Днес празнуваме Успението на Пресветата наша Владичица Богородица и Приснодева Мария. Но нали това е била смъртта на Божията Майка - истинска, подобна на смъртта на всеки човек. Защо тя е наречена Успение, тоест заспиване или сън? - Това е можело да бъде и защото Пречистата не задълго е била държана в оковите на смъртта и областта на тлението, а след три дни била намерена възкръснала, подобно на своя Син, нашия Господ Иисус Христос, но още повече защото тази смърт е била мирна, тиха, сладостно приятна, подобно на желания, спокоен сън след уморителните за тялото дневни трудове.

Но не такава ли трябва да бъде и нашата смърт? Да, Пресвета Богородица е наша Майка, ние сме деца. Тя ни предшества, ние трябва да следваме зад Нея. И ето за нас, които празнуваме деня на Успението - урок от Успението: като се приближаваме година след година към смъртта, всячески да се грижим за това, смъртта ни да бъде не мъчително и метежно отделяне на душата от тялото, а мирно и безметежно преминаване от този свят в другия, подобно на тихо и спокойно заспиване... Въпросът е как да постигнем това и какво е нужно за него от наша страна?

Смъртта не е унищожаване, а преминаване от това земно жилище в друго. Но кога да вземем пример от обичайния живот - кога човек преминава от едно място на друго не само със спокойна и мирна душа, но и радостно? - Тогава, когато не е привързан към нищо на мястото, което напуска, и от мястото, на което отива, не само че не се бои, но и по всякакъв начин го желае заради очакваните в него утешения и приятни неща. Да придобием към смъртта разположение, подобно на това, и да я посрещнем не само без скръб и страх, но и с радостно желание... Именно:

1. Да угасим в себе си всяко пристрастяване към тялото си и към всичко телесно, към земята и към всичко земно. Защото, когато към нищо не сме привързани на земята, откъде ще дойде тази скръб при напускането ѝ? Както свободно и леко се отделят един предмет от друг, когато те не са свързани и не са слепени, а само са допрени един до друг, така леко ще бъде отделянето на душата от тялото, когато в нея няма да има привързаност към тялото и когато тя, пребивавайки в тялото, живее не според тялото. Странникът, който следва целта си, спокойно и охотно оставя местата, където спира. Защо? - Защото те са чужди за него. Така и когато сърцето ни започне да счита за чуждо на себе си всичко земно, няма да ни е трудно да преминем в другия живот.

Разбира се, ние не можем без някои неща, или дори без много неща. Но може така да разположим сърцето си към тях, че с тях да бъде също така лесно да се разделим, както да съблечем ненужната ни дреха. За това трябва и да се погрижим. Трудно ли е? - Да... но то може да се направи не изведнъж, а малко по малко. Как врагът омотава душата със земни пристрастия? - Като ги наслагва едно върху друго, както паякът омотава попадналите в мрежата му насекоми, като слага върху тях паяжинка след паяжинка. Обратно, който иска да се освободи от тези мрежи, нека да прояви хитрост и да действа по противоположен начин: да отсича едни след други пристрастията си, като започне с най-малките и стигне до големите. Както затъналият в тинята освобождава член след член, докато се освободи напълно, така да започнем да отсичаме пристрастие след пристрастие, докато станем съвсем свободни. Ако положим такива усилия, то в предсмъртния час ще можем да бъдем вече напълно отделени от всичко и готови без скръб да оставим земята и всичко земно, като очакваме само знак от Бога.

2. Но не само земните пристрастия могат да смущават покоя на душата в смъртния час. Не по-малко ни тревожи и страхът - как ще се явим на онзи свят, където трябва да застанем пред лицето на Бога - праведния Съдия, очите на Когото са по-светли от слънце - проникват във всичко и всичко виждат; а ние имаме много грехове. Както онзи, който знае, че е извършил нещо нередно, се страхува да отиде при началника, и още повече при царя, така се страхува и грешният да застане пред Бога, толкова се страхува, че, според Божието слово, ще започнат да викат: планини, паднете върху ни!^[1] Причина за това са греховете, оскърбяващи Бога. Затова, ако някой желае без страх да посрещне смъртта и с мир да премине в другия свят, нека се погрижи за това да бъде безгрешен или, ако вече е извършил грехове, да направи така, че тези грехове да не му бъдат за осъждане. Как да се постигне това? - С искрено покаяние и решимост - да не нарушава повече Господните заповеди. Който е грешил - занапред да не греши, а за предишните грехове да принесе покаяние. Покаянието и съкрушението за греховете с изповед и обещание да не греши повече изглаждат греховете отвсякъде, където те са се отпечатали: от нашето същество, от всичко заобикалящо ни, и даже от паметта Божия, и правят каещия се грешник невиновен пред лицето на праведния Бог, като го обличат с одеждата на оправданието, взета от ризата на Господа, пострадал заради нас... Свещеническото развързване от греховете скъсва списъка на греховете, а скъсаният списък изгубва силата си по волята на самия Съдия, Който е казал: каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето (Мат. 18:18). Увереността в това изпълва сърцето на грешника с блага надежда, и макар той да знае, че е грешил, но застава пред Съдията без страх, като знае, че идването му тук вече е изпреварено от оправдаването му, или че там при Съдията има и Ходатай, готов да се застъпи за него... Защото, ако някой съгреши, то пред Отца имаме Ходатай, Иисуса Христа, Праведника (1 Иоан. 2:1). Ако някой престъпник е сигурен, че за него ще се застъпи наследникът на престола, чийто глас се чува пред царя, то той без страх би се изправил пред царя, каквото и престъпление да е направил. Така, без страх и смущение може се яви пред Съдията Бог и покаялият се грешник, защото за него там ще се застъпи Единородният Син Божий, Който е взел върху Себе Си греховете ни, възнесъл се е на дървото и е казал: Дойдете при Мене всички отрудени и обременени с грехове, и Аз ще ви успокоя (Мат. 11:28). И така, който иска спокойно да умре, нека да се покае и занапред да не греши...

3. Ако след това към тези две разположения, тоест отчуждаването на всичко земно и покаянието, присъединим още и желанието за бъдещите блага, то ще посрещнем смъртта не само без скръб и без страх, но и с желание. С желание някой оставя дома си, когато в него е влажно, или печките пушат, или покривът е лош... Друг, макар и да няма в дома си такива неприятности, с желание преминава в друг дом, защото се надява в него да намери повече удобства и житейска изгода. Така и ние, когато постигнем с ума си и почувстваме със сърцето си, от една страна, оскъдността и нищожността на тукашните блага, а от друга, висотата и необхватността на благата, които ни очакват в другия свят, то не само с желание, но и със силен стремеж ще поискаме да преминем от този свят в другия, подобно на апостол Павел, който казал за себе си, че силно желае да се освободи и да бъде с Христа^[2], и на Пречистата Владичица, която всяка сутрин ходела на Елеонската планина (където за кратко било положено тялото Й), и молила своя Божествен Син да я вземе по-скоро оттук и да Й даде възможност да съзерцава красотата на лицето Му... в небесните селения. Душата, която е постигнала какво означава животът тук и животът в другия свят, ще въздиша за този, последния, както пленникът въздиша за отечеството си, странникът - за родния си дом и затвореният в тъмница - за свободата... и с немалко желание ще призовава смъртта като избавителка, благодетелка и утешителка. Ще попитате как да се доведе душата до такова разположение? - Може чрез размисъл за нищожеството на земните блага и величието на небесните блага, а по-точно, като се усети горчивината на всичко земно чрез вкусването на сладостта на небесното. Защото тогава ще се окаже, че, който е вкусил сладкото, няма да поиска горчивото - ще се отвърнат от последното и ще поискат първото. Или още по-добре: тогава душата ще бяга от този живот в другия, както бягат от задушна стая на чист въздух.

Това е и всичко, което ни е нужно, за да умрем спокойно. - Да нямаме пристрастия към тукашното, след като сме очистили съвестта си, да живеем добродетелно, да възпитаме в себе си силно желание за вечните блага. Първото и последното ще дойдат от само себе си, когато го има главното, тоест чистата съвест и добрите дела.

Братя и отци! Знаем, че сред всички неверни неща на земята едно е несъмнено вярно - това, че ще умрем... и че смъртта ще бъде за нас или горчива и мъчителна, или утешителна и сладостна. Да не се покажем врагове на самите себе си, като вгорчаваме неразумно преминаването си от този живот в другия, при положение че имаме всички начини да го усладим. Днес или утре ще дойде смъртта - да бъдем готови! Ето, ида скоро, казва Господ (Откр. 22:12). Малкият труд, предприет заради това, ще бъде възнаграден с вечна радост. А ако се наложи да понесем и по-голям труд - не е загуба... Защото страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас (Рим. 8:18). Амин.