой и нищо. Чувствали са и те скръб, когато са били в скръбни обстоятелства; но скърбите търпели, а в упованието си се радвали. Като живеели в света, и сами имали, и виждали другите, имащи онова, което се счита за благо в света; но всичко считали за смет^[1] заради предстоящата надежда.

Трудно им било да бъдат твърди и да не отстъпват в живота по вяра; но те побеждавали всички трудности, с упованието, че и верният в малкото над много ще бъде поставен, и че заради Когото търпят, с Него и ще се прославят (2 Тим. 2:12; Откр. 21:7).

Та ето къде е ключът на живота в Христа Иисуса, нашия Господ! В живата надежда! Да ви приканвам ли, братя, да се хванем предстоящата нам надежда (Евр. 6:18), за да ни бъде тя като котва за душата, твърда и сигурна. Бих искал на това призоваване да отвърна с укор: да не би да не сме християни? Бихме могли да се зарадваме на такъв укор. Но какво ще стане, ако на думите за надеждата сърцето откликне с недоумяващия въпрос: какво е това надежда и защо е потребна тя в живота? - Това ще означава, че думата надежда и за ума е непонятна, и сърцето не може да я вмести в себе си. Поне знайте, че ако временната сладост на греха, или и не на греха, властно привлича, ако срещаните неприятности разслабват духа и пораждат ропот, ако самият труд по изпълняването на задълженията, изисквани или осветени от вярата, убива ревността към тях, то това е явен знак, че надеждата - този небесен двигател - не е влязла в кръга на духовния ни живот, че този небесен гост не е посещавал душата ни. Защото, когато той я посети, всичко престроява посвоему и прави присъствието си явно. Когато домът е осветен, това се вижда от всички по светлината на прозорците. Така и когато домът на душата ни е осветен от надеждата, тази светлина не може да се скрие, а веднага се проявява в пренебрегването на плътските и житейските сласти, в благодушието и душевния мир, независимо от никакви външни противности, в постоянната неугасима ревност да се работи на Господа, в този кръг, в който сме поставени, независимо от никакви трудности. У когото го има това, за него може да се каже, че той е възроден за жива надежда^[2]; у когото го няма, той е обхванат от безнадеждност и е като безбожен в света.

Ако разгледаме както следва себе си, колко от нас трябва да бъдат причислени към този последен клас? - При всичко това рядко някой ще се съгласи да счита себе си за не истински, не напълно християнин. Надеждата е най-тънко чувство. За наше утешение, начинът ѝ на придобиване е прост и осезателен. Ако искаш да се украсиш с надежда, започни да работиш на Господа, като изпълняваш заповедите Му - и надеждата ще се роди в теб, и ще възраснеш в нея. Както слугата, който е верен на господаря си, е уверен, че господарят му благоволи към него и по никой начин няма да го остави, така и верният на Бога не може да не носи усещането за Неговото благоволение и увереността в готовността да му бъде дадено въздаяние от Негово лице. Напротив, и синът изгубва увереност в благоволението на баща си, когато в нещо престъпи явната му воля, така и у живеещите свято угасва надеждата, когато те съзнателно нарушават явната Божия заповед. В живота се случва така, че повярвалият пристъпва да работи на Господа. Този труд поражда надежда. Надеждата, на свой ред, разпалва още повече ревността към благоугаждане на Бога. Усиленото благоугаждане на Бога отново усилва надеждата. И по такъв начин те взаимно се поддържат, укрепяват и си помагат да възраснат, докато накрая всичко вътрешно и външно взаимно се погълне и се превърне в надежда - и Сам Бог на надеждата изпълни целия човек (Рим. 15:13). А какво може да бъде по-блажено от това, когато сърцето свидетелства за това, че Бог в нас вече не е само надежда, но и вкусване на славата!

Да ни дарува, братя, и на нас Господ - да преизобилстваме в надеждата, та като я имаме, да можем с по-голямо дръзновение да действаме (2 Кор. 3:12) и да показваме същото усърдие за пълна увереност в надеждата докрай (Евр. 6:11), та да станем наследници на вечния живот (Тит. 3:7). Амин.