Въвежда се в храма Пресветата Дева - малката Мария, бъдещата Майка на Спасителя и на всички вярващи в Него! Като празнуваме днес това събитие от Нейния живот, като Нейни деца по вяра и дух, да принудим себе си и да подражаваме на това действие според силата и значението му. Защото още от Пророка е предизобразено: след нея водят при царя девици, нейни дружки ... довеждат ги ...в Царевия чертог (срв.: Пс. 44:15, 16). Девиците - това са душите на вярващите; царевият чертог - това е най-вътрешното жилище на Бога. Ако ние сме вярващи, то по следите на Божията Майка сме длъжни да възхождаме във вътрешния чертог - пред лицето на Самия Цар и Бог.

Впрочем Въвеждането в храма на Божията Майка като малко момиче е било само предзнаменование на възхождането на всички вярващи пред лицето на Бога. А основата и началото на това са положени и пътят натам е отворен вече от Самия Господ Спасител - в Неговото човешко естество. Той влязъл, както пише Апостолът, в самото небе, за да се яви пред Божието лице за нас (Евр. 9:24). Човешкото естество в лицето на Иисуса Христа преминало небесата и застанало пред лицето на Самия Бог - не заради Господа, а заради нас. С това се е отворил истинският път за светилището (Евр. 9:8), скрит за древните под символа на влизането в святая святих на скинията. След това вече всички вярващи имат дръзновение да влизат най-вътре, зад завесата, където Иисус влезе предтеча за нас (Евр. 6:19, 20) - да влизат по нов и жив път, който отново ни отвори Господ , чрез завесата, сиреч, плътта Си (Евр. 10:19, 20).

И действително вярващите влизат пред лицето на Бога по този нов и жив път, вече след излизането от тялото. Но за да се удостоят с това, трябва в този живот умно или сърдечно да извършат онова, което на дело ще се извърши след смъртта, тоест необходимо е още тук с ума и сърцето си да влязат зад най-вътрешната завеса, да застанат пред лицето на Бога и да се утвърдят да пребивават там безизходно.

Божията Майка се е изкачила по стъпалата. Има стъпала и на умно (мислено) възхождане към Бога. Можем да изброим много такива. Ще ви посоча най-важните.

Първото стъпало е обръщането от греха към добродетелта. Човекът грешник не помни за Бога и не се грижи за спасението на душата си, а живее както му се живее, като удовлетворява страстите и склонностите си без всякакви ограничения, стига само това да не разстройва взаимните му отношения с другите. Очевидно е докъде ще доведе човека такъв път! Но грешникът в безгрижието и нехайството си не вижда това. А Господ бди над него. И се случва, че или Ангелът Пазител в сърцето му, или Божието слово - чрез слуха му - откриват пред очите му бездната, в която той отива, затворил очи. Когато грешникът почувства опасността на положението си и пожелае да се избави от готовата си гибел, тогава полага в сърцето си твърдото намерение да изостави предишните си лоши дела и обичаи и да започне живот по Божиите заповеди. Тази промяна на живота към по-добро, или, както казах, обръщането от греха към добродетелта, е и първото стъпало на възхождането към Бога. Онзи, който е стъпил на това стъпало, вие виждате зает, напрегнал сили, само с вършенето на добри дела. Няма го на развлеченията на открито, нито в театъра, нито на баловете, никъде, където угаждат на страстите и чрез тях служат на сатаната. Той винаги е зает с някакво дело: или в службата, или в трудове за семейството, или в дела на благочестието и благотворенето. Отива в храма на Божиите служби веднага щом се появи възможност, и спазва всички наредби на Църквата; помага по всякакъв начин на нуждаещите се, добросъвестно върши работата си, търпи, когато е нужно да се търпи, и за себе си, и за другите, опазва мира и примирява, отличава се с постоянство и улегналост, не приказва напразно, не се кара, малко спи, малко яде и прочее. Ето го първото стъпало!

Второто стъпало е обръщането от външното вършене на добро към събуждане и опазване на добри чувства и разположения. Външните дела се ценят повече по чувствата и разположенията, с които се извършват. Тези чувства невинаги са изправни, въпреки видимата си изправност, и затова погубват по-голямата част от добрите ни дела. Например да си на църква е Богоугодно дело, но към това дело може да се примеси тщеславие и да го направи неблагоугодно. Може с удоволствие да стоиш в църква, но за да гледаш едно или друго, или да чешеш слуха си, както укорява Апостолът. И това унищожава доброто на пребиваването в църква. Същото може да се случи и с всяко добро дело. Можем да даваме милостиня и да постим - за да ни видят; може много да се трудим за другите - от човекоугодие; може да се уединяваме и да търпим - от превъзнасяне; може да бъдем усилено дейни - от завист; да стоим здраво в службата и да служим изправно - от корист и заради неправедни печалби и изгоди, така че, ако се проследи цялата съвкупност от добрите ни дела и строго се обсъдят чувствата, с които те са били извършвани, може да се окаже, че всички те са нищо - унищожават се от лошотията на скритите под нея чувства. - А колко жалко е това! Ето така строго трябва да гледаме, та никакви лоши чувства и разположения да не оскверняват добрите ни дела. Отначало, когато човек току-що се е обърнал от греха към вършенето на добри дела, може да се каже, че той няма кога да се заеме с онова, което е вътре в него... Цялата му грижа е насочена към това, да отвикне от лошите дела и да привикне към добрите. Например не е ходил на църква, а е прекарвал времето в някое утешение; трябва да отвикне от този лош обичай и да свикне с църквата. Не е давал милостиня и е харчил пари за други неща, разхищавал е - трябва да отвикне от забавленията и да свикне да дава милостиня; не е съблюдавал постите, а е ял много, сладки и блажни неща - трябва и тук от едното да отвикне, а към другото да привикне. И така във всичко! Казвам, че е така на първо време, когато обърналият се от греха още само отвиква от греховните дела и обичаи и привиква към вършене на добро, той няма кога да следи за чувствата си, макар че това не е възможно и необичайно. Тук борбата му със себе си дава висока цена на всяко негово дело, макар и да се е прокраднало някъде недобро чувство. Но след това, когато той свикне да върши добро и се укрепи в реда на добродетелния и благочестив живот, непременно трябва да влезе вътре в сърцето си и строго да следи за чувствата си. Преди врагът се е старал да го отвлича от добрите дела, когато още са били силни греховните навици. А сега, когато той е отвикнал от тези навици и се е укрепил в доброто, врагът ще започне чрез неправи чувства да унищожава доброто на делата му. Така че е необходимо да се обърне навътре и да следи за чувствата си. Ето това време, когато работещият на доброто - достигнал до съзнанието за беда, опасност или безполезност на труда, ако заедно с добрите дела няма добри чувства - положи твърдо намерение да влезе вътре в себе си, строго да следи за сърцето си и да не допуска в никакъв случай недобри чувства и разположения, или този поврат и обръщане от външното вършене на добро към промяната към добро на вътрешните чувства и разположения - е второто стъпало на възхождането към Бога. Това се нарича пребиваване вътре в себе си, внимание на ума, трезвение, различаване на помислите или очистване на сърцето. Цялата работа се състои в това, да се прогонват недобрите чувства и да се привличат, събуждат и укрепяват добрите... Още от сутринта, казва свети Диадох, застани при входа на сърцето си и посичай главите на излизащите оттам зли помисли. Защото, каквато и работа да се наложи да вършим, веднага се промъква от сърцето лош помисъл, за да го оскверни. Наш дълг е да изгонваме лошия помисъл, а на негово място да образуваме добър и с този добър помисъл да завършим делото. Например приготвяте се за църква; и тръгват помисли: облечи се по-добре, за да те гледат всички, или: върви-върви, там ще видиш този и този или тази и тази... или още: върви; като отидеш, ще кажат, че си благочестив и подобно. Всичко това трябва да се изгони и на негово място да се създаде в сърцето чувството на задълженост да бъдем в църква за слава Божия, и с това чувство да отидем на църква. И в другите дела трябва да постъпваме, както в това. Колкото по-бдително някой следи сърцето си и колкото по-безжалостно отсича недобрите помисли и чувства, възникващи от него, толкова по-скоро ще отслаби, омаломощи и изтреби тези страстни помисли. Те ще се появяват все по-малко, а накрая и съвсем ще утихнат и ще престанат да го безпокоят, а на тяхно място ще се вкоренят добри и свети чувства. В сърцето тогава ще се въдворят мир и ненарушим покой. Подобно на това, когато чаша мътна вода се постави така, че да не се разклаща, нечистата постепенно се утаява на дъното: колкото повече тя се сляга, толкова по-чиста става водата, а накрая и съвсем се очиства. Небето, слънцето, луната и звездите се виждат в нея! Ето това е второто стъпало - очистването и чистотата на сърцето чрез борбата с помислите и страстите!

Третото стъпало е обръщането от себе си към Бога; то се заключава в това, да стоиш с ума в сърцето си пред лицето на Бога, което всъщност е влизането в най-вътрешната част зад завесата - по нов и жив път. Първите две стъпала са само подготовка за това, но са такива, че без тях не може. Както и обратното - те двете без последното не довеждат до целта. Началото се състои в това, да се утвърдим в мисълта за Божието присъствие. Където и да се намираме, каквото и да правим, да съзнаваме, че всевиждащото Божие око се е обърнало към сърцето ни и го обгръща и прониква в него. Както слънцето на небето свети и освещава цялата вселена и всички твари се движат и действат под неговата светлина, така да вършим и ние всичките си духовни дела, като на умствената ни твърд стои неизменно мисленото Слънце - Всевиждащият Бог. Това настроение вътре в нас идва от само себе си след умиротворяването на помислите на второто стъпало и очистването на сърцето от страстите. Защото така казва Господ: б лажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Мат. 5:8). Но не само във виждането е същността на това стъпало, като някакво хладно предстоене пред Бога. Това е само преддверието. Същината е в това, да се устремяваме със сърцето си към Бога, като забравим всичко - и в себе си, и около себе си, да чезнем в Бога или да се възнасяме към Него. Светите отци го наричат изстъпление, тоест излизане, пристъпване извън обичайния ред на живота и потапяне в Бога, на гръцки есктасис. За да стане по-разбираемо за вас, ще ви дам един-два примера: за един старец казвали, че той бил на себе си само до първата слава, тоест колкото е времето за три псалома, а после потъвал в Богосъзерцание и така - мислено - без думи се молел на Господа, като стоял неподвижно. За друг старец казвали, че той вечер заставал на молитва, като се обръщал с лице на изток, издигал ръцете си, възнасял се към Бога и така пребивавал неизменно дотогава, докато слънцето изгрявало и с лъчите си го карало да слезе от блажената висота. Ето това е грабването - или всъщност влизането в най-вътрешната част - пред лицето на Бога, за което ни припомни празнуваното от нас Въведение на Пресвета Богородица. Това негово висше състояние, но обичайна проява на това стъпало - в наченки - е горенето на сърцето, или на събуждането на чувства при четене, молитва, вършене на добри дела, вкъщи и в църква, по време на работа или на път. Негов плод е молитвата. Чувството докосва сърцето - човекът влиза със съзнанието си вътре, и за нищо не иска да мисли, освен за Бога. Ако в това състояние той се моли, то няма насищане на поклони и молитвени въздишки към Бога. Горенето на сърцето го кара да се чувства блажен, и на него винаги му се иска да бъде в това състояние, ако е възможно, както уверява Макарий Египетски. И така, който е започнал да достига до такива състояния, той е стъпил на третото стъпало, тоест започнал е да се възкачва от себе си към Бога! Това е пределът на възхождането, но такъв, който няма край, защото Бог е безкраен!

Това са трите стъпала на възхождането след Пресветата Дева пред лицето на Бога! На кое от тях сме ние с вас, братя? На първото, на второто или на третото? - Но на което и да е всеки от нас - все е добре. Лошото е, когато някой се валя в греха и страстите, като нехае за спасението си! А ако някой се е отвърнал от греха и е стъпил на пътя на добродетелта, той вече е на добрата страна. Само нека да не стои на едно място, защото това е опасно, а постоянно се придвижва по малко напред, като забравя, що е зад него, и като се силно стреми към това, що е пред него, както е заповядал Апостолът (Фил. 3:13). Амин.